Кармен Райнхарт*
Срещата на финансовите министри и централните банкери на Г-20
във Вашингтон, Окръг Колумбия, миналата седмица приключи с неприятни емоции.
Малко чудо: перспективите пред глобалния растеж са нищожни на фона множеството
рискове произхождащи от напредналите и развиващите се страни.
Участниците в срещата потвърдиха – за пореден път – нуждата от
по-голяма координация на политиките, от повече фискални стимули и широк кръг
структурни реформи. А обсъждането им стана неотложно, предвид
широкоразпространеното мнение, че монетарните политики не са останали с много
муниции, и че конкурентното обезценяване на валути по-скоро би навредило,
отколкото помогнало.
Но за най-големите икономики, които почти осем години след
началото на глобалната финансова криза са затиснати под тежестта на огромните и
рискови нива на публични и частни задължения, е озадачаващо, че цялостното
преструктуриране не изпъква сред общото меню от политически възможности.
Истината е, че за глобалната икономика дълговото преструктуриране е всъщност
пословичният „слон в стаята”.
В първите стадии на финансовата криза от 2008-2009, Кенет
Рогоф и аз заявихме, че възстановяването от тежки финансови кризи е
продължителна работа, като ще отнеме време на домакинствата и фирмите да
намалят дълговете си натрупани по време на бума. В същото време банките, с
увеличаващият се дял на необслужваните кредити и компрометирани баланси, може
да се окажат неспособни или нерешителни при отпускането на нови кредити. Закъснението
при изчистването на балансите е сред факторите, които спъват възстановяването и
прави следкризисните възстановявания различни от специфичните по-резки
отскачания на бизнес циклите.
В последващото ни проучване документирахме траекторията на дохода
на глава от населението след стоте най-тежки финансови кризи от 1860 насам.
Открихме, че отнема малко по-малко от седем години, средно, на напредналите
икономики (както ги определяме днес) да достигнат предкризисните нива на
доходи. Средно възстановяването отнема около шест години. Спадът на дохода на
глава от населението от своя пик в началото на кризата до най-ниската си точка
в дъното на рецесията е средно около 9,6% за тази група страни. Свързаният с
кризата срив на производителността за възникващите пазари е бил по-тежък.
Можел ли да сравняваме съвременния следкризисен опит с
историческите му предшественици? Последният Преглед на световната икономика на
МВФ, който дава прогнози за ръста на БВП на глава от населението (заедно с ред
други индикатори) до 2021 за повечето световни икономики, може да послужи за
оценка.
Франция, Германия, Гърция, Исландия, Ирландия, Италия,
Холандия, Португалия, Испания, Обединеното кралство и Съединените щати са
преминавали пред системни финансови кризи. Две от единадесетте (Германия и
Съединените щати) преминават през по-кратък път на възстановяване, отколкото е
историческият опит на напредналите икономики. Ирландия и Обединеното кралство
са следващите при възстановяването на изгубения доход.
Ако прогнозите на МВФ са база за оценка, средното време за
достигане на предкризисните нива на доходи за групата от 11 страни ще бъде
около девет години. През 2021 доходите на глава от населението в Гърция и
Италия ще бъдат респективно с около 14% и 9% по-ниски от нивата им през 2007.
Гръцката криза, която все още е далеч от приключване, е в десетката на 100-те
най-тежки кризи в историята.
Дори да оставим настрана по-задължаващото и противоречиво
преструктуриране на държавен дълг, отписването на частен дълг направено по
време на бума (често на база на прекалено розови допускания за бъдещите доходи
и богатство на заемащите) е било неразделна част от разрешаването на банковите
кризи през по-голямата част от познатата ни история. По-видните изключения включват
„свежите” банкови заеми в годините след японската криза от началото на 1990-те
и след настоящите кризи в Европа, които вече наближават едно десетилетие.
Анемичното възстановяване в много от напредналите икономики
(дори в сравнение с други тежки кризи) се дължи в голяма степен на
преобладаващия подход „отпускай и изисквай” към дълга. Европейските банки от
началото на кризата са постоянно заети с изкупуването на правителствен дълг и
„свежи” (като в Понци схема) частни предкризисни заеми.
Колкото по-трудно е било обявяването на просрочие в
Съединените щати, толкова по-лесно е било за заемодателите и банките да се
приспособят към спукването на имотния балон и да се отърсят от него.
По-скорошните епизоди, като се започне от Скандинавската криза в началото на 1990-те
и се стигне до Азиатската криза от 1997-98, произвеждат много по-бърз темп на
задлъжняване. Можем само да се надяваме, че китайският подход за справяне със
своите вътрешни частни и регионални дългове няма да се придържат към японското
и на еврозоната разписание.
*Кармен Райнхарт е професор по международна финансова система
в Harvard University's
Kennedy School of Government.
Няма коментари:
Публикуване на коментар