Дигиталната глобализация и развиващият се свят

Лаура Тайсън* и Сюзан Лунд**

Глобализацията навлиза в нова ера, очертана не само от свободното движение на стоки и капитали, но също така, и все повече, от свободното движение на данни и информация.  Това разместване изглежда облагодетелства напредналите икономики, чиито индустрии са на фронтовата линия в употребата на дигитални технологии и на техните продукти и операции. Ще изостанат ли развиващите се страни от този процес?

От десетилетия състезаващият се за световно нискоразходно производство бизнес се оглеждаше за най-обещаващите места сред страните с ниски доходи, за да се изкачи по стълбицата на развитието. Глобалната търговия със стоки нарасна от 13,8% от световния БВП през 1985 (2 трлн. долара) до 26,6% от БВП (16 трлн. долара) през 2007. Задвижван от търсенето и аутсорсинга в напредналите икономики, възникващите пазари придобиваха все по-голям дял от покачващата се търговия на стоки. През 2014 те сформираха повече от половината от глобалните търговски потоци.

От началото на Голямата рецесия насам обаче, растежът в глобалната търговия на стоки забуксува, главно заради анемичното търсене в най-големите световни икономики и сриващите се цени на суровините. Но по-дълбоките структурни промени също изиграха своята роля. Много компании опростиха и съкратиха веригите си за доставки. За производството на стоки автоматизацията означава, че мястото на производство и решението за аутсорсинг повече не зависи от разходите за труд. Качеството на кадрите, инфраструктурата, енергийните разходи и времето за достигане до пазара придобиха по-голяма тежест при подобни решения. В близко бъдеще 3D принтирането може още да намали необходимостта от превоз на стоки по море на големи разстояния.

Ако глобалната търговия на стоки достигне върха си спрямо глобалния БВП, ще стане по-трудно за бедните страни в Африка, Латинска Америка и Азия да се развиват в настъпващата нова световна работилница. Но глобализацията сама по себе си не е в отстъпление. Макар глобалната търговия да забуксува, а презграничните финансови потоци да паднаха рязко от 2007 насам, потоците дигитална информация се увеличиха значително: презграничният пренос на данни нарасна 45 пъти през последното десетилетие, разпространявайки идеи, интелектуално съдържание и иновации по целия свят.

Нови проучвания на McKinsey Global Institute разкриват, че презграничните потоци на стоки, услуги, финанси, хора и данни през този период са повишили световния БВП с приблизително 10% - което е приблизително с още 7,8 трлн. долара през 2014. Потоците от данни съставляват по приблизителна оценка 2,8 трлн. долара от тези допълнителни приходи, упражняващи по-голямо влияние от глобалната търговия със стоки – едно забележително разкритие, предвид факта, че световните търговски мрежи се развиват от векове, докато презграничния пренос на данни се развива едва от 15 години.

Дигитализацията руши всичко: същността на стоките се променя; вселената на потенциалните продавачи и купувачи също; методът за доставка, капиталите и мащабът изискват да се оперира глобално. Тя разширява възможностите на повече фирми, отделни лица и страни да участват в глобалната икономика. Тя също така дава на страни и фирми по целия свят възможността да преначертаят своите относителни и конкурентни предимства. Например, макар Съединените щати да изгубиха предимство в свят, в който ниските разходи за труд бяха от първостепенна важност за глобалните производствени вериги, дигиталната глобализация помогна пряко за укрепването на страната в областта на технологиите и иновациите.

От своя страна тази промяна в дигиталната глобализация сякаш работи срещу развиващите се страни, които имат огромен резерв от нископлатена работна ръка, но лоша инфраструктура и образователна система. Напредналите икономики преобладават в последния индекс за свързаност в света на MGI, който класира страните според входящите и изходящите потоци от стоки, услуги, финанси, хора и данни спрямо размера им и дела им във всеки тип глобален поток. Тези потоци са непропорционално концентрирани в малък брой страни, в това число Съединените щати, Обединеното кралство, Германия и Сингапур, с огромна пропаст зейнала между лидерите и следващите ги. Китай е единствената възникваща икономика нареждаща се в топ 10 на индекса.

Все още дигиталните потоци предлагат на развиващите се страни нови начини за свързване със световната икономика. Почти нулевите странични разходи за дигитални комуникации и транзакции създават нови възможности за управление на презграничния бизнес в огромни размери. Alibaba, Amazon, eBay, Flipkart и Rakuten превръщат милиони малки предприятия по целия свят в „микро-многонационални” износители. Компании базирани в развиващи се страни могат да преодолеят местните пазарни ограничения и да се свържат с потребителите, доставчиците, финансите и подготвените кадри по целия свят. 12% от глобалната търговия със стоки вече се осъществява по е-търговски канали.

Нещо повече, никоя страна не е нужно да развива своя Силициева долина, за да печели. Страните в периферията на мрежата от глобални потоци от данни могат да печелят повече от тези в центъра. Дигиталните връзки допринасят за ръста на производителността. Всъщност те могат да помогнат на развитите икономики да се приближат до предела на производителността чрез отваряне на своите бизнеси за идеи, изследвания, технологии и добри управленски практики, и чрез изграждане на нови канали за задоволяване на огромните глобални пазари.

