Поколенческата война в Европа

Харолд Джеймс*

В целия индустриализиран свят правителствата са се втурнали да раздават подаяния на възрастните. Германското правителство не само че забави увеличаването на пенсионната възраст, планирано да направи пенсиите по-големи, но наскоро обяви и 5% увеличение на вноските, най-голямото след подобно увеличение през 1993 (когато, за разлика от днес, Германия претърпяваше сериозна инфлация). Правителството на „Право и справедливост” в Полша, още с първите си действия след поемането на властта през миналата година, намали пенсионната възраст и увеличи разходите.

Във времена на напрегнати бюджети, тези действия изглеждат доста хазартни. И в действителност британското правителство действа точно в обратната посока, орязвайки социалните помощи (макар министри от кабинета да се примириха неохотно). Но възходящия тренд към увеличаване на помощите за възрастни си има просто обяснение: политика.

Със застаряването на населението в Европа и Япония демографската пирамида рязко се преобръща – а войната между поколенията, както и между класите, е видима. Войната се води предимно чрез избирателните урни – старите хора печелят изборите, докато младите си стоят вкъщи – и печалбата се измерва в национален бюджет, в разходите за образование, за пенсии, за здравеопазване и в данъчното облагане. При този сблъсък междугенерационното примирие, което отдавна крепи социалната и политическата стабилност, е под въпрос.

Философът на консерватизма Едмънд Бърк разглежда обществото не само като договор между „живите”, но също така с „мъртвите”, както и с „неродените”. Бърк е бил подозрителен към популистите, които предпочитат да се опират на настоящото поколение и да не мислят за бъдещите кохорти. Бащата на икономиката на благоденствието, Артур Пиго, е на мнение, че държавата трябва да защитава социалния договор и при отсъствието на отсрещна страна, но този възглед е безнадеждно идеалистичен. Какъв стимул би имало правителството да изпълнява ангажиментите си към неизвестни хора за сметка на реални, настоящи гласоподаватели?

Съсредоточаването върху настоящето има дългосрочни последици. Сблъсъкът е особено тежък в полето на трудовата мобилност, където губещите на терена на изборните урни – младите – притежават друго оръжие: своите крака. Страни с преобладаващо геронтократична политика, младите обикновено предприемат стъпки за колкото се може по-бързо напускане. И понеже младите хора получават големи субсидии под формата на образование, когато те напуснат, те взимат със себе си ресурс, който в противен случай би се ползвал за изплащането на пенсиите на останалите хора. И още нещо, те се разтоварват и от дълговата тежест, която би била много по-трудна за плащане без тях.

Тази тенденция е подклаждана и от недостатъчните икономически възможности у дома. В средата на 20-ти век, бързият икономически растеж предполагаше, че всяко поколение ще има по-добро бъдеще от предишното. Днес е точно обратното, широкоразпространените проблеми и слабости, както и прогнозите за продължителна стагнация правят надеждата за по-добро бъдеще да изглежда измамна.

В много страни – особено в средиземноморските, но също така и навсякъде в Европа, както и в Северна Африка – младежката безработица достигна рекордни нива заради съчетаването на проблематични макроикономически политики и лоши практики на трудовия пазар. При толкова много млади хора желаещи да избягат, разходите за образование ще се оказват хвърлени на вятъра. Когато образованието се влошава количеството инвестиции в човешки капитал, който мигрантите взимат със себе си намалява, но също така намалява и количеството човешки капитал, което остава.

По-добър подход би бил да се запуши „изходът” на млади хора чрез по-полезни политики, както направи Ирландия в края на 20-ти век, със своя бърз икономически растеж, карайки много от квалифицираните работници, напуснали през 1980-те да се върнат, което предизвика още по-бърз растеж. За да се случи това „завръщане” обаче родните страни на същите млади хора трябва на всяка цена да станат по-отворени и по-иновативни – не малък подвиг на фона на политическия контрол упражняван от възрастните. Накратко, съществува много обратна тяга, която подсилва геронтокрацията.

Щетите нанесени заради преференциите за възрастните върху младите се простират отвъд националните икономики. Щетите върху околната среда в глобален аспект са може би най-ярката илюстрация за това как днешното поколение на средна възраст взема решения без да го е грижа за по-младото поколение, а и още неродените.

Всъщност, глобалното затопляне например, често се разглежда като налагащо тежък данък върху бъдещите поколения.  Макар размерът на този данък все още да не е напълно изчислен е ясно, че може да бъде намален значително, ако в глобален мащаб се инвестират сравнително малко средства днес. Все още страните не успяват да направят такива инвестиции. По времето когато тези нужди ще се осъзнаят, те вече ще бъдат проблем на следващото поколение и ще струват много повече.

В този ред на мисли, на сегашните поколения се налагат данъците на техните наследници, които вече страдат от липса на житейски перспективи. Някои наблюдатели описват данъчното бреме с много по-брутални термини, казвайки че сегашното поколение по същество колонизира бъдещето, като то, както много европейски колонизатори преди него, лишава света от богатствата му и оставя след себе си опустошена земя на колонизираните.

Може да се каже, че е безнадеждно наивно да очакваме прояви на алтруизъм от настоящото поколение. И че всъщност в днешната егоцентрична култура е трудно да очакваш от хората да поставят интересите на бъдещите поколения на първо място. Засега предпазният клапан осигурен от трудовата мобилност може да изключи младежка революция срещу себичността и самодоволството на възрастните. Въпросът е какво ще се случи когато възможностите зад граница не се окажат по-добри от тези у дома.

