Бъдещето на военните сили

Джоузеф Най*

По време на последната годишна среща на Световния икономически форум в Давос, взех участие в панел на специалистите по отбрана, в който дискутирахме бъдещето на военното дело. На него обсъдихме един проблем от ключово значение. За какъв вид война трябва да са подготвени военните днес?

Правителствата са доста неподготвени когато им се наложи да отговорят на този въпрос. След Виетнамската война например, въоръжените сили на Съединените щати изглежда не си научиха урока от партизанската война и се наложи да го учат отново в Ирак и Афганистан, но по-трудния начин.

Американската военна намеса в тези страни е пример за още едно ключово предизвикателство пред съвременната война. Както наскоро отбеляза в свое интервю бившият американски секретар по отбраната Чък Хейгъл, по време на война, „нещата могат изведнъж да излязат от контрол” така че да принудят военните да прилагат все повече сила, без това да е влизало в първоначалните им планове. На този фон схващането, че само с употребата на сила могат да се трансформират разкъсваните от конфликти общества в Близкия изток и на други места, е опасна заблуда.

Но въпреки че войната и военните сили не са с предишното си значение, не са и съвсем изоставени, а просто са се приспособили към новото „поколение” правила и тактики.

Първото „поколение” модерна война се характеризираше с битки водени от многочислени войски и употребата на Наполеоновите формации. Второто, чиято кулминация е Първата световна война, се характеризираше с употребата на огромна огнева мощ и се изразяваше с казаното за битката при Вердюн през 1916 година: артилерията извоюва, пехотата превзема.

Третото „поколение” – а именно изпълненият перфектно от германците метод на „светкавичната война”, използван през Втората световна война – наблягаше повече на маневрите, отколкото на силата, а военните използваха обходни маневри, за да заобиколят врага и да го ударят в гръб, след което го атакуваха и фронтално.

Четвъртото „поколение” военни действия отива стъпка напред използвайки децентрализирания подход с неясна фронтова линия. Вместо ясна фронтова линия, те създават общество в обществото, като по този начин навлизат дълбоко в обществената тъкан и разрушават политическото единство. Някои са склонни да добавят и пето „поколение”, при което технологиите, каквито са дроновете и координираните кибер атаки, позволяват войниците да бъдат на хиляди километри от своите цивилни цели.

Доколкото отделните „поколения” подлежат на някаква класификация, при тях има една обща характеристика, и тя е: макар и неясно очертан военен фронт и цивилно население зад него.

Бързата промяна върви в посока от междудържавни войни към въоръжени конфликти с участието на недържавни актьори като бунтовнически групи, терористични мрежи, милиции и криминални организации.

По-смущаващото е обаче взаимодействието между тези групи, които понякога получават дори държавна подкрепа. Революционните въоръжени сили на Колумбия – най-старата партизанска групировка в Латинска Америка – сключва съюзи с нарко картелите. Някои талибански групи в Афганистан и в други държави са развили доста близки връзки с наднационалната терористична мрежа Ал Кайда. Бунтовниците от източна Украйна се сражават рамо до рамо с руски войски (без опознавателни знаци).

Такива организации често се възползват от държави, в които липсва легитимност или възможности за ефективно администриране на собствените им територии, започвайки някакъв микс от политически и военни действия, чрез които, за определено време, те придобиват насилствен контрол върху местното население. Резултатът е това, което генерал сър Рупърт Смит, бивш британски командващ военните сили в Северна Ирландия и на Балканите, нарече „война сред хората” – вид война, в която рядко се разчита на конвенционални военни действия водени с традиционни оръжия.

Подобни хибридни войни се водят с употребата на широк спектър от оръжия като далеч не всички притежават огнева мощ. Въоръжени с камерата на всеки мобилен телефон или компютър – имайки предвид огромните възможности на социалните мрежи – информационното съперничество е станало решаваща част от съвременната война, както се вижда от последните войни в Сирия и Украйна.

В хибридната война, конвенционалните и неконвенционалните сили, военни и цивилни, физическото унищожение и информационните манипулации напълно се преплитат. В Ливан през 2006 година, Хизбула надви Израел чрез добре подготвени клетки съчетаващи пропаганда, конвенционални военни тактики и ракети изстрелвани от гъсто населени градски зони, постигайки по този начин, според мнозина наблюдатели, политическа победа. Съвсем наскоро Хамас и Израел влязоха в стълкновение, провеждайки въздушни и наземни операции в гъсто населената Ивица Газа.

Този вид война изникна преди всичко в отговор на съкрушителното американско превъзходство в конвенционалните сили получено след разпада на Съветския съюз, потвърдено от победата през 1991 година в иракската война, в която жертвите от американска страна бяха едва 148, както и от намесата в конфликта в Косово през 1999 година, завършил без нито една жертва за американската армия. Изправени пред подобна асиметрия, противниците на Америка – и държави, и недържавни актьори – започнаха да развиват неконвенционални тактики.

В Китай например, военните плановици разработиха стратегия за „неограничена война”, включваща електронни, дипломатически, кибер, терористични, икономически и пропагандни инструменти за заблуда и изтощение на американската система. Както отбеляза един китайски официален военен представител, „първото правило на неограничената война е, че няма правила”.

От своя страна, терористичните групи, разбрали че няма как да победят с конвенционални оръжия в пряк сблъсък, се опитват да използват властта на правителствата срещу самите тях. Чрез сцени на насилие Осама бин Ладен освен че оскърби и раздразни Съединените щати, принуждавайки ги да реагират по такъв начин, че да разрушат изградения си положителен образ, успя да отслаби силните съюзнически връзки с мюсюлманския свят и в края на краищата изтощи военните им сили, а в известен смисъл и обществото им.

Ислямска държава сега използва подобна стратегия, смесвайки безмилостни военни операции с подстрекателска кампания в социалните мрежи, придружена от фотографии и видео с брутални екзекуции, в това число и обезглавявания на американски граждани както и граждани на други западни държави. Тези действия мобилизираха враговете на Ислямска държава, но и вдъхновиха нарастващ брой хора и групи да се присъединят към нея.

Непредсказуемото развитие на военното дело поставя сериозни предизвикателства пред военните плановици. За някои слаби държави вътрешните заплахи имат ясен произход и поставят ясни цели. Съединените щати от своя страна трябва да продължат да подкрепят конвенционалните си военни сили, които си остават важен възпиращ фактор в Азия и Европа, но и са длъжни да инвестират повече в разширяването на алтернативните военни способности, както показаха конфликтите в Близкия изток. Във времена на непредсказуеми промени Съединените щати – и други големи военни сили – трябва да са подготвени за всичко.

*Джоузеф Най е бивш американски помощник-секретар по отбраната и председател на Националния съвет по разузнаване на Съединените щати и е професор в Харвардския университет.