Но интернет не може да донесе каквито и да са подобрения на ефективността и прозрачността без страните да изградят необходимата дигитална инфраструктура, за да свърже огромната част от населението, която все още е офлайн. Броят на интернет потребителите по света понастоящем достига 3,2 млрд., но в края на 2015 57% от населението на света, или четири милиарда души, остават офлайн, а мнозина, които са онлайн все още използват обикновени клетъчни телефони. В много развиващи се страни свързването е твърде бавно, ненадеждно или скъпо, за да може да позволи на предприемачите и отделните хора да се възползват от всички предимства на новите глобални бизнес и образователни възможности.

Образователната система също ще трябва да запази привлекателността си чрез засилване на езиковото обучение и дигиталните умения. Макар 40% от световното население да е свързано с интернет, 20% все още не могат да четат и пишат. Според друго скорошно проучване на MGI, съществува огромна междуполова пропаст при достъпа до дигитални технологии по света, а тази липса на достъп препятства развитието на жените в икономически и социален план. Изоставащите страни, не успяващи да постигнат полово равенство, да инвестират в образование и да прокарат по-широки управленски и регулаторни реформи, рискуват да изостанат още повече в усвояването на значимите ползи от глобализацията.

Глобализацията в 21-ви век, движена от дигитализацията и резките промени в конкурентните предимства, може да разруши местните индустрии, компании  и общности, и да доведе до загуба на работни места, вместо да повишава производителността, да стимулира общата заетост и да генерира ползи за цялата икономика. Правителствата трябва да обмислят внимателно тези промени, които им дават възможност да играят нови роли и нови средства за препитание. Досега едва няколко правителства са го направили. Иронията е, че политическата съпротива срещу глобализацията е пропускане на уникална възможност, понеже дигитализацията увеличава възможностите и икономическите ползи, предлагани от глобализацията.

*Лаура Тайсън, бивш председател на Съвета на икономическите съветници към президента на Съединените щати, е професор в Haas School of Business на Калифорнийския университет, Бъркли, старши съветник в Rock Creek Group и член на Съвета за глобалния дневен ред за половото равенство към Световния икономически форум.

**Сюзан Лунд е съосновател на McKinsey Global Institute.

Успехът на структурните реформи в Гърция

Димитрис Пападимулис*

От юли 2015, когато гръцкото правителство и неговите европейски партньори постигнаха съгласие по ново спасително споразумени, моята страна положи неимоверни усилия да проведе структурни реформи в съкратени срокове. И макар реформите понякога да бяха спорни – те се отнасяха за някои от чувствителните сфери на икономиката – в същото време се оказаха успешни. Изправени пред ожесточена вътрешно-политическа опозиция и здраво вкоренена култура на лошо управление и корупция, правителството доведе всички реформи до край.

Поисканите по спасителната програма мерки бяха приети в много кратък период от време. Всъщност много от тях бяха част от предишните споразумения, но никога не бяха приложени. Сферите, които бяха посочени включваха финансовия сектор, здравеопазването, пенсионната система, правосъдието и данъчния режим. Други реформи целяха подобряване на представянето и ефективността на гражданските услуги и подпомагане на икономическата конкуренция.

Във финансовия сектор, рекапитализацията на четирите гръцки „системни” банки се оказа важна стъпка към стабилизиране на икономиката. След години на голяма несигурност банковия сектор в Гърция днес е един от най-стабилните в еврозоната. Правителството прокара законодателство стремящо се да подобри управлението на частния дълг и да подобри преструктурирането му. То също така изработи механизъм за разрешаване на проблемите свързани с необслужваните заеми в частния сектор. Беше изградена спасителна мрежа за запазване на единственото жилище на домакинствата с ниски доходи.

Осъществяващата се пенсионна реформа – много чувствителна и от огромна важност за бъдещето на гръцката социална система – се оказа най-горещия обект на спорове. Правителствените предложения си поставят три цели: да гарантират, че бъдещите поколения ще получават пенсии; да подсигурят на всички заети правото да получават  национална пенсия; и да минимизират разходите в системата като я направят самоиздържаща се.

Предизвикателството не е от най-лесните. Предишните правителства вкараха системата за социална сигурност в огромни дългове, рискувайки нейната краткосрочна и дългосрочна жизнеспособност. През последните пет години, повече от 325-те различни пенсионни схеми бяха сведени до 11, без излишни разходи. Сега правителството се опитва да въведе ред в хаоса и да слее всички социални фондове в една програма с по-малко разходи.

Правителството също така въведе регулации, които ще вземат под внимание плащанията за прослужено време на работниците или на самонаетите в пенсионната система и как неговият или нейният доход се е променял във времето. Най-общо казано, идеята стояща зад реформите е да се свържат бъдещите увеличения на пенсиите с цялостното представяне на икономиката.

Що се отнася до данъците, правителството прие мерки за ограничаване на избягването и увеличаване на събираемостта им. Приходите се увеличиха без допълнителни тежести за уязвимите социални групи. Данъчни облекчения и отстъпки бяха въведени в различни сектори, а ДДС също беше значително опростен, за да удовлетвори искането за една ефикасна, добронамерена към бизнеса бюрокрация.

За повишаване на конкурентоспособността, бяха направени подобрения в процеса на искане на разрешение за икономическа дейност. Защитените професии бяха дерегулирани. Пазарът на енергия – и най-вече пазарът на природен газ – и туристическият пазар бяха либерализирани, а процесът за получаване на инвестиционен лиценз беше опростен.