*Харолд Джеймс е професор по история и международни отношения в Принстънския университет и професор по история в Европейския университетски институт във Флоренция, Италия. Специалист е по икономическа история на Германия и по история на глобализацията.

Неконвенционална монетарна политика на кокили

Нуриел Рубини*

Тъй като повечето напреднали страни страдат от анемично възстановяване от кризата през 2008 насам, техните централни банки бяха принудени да преминат от конвенционална монетарна политика – намалявайки лихвите чрез покупки на свободния пазар на краткосрочни правителствени дългове – към набор от неконвенционални политики. Въпреки че нулевата граница на лихвите – преди само теоретично възможна – беше достигната, а политиката на нулеви лихви стана основен инструмент, растежът остава анемичен. Затова централните банки предприеха мерки, които дори не са съществували в политическия им инструментариум преди десетилетие. И сега са принудени да се придържат към тях.

Списъкът с неконвенционални мерки се разширява. Имаме количествени улеснения или покупка на дългосрочни правителствени дългови книжа, при вече нулеви краткосрочни лихви. Това е допълнено с кредитни улеснения, които са приели формата на покупки от страна на централните бенки на частни или частично частни активи – каквито са ипотечните и други гарантирани с активи книжа, дългове с покритие, корпоративни дългове, доверени фондове и дори акции на търгувани на борсата фондове. Целта е да се намалят частните кредитни спредове (разликата между доходността по частните активи и тази по правителствените дългове с подобен падеж) и да се даде тласък, пряко или непряко, на цената на други рискови активи, каквито са акциите и недвижимите имоти.

След това имаме „обявяване на намерения”, изявление за запазване на нулевите лихви за дълъг период, докато икономическите основи се укрепят, както и на по-нататъшно намаляване на краткосрочните лихви. Например, изявлението за запазване на нулевите лихви за, да кажем, три години, предполага че лихвите по вторичните книжа с над тригодишен падеж също ще паднат до нулата, предвид на това, че средносрочните лихви се основават на очакванията за краткосрочните лихви през следващите три години. И отгоре на това имаме необуздана намеса на валутния пазар за стимулиране на износа чрез отслабване на валутата.

Тези политики на практика намаляват дългосрочните и средносрочните лихви по правителствените книжа и ипотеките. Те също така стесниха кредитирането на частни активи, стимулираха стоковите пазари, отслабиха валутата и намалиха реалните лихви чрез засилване на инфлационните очаквания. И отчасти се оказаха ефективни.

Все още в повечето напреднали икономики растежът (и инфлацията) остават крайно ниски. И си има причини за това. Предвид огромната задлъжнялост на частния и публичния сектор, неконвенционалните монетарни политики  биха предотвратили тежката рецесия и биха се справили с дефлацията. Но не могат да се погрижат за съживяването на растежа и достигане на инфлация от 2%.

Нещо повече, този политически микс не е оптимален. Макар монетарната политика да може да играе важна роля при стимулирането на растежа и инфлацията, са нужни структурни политики за увеличаване на потенциала за растеж и за предпазването на фирми, домакинства, банки и правителство от превръщането им в зомбита, хронично нежелаещи да харчат понеже са твърде задлъжнели. Също така са необходими фискални политики за подкрепа на съвкупното търсене.

За лош късмет, политическата икономия на повечето структурни реформи – с техните големи разходи и неясни ползи – предполага тяхното бавно случване. В същото време фискалната политика беше замразена в някои страни, заради големите дефицити и натрупаните дългове (което доведе до ограничаване на достъпа до пазарите), а в други (еврозоната, Обединеното кралство и Съединените щати, например) враждебната реакция срещу по-нататъшните фискални стимули, доведе до налагане на мерки за ограничаване на разходите , които подкопаха перспективите за краткосрочния растеж. Затова, независимо дали ни харесва или не, централните банки станаха и все още са единственият играч на терена, когато става въпрос за подкрепа на съвкупното търсене, повишаване на заетостта и предотвратяване на дефлацията.

И така неконвенционалните монетарни политики – установени здраво вече повече от десетилетие – сами станаха конвенционални. И на фона на продължаващата липса на растеж, както и на дефлационен риск в повечето напреднали икономики, монетарните технолози ще трябва да продължат своя самотен полет с нова порция „неконвенционални неконвенционални” монетарни политики.

Някои от тях вече бяха въведени. Например политиката на негативни лихви понастоящем е стандарт в Швейцария, Швеция, Дания, еврозоната и Япония, където големите резерви, които банките държат в централните банки в резултат на количествените улеснения, са обложени с негативни лихви. Политическите технолози направиха преход от предоставянето на парични количества към налагането на „цена” на парите. Номиналните лихви сега са негативни не само за овърнайт дълговете, но също така и за десетгодишните правителствени дългови книжа. Всъщност правителствен дълг на стойност около 6 трлн. долара в целия свят днес е с негативна номинална доходност.

Следващият етап на „неконвенционалната неконвенционална” монетарна политика – ако рискът от рецесия, дефлация и финансова криза рязко нарасне – би трябвало да има три компонента. Първо, централните банки да могат да обложат кешовите наличности, за да възпрат банките в опитите им да избегнат негативното облагане по задължителните резерви. Ако банките не могат да превключат на кеш (печелейки от нулевите лихви), централните банки ще са свободни да налагат нови още по-ниски негативни лихви.

