Кармен Райнхарт*
Колебливостта на валутните пазари съществува от десетилетия,
ако не и от векове. Широките амплитуди на валутните курсове станаха основен
елемент на международните финансови пазари след като системата от Бретън Уудс
се разпадна в началото на 1970-те, а мегаобезценяванията бяха всекидневие през
това десетилетие и през по-голямата част от 1980-те, когато инфлацията шестваше
в големи части от света. Въпреки това по-голямата част от 1990-те и началото на
2000-те 10-20% от страните по света преживяха голямо валутно обезценяване или
срив във всяка една година от този период.
И тогава, внезапно нещата се успокоиха. Изключвайки
пораженията нанесени от глобалната финансова криза от края на 2008 и началото
на 2009, валутните сривове бяха малко на брой и отдалечени един от друг между
2004 и 2014. Но последните развития предполагат, че оскъдицата на валутни
сривове през това десетилетие може би напомня на изключение, което потвърждава
правилото.
Почти изчезналите валутни сривове през периода 2004-2014
основно се дължи на ниските и стабилни международни лихви и огромните
капиталови потоци към възникващите пазари, добавено към бума в цените на
суровините и (най-вече) здравите нива на растеж в страни избегнали глобалната
финансова криза. В резултат на това основна грижа на много страни през тези
години бе избягването на продължително валутно обезценяване срещу американския
долар и валутите на други търговски партньори.
Това се промени през 2014, когато влошаващите се глобални условия
възкресиха спомена за валутните сривове. Оттогава почти половината от моделите
от 179 страни показваха, че преживяват годишно обезценяване в размер на 15%.
Наистина, по-гъвкавия валутен ред в голяма степен предотврати драмата от
изоставянето на предварителното оповестяване на фиксирани или полуфиксирани
валутни курсове. Но досега има малко подсказки, че обезценяването има голям
лечебен ефект върху икономическия растеж, който за голяма част от света остава
муден.
Средното натрупано обезценяване срещу американския долар е
почти 35% от януари 2014 до януари 2016. За много възникващи пазари, където
обезценяването е значително по-голямо, отслабващият валутен курс натрупа доста
проблеми свързани с увеличаването на дълговата тежест в чуждестранна валута.
Нещо повече, в един взаимосвързан свят ефектите от валутните
сривове не свършват със страните, от където произхождат. Ако се върнем назад до
1994, ще видим, че Китай реформира своята валутна рамка, унифицирайки системата
си с множество валутни курсове и, в хода на този процес, обезцени юана с 50%.
Тогава беше убедително аргументирано, че китайското обезценяване е отражение на
загубата на конкурентоспособност от Тайланд, Корея, Индонезия, Малайзия и
Филипините, които фиксираха (или частично фиксираха) своите валути към
американския долар. Натрупалото се валутно поскъпване, обратно, подготви
сцената за азиатската криза избухнала в средата на 1997.
Надценените валутни курсове са сред най-добрите индикатори за
финансови кризи. Затова никой не би се учудил, ако се окажем изправени пред
същото случило се между 1994 и 1997, но този път при разменени роли. От
началото на 2014 юанът се обезцени спрямо
долара със 7,5%, в сравнение с обезценяването спрямо еврото от приблизително
25% за този период, без да споменаваме по-бързото валутно обезценяване в много
възникващи пазари. В една базирана на производството икономика, каквато е
Китайската, връзката поскъпване-растеж не трябва да бъде подценявана.
Обявеното миналия август от Китай намерение да въведе плаващ
валутен курс предизвика сериозни трусове на финансовите пазари. За да се
презастраховат политиците излязоха с изявление, че Китай ще прави плавни
движения в тази посока. Но предупредителният сигнал идващ от азиатската криза е,
че плановостта носи своите рискове.
Разбира се, политиката по прехвърляне на проблемите към
съседите в пика на валутни сривове през последните две години не е нещо ново за
Китай. Те може да прехвърлят проблеми на всяка страна, която се придържа към
сравнително фиксиран валутен курс (категория, която включва големите
производители на петрол).
Това, което отличава китайския случай от всички останали е
по-големия дял на нейната икономика в световния БВП, както и ефекта върху много
страни от различни региони на света, от потребители на основни суровини до
страни, които зависят от китайското финансиране или преките инвестиции.
Основният извод е простичък: Възникващите пазари понастоящем генерират около
60% от световния БВП, което е доста повече от 35-те процента в началото на
1980-те.
Възстановяването на глобалния просперитет се нуждае от много
по-широка географска база оттогава. Завръщането на валутните сривове може да
направи постигането на целта изключително трудно.
*Кармен Райнхарт е професор по международна финансова система
в Harvard University's
Kennedy School of Government.
Няма коментари:
Публикуване на коментар