Всичко това бе свършено на фона на яростните критики от опозиционните партии, особено от онези управлявали Гърция през последните 30 години и отговорни за разрухата. Това означава, че те не разбират как реформите помагат за рестартирането на една икономика с дълбоки структурни проблеми.

Сега, след като гръцкото правителство изпълни своята част от спасителното споразумение, е време нашите европейски и международни партньори да завършат първия преглед на програмата. Това ще позволи на правителството да премине към втора фаза: да се справи с увеличаващата се безработица и да вкара икономиката в пътя на растежа. Гърция има няколко сектора, които могат да й осигурят сравнително предимство в еврозоната, най-значителни измежду които са морският сектор, енергетиката, туризма, земеделието и социалното предприемачество.

Гръцката икономика все още не е в добра кондиция. БВП е паднал с 0,6% през последната четвърт на 2015, според  данните на Евростат. Но прогнозите, че икономиката ще се свие с повече от 4% през миналата година, се оказаха неоснователни. А заради правителствените реформи и високо образованата работна сила на страната, ЕК предвижда постепенно връщане към растежа през втората половина на 2016. Време е инвеститорите да отчетат направения напредък. А по-проницателните сред тях да започнат да се връщат в Гърция.

*Димитрис Пападимулис е зам.-председател на Европейския парламент, член на ЕП и председател на групата на Сириза.

ЕЦБ започва да вреди

Силвестър Ейфингер*

Европейската централа банка го направи отново. На последната си среща във Франкфурт, Управителният съвет на ЕЦБ реши да увеличи покупката на дългови книжа, от 60 млрд. евро до 80 млрд. евро на месец, вече включвайки покупката на корпоративен дълг. Лихвата по депозитите беше намалена още веднъж и сега е -0,4%. Това не може да се нарече неутрална политика, с което ЕЦБ отиде далеч отвъд своя мандат за запазване на монетарната стабилност.

Причината стояща зад последните решения е ясна. Президентът на ЕЦБ Марио Драги пое задължение да обуздае дефлацията, сериозно застрашаваща икономическия растеж. Все пак в една дефлационна среда е много по-трудно да изплащаш дълг, затова компаниите ще са по-склонни да отлагат инвестициите. Последните данни на Евростат, показващи че годишният индекс на потребителските цени е паднал с 0,2% миналия месец, увеличава тревогите.

Но макар това което се случва да е техническа дефлация – което може да предизвика намаляване на устойчивото ценово равнище и да се отрази на заетостта и други съкращения – то не е структурна дефлация. Преди всичко, тя е отражение на ниските цени на петрола, паднали с повече от 70% от юни 2014 насам. В действителност, ако оставим настрана цените на енергията и храните, еврозоната е в положение на структурно ниска инфлация. Това, заедно с цената на петрола,  би трябвало да е от полза за икономиката, понеже стимулира потреблението и инвестициите.

За това въпросът е какъв е смисълът от програмата за количествени улеснения на ЕЦБ, наливаща огромно количество пари в обращение, които обаче не успяват да стимулират търсенето на стоки и услуги? Единият проблем е, че банките няма да искат да прехвърлят негативните лихви по своите депозити към лихвите на спестителите от страх да не ги загубят. Така те са принудени да увеличат приходите си от лихви и такси по ипотеки и заеми дадени на малките и средните предприятия. В резултат на това, обратно на целите на количествените улеснения, те свиват кредитирането на домакинствата и компаниите.

В същото време банките, домакинствата и малките и средните предприятия все още са свръхзадлъжнели и им е нужно време да платят дълговете си. Макар да изглежда така сякаш ЕЦБ се е фокусирала в стимулирането на инфлацията, истината е, че недвусмисленото разширяване на програмата за изкупуване на дългови книжа пренебрегва лежащите под повърхността структурни проблеми измъчващи по-слабите икономики от еврозоната. По-лошо, като позволяват на тези икономики да заемат по-евтин ресурс, количествените улеснения спомагат за избягване провеждането на трудните структурни реформи.

Драги и „гълъбите” от Управителния съвет на ЕЦБ – и по-точно, председателите на централните банки на южноевропейските страни – изглежда си мислят, че могат да увеличат скоростта на колата просто като подадат повече газ, въпреки че съединителят е счупен. „Ястребите” в Управителния съвет на ЕЦБ, каквито са председателят на Бундесбанк Йенс Вайдман и председателят на Холандската централна банка Клаас Нот, виждат безразсъдството на този подход, но са малцинство.

Количествените улеснения бяха ефективни за стимулирането на икономическия растеж в Съединените щати, понеже се прокараха през капиталовите пазари. Но, в Европа, където няма единен капиталов пазар, позволяващ ребалансиране на портфолиото, политиката сработва единствено чрез отпускане на банкови заеми, което води до инфлация – и изкривявания – на цените на дълговите книжа и стоките.

Още по-проблематично е това, че политиката на ЕЦБ се отразява значително на преразпределението на богатство от спестителите (включително пенсионерите) в по-стабилните северни страни от еврозоната – и по-точно Германия, Финландия и Холандия – към длъжниците в южните страни от еврозоната, в това число Франция, Гърция, Италия, Португалия и Испания. Тези прехвърляния никога не са били предлагани като част от Икономическия и монетарен съюз (ИМС) и определено не са част от мандата на ЕЦБ да налага фундаментални промени в системата на ИМС – особено, ако тези промени са в полза на група страни.

