Нестандартната истина

Нуриел Рубини*

Кой можеше да си помисли, че шест години след началото на глобалната финансова криза, повечето напреднали икономики все още ще се носят по течението на нестандартни монетарни политики? Нито една централна банка не е имала намерение да прилага настоящите мерки (политика на нулеви лихви, количествени облекчения, кредитни облекчения, агресивно управление, отрицателни лихви по депозитите, неограничена намеса на валутния пазар) преди 2008 година. Днес те са станали основен инструмент за политиците.

За последната година и половина Европейската централна банка одобри своя собствена версия на агресивно управление, след това премина към политика на нулеви лихви, а в последствие използва кредитните облекчения преди да реши да опита с отрицателните лихви по депозитите. През януари банката одобри пълна програма за количествени облекчения, а централните банки на по-малките напреднали икономики, каквато е Швейцарската национална банка, опряха до подобни нестандартни политики.

Единият резултат от тази глобална монетарно-политическа активност беше бунтът на псевдоикономистите и пазарните разбирачи през последната година. Тази група от „австрийски” икономисти, радикални монетаристи, „познавачи” на златото и биткойн фанатици нееднократно предупреждаваха, че при подобно мащабно увеличение на глобалната парична маса ще се стигне до хиперинфлация, американският долар ще рухне, цените на златото ще хвръкнат до небето и накрая настоящите валути ще бъдат наследени от дигитални крипто-валутни двойници.

Нито едно от тези страховити предсказания не се сбъдна. Инфлацията е ниска и продължава да пада в почти всички напреднали икономики, дори нито една централна банка от напредналите икономики не успя да постигне поставената цел за инфлация от 2%, а повечето понастоящем се борят да избегнат дефлацията.

Нещо повече, стойността на долара спрямо йената, еврото и валутите на повечето бързо развиващи се икономики, се покачи значително. Цените на златото, след спада от 2013 година, се сринаха от 1900 долара за тройунция до около 1200 долара за тройунция. А биткойн-а беше най-зле представящата се валута в света през 2014 година, като стойността й падна с почти 60%.

Ясно е, че повечето апокалиптици имат повърхностни познания по икономика. Но това не означава, че гледната им точка не продължава активно да влияе на публичния дебат. Затова си струва да се запитаме защо техните предсказания се оказаха толкова погрешни.

Грешката им се корени в объркването на причината и следствието. Причината за все по-честото прибягване от страна на централните банки до нестандартните монетарни политики е, че възстановяването след 2008 година е доста анемично. Подобни политики са необходими в борбата с дефлационния натиск, причинен от нуждата от болезнено съкращаване на силно нарасналия публичен и частен дълг.

В повечето напреднали икономики например, все още има огромни производствени излишъци, като производството и търсенето са доста под капацитета си, затова и фирмите имат ограничени възможности за въздействие върху цените. В тези страни съществува също така и доста стагнирал пазар на труда. Твърде много безработни се борят за твърде малко работни места, като в същото време търговията и глобализацията в съчетание с технологичните иновации, които не се нуждаят от работна ръка, значително свиват работните места и доходите и водят до ново намаляване на търсенето.

Нещо повече, имотният пазар, в който бумът доведе до разорение (в Съединените щати, Великобритания, Испания, Ирландия, Исландия и Дубай), все още е в застой. А балоните на други пазари (например в Китай, Хонг Конг, Сингапур, Канада, Швейцария, Франция, Швеция, Норвегия, Австралия, Нова Зеландия) носят нови рискове и спукването им ще повлече цените на имотите надолу.

Пазарите на суровини също могат да са източник на антиинфлационен натиск. Шистовата революция в Северна Америка намали цените на петрола и газа, а забавянето на китайската икономика доведе до намаляване на търсенето на широк спектър от суровини, в това число на желязна руда, мед и други индустриални метали, сега предлагани в изобилие след години на високи цени, стимулирали инвестициите в нови мощности.

Забавянето на китайската икономика, дошло след години на свръхинвестиране в недвижими имоти и инфраструктура, причинява глобално пресищане с индустриални продукти и със стоки за широко потребление. Сега, когато вътрешното търсене в тези сектори се свива драстично, излишният капацитет в производството на стомана и цимент в Китай – предлагам само тези два примера – ще доведе до нов дефлационен натиск върху глобалните индустриални пазари.

Нарастването на подоходното неравенство чрез преразпределение на доходи от тези, които харчат повече към тези, които спестяват повече, допълнително ще свие търсенето. В резултат на това имаме асиметрично нагаждане между икономиките кредиторки със свръхизлишъци, които не са подложени на пазарен натиск да харчат повече, и свърхзадлъжнелите икономики кредитополучателки, които са подложени на сериозен пазарен натиск да спестяват повече.

Оказва се, че живеем в свят, в който има твърде много предлагане и твърде малко търсене. Резултатът е постоянен антиинфлационен, ако не и дефлационен, натиск, въпреки агресивните монетарни мерки.

Способността на нестандартните монетарни политики да се справят с дефлацията, отчасти се дължи на факта, че същите тези политики отслабват валутата като по този начин подобряват износа и увеличават инфлацията. Това обаче е игра с нулев резултат, която просто прехвърля дефлацията и рецесията върху други икономики.

Може би най-важна е пълната липса на свързаност с фискалната политика. За да бъдат ефективни, монетарните стимули трябва да са съпътствани от временни фискални стимули, понастоящем липсващи във всички по-големи икономики. Дори нещо повече, еврозоната, Обединеното кралство, Съединените щати и Япония се стремят към различна степен на фискална дисциплина и консолидация. Наскоро МВФ правилно отбеляза, че част от решението за свят с твърде голямо предлагане и твърде малко търсене, са публичните инвестиции в инфраструктура, която е в окаяно състояние в повечето напреднали и бързо развиващи се икономики (с изключение на Китай). С дългосрочни лихви близки до нула в повечето напреднали икономики (а някои случаи дори отрицателни), инфраструктурните разходи са задължителни. Но множеството политически ограничения – особено факта, че фискално затегнатите икономики орязват първо капиталовите разходи и едва след това разходите за заплати в публичния сектор, субсидиите и другите текущи разходи – възпрепятстват така необходимите инфраструктурани подобрения.

Всичко това е рецепта за продължаващ слаб растеж, трайна стагнация, липса на инфлация и дори дефлация. Именно по тези причини, при липсата на подходящи фискални политики за справяне с намаленото съвкупно търсене, нестандартните монетарни политики ще останат основните фигури на макроикономическата сцена.

*Нуриел Рубини е професор в Стърн скуул ъф бизнес към Нюйоркския университет и председател на Рубини глобал економикс. Бил е старши икономист по международните въпроси в Съвета на икономическите съветници на Белия дом по време на администрацията на Бил Клинтън. Работил е за Международния валутен фонд, за Федералния резерв на САЩ и за Световната банка.