Второ, количествените улеснения да се развият в „хеликоптерни пари” или в пряко монетарно финансиране чрез централните банки на по-голям бюджетен дефицит. Всъщност, последното пазарно жужене се случи заради ползите от постоянната монетаризация на публичния дефицит и дълг. Нещо повече, докато количествените улеснения облагодетелстваха държателите на финансови активи чрез подкрепа на цените на акции, дълг и имоти, те също така разпалиха ново увеличение на неравенството. „Хеликоптерните пари” (под формата на данъчни облекчения или чрез трансфери от новонапечатани пари) ще сложат директно в ръцете на домакинствата пари, които да стимулират растежа.

Трето, кредитните улеснения от централните банки или закупуването на частни активи, могат да се разширят значително. Представете си директно закупуване на акции, високорискови корпоративни книжа и лоши банкови заеми.

Ако „неконвенционалните неконвенционални” монетарни политики ви звучат малко налудничаво, си струва да си припомним, че предишните бяха определяни като „конвенционални неконвенционални” политики само допреди няколко години. И ако настоящите условия в напредналите икономики останат непокътнати през следващото десетилетие, хеликоптерните пари, дълговата монетаризация и облагането на кешовите наличности могат да се превърнат в новите стари неконвенционални политики. Отчайващите времена изискват отчаяни мерки.

*Нуриел Рубини е професор в NYU’s Stern School of Business и председател на Roubini Global Economics. Бил е старши икономист по международните въпроси в Съвета на икономическите съветници на Белия дом по време на администрацията на Бил Клинтън. Работил е за Международния валутен фонд, за Федералния резерв на САЩ и за Световната банка.

Кризата с върховенството на закона в Европа

Ги Верховстад*

От отломките на две световни войни европейските страни излизат обединени в намерението си да станат най-големия световен експеримент за обединение и сътрудничество, за споделен суверенитет. Но, въпреки впечатляващите постижения в десетилетията оттогава, днес европейският проект е поставен под риск от разпад.

Непреодоляната финансова криза, бежанската криза, влошената среда за сигурност и замразеният процес на интеграция, създадоха из цяла Европа отровна, нестабилна политическа среда, в която избуява популизма и национализма. Може би най-ясната проява на това е ерозията на върховенството на закона в рамките на ЕС.

Особено две страни членки на ЕС, Унгария и Полша, днес излагат на опасност трудно извоюваните европейски демократични стандарти и така подкопават върховното постижение на европейската интеграция.

В Унгария либерално-демократичните ценности са подложени на постоянни атаки от правителството на министър-председателят Виктор Орбан. От връщането му на премиерския пост през 2010 Орбан поведе Унгария по пътя на авторитарния национализъм и се възползва от бежанската криза, за да засили „усещането за заплаха”, помагащо му да си осигури народна подкрепа.

В този процес фундаменталните права бяха пренебрегнати, медийната свобода обуздана, бежанците демонизирани и Орбан направи всичко по силите си да отслаби ЕС. Опитите чрез институциите на ЕС да се принуди Орбан да промени курса само го окуражиха да предприеме по-нататъшни действия за потъпкване на демократичните правила.

В същото време демократичната криза настъпи и в Полша, започвайки през октомври миналата година, когато партията „Право и справедливост”, евроскептична партия, която също се противопоставя на имиграцията, си осигури пълно парламентарно мнозинство като обеща да предприеме популистки икономически политики и да „постави Полша на първо място”. А от изборите насам „Право и справедливост” започна серия от атаки срещу самата конституция на Полша.

Законодателството предлагано от правителството за реформиране на полския Конституционен съд беше отхвърлено от самия съд и от пазителите на европейската демокрация, Венецианската комисия. Правителството успя да изключи съда от процеса по определяне на конституционосъобразността на законодателството. Това отслабва един от ключовите фундаменти на демократичното върховенство на закона, а това е изключително голям проблем както за Полша, така и за самата Европа.

Унгария и Полша са жалоните на крайно десния дневен ред, по който се ориентират останалите в Европа и който следват партиите възползващи се от политическия вакуум създаден от неуспехът на ЕС да се справи с финансовата и бежанската криза. Как обаче нещата могат да се поправят?

В демократичните страни е от съществено значение враговете на демокрацията да бъдат побеждавани с демократични методи. От съществено значение е външния свят да убеди унгарския и полския народ, че в един глобализиран свят национализмът може да предложи единствено въображаема сигурност и икономическа разруха. Двете страни, в сърцето на Европа, облагодетелствали се изключително много във всеки смисъл от членството си в ЕС, сега не трябва да захвърлят възможността да се развият още.

Унгарците и поляците отхвърлиха международната си изолация през 1989. След падането на Желязната завеса двете страни станаха верни съюзници на НАТО още преди да се присъеднят към ЕС. Геополитическите и отбранителните аргументи за европейско единство са необорими и не може да съществува обединена Европа без Унгария и Полша.

Но всички ние, и особено народите на Унгария и Полша, трябва да помним, че НАТО, както и ЕС, бяха създадени на основата на фундаменталните принципи на демокрацията, индивидуалните свободи и върховенството на закона. Всяко правителство, което пренебрегва тези принципи излага на опасност единството и солидарността на съюза. Затова е от съществено значение, че Съединените щати и останалите съюзници от НАТО открито казват и настояват, че функционирането на демократичната система на проверки и баланси е единственото спасение. Би било невъобразимо за държавните глави на страните членки на НАТО да проведат планираната лидерска среща на върха във Варшава през юни, ако Полша все още е в конституционна криза, а правителството не зачита върховенството на закона и мнението на уважаваното международно тяло.