Проблемите с настоящата политика на ЕЦБ са сериозни. Както изглежда ЕЦБ се е ангажирала с решаването им – най-малко защото облагодетелстващите се от количествените улеснения са в по-добра позиция от онези, които накрая ще платят сметката. Колкото по-дълго ЕЦБ се придържа към тази странна и безотговорна политика, толкова по-голяма е опасността, когато колата накрая набере скорост, нещата да са излезли от контрол.

*Силвестър Ейфингер е професор по икономика и финанси в Tilburg University в Холандия.

Икономиката във време на политическа нестабилност

Майкъл Спенс* и Дейвид Брейди**

През последните 35 години западните демокрации преживяват рязко увеличаване на политическата нестабилност, характеризиращо се с честа смяна на управляващите партии и техните програми и философии, тласкани поне отчасти от икономическите промени и трудности. Днес въпросът е как да подобрим икономическото представяне във време, в което политическата нестабилност пречи на изработването на ефективни политически решения.

В скорошен свой текст, Дейвид Брейди разкри връзката между повишаващата се политическа нестабилност и влошаващото се икономическо представяне, отбелязвайки че страните с икономическо представяне под средното са подложени на по-чести смени на електоралните нагласи. По-конкретно, подобна нестабилност е свързана с намаляването на дела на индустриалната или фабричната заетост в напредналите страни. Макар обемът на спада да варира малко в отделните страни – той не е толкова рязък в Германия, колкото в Съединените щати например – явлението е сравнително повсеместно.

През последните 15 години, по-специално, все по-разпространените дигитални технологии подпомогнаха автоматизацията и отпадането на „рутинни” за белите и сините якички производствени дейности. С напредъкът на роботиката, на производството на нови материали, на 3D принтирането и на изкуствения интелект, е напълно логично да очакваме обхватът на „рутинните” дейности, които могат да се автоматизират, да продължи да нараства.

Възходът на дигиталните технологии подсилва също така възможностите на компаниите да управляват ефективно сложните многоточкови глобални вериги за доставки  и така да получават предимство в глобалната икономическа интеграция. Докато търгуемите услуги стават все по-оборотни, делът на заетите в производството спада постоянно, от 40% през 1960 до около 20% днес. Но в повечето напреднали страни секторът на търгуемите услуги не генерира допълнително заетост, не и достатъчно да замени намаляването на работни места в производството. В Съединените щати например нетното генериране на заетост в една трета от икономиката, произвеждаща търгуеми стоки и услуги, по същество беше нула през последните две десетилетия.

Отчасти движен от тези тенденции, делът от националния доход отиващ към работниците, нараствал през ранния следвоенен период, започна да пада през 1970-те. Макар глобализацията и дигиталните технологии да бяха от полза за широк кръг от хора, под формата на по-ниски разходи за стоките и разширен обхват на услугите, те също така доведоха до поляризация на доходите и работата, до намаляващ дял на работни места със средни заплати и до увеличаващ се дял на работните места с ниски и високи доходи, разделяйки на две подоходното разпределение. Величината на тази поляризация варира в отделните страни, което се дължи на коренно различните системи за социална сигурност и политическите ангажименти.

До 2008, когато икономическата криза удари по-голямата част от света, тревогите свързани с нарастващото неравенство все пак отчасти бяха туширани с по-голямо задлъжняване, като чрез правителствените разходи трупането на богатство заради повишаващите се цени на активите подпомогна потреблението на домакинствата и подкрепи растежа и заетостта. Когато тези патерици на растежа се оказаха крехки, икономическите и политическите условия рязко се влошиха.

Съвсем очевидно, спадът на растежа и заетостта засили вредните ефекти от поляризацията на доходите и работата. Отвъд очевидните практични проблеми, повдигнати от това развитие, то накърни чувството за идентичност на много граждани.

В следвоенната индустриална ера е можело логично да се очаква да живееш приличен живот, да помагаш на семейството и да допринасяш по забележим начин за общото благосъстояние на страната си. Бидейки прехвърлен към сектора на нетъргуемите услуги, с по-нисък доход и по-ниска степен на сигурност за работата, което е причина за загуба на самоуважение, както и на подклаждането на негодувание към системата причинила това. (Още повече, че същата система спаси основния виновник за икономическата криза, финансовия сектор – действие разкрило очевидното несъответствие между крайната необходимост и справедливостта.)

Макар икономическите промени тласкани от технологиите да не са нещо ново, те никога не са се случвали толкова бързо или в такъв мащаб, какъвто наблюдаваме през последните 35 години, усилени до крайност от глобализацията. С техния опит и бързо променящ се късмет, много граждани днес вярват, че действащи отвън мощни сили контролират структурите на управление, имунизирани от политическа намеса. И в известна степен са прави.

Резултатът е широкоразпространена загуба на доверие в правителствената мотивация, възможности и компетентност. Това чувство не е много смекчено от разбирането на сложността на предизвикателствата пред  управлението на стимулите и на динамизма при справянето с нарастващото неравенство (което, в най-екстремната си форма подкопава равенството на възможностите и междугенерационната мобилност).

