Какво да се прави с увеличаващия се американски дълг?

Кенет Рогоф*

Трябва ли правителството на Съединените щати да се ограничи до днешните ултраниски разходи за заеми чрез емитирането на дългосрочен дълг? Труден въпрос, но при вече високите общи дългови равнища (без да споменаваме недофинансираните пенсионни и здравни осигуровки, чиито дефицити също нарастват), вероятно времето за отговор настъпва.

Досега финансовото министерство на Съединените щати и Бордът на Федералния резерв, действайки заедно, работиха за запазването нивата на дългосрочния правителствен дълг ниски, за да намалят лихвите за частния сектор. Всъщност, в този ред на мисли, средния матуритет на американския дълг (според балансовите отчети на Фед) днес е под три години, много под този на повечето европейски страни, дори и като отчетем програмите за количествени улеснения на техните собствени централни банки.

Насочването към краткосрочни заеми като начин да се опита стимулиране на икономиката вече се проумява. Предвид това, че лихвите по 30-годишните американски облигации са приблизително 200 базисни пункта по-високи, отколкото тези по едногодишни облигации, краткосрочните заеми също съхраняват правителствените пари.

Но правителството не трябва да действа като банка или хедж фонд, товарейки се с краткосрочен дълг, за да финансира дългосрочни проекти. Това е твърде рисковано. При нетен дълг на Съединените щати вече отиващ към 82% от националния доход, потенциалните бюджетни разходи за бързо пълзящите нагоре лихви, могат да се окажат огромни.

Никой не може да каже, че подобно вдигане на лихвите е вероятно или предстоящо, но шансовете не са малки, както някои се надяват. За незапознатите, лихвите могат да се извисят в случай на война или при други катастрофални събития. По-малко драматично, но по-вероятно е Фед някой ден да намери начин да покрие инфлационните очаквания, които, както в повечето напреднали икономики, се движат неумолимо надолу. Ако инфлацията започне да се покачва, това ще тласне нагоре и лихвите.

Ръст на лихвите по заемите може също така да дойде от самопричинени вреди. Представете си например, че американските гласоподаватели изберат за свой президент един непредвидим и некомпетентен бизнесмен, който мисли, че фалитът не кой знае какъв проблем. И обратно, никак не е трудно да си представим как един лидер краен популист, прегърнал абсурдната идея, че нивото на правителствен дълг е без никакво значение и не би трябвало да бъде пречка пред увеличаване на публичните разходи.

За нещастие, ако Съединените щати някога се изправят пред рязка нормализация на лихвите, това би наложило значително данъчно и разходно преустройство. А цялостните затруднения, в това число безработицата, почти сигурно биха се стоварили непропорционално върху бедните, факт който популистите вярващи, че дългът е безплатен обяд, удобно пренебрегват.

Да припомня, че удължаването на матуритетите по заемите не предполага ограничаване на заемането. Повечето икономисти са съгласни, че по-големите дефицити са приемливи, ако се използват за подобряване на инфраструктурата и образователната среда, да не споменаваме укрепването на вътрешната и кибер сигурност. Има значително количество добри проекти и реалните (инфлационно изгладени) лихви са ниски (макар, подходящо измерени, реалните лихви да са значително по-високи от официално представяните, главно заради неспособността на правителството да преценява точно ползите от новите блага, водещи до преувеличаване на инфлацията). Някои се надяват, че следващият президент ще създаде работна армия за инфраструктурата с достатъчна независимост и технократска експертиза, че да помогне за осъществяване на поставените цели, както направи правителството на Обединеното кралство преди „Брекзит”.

С контрола си върху глобална резервна валута, Съединените щати имат възможност да заемат. Въпреки това те трябва да структурират заемите си по-разумно. Преди няколко години те все още бяха наясно, че Фед трябва да преобърне политиката си, за да понижи дългосрочните разходи по заемите. Днес, при нормализаираща се икономика, възможностите за градивни политики, каквито са количествените улеснения, които ефективно съкратиха правителствения дълг  чрез изсмукването от пазара на дългосрочен дълг, изглеждат все по-малки.

Поради тази причина е настъпило времето финансовото министерство на Съединените щати да помисли за заеми с по-дълъг хоризонт от сегашния. Днес, най-дългия матуритет по емитиран от правителството на Съединените щати дълг е 30 години. Испания вече успешно емитира 50-годишен дълг при много ниски лихви, а Ирландия, Белгия и дори Мексико емитираха 100-годишен дълг. Разбира се няма никакви гаранции, че лихвите няма да падат още в бъдеще, но идеята е да има по-малко рискови колебания в бъдещите лихвени задължения.

Мнозина лявоориентирани коментатори посочват Япония, където нетният дълг е около 140% от БВП, като доказателство, че много по-големият дълг е добра идея, въпреки рекордно слабия растеж на страната. Изводът е, че не трябва да се безпокоим толкова за дълга като цяло, а още по-малко за структурата на матуритетите. Истината е, че японските политтехнолози и икономисти са силно разтревожени и не препоръчват други страни да повтарят дълговите неволи на страната си.

Европа несъмнено е в много различно положение, с доста по-високата си безработица и с много по-солидните си доводи за продължаване на стимулирането, въпреки по-високите разходи за обслужване на дълга в бъдеще. Но при положение, че Съединените щати в момента се радват на солидно възстановяване, най-добрият подход може би е по-бързото придвижване към нормализация на дълговата политика, а не да се разчита на търпението на заемодателите, без да се отчита посоката на политиките задавани от Съединените щати.

*Кенет Рогоф е професор по икономика и публични политики в Харвардския университет и носител на наградата на Дойче банк за финансов икономикс за 2011 година. Бил е главен икономист на МВФ от 2001 до 2003 година.