На унгарците и поляците трябва да им се припомни, че руският президент Владимир Путин доста упорито се опитва да раздели и отслаби ЕС и НАТО. Ако Европа се изправи очи в очи с агресия от страна на Кремъл, ще бъде от съществено значение Полша и Унгария да се придържат към тези групови фундаментални ценности и принципи.

Но е необходимо също така самата Европа да развие по-обхватен механизъм за регулиране на икономическите политики, за опазването на околната среда и за политиките за единния пазар. Но Европа винаги е била нещо много повече от просто икономически проект, тя е съюз на ценностите, в който няма да се допусне негов член да го руши без съответните последици.

Правителствата идват и си отиват, също както и политиците, но демократичните институции трябва да бъдат освободени от възможността за политическа намеса. Тъжната истина е, че ако кандидатстваха за членство в ЕС днес, нито Унгария, нито Полша щяха да бъдат приети. Хората в двете страни трябва внимателно да преценят какво означава това. Настоящите им лидери твърдят, че защитават националния интерес. Но в интерес ли е на собствените им страни да бъдат зачеркнати от Съединените щати, НАТО и цяла Европа?

*Ги Верховстад, бивш белгийски министър-председател, е президент на АЛДЕ в Европейския парламент.

Следващият петилетен план на Китай

Мартин Фелдстийн*

Наскоро се върнах от Пекин, където прекарах в седмица разговори с китайски официални представители и посетих Китайския форум за развитие, основната годишна среща на китайски и чуждестранни вископоставени представители, и топ бизнес администратори. Китайското правителство току що беше представило своя 13-ти петилетен план, а официалните правителствени представители ревностно го представяха като бъдещето на Китай.

Макар този план да съдържа един безкраен списък от специфични цели и задачи, основната нова тема тази година е „преструктурирането в посока на вътрешното потребление”, идея включваща широк спектър политики целящи да засилят икономическия растеж и да повишат стандарта на живот. Терминът „вътрешно потребление” трябва да разграничи новите политики от традиционните мерки за стимулиране на износа чрез лесни пари и чрез постепенно увеличение на фискалния дефицит, които досега целяха да засилят икономическата активност.

Основна цел на списъка от политики за стимулиране на потреблението е премахването на част от свръхкапацитета на държавните фирми в стоманената и въглищната индустрия. Това означава съкращаване на почти четири милиона работници, число равно на около 0,5% работната сила в Китай. Планът предвижда създаването на специален фонд за осигуряване на помощ за останалите без работа. Експертите са на мнение, че е необходимо по-голямо съкращение, но властите все още не знаят дали това ще проработи, а и как ще реагира обществото.

Китай също така има намерение да прехвърли милиони хора от нископроизводителните земеделски зони към дузината нови градове, което е съчетано с амбициозни планове за изграждане на 50 нови летища и хиляди километри нови пътища и железопътни линии. Властите също така предлагат реализацията на проекта „Един пояс, един път”, който да използва китайска финансова подкрепа и ресурси за развитие на пристанища, железопътни трасета и магистрали за свързване на Китай с останалата част от Азия, Централна Азия и в перспектива дори с Европа. Целта в областта на външната политика е да се увеличи китайското влияние в региона и отвъд. Страната ще създаде също така условия за износ на част от китайския индустриален свръх капацитет.

Нещо повече, властите възнамеряват да стимулират иновациите чрез изследвания и развитие, в това число чрез намаляване на данъчните ставки за високотехнологичните фирми.  Данъчната реформа ще се простре и до ДДС в Китай за сектора на услугите. А финансовите реформи ще премахнат ограниченията върху лихвите, които банките плащат по депозити и налагат по заеми.

В същото време съществува значително притеснени относно новия валутен режим на Китай. През последните години обезценяването на юана спрямо долара събуди сериозно недоволство от страна на американските фирми, съревноваващи се с китайското производство. Но юанът в същото време поскъпна с 25% спрямо останалите валути на напредналите страни от 2010 насам. Властите се ангажираха да позволят на пазарите да определят сами валутния курс и да не се намесват повече. Но властите продължават да влияят на движението на юана спрямо долара, понеже се опасяват, че поставяйки ударението върху управлението на валутния курс спрямо кошницата от валути ще означава по-нататъшно обезценяване спрямо долара, очакване което ще ускори отлива на капитали.

Политиките за подобряване на околната среда също са сред приоритетите на правителствения план за следващите пет години. Обществото е жадно за чист въздух, за чисти реки и чиста земя. За да постигне това правителството ще приеме нови регулации и ще емитира „зелени бонове” за финансиране на възстановяването и за нисковъглеродни енергийни източници.

Китайските автомобилни производители са стимулирани да произвеждат хибридни автомобили, а правителството предупреди чуждестранните автопроизводители, че ще предприеме стъпки за намаляване на пазарния им дял, ако не се съобразят.

Подобряването на качеството на живота също така изисква стимулиране на качеството на продукцията, която китайските потребители могат да закупят. Министър от правителството отбеляза по време на срещата, че един милион китайски туристи, пътували зад граница през миналата година, са ползвали кредитни карти и са похарчили около 1 млрд. долара за стоки, които не могат да купят у дома (иронията е, че някои от тези европейски и американски продукти всъщност са произведени в Китай).