Както отбелязва Брейди, по време на периода на стабилност непосредствено след края на Втората световна война, моделите на растежа са благоприятни от гледна точка на разпределението, а политическите партии са организирани около интересите на труда и капитала, което задоволява общия интерес създаден от Студената война. Когато изходът става все по-неясен се стига до фрагментация на интересите по целия електорален спектър, водеща до непостоянство на електоралните резултати, до политическа парализа и до честа смяна на политическата рамка и посока.

Това има няколко икономически последици. Едната е причинена от политиката на несигурност, която, в крайна сметка, силно препятства инвестициите. Другата е отчетливата липса на консенсус относно дневния ред за възстановяване на растежа, за намаляване на безработицата, за възстановяване на моделите на приобщаване и на запазване на ползите от глобалната взаимосвързаност.

В някаква степен е трудно да не гледаме на това като на самоподдържащ се разрушителен цикъл. Политическата нестабилност намалява възможността за определяне и изпълнение на един сравнително всеобхватен, последователен и устойчив икономико-политически дневен ред. Следствие от това е устойчиво ниския растеж, високата безработица и увеличаващото се неравенство, водещи до продължителна политическа нестабилност и фрагментация, подкопаваща властовите възможности за прокарването на ефективни икономически политики.

Но от друга страна тези тенденции всъщност може да се окажат здравословни, предизвиквайки тревога за глобализацията, структурната трансформация и управлението – изливаща се основно по улиците – в рамките на политически процес. Този вид пряка връзка между тревогите на гражданите и управлението е, преди всичко, основната сила на демокрацията.

Когато една развиваща се страна застине в равновесието на липсващия растеж, изграждането на консенсус относно прогресивната визия за приобщаващия растеж винаги е първата критична стъпка към постигането на по-добро икономическо представяне и на политиките, които да го подкрепят. Именно поради тази причина най-ефективните лидери го постигнаха. Принципът важи и за развитите страни. Най-голямата ни надежда е, че днешните лидери го разбират и ще се придържат към него, като впрегнат собствената си креативна енергия в разработването на нова визия, която да вкара страните им в пътя на увеличаващия се просперитет и справедливост.

*Майкъл Спенс е носител на Нобелова награда за икономика, професор по икономика в Нюйоркския университет, изтъкнат гост-член на Съвета за външни отношения, член на управителния борд на „Институт Хувър” към Станфордския университет и председател на Съвета за нови модели за растеж към Глобалния дневен ред на Световния икономически форум. Бил е и председател на независимата комисия за растеж и развитие, международен орган, който между 2006 и 2010 анализира възможностите за глобален икономически растеж.

**Дейвид Брейди е изпълнтелен директор и член на борда на Hoover Institution, както и професор по политически науки в Stanford University.

Икономика на проституцията

Робърт Скиделски*

През последните десетилетия икономиката успя да колонизира изследванията на човешките дейности, до този момент мислени като неподатливи на формални изчисления. Това, което критиците наричат „икономически империализъм” вече се разпростря до икономика на любовта, на изкуството, на музиката, на езика, на литературата и много други.

Обединяващата идея стояща зад това разпространение на икономиката е, че каквото и да правят хората, независимо дали любов или разни джаджи, те искат да постигнат най-добрия резултат с най-малко разходи. Тези печалби и разходи могат да бъдат сведени до пари. Затова хората винаги търсят най-добра възвращаемост в своите взаимодействия.

Това е обратното на общоприетото разделение на дейностите, при които е правилно (и разумно) да пресмятаме разходите и такива, при които хората не ( и не трябва) да пресмятат разходите. Да твърдим, че сърдечните проблеми могат да са обект на студено пресмятане е, както казват критиците, като да сме си изгубили ума.

Пионерът на икономическия подход към любовта е носителят на Нобелова награда Гари Бекър, прекарал по-голямата част от кариерата си в Чикагския университет (къде другаде?). В своя основен труд, „Теория на брака”, публикуван през 1973, Бекър пише, че изборът на партньор е като на пазар, а браковете се получават единствено когато двамата партньори имат полза. Това е една много особена теория, опираща се на вторичната природа на мъжките и женските дейности, но която приема любовта като механизъм за намаляване на разходите.

Съвсем наскоро, икономисти като Лена Едлунд от Колумбийския университет и Евелин Корн от Университета на Марбург, както и Дела Джуста от Университета в Рединг, Мария Лаура ди Томазо от Торинския университет и Щайнер Сторм от Университета в Осло, приложиха същия подход върху изучаването на проституцията. Тук икономическия подход изглежда работи по-добре, предвид факта, че парите са, напълно естествено, единственото приложимо разменно средство. Едлунд и Корн разглеждат съпругите и проститутките като взаимозаменими. Трета алтернатива, постоянна работа, е изключена по презумпция.

Според данните проститутките си докарват много повече пари от жените работещи обикновена работа. Затова въпросът е защо се получава толкова голямо възнаграждение за толкова малко умения?

От страната на търсенето е похотливия мъж, често в период на преход, който преценява ползите от това да е с проститутка срещу вредите то това да бъде хванат. От страната на предлагането проститутката ще поиска висока цена балансираща големият риск от заболявания, насилие и безрадостните перспективи на брака. „Ако бракът е източник на доход за жените”, пишат Едлунд и Корн, „тогава проститутките трябва да бъдат компенсирани за пропуснатите пазарни ползи от брака”. Така възнаграждението е отражение на възможните разходи за проститутката от извършването на сексуални услуги.

