Опасното пристрастяване към европарите

Георги Киряков

Колко и как печелим от еврофондовете, които сякаш са крайъгълният камък на нашето членство в ЕС? Въпросът не е само за количествените постъпления, но и за качествения ефект от финансирането.

За първия програмен период 2007-2013 г. структурните и кохезионният фонд са  общо 308 млрд. евро, като за България бяха предвидени 7 млрд. от тях. Но въпреки че ЕС носи отговорността за цялостния контрол върху харченето на парите по отделните програми, самото им управление е възложено на страните членки. И както можеше да се очаква, това постави сериозни предизвикателства пред усвояването и управлението на тези пари, както заради недостатъчния административен капацитет, така и заради лошия одит, слабия контрол, злоупотребите и множеството грешки – понякога умишлени – в обществените поръчки.

Така се стигна до ситуацията за пръв път в историята на ЕС през 2008 г. да бъдат временно замразени средства именно на България, голяма част от които в последствие бяха загубени заради фрапиращи грешки, измами в проектите и поради изтичане на срокове за сключване на договори. Но въпреки всичко парите от Европа се оказаха генератор на сериозен икономически подем, който на фона на случилото се по време на прехода значително, макар и недостатъчно, ни приближи до европейските благоденстващи общества.

Вноските на всяка страна в общия европейски бюджет са пропорционални на нейната икономическа сила. В абсолютни числа през 2015 го. най-много пари за „благоденствие“ от Брюксел е получила Полша (9,4 млрд. евро), следвана от Чехия (5,7 млрд. евро) и Румъния (5,2 млрд. евро). Дори затъналата в сериозна финансова криза Гърция през миналата година е получила 4,9 млрд евро, което е близо 2,8% от брутния вътрешен продукт (БВП) на страната. По показателя пари, получени от общия европейски бюджет спрямо БВП обаче най-голяма полза е извлякла България. През миналата година в националния ни бюджет са постъпили свежи пари в размер на 2,3 млрд евро, което е приблизително 5,33% от БВП на страната, като вноската ни към ЕС е 398,4 млн. евро или 0,32% от общата сума на вноските на всички 28 държави членки.

Кои са ощетените от тази „европейска солидарност“ и дали това не е в основата на сериозната криза, пред която Европа е изправена от няколко години, и която няма изгледи да бъде решена в скоро време?

Лидер сред донорите за целия предишен програмен период е Германия, която получава годишно между 11 и 13 млрд. евро от 2007 г. насам, а внася все повече – през 2007-а вноската й е била 21,7 млрд. евро, докато през 2014-а вече е 29,1 млрд. Оперативният баланс на Германия достига минус 15,5 млрд. евро само за 2014 г. На минус са и останалите нетни донори – Италия, Франция, Холандия и Обединеното кралство, като той се увеличава двойно за този период.

Къде е България в тази игра на баланси? От приемането ни в ЕС през 2007 г. вноската ни в общия европейски бюджет постепенно нараства, като през 2014-а достига 461 млн. евро, след пиковата 2013-а, когато сме внесли 478 млн. В същото време усвоените европари от България в края на първия програмен период се увеличават 4 пъти спрямо началото му – от 591 млн. евро през 2007 г. до 2,25 млрд. евро през 2014-а. Спад на средствата, постъпващи в националния ни бюджет от европейските фондове има само през 2011 г. Затова и България е на едно от първите места по положителен оперативен баланс в Европа – от 1,13% от БВП през 2007 г. до 4,45% през 2014-а.

Въпреки че е от страната на „печелившите“, страната ни продължава да е най-бедната в ЕС и усвоените еврофондове не водят до качествено подобрение на общата икономическа среда. А българската икономика трайно се „пристрасти“ към „лесните пари“ на Европа, което крие опасности. При едно непредвидимо, но все по-вероятно сътресение в ЕС, особено след излизането на Обединеното кралство от ЕС и вълната от национален егоизъм, заливаща икономически мощните страни членки, България може да се окаже в неблагоприятната ситуация на една слабоконкурентна икономика в една все по-силно конкурентна среда на борещи се за икономическо и политическо оцеляване общества.

Тази „пристрастеност“ ограничава и предприемаческата перспектива до тясно специализирани икономически дейности, което за общата европейска икономика може и да не лошо, но не носи кой знае каква добавена стойност към произвежданите у нас продукти и услуги. Това ни прави второстепенна икономика с обслужващи функции и нисък капацитет за растеж и технологично развитие. Подобна роля е унизителна и е резултат от липсата на стратегическа мисъл за един свят на конфликти и изострена конкуренция на световните пазари.

Не на последно място европроекти се печелят не на пазарен принцип, а на базата на  формални непазарни критерии, което неизбежно прави участниците в този процес безразлични към крайния резултат. Така губи крайният потребител, губи обществото като цяло, губи държавата, а бъдещите поколения са предварително обречени на живот в страна с нищожно значение.

Тези изводи налагат цялостно преосмисляне на участието ни в общоевропейския проект, пренаписването на всички стратегии за развитие на България и поставянето на фокуса върху националните цели и приоритети, а не върху участието ни в един по-голям, наднационален проект, който в крайна сметка обезсмисля и обездвижва отделните национални държави с техните културни, социални, икономически и географски особености. Защото няма как да бъдем пощадени, ако „ощетените“ от ЕС икономики донори като Германия, Италия, Холандия и Франция решат, подобно на Обединеното кралство, че участието им в едно губещо предприятие, каквото на този етап без съмнение е ЕС, е във вреда на обществата им.