Китай все още е страна с ниски доходи, като БВП на глава от населението е едва 14 хил. долара годишно, или около една-четвърт от този в Съединените щати. Макар Пекин и Шанхай да са сравнително процъфтяващи, там все още има много бедност.  Сред целите на петилетката е премахване на бедността до 2020, за което ще трябва намаляване на броя на бедните хора с 55 млн., като сега линията на бедност е 354 долара на година или по-малко от долар на ден.

Високите нива на задлъжнялост на китайските корпорации могат да се окажат източник на финансова нестабилност, макар отделни представители на властта да подчертават, че не са притеснени. Правителствените данни показват, че съотношението на банковите заеми спрямо БВП е около два пъти по-голямо от това в Съединените щати. По притеснителното е, че делът на необслужваните заеми може да се окаже опасно висок.

Но дори и делът да е по-висок от представяните в официалната статистика данни, Китайският проблем с лошите заеми е много по-различен от този на Запад. Най-големите китайски длъжници са държавните фирми, а техните кредитори са държавните банки. Затова решаването на проблема с лошите заеми ще означава прехвърлянето на загубите от държавните банки към правителството. Но понеже правителственият дълг е сравнително нисък – около 17% от БВП – няма да е трудно за правителството да поеме тези загуби. Ако е необходимо, то може също така да се справи с огромните дългове на местните управи, насърчени от централните власти и натрупани през 2008 и 2009.

На срещата не бяха дискутирани енергичните мерки срещу високите нива на корупция, които президента Си Дзинпин предприе и за които мнозина смятат, че спъват процеса на вземане на икономически решения и забавят ръста на БВП. Липсваше също така дебат за широкоразпространените тревоги относно идеологическото изместване наляво, което може да засегне правата на собственост и да доведе до отлив на капитали в опит хората да защитят своето богатство.

Но макар Китай да си остава един сложен пъзел, властите все пак прокарват пропазарни реформи, замислени да произведат реален годишен ръст от 6,5% и повече за следващите пет години, което да доведе до удвояване на реалния доход на глава от населението до 2020 и за което Китайската комунистическа партия призовава още от 2010. Ако тази цел не бъде постигната, то това няма да е в резултат на липсата на усилия сред част от китайското правителство.

*Мартин Фелдстийн е професор по икономика в Харвардския университет и почетен президент на Националното бюро за икономически изследвания. Председателствал е Съвета на икономическите съветници на президента Роналд Рейгън от 1982 до 1984 година. През 2006 година е назначен в Консултативния съвет за външно разузнаване към президента Джордж Буш, а през 2009 е назначен в Консултативния съвет за икономическо възстановяване към президента Барак Обама. Понастоящем той е в борда на директорите на Съвета за външни отношения, на Тристранната комисия и на Г-30, неправителствена международна организация, която се занимава с търсенето на решения за глобалните икономически проблеми.

Да овладеем мигрантската криза в Европа

Джордж Сорос*

Бежанската политика, възникнала в резултат на преговорите между ЕС и Турция миналия месец, стана факт на 4 април, когато 202-ма души търсещи убежище бяха върнати обратно в Гърция. Тази политика има четири основни недостатъка:

• беше договорена с Турция и наложена на ЕС от германския канцлер Ангела Меркел.
• недостатъчно финансирана е.
• не е доброволна, а установените квоти за прием, които много от държавите членки не приемат налагат бежанците да се установяват в страни, в които не искат да живеят.
• превърна Гърция де факто в буфер с недостатъчно места за голям брой търсещи убежище, вече стигнали до там.

Всеки един от тези недостатъци може да бъде коригиран. ЕК мълчаливо призна някои от тях на 6 април, при новата серия разговори за реформи в европейската система за осигуряване на убежище. Но предложенията на Комисията все още разчитат на задължителни квоти. Този подход никога няма да проработи. Първият вице-президент на ЕС Франс Тимерманс отправи покана за открит дебат.

Една всеобхватна бежанска политика за Европа, убеден съм, трябва да има ясно определени и точни годишни разчети за прием на 300 до 500 хиляди бежанци. Това е достатъчно много, за да се даде гаранция на бежанците, че евентуално могат да достигнат до желаната дестинация, но и достатъчно малко, за да ги приюти дори на днешния неблагоприятен политически климат.

Съществуват установени техники за доброволно свързване на търсещи и предлагащи в други сфери, каквото е свързването на учениците с училищата и болните с болниците. В случая с бежанците, онези определени да достигнат до точно определено място, ще трябва да почакат по-дълго от другите, които са приели определеното им място. Регистрираните търсещи убежище след това трябва да бъдат задължени да не се връщат в сегашното си място.

Това ще бъде много по-евтино и по-малко болезнено от настоящия хаос, в който мигрантите са основни жертви. Прескочилите линията ще загубят мястото си – и ще е достатъчен стимул да спазват правилата.

Този план ще се нуждае от най-малко 30 млрд. евро годишно финансиране. И включва осигуряване на Турция и на другите „фронтови” страни” на достатъчно финансова подкрепа, позволяваща на бежанците да живеят, да работят и да изпратят децата си на училище; създаване на общоевропейска агенция за бежанците и граничните сили; разрешаване на хуманитарния хаос в Гърция; и установяване на общи стандарти за целия ЕС, свързани с приема и интегрирането на бежанци.

