Какъв е гръцкият План Б?

Кенет Рогоф*

Финансовите пазари посрещнаха победата на новата крайна левица на изборите в Гърция по напълно предвидим начин. Но, макар победата на партия Сириза да запрати стойностите на гръцките акции и дългови книжа на дъното, сигналите за зараза на останалите страни в затруднение от периферията на еврозоната, са слаби. Испанските 10-годишни облигации например все още се търгуват при лихви по-ниски от тези по американските съкровищни бонове. Въпросът днес е колко дълго ще се запази това относително спокойствие.

Новото популистко правителство на Гърция най-общо казано няма друг избор освен да се придържа към програмата за структурни реформи на своите предшественици или най-много да постигне умерено разхлабване на фискалната дисциплина. Въпреки това политическите, социалните и икономическите измерения на победата на Сириза са твърде значими, за да бъдат пренебрегнати. Всъщност, невъзможно е да се изключи напълно едно шоково отказване на Гърция от еврото, при това с далеч по-слаб контрол в самата Гърция, от където и да е другаде. Някои политици от еврозоната са уверени, че гръцки отказ от еврото, шоков или умерен, няма да представлява понататъшна опасност за останалите страни от периферията на еврозоната. Може и да са прави! Ако се върнем назад до 2008 година, ще видим, че американските политици мислеха, че колапсът на една инвестиционна компания като Беър Стърнс, е подготвила пазарите за фалита на друга – Лемън Брадърс. Знаем как се случиха нещата.

Истината е, че съществуват няколко важни политически и институционални предпоставки от началото на 2010 година, когато гръцката криза за пръв път се разгърна в пълнота. Новият банков съюз, колкото и да е несъвършен, и Европейската централна банка, обещали да спасят еврото като направят „всичко необходимо”, са в основата на стабилността на монетарния съюз. Друга ключова иновация е въвеждането на европейския стабилизационен механизъм, който като МВФ има възможностите да извършва големи финансови операции по спасяване.

И все пак, дори при наличието на тези нови институционални опори, глобалните финансови рискове от дестабилизацията на Гърция остават значителни. Не е трудно да си представим как новите безразсъдни гръцки лидери неглижират германската решимост да не се допусне отписване на дългове или да се предоговорят пакетите за структурни реформи. Не е трудно също така да си представим как европейските бюрократи подценяват политическата динамика в Гърция.

Във всеки случай, по-голямата част от тежестта по приспособяването към новата ситуация ще падне върху плещите на Гърция. Всяка недобросъвестна страна, която е притисната до стената, трябва да направи огромни жертви, дори и всички стари дългове да й бъдат опростени. А гръцката недобросъвестност беше епохална. В самото начало на дълговата криза през 2010 година, бюджетният дефицит на правителството достигна невероятните 10% от националния доход.

Когато кризата избухна с пълна сила и Гърция изгуби достъпа до частното кредитиране, „тройката” (МВФ, ЕЦБ и ЕК) осигури огромно количество дългосрочно финансиране. Но дори и гръцкият дълг да беше напълно изтрит, имайки предвид основния дефицит възлизащ на 10% от БВП, за балансиран бюджет беше нужно голямо затягане на коланите, водещо неминуемо до рецесия. Германците бяха прави, когато казаха, че оплакванията срещу „бюджетната дисциплина” трябва да бъдат отправени към предишните гръцки правителства. Именно тези правителства увеличиха вътрешното потребление до много неустойчиви равнища и направиха приземяването болезнено.

Въпреки това Европа трябва да бъде много по-щедра при отписването на дълг и спешно да намали размера на краткосрочните плащания. Но, първо, е необходимо да се справи с дългосрочната дестабилизация и, второ, е от съществено значение да се подпомогне растежа.

Да си го кажем направо: за настоящите затруднения на Гърция обаче не са виновни само гърците. (А още по-малко гръцките младежи, на които им трябват няколко допълнителни години, за да завършат училище, понеже учителите им са постоянно в стачка).

Вина има преди всичко решението на страните от еврозоната да присъединят Гърция към единната валута през 2002 година, което решение беше доста безотговорно, а Франция носи основната вина заради решаващата си подкрепа. Тогава Гърция не покриваше нито един от основните критерии за сближаване, освен това имаше огромни дългове, а и беше сравнително доста икономически и политически изостанала.

На второ място, по-голямата част от финансирането на гръцкия дълг дойде от германските и френските банки, които извличаха огромни печалби като заемаха евтини пари от собствените си правителства и от Азия. Те изливаха тези пари в нестабилни държави, чиято фискална стабилност се основаваше на вярата, че при затруднения ще бъдат спасени от останалите страни членки.

И на трето място, партньорите на Гърция в еврозоната имаха на разположение силен лост за влияние, който обикновено липсва при преговорите между суверенни държави. Ако Гърция не приемеше поставените условия за поддържане на членството й в зоната на единната валута, тя рискуваше да бъде изхвърлена заедно с това и от Европейския съюз.

Даже след двата спасителни пакета, е нереалистично да очакваме гръцките данъкоплатци да започнат да си връщат огромните дългове в скоро време – не и при нива на безработица от 25% (и над 50% при младежите). Германия и останалите северноевропейски ястреби, са прави да настояват Гърция да се придържа към поетите ангажименти за структурни реформи, за да може някой ден да се случи сближаването с останалите страни от еврозоната. Но за да постигнат това са длъжни да направят по-големи отстъпки по отношение на дълговите плащания, чиято тежест все още създава значителна политическа несигурност за инвеститорите.

Няма значение, че отстъпките за Гърция създават прецедент, който може да бъде използван от други страни. Рано или късно, и други периферни страни ще се нуждаят от помощ. Много хора се надяват, че Гърция няма да бъде принудена да напусне еврозоната, и че временна мярка каквато е пълният контрол върху капиталите може да се окаже крайно необходима за предотвратяване на финансов хаос. Еврозоната трябва да продължи да бъде гъвкава, ако не иска да се пречупи.

*Кенет Рогоф е професор по икономика и публични политики в Харвардския университет и бивш главен икономист на МВФ от 2001 до 2003 година.