Популистката зараза

Харолд Джеймс*

С популисткия вирус разпростиращ се в напредналите икономики, политическият истаблишмът е в отстъпление. Аутсайдери постигнаха впечатляващи политически победи с даването на драматични обещания да разклатят или направо да повалят политическата система. Враговете на популистите са членовете на „глобалния елит”, който е предал националните ценности; и така, техният бунт срещу т.нар. от новоизбрания президент на Съединените щати Доналд Тръмп „глобализъм” се оказа глобален феномен, зависим в същността си от интернационализма.

Заразата е добре проучен процес във финансите. Шок на едно място предизвиква трусове навсякъде, дори когато няма пряка финансова връзка, понеже търсещите модели пазарни участници усещат фундаменталните сили в процеса на работа.

Днешният популистки бунт показва същата динамика. Тръмп обеща в аванс, че победата му ще бъде „Брекзит” до крайност ; и, всъщност, когато спечели, холандските и френските крайно-десни сили незабавно определиха неговия избор като предзнаменования за това, което се задава. Същото важи и за кампанията „Не” в наближаващия конституционен референдум в  Италия – на който министър-председателят на Италия Матео Ренци заложи цялото си  политическо бъдеще.

Един очевиден исторически паралел на днешния е междувоенният период през 20-ти век, когато Владимир Ленин представя съветския комунизъм като глобална марка и основава Комунистическия интернационал. Италианският фашизъм на Бенито Мусолини – отговор на движението на Ленин – също се утвърждава на международната сцена: движенията на разноцветните ризи, имитиращо черноризците на Мусолини, изникнаха в Европа, латинска Америка и Азия, за издигане на авторитаризма като алтернативен модел на либерализма.

Макар крайно-националистическите движения като фашистите на Мусолини и нацистите на Адолф Хитлер да се конкурират помежду си за това кой е истински фашист, те в края на краищата се обединяват в противопоставянето си на либералния ред. По същия начин днешният политически бунт може би следващ неоспоримата логика, че всяка страна трябва да се затвори за търговията, миграцията и капиталовите потоци, или рискува да се окаже губеща в играта с нулев резултат.

Това повдига един фундаментален въпрос: може ли да бъде издигната защитна стена за предотвратяване на тази политическа зараза?

Обикновено се използват две мерки за спиране на финансови кризи и ограничаване на финансова зараза: международни спасителни пакети и финансови реформи. По подобен начин можем да си представим прилагането на същите тези мерки и в политиката, с реформи на глобалните институции и съществуващата демократична рамка. Въпреки това, многото проблеми, които днес са застигнали отделните страни са, всъщност, междунационални и не могат да бъдат решени от една  отделна страна. Най-очевидният пример са климатичните промени, които причиняват засушавания и все повече провалени реколти, което пък предизвиква масивни мигрантски потоци.

Но днешните популисти предпочитат да отхвърлят колективното мислене или международните ангажименти. Всичко, което изглежда като междунационален въпрос е бързо определяно като несвързано с националните проблеми, а всяко координирано международно действие е осмивано и държано отговорно за провала.

Може би днешният заразен популизъм ще създаде условия за собственото си разрушение. Значителната несигурност, която той съдържа в себе си може да възпре инвестициите и да задуши растежа във вече крехките икономики. Но автократичното, популистко мислене може също така да подхрани този страх, заради което самоназовалата се „либерална демокрация” обещава сигурност и приемственост, и често сключва договор с една част от бизнес класата, за да ги гарантира.

В настоящия момент Обединеното кралство дава забележителен пример за това как работи пост-популистката икономика. Резултатът от юнския референдум за „Брекзит” не причини икономическа катастрофа, каквато предричаха голяма част от привържениците на лагера за „Оставане”. Но последиците от „Брекзит” въпреки това бяха белязани от значителна несигурност и напълно несъвместими предложения за бъдещето на страната, което предизвика политически сблъсък в Парламента между представители на правителството на министър-председателя Тереза Мей.

С придружаващите го икономически тревоги и политическо напрежение, „Брекзит” едва ли е привлекателен модел за подражание на останалите европейски страни. И, наистина, проучванията на общественото мнение показаха нарастваща подкрепа за ЕС в повечето, но не във всички, страни членки от провеждането на референдума насам.

Наближаващото встъпване в длъжност на Тръмп е вероятно да създаде подобен проблем, а обещанията на новоизбрания президент, ако останат „неизпълнени”, би опетнило още популисткия модел, особено ако страховете от търговска война или от драматичен скок на долара, заради охлабената фискална политика и затегната монетарна политика, доведат до допълнителна икономическа несигурност.

Но Съединените щати може би са изключително гъвкави: понеже в исторически план те винаги са били глобален остров на стабилност във времена на икономическа несигурност, може би са по-малко уязвими от другите страни за политическа дестабилизация. След финансовата криза от  2008 – криза, която без съмнение започна в Съединените щати – ефектът от стабилността накара долара да поскъпне, а капиталовите потоци да нараснат. Същото се случи и в седмиците след победата на Тръмп.

Това означава, че икономиката на американския  популизъм не е непременно погрешна, или поне не и сега, а това би могло да доведе до увеличаване на привлекателността  му в очите на автократи и националистки лидери, които гледат на Тръмп като на събрат и ролеви модел. Японският министър-председател Шиндзо Абе не губи много време да припознае дневния ред на Тръмп.

Голяма страна, каквито са Съединените щати, може общо взето да прехвърли загубите от своята непредвидимост върху останалите страни и особено върху възникващите пазари. Но по-малките страни, като  Обединеното кралство, могат да се окажат в по-трудна ситуация, без да броим факта, че са по-уязвими от популистките политики на големите страни.

Отговорът на страните на тези уроци би могъл да е създаването на отбранителни регионални блокове за самозащита от популистката зараза. Например, Китай може да започне да отговаря за всички в Азия; а ЕС може най-накрая да намери начин да се обедини срещу силите, които я разкъсват отвътре. В най-лошия случай този нов регионализъм може да разпали геополитически вражди и да възроди напреженията от 1930-те. В най-добрия случай регионалната интеграция може да подготви сцената за извънредно важните реформи на управлението и по този начин да разчисти пътя от популисткия капан.

*Харолд Джеймс е професор по история и международни отношения в Принстънския университет и професор по история в Европейския университетски институт във Флоренция, Италия. Специалист е по икономическа история на Германия и по история на глобализацията.