Без никакво съмнение ЕС има капацитета да набере най-малко 30 млрд. евро годишно, което е по-малко от 0,25% от общия БВП на 28-те страни членки, който е повече от 16 трлн. евро, и е по-малко от 0,5% от общите разходи на националните им правителства. Липсва само политическа воля. Фискалните правила на ЕС ограничават повечето държави членки при надхвърлянето на дефицита и финансирането му чрез емитиране на дълг. Затова въпросът не е в набирането на средствата, а в сериозното му обсъждане.

Рано или късно ще се наложи да бъдат събрани нови допълнителни данъци за справяне с бежанската криза. Събирането година за година на недостигащите средства не върши работа. Напротив, „кризисното финансиране” ще позволи на ЕС да отговори по-ефективно на някои от най-опасните последици, като помогне за обръщането на икономическата, политическата и социалната динамика от ксенофобията и недоволството към конструктивен резултат, носещ полза както за бежанците, така и за отделните страни. В дългосрочен план това ще намали общите разходи на Европа за удържането на и справянето с бежанската криза.

Има съвсем ясна причина за използването на европейски средства за финансиране на справянето с кризата. Когато глобалните лихви са на или са близо до исторически ниски равнища, определено времето е подходящо за оползотворяване на ААА кредитният рейтинг на ЕС. Ако се направи това ще има допълнителни предимства за осигуряването на така необходимите икономически стимули. Предвидените средства ще са от голямо макроикономическо значение, особено ако бъдат похарчени бързо и ще упражнят мултиплициращ ефект. Една растяща икономика ще направи задачата по поемането на имигрантите много по-лесна, независимо дали са бежанци или икономически мигранти.

Въпросът е как да се възползваме от ААА кредитния рейтинг на ЕС без да провокираме опозиционни настроения, особено в Германия? Първо, трябва да разберем, че ЕС е кредитор с ААА рейтинг. По време на кризата в еврозоната, ЕС изгради финансови инструменти като Европейския финансов и стабилизационен механизъм и Европейския стабилизационен механизъм, способни бързо да осигуряват десетки милиарди евро при много изгодни условия.

Тези механизми, които запазват значителния капацитет за кредитиране, трябва да бъдат пренасочени към осигуряване на „кризисно” финансиране, нужно за справяне с мигрантската криза. Използването на съществуващите механизми, въпреки новите цели, би било много по-ефективно от създаването на нови. Ще се изисква само политическо решение, взето в кратки срокове.

Двата източника на пари – ЕФСМ (за членовете на еврозоната) и Бюджетната служба (за страните от ЕС извън еврозоната) – трябва да бъдат привлечени. И двата трябва да бъдат подкрепени напълно от бюджета на ЕС, което няма да изисква национални гаранции или одобрение от националните парламенти. Техният общ капацитет за кредитиране е 110 млрд. евро, число напълно съразмерно с годишните бюджетни приходи на ЕС.

Кредитните възможности в размер на 50 млрд. евро на Бюджетната служба са почти напълно неизползвани. ЕФСМ увеличи с още 46,8 млрд. евро заемите си за Португалия и Ирландия, но има значителен свободен капацитет. Заедно те имат над 60 млрд. евро капацитет и този капацитет нараства всяка година, заради това че заемите дадени на Португалия и Ирландия се връщат.

Също като при кризата с еврото, бежанската криза изисква бърз отговор. Но той се различава от кризата с еврото по това, че страните получателки – Йордания, Турция и Гърция – са на фронтовата линия, което изисква европейски гаранции. Те се нуждаят от финансиране и не би трябвало да бъдат задължавани да връщат парите, които получават. Вместо това ЕС и държавите членки трябва да намерят нови източници на данъчни приходи за връщане на „кризисното финансиране”.

Новите данъчни приходи могат да дойдат от най-различни източници, в това число от начисляване на общ за ЕС ДДС, което вече носи приходи; на допълнителни данъци върху петролните продукти, както предложи германският финансов министър Волфганг Шойбле; или на нови данъци върху пътуваният в ЕС и върху визовите разрешителни, което ще прехвърли част от тежестта върху неевропейски граждани.

Понеже ще отнеме доста време докато приключи процесът по налагането на новите данъци, държателите на дълг ще искат да се уверят, че техните кредити ще бъдат обслужвани и плащани. Затова ЕС трябва да гарантира, че ще събере новите данъци за необходимото време, дори конкретният източник да не е все още установен.

Остава въпросът как да се осигури необходимата политическа воля. ЕС е изграден върху демократични принципи. Убеден съм, че има мълчаливо мнозинство, което иска да съхрани Съюза, макар и да има недобре функциониращи институции понастоящем. Неговите политически лидери ще трябва да се вслушат в гласовете на това мнозинство.

Бежанската криза поставя Европа пред екзистенциална криза. Би било безотговорно да се допусне ЕС да се разпадне заради липса на финансиране за поставяне под контрол на кризата, затова липсата на достатъчно финансиране е основната пречка пред осъществяването на успешни програми във фронтовите държави. В исторически план правителствата са емитирали дълг в отговор на извънредни ситуации. Трябва ли ЕС да използва своя ААА кредитен рейтинг едва когато изпадне в смъртна опасност?

*Джордж Сорос е председател на Soros Fund Management и предсеадтел на Фондация „Отворено общество”. Той е пионер на индустрията на хедж-фондовете.