Съществува готов отговор на въпроса защо конкуренцията не сваля цените на секс работничките. Те имат „гарантиран доход”. Ако са по-малко търсени, те ще изберат по-малко рискова работа.

По какъв начин държавата трябва да попречи на договорите сключвани в този пазар на похотливи купувачи и продавачи? Защо да не се декриминализира напълно пазара, както искат много секс работнички? Както всички пазари, секс пазарът има нужда от регулации, особено що се отнася до опазване на здравето и сигурността на работещите. И, както е при всички пазари, криминалната дейност, в това число и насилието, вече е незаконна.

Но от друга страна, има мощни движения за пълна забрана на платения секс. Т.нар. Закон за сексуалните услуги, криминализиращ покупката, но не и продажбата, на сексуални услуги, вече е приет в Швеция, Норвегия, Исландия и Северна Ирландия. Принудителното намаляване на търсенето се очаква да доведе до намаляване на предлагането, без да се налага да се криминализира снабдителят. Има някои данни, че е постигнат желаният ефект. (Макар поддръжниците на т.нар. Северна система да отричат ефекта от криминализирането на покупката на секс върху доходите на предлагащите го или на онези, които биха го предложили.)

Движението за забрана на покупката на секс доби сила покрай ръста на международния трафик на жени (както и на наркотици). Това е цената на глобализацията, особено когато се отнася до придвижването в посока Запад от страни, в които отношението към жените е много по-различно.

Но предложената мярка е твърде сурова. Основното внушение на Закона за сексуалните услуги е, че проституцията винаги е била недоброволна за жените и че е първична форма на насилие срещу жени и момичета. Но не виждам причина да сме убедени в това. Важният въпрос се отнася до дефиницията на думата „доброволно”.

Наистина, някои проститутки са заробени, а мъжете ползващи услугите им трябва да бъдат подведени под отговорност. Но вече съществуват закони срещу употребата на робски труд. Бих бил склонен да мисля, че повечето проститутки избират работата си с неохота, под натиска на обстоятелствата, а не недоброволно. Ако деянието на мъжете ползващи услугите им се криминализира, тогава какво трябва да правим с хората, които ползват услугите на касиерките в супермаркетите, на работещите в кол центровете и т.н.

Има проститутки (разбира се, не много), които твърдят, че обичат работата си. И, разбира се, има и мъжки проститутки, хомо и хетеро, които обикновено не обръщат внимание на феминистките критики срещу проституцията. Накратко, мнението за човешката природа на онези искащи забрана на покупката на секс е също толкова тесногръдо, колкото това на икономистите. Както казва Св. Августин, „ако се хвърлиш в обятията на блудница, светът ще потъне в похот”.

В края на краищата, всички аргументи срещу проституцията  основаващи се на идеята за неравенството и насилието, са несериозни. Съществува, разбира се, строго етически аргумент срещу проституцията. Но ако не сме подготвени да се изправим срещу това – а нашата либерална цивилизация не е – най-доброто, което можем да направим е да започнем да регулираме търговията.

*Робърт Скиделски е почетен професор по политическа икономия в Университета на Уоруик и член на Британската академия по история и икономика. Член е също така и на британската Камара на лордовете. Автор е на тритомната биография на Джон Мейнард Кейнс. Робърт Скиделски започва политическата си кариера в Лейбъристката партия, след това става говорител на Консервативната партия по финансовите въпроси и е изключен от там след като открито се противопоставя на намесата на НАТО в Косово през 1999 година.

Нови правила за монетарната игра

Рагурам Раджан*

Светът ни е изправен пред извънредно опасна ситуация. Развитите и развиващите се икономики се нуждаят от растеж, за да успокоят вътрешните политически напрежения. И някои го постигат. Ако правителствата отговарят чрез задействане на политики, които всмукват растеж от други страни, тази „навреждаща на съседите” тактика просто ще подхрани нестабилността навсякъде. Следователно се нуждаем от нови правила на играта.

Защо е толкова трудно да се възстановят нивата на растеж отпреди Голямата рецесия? Краткият отговор е, че бумът предшествал глобалната финансова криза от 2008 остави напредналите икономики със спъващи растежа нива на дълга. Ако си мислим, че лекът за съживяване на търсенето е да се отпише дълг, не е много сигурно дали отписванията ще са политически осъществими или търсенето устойчиво. Нещо повече, структурни фактори като застаряващото население и слабият ръст на производителността  - които бяха скрити зад търсене разпалвано чрез трупане на дълг – може би препятстват възстановяването.

Политиците са наясно, че структурните реформи – за повишаване на конкуренцията, поощряване на иновациите и задвижване на институционалните промени – да начинът за преодоляване на структурните пречки пред растежа. Но те също така знаят, че макар трудностите от реформите да се преодоляват бързо, ползите обикновено закъсняват, а тяхната полезност за хората несигурна. Както каза Жан-Клод Юнкер, още докато беше министър-председател на Люксембург, в пика на кризата с еврото, „Всички ние знаем какво трябва да се направи, но просто не сме сигурни, че ще бъдем преизбрани след като го направим!”

