Грешката на монетаристите

Дж. Брадфорд Делонг*

Идеите имат значение. Това е урокът от „Залата с огледалата”, една съпоставка на двете най-големи икономически кризи за последните 100 години направена от американския икономист Бари Айхенгрийн, а именно Голямата депресия от 20-ти век и продължаващата Голяма рецесия, от която все още не можем да се възстановим.

Айхенгрийн ми е приятел, учител и покровител, и тази книга според мен е най-доброто обяснение досега затова защо политиците в Европа и Съединените щати реагираха на най-драматичния икономически срив от почти четири поколения насам по този толкова безсърдечен и половинчат начин.

Според Айхенгрийн Голямата депресия и Голямата рецесия са свързани. Неадекватният отговор на сегашните ни затруднения може да бъде проследен до триумфа на последователите на монетаризма на Милтън Фридман над техните противници Кейнсианци в интерпретирането на историческите данни за Голямата депресия.

В „Монетарна история на Съеднинените щати”, публикувана през 1963 година, Фридман и Ана Шуорц се аргументират отлично, че Голямата депресия се дължи единствено и само на невъзможността на Федералния резерв на Съединените щати да увеличи паричната маса в страната и по този начин да задържи икономиката на пътя на растежа. Ако не е имало спад на паричната търговия, казват те, е нямало да има и Голяма депресия.

В това тълкуване има огромна доза истина, но е лесно оборимо. Рецептата на Фридман и Шуорц би била полезна само ако лихвите и това което икономистите наричат „паричен оборот” – ще рече колко пъти парите ще сменят собственика си за единица време – са били независими едно от друго.

Това което е трябвало да се случи обаче е, че с намаляването на лихвите е било необходимо да се увеличи и паричното предлагане, в противен случай се слага спирачка пред паричния оборот, което би компрометирало предписаното лечение. В този случай, за да се сложи край на Голямата депресия, е трябвало да се предприеме фискална експанзия, за което е призовал и Джон Мейнард Кейнс, както и подкрепящи кредитирането на пазара политики предписани от Хайман Мински.

Дебатът за това каква намеса е била необходима, за да се спре нещо такова като Голямата депресия, най-малкото е трябвало да мине през анализиране на данните и фактите. В трудни за икономиката времена дали лихвите имат малко влияние върху паричния оборот, както предполага Фридман? Прав ли е Кейнс когато описва концепцията за ликвидния капан, ситуация в която улесняващите монетарни политики са се доказали като неефективни? Дали увеличаването на количеството пари в една икономика е подходящият инструмент за увеличаване на съвкупното потребление, както твърди Фридман, или пък гладкото функциониране на кредитните потоци е по-важен фактор, както от своя страна казва Мински?

Тези въпроси все още са дискутируеми. Но е пределно ясно, че дори през 70-те години на миналия век, не е имало достатъчно емпирични данни в подкрепа на идеите на Фридман, за да може да се обясни тяхното нарастващо влияние. Всъщност не може да се отрече фактът, че лекарството на Фридман се оказа напълно неадекватно при решаването на проблемите с Голямата рецесия, а пък съм и твърдо убеден, че то бързо би се провалило, ако беше изпробвано по време на Голямата депресия.

Доминирането на идеите на Фридман в началото на Голямата рецесия не е от такова голямо значение, колкото факта, че икономическите идеи твърде често се изопачават от политиците. В този случай изопачаването беше толкова голямо, че политиците се оказаха неспособни да преодолеят Фридман и да възприемат достатъчно сериозно политиките предлагани от Кейнс и Мински, за да решат проблемите възникнали с Голямата рецесия.

Допускането, че монетаристкото лекарство се оказва неадекватно, можеше да позволи на преобладаващия брой икономисти да заплуват срещу настоящото неолиберално течение. Това обаче ще изисква разбиране, че причините за Голямата депресия са по-дълбоки и обричат на неуспех всеки технократски опит за управление на паричното предлагане. Разбирането е равносилно на приемането на заслугите на социалдемокрацията и на осъзнаването, че провалът на пазарите понякога може да е по-голяма опасност, отколкото некадърността на правителствата.

Резултатът е множество политики основаващите се не на фактите, а на недостатъчно изпитани в практиката идеи. И затова днес все още плащаме цената за този интелектуален провал.

*Дж. Брадфорд Делонг е професор в Калифорнийския университет, Бъркли, изследовател към Националното бюро за икономически изследвания. Бил е помощник асистент на министъра на финансите на Съединените щати по време на администрацията на Бил Клинтън с ресор бюджетни и търговски преговори. Ролята му при намирането на решение на кризата на мексиканското песо през 1994 година, го поставя в челото на превръщането на Латинска Америка в регион на отворените икономики и затвърждава името му на водещ глас в икономико-политическите дебати.