Надуващият се балон в Европа

Ханс-Вернер Син*

Най-последните политически действия на ЕЦБ предизвикаха шок сред много наблюдатели. Макар целта – предотвратяване на дефлация и стимулиране на растеж – да е ясна, политиките сами по себе си са да подготвят почвата за голяма нестабилност.

Въпросните политики включват установяването на лихвата по основните рефинансиращи операции на ЕЦБ на нулево ниво, увеличаване на месечните покупки на активи с 20 млрд. евро до 80 млрд. евро и намаляването на лихвата по банковите депозити държани в ЕЦБ още повече в негативната територия – до -0,40%. Нещо повече, ЕЦБ започна нова серия четворна дългосрочна рефинансова операция, която също е с негативна лихва. Банките получават до 0,4% лихва от ЕЦБ, при условие че заемат парите на частните бизнеси.

По същността си тези политики са последният от поредицата опити на ЕЦБ да предотврати спукването на огромния балон формиран в Южна Европа в началните години от въвеждането на еврото. Всичко започна с обявяването на намерението за въвеждане на еврото на срещата на върха на ЕС в Мадрид през 1995, което доведе до рязък спад на лихвите.

Инфлационният кредитен балон се разду в южноевропейските страни заради постоянно ниските лихви подкопавайки тяхната конкурентоспособност и тласкайки цените на активите и имотите до неустойчиво високи равнища. Когато балонът се спука ЕЦБ се опита да предотврати връщането на високите цени до равновесното им равнище като включи печатните преси и обеща неограничено покритие на инвеститорите. Последните мерки на ЕЦБ са само повече от същото.

Разбира се, когато финансовата криза избухна с пълна сила през 2008, следвайки срива на американската инвестиционна банка „Лемън Брадърс”, намесата на ЕЦБ бе оправдана. Но след като глобалната икономика започна да се възстановява в края на следващата година , действията на ЕЦБ ставаха все по-проблематични, понеже позволяваха на страните да отлагат структурните реформи и спънаха необходимата борба с инфлацията с южните страни от еврозоната – дори ги спряха напълно, както се случи в Португалия и Италия.

Южна Европа се поддаде на наркотика на евтиния кредит. Но когато частният кредит  пресъхна и симптомите за изтегляне започнаха да се появяват, ЕЦБ се погрижи да замени наркотика. Вместо да лекува зависимостта, тя сътвори зависими икономики неспособни да функционират без намеса.

Япония направи същата грешка когато нейният имотен балон се спука през 1990. За над две десетилетия Японската централна банка заля икономиката с пари при почти нулеви лихви. Японското правителство, от своя страна, следваше същата неотстъпчива политика на дефицитни разходи, като публичният дълг скочи от 67% от БВП тогава до 246% от БВП днес, заради съмнителната икономическа стратегия наречена „Абеномика”, следвана от правителството на министър-председателя Шиндзо Абе.

Нищо от това не помогна, понеже нито монетарните, нито фискалните политики са в състояние да заменят необходимите структурни реформи. Дори обратното, колкото повече кейнсиански и монетаристки лекарства се предлагат, толкова повече отслабва имунната реакция на пазарите и става по-слабо желанието на политиците да наложат болезнена детоксикация на икономиката и населението.

Но най-лошите ефекти от политиките на ЕЦБ може би предстоят, особено ако все още стабилните икономики в еврозоната също станат зависими от кредитите. Вече има някои притеснителни сигнали в тази посока. Имотните пазари в Австрия, Германия и Люксембург на практика експлодираха по време на кризата, в резултат на което банките започнаха да преследват потенциалните кредитополучатели с оферти за заеми с почти нулеви лихви, независимо от кредитните им досиета. В Австрия цените на имотите нараснаха с почти 50% от срива на „Лемън Брадърс” насам. В Люксембург те скочиха с почти една-трета.

Дори Германия, най-голямата европейска икономика, преживява огромен имотен бум от 2010 насам, като средните цени на градските имоти нараснаха с повече от една-трета – и с почти 50% в големите градове. Страната е в невиждан строителен бум от обединението насам. Агентите по недвижими имоти са останали почти без имоти за продажба.

Германският имотен бум би могъл да бъде обуздан с подходящо повишаване на лихвите. Но, имайки предвид  забележимия ангажимент на ЕЦБ в точно обратната посока, балонът само ще расте.  Ако той се спука, последиците за еврото могат да са ужасяващи. Новата евроскептична партия „Алтернатива за Германия” , която направи забележителен пробив в наскоро проведените регионални избори в страната, е убедена в това.

*Ханс-Вернер Син, професор по икономика и публични финанси в Мюнхенския университет, е президент на Института за икономически изследвания и участва в Съвета на германското икономическо министерство.

Няма място за младите мъже (и жени)

Паола Субачи*

През последните 20 години почти половин милион италианци на възраст между 18 и 39 години заминаха зад граница, предимно към икономически по-динамични страни от ЕС като Германия, Франция и Обединеното кралство. И това са само официалните данни. Действителните числа вероятно са много по-големи, вероятно повече от двойно. Защо младите италианци толкова силно искат да заминат?

Определено не е заради липсата на политическо представителство. От 2013 насам делът на хората по 40 годишна възраст в италианския парламент нарасна от 7% на 13%. Нещо повече, Италия днес има най-младото правителство сред напредналите икономики (само Франция е по-напред). А министър-председателят Матео Ренци, самият той на 41, е най-младият премиер на Италия изобщо.