Централните банкери са изправени пред друг проблем: инфлация, която се движи по дъното. При вече пределно ниски лихви, централните банкери в напредналите икономики знаят, че трябва да преминат отвъд обичайната монетарна политика – или да загубят контрола върху инфлацията. Те усещат, че не могат да признаят липсата на инстументариум. Ако всичко започне да се разпада, винаги съществува възможността за „изсипване на пари”, означаващо че централните банки ще печатат пари и ще ги разпръскват по улицата, създавайки инфлация (по-прозаично казано те ще изпратят чек на всеки гражданин, макар повечето да са бедни, който е готов да ги похарчи). Но те също така могат да използват набор от други по-агресивни неконвенционални инструменти, от покупка на активи (т.нар. количествени улеснения) до определяне на отрицателни лихви.

Но как могат тези политики да постигнат целите си за засилване на търсенето и растежа? Монетарните политики работят чрез повлияване върху обществените очаквания. Ако една по-агресивна политика накара обществото да мисли, че бедствието наднича зад ъгъла, домакинствата ще започнат да спестяват повече отколкото да харчат. Тази тенденция ще се задълбочи още, ако обществените настроения за последиците (изкривени цени на активите, висока правителствена задлъжнялост и т.н.) се наложи да бъдат туширани.

И обратно, ако хората са убедени, че политиките никога няма да се променят, те може би щяха да купуват активи и да задлъжняват, помагайки по този начин на централните банки бързо да постигнат целите си. Но политиката неизбежно се променя и колебанията в цените на активите ще причинят огромни размествания, когато това се случи.

Отвъд вътрешните влияния, всички монетарни политики имат външен „епидемичен” ефект. При нормални условия, ако страната намали вътрешните лихви, за да стимулира вътрешното потребление и инвестициите, валутата ще се обезцени значително и ще подпомогне износа.

Сегашните условия обаче, не са нормални. Вътрешното търсене може и да не реагира на неконвенционалните политики. Нещо повече, при изкривени вътрешни цени на дълговите книжа, заради неконвенционалните политики , пенсионните фондове и застрахователните компании може да искат да си ги купят от по-малко изопачените пазари в чужбина. Подобен род търсене на доходност ще обезцени валутата още – и ще увеличи риска от конкурентно обезценяване, което няма да направи страната по-богата.

Когато нещата се случиха, централните банки в развитите страни използваха всички начини да оправдаят своите политики, без да признаят очевидното, че валутният курс е от жизненоважно значение. Ако е така, това от което се нуждаем е монетарни правила за преодоляване на възможността вътрешния мандат на централната банка да попречи на международните ангажименти на страната.

За да използваме на транспортната аналогия, политики с най-малко противоречиви ефекти трябва да бъдат категоризирани като „зелени”, онези които трябва да бъдат ползвани временно, могат да бъдат категоризирани като „оранжеви”, а политики, които трябва да бъдат избягвани на всяка цена, трябва да са „червени”.

Ако една политика има положителни ефекти у нас и в чужбина, тя би могла да се определи като зелена. Една политика може да бъде зелена, ако стимулира вътрешната икономика при временен негативен ефект за чуждестранните икономики (политиката все пак ще бъде полезна за чуждестранните икономики, ако стимулира вътрешното икономическо търсене на вносни стоки).

Пример за червена политика би бил когато неконвенционални монетарни политики правят малко за стимулирането на вътрешното търсене в страната, но пък водят до значителен отлив на капитали, което предизвиква надуването на балони на активи във възникващите пазари.

Ще има обаче изобилие от сиви зони (или оранжеви, ако следваме аналогията). Политика, която има много положителни ефекти за една голяма икономика, може да има малки негативни ефекти за останалия свят и все пак да си остане като цяло положителна за глобалното благосъстояние. Подобна политика би била допустима понякога, но не и за постоянно.

Далеч сме от постигането на ясно споразумение за цвета на днешните политики, дори при най-добрите данни, модели и емпирични разработки. Затова трябва да започнем дебат. Бихме могли да стартираме с академичен дебат и да го прехвърлим към международни институции като МВФ и Г-20. Първоначално ще има голямо недоволство, но дискусията във времето ще избистри по-добри модели и данни, и ще накара политическите технолози да стоят настрана от червените политики.

Не се знае, дали това което имам наум все пак няма да изисква ново международно споразумение подобно на това от Бретън Уудс и някои претълкувания на мандатите на някои централни банки с международно влияние. Но все пак имаме база за дискусия. Глава 4 от Устава на МВФ постановява: „По-специално, всеки член трябва...да избягва манипулацията на валутните курсове или на международната монетарна система, за да се предотврати ефекта от балансовото приспособяване или да се извлече несправедливо конкурентно предимство пред останалите членове...”.

Установяването на правилата ще отнеме време. Но международната общност все пак има избор. Можем да се преструваме, че всичко е наред с глобалната немонетарна система и да се надяваме, че нещата няма да се объркат зрелищно. Или пък да започнем изграждането на система подходяща за силно свързания свят на 21-ви век.

*Рагурам Раджан е гуверньор на Индийската централна банка.

„Брексит” и въпросът за Европа

Хавиер Солана*

За три месеца британските граждани ще трябва да решат дали да останат или да не останат в Европейския съюз. Но те не са единствените, които трябва да обсъждат политическото си бъдеще. Наближаващият референдум също така поставя два важни въпроса и за останалата част на Европа.

