Доналд Тръмп и Новият икономически ред

Майкъл Спенс*

От края на Втората световна война насам йерархията на икономическите приоритети е сравнително ясна. На върха на приоритетите беше създаването на една отворена, иновативна и динамична пазарно движена глобално икономика, в която всички страни могат (по принцип) да процъфтяват и растат. На второ място – някои биха казали доста по-назад от второ – беше създаването на здрави, устойчиви и приобщаващи основи за национален растеж. Нито повече, нито по-малко.

Всъщност, обратът изглежда е на път. Постигането на стабилен приобщаващ растеж на национално ниво за съживяване на свиващата се средна класа, за раздвижване на стагниралите доходи и за намаляването на високата младежка безработица, днес взима превес. Взаимно изгодните международни споразумения управляващи потоците от стоки, капитали, технологии и хора (четирите ключови потока в глобалната икономика), са подходящи единствено когато те утвърждават – или най-малкото не подкопават – прогреса при постигането на най-висшия приоритет.

Обратът стана видим през юни, когато британците – включително онези, които са спечелили значително от съществуващата отворена икономика и финансова система – гласуваха за напускане на ЕС, заради нещо, което може да се нарече отстояване на суверенитет. Институциите на ЕС бяха възприемани като подкопаващи британския капацитет за подсилване на собствената икономика, за регулиране на миграцията и за контрол върху съдбините й.

Подобен възглед вдъхновява националистките и популистки политически движения из цяла Европа, много от които вярват, че наднационалните споразумения трябва да са на второ място след вътрешния просперитет. ЕС – който всъщност в настоящата конфигурация, остави правителствата на страните членки с нищожни политически инструменти за посрещане на належащите нужди на своите граждани – е лесна мишена.

Но дори без подобни институционални споразумения съществува усещането, че наблягането на международните пазари и връзки може да препятства възможностите на страните да преследват своите собствени интереси. Победата на Доналд Тръмп на президентските избори в Съединените щати направи това пределно ясно.

В съзвучие с основния слоган от кампанията на Тръмп, „Да направим Америка отново велика”, това бяха неговите „Първо Америка” изказвания, които се разпространяваха най-много. Макар Тръмп да иска взаимноизгодни двустранни споразумения, може да се очаква, че те ще бъдат подчинени на вътрешните приоритети, особено на целите за преразпределение, и би ги подкрепил дотолкова доколкото те са съвместими с тези приоритети.

Гневът на избирателите от развитите страни породен от старата пазарно-движена глобална икономическа архитектура, не е без основания. Този ред допусна мощни сили, понякога без контрол от избрани власти и политици, да оформят националните икономики. Може би е вярно, че част от елитите на този ред предпочетоха да пренебрегнат неблагоприятните преразпределителни и свързани със заетостта последици на стария ред, като жънеха само ползите. Но е вярно също така, че старият ред, приеман за свещен, затрудни възможностите на елитите да решават подобни проблеми, дори и когато се опитваха.

Това не винаги беше причината. Непосредствено след Втората световна война, Съединените щати, подтикнати отчасти от Студената война, помогнаха за създаването на стария ред с подпомагането на икономическото възстановяване на Запада и, след време, създадоха нови възможности за развиващите се страни. За повече от 30 години, преразпределителният аспект на глобалния растеж бе пример, че тези подкрепящи усилия бяха полезни, както за отделните страни, така и за света като цяло. В сравнение с всичко, което е било преди, следвоенният ред беше пример за приобщаване.

Но нищо не е вечно. Макар неравенството сред страните да намаляваше, неравенството вътре в страните се увеличаваше – до точка, в която разместването на приоритетите беше неизбежно. Днес, когато разместването е налице какви ще са последиците? Макар да е трудно да кажем точно какви ще са, някои от тях са безпощадно ясни.

За незапознатите, Съединените щати ще бъдат по-несклонни да поемат непропорционален дял от разходите за осигуряването на глобалните обществени блага. Макар другите страни в края на краищата ще се измъкнат от застоя, все пак ще има преходен период с неясна продължителност, по време на който предоставянето на тези блага може и да намалее, което има потенциал да подкопае стабилността. Например, условията за влизане в НАТО е възможно да бъдат предоговорени.

Мултилатерализмът – дълго просъществувал заради същия вид непропорцинален принос, макар и пропорционален спрямо доходите и богатството на страните – също ще загуби сила, като тенденцията към билатерализъм и регионални търговски и инвестиционни споразумения ще се ускори. Тръмп е  много вероятно да стане основен проповедник на този курс. Всъщност, дори регионалните търговски сделки могат да бъдат отхвърлени, след като той се противопостави на ратификацията на 12-странното Транстихоокеанско партньорство.

Това създава възможност за Китай да застане начело на истаблишмънта на търговския договор за Азия – една възможност, която китайските лидери вече са готови да сграбчат. Във връзка с тяхната стратегия „един пояс, един път” и след създаването на Азиатската банка за инфраструктурни инвестиции, китайското влияние в региона ще се разшири значително.

В същото време, за развиващите се страни, на които им липсва китайската икономическа мощ, тенденцията на отдалечаване от мултилатерализма може да им навреди. От друга страна, пред бедните и по-малко развити страни се откриха възможности за растеж и просперитет при стария ред, но на билатерална основа ще пострада ефективността на преговорите им. Надеждата е, че светът ще разбере своя общ интерес в запазването на откритостта на пътищата за развитие на по-бедните страни, както по отношение на ползите за тези страни, така и по отношение на укрепването на международния мир и сигурност.

Освен търговията, технологиите са другата мощна глобална сила, която е възможно да бъде третирана по различен начин при новия ред и да стане обект на повече регулации на национално ниво. Кибер заплахите са важни и изискват някои регулации и за тях ще се наложи политическа намеса. Но други заплахи – например фалшивите новини, които се разпространяват на Запад (и особено в Съединените щати по време на президентската кампания) – също ще се нуждаят от по-активен подход към тях. А въвеждането на изместващите работни места дигитални технологии трябва да забави ритъм, така че структурното приспособяване на икономиката да може да продължи.

Новото ударение върху националните интереси си има своите явни вреди и рискове. Но то също така може да донесе важни ползи. Глобалният икономически ред, на върха на едни рушащи се основи – в условията на демократична подкрепа и на национално политическо и социално единение – не е стабилен. Колкото по дълго идентичностите на хората са организирани, както са сега,  около гражданството в национални държави, толкова по-дълго  подходът „на първо място е страната” ще бъде най-ефективен. Независимо дали ни харесва или не, ние сме на път да го разберем.

*Майкъл Спенс е носител на Нобелова награда за икономика, професор по икономика в Нюйоркския университет, изтъкнат гост-член на Съвета за външни отношения, член на управителния борд на „Институт Хувър” към Станфордския университет и председател на Съвета за нови модели за растеж към Глобалния дневен ред на Световния икономически форум. Бил е и председател на независимата комисия за растеж и развитие, международен орган, който между 2006 и 2010 анализира възможностите за глобален икономически растеж.