Ще се рестартира ли Япония?

Кенет Рогоф*

Взетото наскоро от японския премиер Шиндзо Абе решение – да увеличи драстично монетарните стимули, да отложи вдигането на данъка върху добавената стойност и да предизвика предсрочни избори в средата на декември – върна страната в първите редове на политическия дебат. Проблемът е прост. Как старите развити икономики могат да съживят растежа след финансова криза? Решение на този проблем няма.

Вече е ясно, че първият цикъл от реформи на Абе – познат и като Абеномика – не успя да генерира устойчиви равнища на инфлация. Надеждата за трайно възстановяване сега е прекършена след двете последователни тримесечия на отрицателен растеж. Въпросът е дали Абеномика 2.0 ще върне на пътя на растежа и просперитета японската икономика. Моето мнение е, че три от стълбовете на Абеномика 1.0 са добър ориентир: монетарни политики от типа „ще се направи всичко необходимо”, подкрепящи фискални политики и структурни реформи за възстановяване на растежа в дългосрочен план. И макар Централната банка и нейния управител Харухико Курода да предложи от своя старана добра сделка, другите два стълба на Абеномиката наскоро претърпяха неуспех.

Няма кой знае какъв видим ефект от реформите засягащи предлагането, особено за ключовия проблем как да се увеличи обема на работната ръка. Имайки предвид застаряващото и намаляващо население, японското правителство трябва да намери начин да мотивира повече жени да работят, да вкара по-възрастните японци отново в пазара на труда и да разработи по-добри семейни политики. Преди всичко Япония се нуждае от създаването на по-отворена система за привличане на чуждестранни работници.

Необходим е някакъв имигрантски поток. Паникьосано от крайния срок за подготовка на Летните олимпийски игри в Токио през 2020 година, правителството успя да реши проблема с внос на чуждестранни строителни работници и специалисти (макар решението да трябваше да се координира между половин дузина министри). Но въпреки това напредъкът на подготовката върви слабо. Япония отчаяно се нуждае от повече медицински сестри и санитари, за да се грижи за застаряващото си население, но бюрократичната и политическа съпротива срещу имиграцията е дълбоко вкоренена.

Когато за пръв път попитах моите японски приятели от академичните среди относно реформите на Абе по този проблем, те ми казаха, да не се притеснявам и че са на път да се случат. После, след кратка пауза, допълваха, че са на път да се случат, макар и бавно. Съвсем наскоро тази мантра се смени с уверението, че се надяват, че са на път да се случат. Някои все още се надяват. Без структурни реформи, особено на пазара на труда, Абеномиката няма да постигне целите си в дългосрочен план.

Рязкото вдигане (от 5% на 8%) на данъка върху добавената стойност през април 2014 година, също се оказа несполучлива мярка. Никак няма да му бъде лесно на Абе да отложи неизбежното, имайки предвид факта, че е блокиран от широко коалиционно споразумение още отпреди да заеме поста. Но правителството може да се ангажира с по-агресивни фискални стимули, за да противодейства на негативните ефекти в краткосрочен план. Все пак две последователни тримесечия на отрицателен растеж имат обезсърчаващ психологически ефект.

Истината обаче е, че резкия спад е по-скоро илюзорен: предишният икономически бум беше предизвикан от усилията на японските домакинства да се намали значително данъкът върху стоките за дълготрайна употреба, един нюанс, който не се забеляза в обществения дебат. Но голямата картина си остана същата. Така или иначе Абеномиката не успя да преобърне негативната тенденция на дефлацията.

Искам да ви припомня факта, че огромният правителствен дълг и ниските цени на активите на пенсионните фондове, са огромен проблем и само един безразсъден и неук кейнсианец може да посъветва властите да го игнорират. На този етап разбира се, рисковете са илюзорни, особено при лихвени равнища по десет годишните правителствени облигации от порядъка на 0,5%. Но все пак да кажем, че японския дълг е без значение е като да кажем, че високорисковите хедж фондове са напълно сигурни. Рискът може и да е малък, но не е пренебрежим. Помислете какво би се случило, ако Японската централна банка наистина успее да убеди обществото, че инфлацията ще се стабилизира на около 2%. Дали десетгодишните лихви ще останат 0,5%?

Какво ще се случи, ако други фактори – да кажем рязък спад на растежа в бързоразвиващите се пазари – доведат до скок в глобалните лихвени равнища или до ръст на рисковата премия по японския дълг? По принцип Япония може да издържи на подобни шокове без висока инфлация или други извънредни мерки, но ще бъде глупаво да отричаме уязвимостта на страната. Един хедж фонд в такава ситуация може просто да излезе от бизнеса, но това не е възможно за една велика нация.

За фискална стабилност е нужно вдигане на данъка върху добавената стойност и разбира се Япония не трябва да чака международните инвеститори да се усъмнят в нейната воля за действие. Проблемът се корени в липсата на време и в тактиката. Отсрочването на второто повишаване на ДДС изглежда като необходим компромис между натиска върху Абеномиката да се разбърза и поддържането на дългосрочно доверие.

Но това ни връща към дълбоките проблеми на Япония. Само политики за насърчаване на търсенето няма да предотвратят случването на още две изгубени десетилетия, а още по-малко могат да гарантират две златни такива. Демографският срив беше ключовият фактор за избухналата през 1992 година финансова криза в Япония, както и за последвалата продължителна стагнация на икономиката. Япония все още е богата държава, но в класирането според дохода на глава от населението страната вече е доста под много от останалите напреднали икономики – в това число и Обединеното кралство по някои показатели – и далеч под Съединените щати.

Японският опит даде важен урок на Европа, но главният е, че политиките за стимулиране, макар и необходими в краткосрочен аспект, за да се насърчи търсенето, не могат да намерят решение на дългосрочните структурни недостатъци. Ако Абеномика 2.0 се провали в опита за осъществяване на структурните реформи, тя ще се окаже далеч по-лоша от оригиналната си версия.

*Кенет Рогоф е професор по икономика и публични политики в Харвардския университет и носител на наградата на Дойче банк за финансов икономикс за 2011 година. Бил е главен икономист на МВФ от 2001 до 2003 година.