Първият въпрос е какъв изход европейците биха и трябва да предпочетат. Някои вече отписаха Обединеното кралство, казвайки че партньор предпочитащ да напусне в никакъв случай не е партньорът, който искат. Независимо дали някой споделя тази гледна точка, си струва да бъде проучена. Всъщност би било наивно да не попитаме дали запазването на член, който подлага на съмнение принципите на европейската интеграция, наистина би било в интерес на ЕС.

Истината е, че общественият дебат за суверенитета във Великобритания няма да приключи с изборния ден. Дори и мнозинството да каже „да” на ЕС, една част от населението – значителна според предварителните допитвания – ще остане убедена, че „Брексит” би било най-доброто за Обединеното кралство.

Предвид това, дебатите и преговорите включващи Великобритания и нейните европейски партньори ще продължат да се отличават с дълбокото разногласие относно ограниченията и условията съпътстващи членството в ЕС. В следващите години британците ще постоянно ще настояват за препотвърждение, че са направили правилния избор.

Това е важно обстоятелство, което не трябва да се пренебрегва. Но то не трябва да кара останалата част от Европа да предпочетат „Брексит”. Всъщност, ако мнозинството британски гласоподаватели решат да изоставят ЕС, всички ще търпят последиците от това.

За незапознатите „Брексит” би нанесъл огромни икономически вреди както на Обединеното кралство, така и на ЕС. Но това не е всичко. Той също така би засегнал сигурността, външната политика и международното положение на двете страни.

Изправени пред мащабна мигрантска криза, конфликти обграждащи границите на Европа и бруталността на Ислямска държава – заплахи за сигурността, които засягат всички европейци, и които не могат да бъдат овладени от която и да е страна поотделно – нуждата от обща европейска външна политика и политика за сигурност е по-очевидна от всякога. Европейските страни все още продължават да не могат да постигнат консенсус за външнополитическите си приоритети – неуспех, който подкопава международното им влияние.

Всъщност, след няколкото години прекарани в опити за овладяване на икономическата криза, влиянието на ЕС и нейното лидерство в разрешаването на някои международни проблеми се изпари. В същото време страните членки – в това число и Великобритания, най-голямата военна сила в Европа, която традиционно се ангажира с международни проблеми – намалиха своите отбранителни разходи.

Като увеличава съмненията за европейската интеграция, „Брексит” ще намали желанието на страните членки на ЕС да си сътрудничат, което ще влоши още тяхната сигурност и останалото им международно влияние. За Европа загубата на едно толкова важно партньорство за гарантиране на сигурност би било пагубно. Но Великобритания – оставена да се справя сама с глобалните заплахи, с все по-малко и по-незначими партньори – би била доста по-уязвима.

Вторият въпрос, който референдумът поставя пред европейците е същият, поставен и на британците: заслужава ли си членството в ЕС?

Центробежните сили в ЕС днес са по-силни отвсякога, не само от другата страна на Английския канал, но и на континента. В много страни съществуват политически движения и партии – едни по-силни, други по-слаби – искащи „възстановяване” на суверенитета, за да навредят на общите действия. Някои правителства предприеха едностранни действия на противопоставяне на решенията на ЕС.

Трябва да се разбере, че липсата на солидарност сред страните членки подклажда усилия за отслабване на ценностите и принципите, върху които е изграден ЕС, като мнозина са склонни да разглеждат националните държави като решение на всеки проблем. „Брексит” ще подсили тази тенденция, укрепвайки европейските националистически и евроскептични сили. С приближаващите президентски избори във Франция и федерални избори в Германия през следващата година, потенциалният политически тласък за антиевропейските сили може да има сериозни дългосрочни последици. В този ред на мисли, наскоро проведените регионални избори в Германия трябва да служат като предупреждение.

Нека сме наясно: Възгледът даващ тласък на тези движения – а именно, че ЕС е в корена на всички проблеми на ЕС, от икономическите затруднения до бежанската криза, и че напускането (или едностранното действие) е единственият начин за разрешаването им – е очевидно погрешен. Проблемите, пред които сме изправени не са възникнали заради европейската интеграция.

Глобалните икономически предизвикателства и потоците мигранти търсещи убежище ще продължат да достигат границите на Европа, независимо дали е обединена или не. От значение е как Европа ще ги реши. Причината за интеграцията е, че общите действия са много по-ефективни от едностранните усилия.

Разбира се, не след дълго глупостта на националистическите напъни ще лъсне. Но щетите причинени до тогава ще са огромни. Предвид това, кампаниите за европейска интеграция не трябва да бъдат ограничавани до механичното повтаряне на ползите, които ЕС носи за своите членове, още по-малко до усилията за успокояване на евроскептиците. Вместо това ЕС трябва да бъде преутвърждаван като един атрактивен политически проект. В този деликатен за ЕС момент се изисква решителен напредък към един по-ефективен, по-интегриран и по-привлекателен съюз.

*Хавиер Солана е бивш Върховен представител на Европейския съюз за общата външната политика и сигурността, бивш Генерален секретар на НАТО и бивш външен министър на Испания. Понастоящем е президент на ESADE Център за глобална икономика и геополитика, виден член на Brookings Institution, и член на Съвета за глобалния дневен ред за Европа към Световния икономически форум.