Въпреки това младите италианци остават дълбоко неудовлетворени от състоянието на своята страна и от икономическите възможности, които тя им дава. Всъщност, въпреки обещанието на Ренци да проведе реформи целящи обновяване на икономиката и институциите на страната – платформа, с която той спечели властта през 2014 – повече от 90 хил. италианци на възраст под 40 напуснаха оттогава.

Посланието на Ренци, макар да бе изкусно изработено и оптимистично, не може да прикрие суровите икономически реалности на днешна Италия. Най-шокиращо е, че младежката безработица стигна 39% - една от най-високите в ЕС и доста над средната за блока от 20%. При 26% от хората под 30 годишна възраст без образование, без работа и без умения – второто най-високо ниво в ЕС, като зад нас е само Гърция – структурната младежка безработица ще бъде трудно да се преодолее.

Дори тези имащи работа си имат причини да не се чувстват щастливи. Според Евростат, младите хора в Италия са сред най-неудовлетворените от работата си, като мнозина от тях са убедени, че най-добрите работни места са запазени за връзкарите. Което означава, че корупцията все още представлява огромно предизвикателство за Италия. Последните двама кметове на Рим например, бяха отстранени заради злоупотреби. В Индекса за възприемане на корупцията на "Трансперънси интернешънъл" за миналата година, Италия беше класирана на 61-во място, изпреварвайки всички останали напреднали икономики.

И за да станат нещата още по-лоши, италианската икономика е в стагнация от години. Разбира се, тя остава деветата най-голяма икономика в света с доход на глава от населението приблизително 26 хил. евро и със сравнително високи общи нива на спестявания от 18% от БВП. Но от 2000 до 2015, реалният БВП се свива бавно, като доходът на глава от населението падна с 0,5%. Периодът от 2012 до 2014 беше особено труден, с дълбока и продължителна рецесия, довела до спад от 2,1% на реалния БВП и спад от 4,3% на реалния доход на глава от населението.

Без изненада, особено за много млади хора, емигрирането изглежда по-добра възможност пред безработицата  или непълната заетост у дома, където те трябва да разчитат на подкрепата на своите семейства. Разбира се, повечето се оказват с несигурна или неудовлетворяваща работа в чужбина. Но за най-опитните и най-квалифицираните, шансът за изграждане на кариера в избраното направление зад граница, е значително по-висок отколкото в Италия.

Не е изненадващо също така, че именно най-квалифицираните италианци са онези, които предпочитат да напуснат. Тази тенденция се наблюдава още от 1980-те, като докторите и изследователите не успяват да си намерят място в местните университети, със строгата си йерархия, пропити от корупция и страдащи от липса на финансиране. Оттогава насам много други професионалисти, от лекари и медицински персонал до библиотекари и софтуерни специалисти, се присъединиха към тях.

В някаква степен тези тенденции бяха обърнати от имиграцията, като имаме по трима новодошли (официално) на всеки заминал италианец. За демографския баланс в Италия  този приток на чужденци – вече над 5 млн. души или 8,3% от населението – е положително развитие. Не само защото Италия има най-застаряващото население в ЕС след Германия, с 1,5 човека над 65 на всеки човек под 15 и с ниво на раждаемост от 1,35 деца на всяка жена, което е също така едно от най-ниските в света, равно на това в Япония.

Но ограниченото предлагане на работни места за висококвалифицирани кадри в Италия, в сравнение с останалите напреднали страни от ЕС, също провокира мигрантски потоци. С 30% чуждестранни работници убедени, че са свръхквалифицирани за работата, която извършват, Италия губи своята привлекателност, особено за квалифицираните професионалисти. В резултат на това, от 2007 насам, броят имигранти пристигащи всяка година падна наполовина, докато броят на емигрантите се утрои.

Онези, които остават в Италия – италианци или чужденци – са с все по-малко умения. Почти 41% от италианското население имат едва основно образование, доста по-голям дял от останалите европейски страни (с изключение на Португалия, Малта и Испания). Нещо повече, 17% от италианското население напуска образователната система преждевременно, а едва 22% от младите хора завършват трета образователна степен.

Добрата новина е, че Италия, заедно със своите европейски партньори, вече поеха ангажимент да подобрят тези образователни резултати. Стратегията за растеж „Европа 2020” на Европейската комисия – целяща да създаде „умна, устойчива и приобщаваща икономика” – изисква страните да съкратят до 2020 делът на ранно отпадащите от училище до под 10% и да гарантират, че най-малко 40% от хората на възраст 30-34 години ще завършат някаква форма на висше образование.

Но тези цели са само едното лице на ефективната стратегия за преобразяване на италианската икономика и капацитет за привличане на топ специалисти. Италианското правителство трябва също така да изпълни обещанието си за по-нататъшно подобряване на гъвкавостта на трудовия пазар, за борба с корупцията, в това число под формата на шуробаджанащина. Предвид обаче силните насрещни ветрове забавящи световната икономика и наследството от продължителната рецесия, ще бъде трудно да се проведат реформи. Най-малкото те ще отнемат доста време. В същото време младите италианци ще продължат да опитват да градят бъдеще някъде другаде. Дори младият, способен министър-председател не е в състояние да ги убеди да останат.

*Паола Субачи е професор по икономика в Университета в Болоня, Италия и директор на програмата за изследвания на международната икономика в Chatham House.