Защо Европа подкрепи Обама за Иран

Карл Билд*

Израелският министър-председател Бенямин Нетаняху е близо до издаването на заповед за обща мобилизация на военните в страната, а републиканците в Съединените щати се подготвят за яростна битка с администрацията на президента Барак Обама, заради рамковото споразумение по ядрената програма на Иран. А в Европа сделката почти навсякъде се посрещна с одобрение. Какви ще са последиците от това разцепление в Запада за ключовите регионални и глобални заплахи?

Няколко фактора са от значение. Първият определено е, че Европа – или по-точно Обединеното кралство, Германия и Франция – е пряк участник в преговорите с Иран от повече от десетилетие. Дори когато бившият президент Джордж Буш-младши определи Иран като част от „оста на злото”, основните страни-членки на ЕС настояха, че дипломацията е по-добро оръжие от войната.

И стъпка по стъпка, европейският подход се доказа. Критичната точка в този резултат, разбира се, бяха докладите на американската разузнавателна общност, данните от които показваха, че в Иран отдавна – от 2003 – са изоставили плановете си за разработване на ядрено оръжие.

Може съвсем ясно да се види защо иранците са го направили. Докато Саддам Хюсейн, започнал брутална осем годишна война срещу Иран през 1980 година, и неговите влиятелни западни приятели отправиха обвинение в притежание на ядрено оръжие, беше на власт, плановете на иранското правителство за разработване на ядрено оръжие следваха своята реалистка логика. Но когато въоръжените сили на Съединените щати свалиха от власт режима на Саддам през 2003 година, повечето оправдания на Иран за пряка заплаха се изпариха.

Нещо повече, отдавна съществува чисто тактическа разлика между американския и европейския политически подход към иранската ядрена програма. През цялото това време Съединените щати търсеха повод за унищожаване на всяка информация за ядрените технологии в страна, която беше под тяхно подозрение, докато европейският подход беше намирането на надеждни гаранции, че Иран никога няма да разработи ядрено оръжие. В края на краищата Съединените щати разбраха, че реалистичната политика изисква подкрепа от Европа, докато европейците си поставиха като основна политическа цел да предотвратят въоръжен конфликт започнат от Съединените щати или Израел.

Също така може да се каже, че европейците никога не са били особено повлияни от твърдия подход на Америка към друг от членовете на „оста на злото”, Северна Корея, и нейните ядрени амбиции. Отказът от преговори със севернокорейският режим и налагането на най-стриктните санкции върху него, няма да го спре нито да се сдобие с ядрено оръжие, нито да ускори разработването на ядрени и ракетни технологии.

Сред важните проблеми, които трябва да бъдат преодолени преди крайния срок за постигане на окончателно споразумение с Иран в края на юни, е съгласието по детайлите за постепенното премахване, и дори отменяне, на икономическите и дипломатическите санкции срещу страната. Това ще бъде фронт на ожесточена политическа битка в Съединените щати, докато ЕС ще бъде далеч по-склонен да се върви напред.

Всъщност Европа има солидни доводи за вдигане на ограниченията върху иранския износ на петрол. Включването на доставките на петрол на световните пазари ще запази цените ниски или ще продължи да ги натиска надолу. Но освен икономическите ползи за Европа, ниските цени на петрола носят и други важни стратегически преимущества – най-вече, че това ще принуди руският президент Владимир Путин да охлади ревизионистките си амбиции в Украйна и на други места.

Не е нужно да казваме, че Съединените щати и Европа трябва да имат общ подход към въпроса за санкциите. Ако преди време милитаристкият подход на контролирания от републиканската партия Конгрес вземаше надмощие, сега Америка добре разбира, че може да загуби съюзник, който има друго мнение за успеха на санкциите. Всъщност по този въпрос Съединените щати могат бързо да се окажат в изолация от всички останали глобални играчи.

Европа несъмнено не страда от наивност по отношение на същността на иранския режим. Франция, с нейното категорично отношение по въпросите отнасящи се до разпространението на ядрени оръжия, изразиха остра позиция по време на преговорите. Но Европа също така ясно разбира последиците от рязкото нарастване на броя на въоръжените конфликти и страданието на своите непосредствени съседи; всъщност европейците изпитват тези последици всекидневно чрез потока от бежанци опитващи се да стъпят на нейните брегове. Още една война в Близкия изток очевидно не е в неин интерес.

Накрая, Израел е ключов фактор подчертаващ разликите между Съединените щати и Европа, когато става въпрос за Иран. Макар невъздържания тон на Нетаняху все още да среща почит в Съединените щати, по-голямата част от Европа разглеждат позицията му като дребнава и абсурдна.

И така, почти сигурно е, че ще бъде постигнато на окончателно споразумение с Иран през юни, а европейската подкрепа за него ще бъде единодушна – или близо до единодушна – и че Европа е готова да подкрепи Обама в битката с опонентите на сделката у дома. Рамковото споразумение е доказателство за верността на европейския подход в разрешаването на ядрения спор. Западът има всички основания да продължи да подкрепя този подход в следващите месеци.

*Карл Билд е външен министър на Швеция от 2006 до октомври 2014 година и министър-председател от 1991 до 1994, когато и договаря присъединяването на страната към ЕС. Бележит дипломат, който служи като специален пратеник на ЕС в бивша Югославия, като Върховен представител в Босна и Херцеговина, като специален пратеник на ООН на Балканите и е съпредседател на Дейтънската мирна конференция. Член е на Съвета за глобалния дневен ред към Световния икономически форум в Европа.