Ще сложи ли Гърция край на държавата на благоденствието?

Георги Киряков

Гърция е във фалит! Това е констатацията, която все по-често правят в средите на политическия и финансов елит на Европа. И тя е плашеща, понеже Гърция, макар и незначителна от икономическа гледна точка, не е просто най-засегнатата страна от финансовата криза избухнала през 2008 година, а е сред страните, черпили с пълни шепи от рога на изобилието предлаган от европейската мечта за зона на просперитета. Гърция е ексцес, но е и сигнал за това какво може да се случи с всеки, позволил си да премине отвъд ограниченията на държавата на благоденствието.

По същество държавата на благоденствието е политически конструкт на следвоенна Европа, въпреки че корените й могат да бъдат отнесени към средата на ХІХ век и дори по-назад към Френската революция. Идеята за нея върви по две основни оси – политическа и икономическа. Политическата се свързва със свободата и щастието на индивида, с неговото благоденствие и най-вече с преодоляването на вековния проблем с бедността и мизерията. Към тази ос може да се прибави и грижата за здравето и околната среда. Икономическата ос се опира преди всичко на справедливото разпределение на националното богатство и солидарното поемане на тежестта от негативните последици на пазарните взаимодействия, често водещи до голямо неравенство в доходите.

Проблемът обаче е, че държавата на благоденствието разчита на напълно погрешната представа за линейното развитие на икономическия растеж, т.е. според разбиранията на привържениците и защитниците й растежът е безкрайна величина с незначителни флуктуации, които могат да бъдат преодолявани чрез лостовете на властта, или с други думи, чрез засилване ролята на държавата в регулирането на пазарните взаимоотношения. Попаднали обаче в криза държавите на благоденствието се оказаха неспособни да управляват процесите, а от това възниква въпросът дали изобщо е нужно такова управление.

Изключително показателен пример през последните години – особено след началото на най-тежката финансова, икономическа и дългова криза от Голямата депресия насам – е затруднението на САЩ да се справи с нарастващия държавен дълг. Надеждите, че избраният в началото на кризата президент Барак Обама ще намери верният път и ще изкара страната на неограничените възможности от блатото, се оказаха напразни. Дори напротив, в опит да изпълни предизборните си обещания за повече справедливост, за повече солидарност и грижа за слабите, страната беше вкарана в абсурдния дебат за залеза на една империя, отказала се от основните си ценности и опитваща се да оцелее в конкурентна битка с Китай, Индия, Бразилия, Русия, държави наложили тотален контрол върху разпределението и експлоатацията на националното богатство.

Така САЩ попаднаха в ситуация на нарастващ държавен дълг, на устойчиво високи нива на безработицата, на все още притеснително ниски нива на растеж, на остро противопоставяне между двете основни политически партии, на социално недоволство изразяващо се в „окупиране” на символите на просперитета, но и на измамата, на упадък на традиционните ценности, при това без изгледи проблемите да бъдат решени. САЩ никога не са били и вероятно няма да бъдат държава на благоденствието в смисъла, разбиран в Европа, затова и критиките срещу президента Обама от страна на неговите опоненти, че европеизира Америка, са доста популярни и могат да му струват загуба на президентските избори в края на тази година.

На другия полюс е Европа. Тук държавата на благоденствието може да вирее не само заради историческите наслагвания, но и заради близостта и силната обвързаност с примерите за успешно реализираните идеи за подобна държава, идващи от скандинавските страни, в мекия демократичен вариант, от една страна, и от друга, с Русия и Китай, успели да създадат работещ модел на проспериращи държави, контролиращи пряко пазарните процеси и едновременно с това справили се с конкурентните предимства на либералните пазарни икономики.

Въпреки това и тук държавата на благоденствието претърпя крах. Оказа се, че голяма част от просперитета в последните двадесет години е финансиран на кредит. Известно е, че националното богатство е в някакъв краен обем и варира според най-разнообразни и непредвидими фактори на средата. Това ще рече, че ако в един момент има спад в този обем, а държавата по инерция продължи да финансира социалните си програми, то тя или трябва да вземе заем, за да продължи да изпълнява програмите, или да увеличи данъците и да съкрати разходите си. В единия случай отлага кризата в бъдеще, трупайки дълг и предизвиквайки дефицит, който да я докара до фалит, както става с Гърция от години, а в другия облага с необосновани и нежелани данъци своите граждани, което задълбочава спада и стагнира икономиката. Политиците винаги избират първия вариант – отлагане на кризата в бъдеще – понеже вторият е непопулярен и обикновено води до загуба на властта.

Рано или късно се стига до момента, в който да се вземе решение в каква посока да се поеме. Великобритания реши на избори, че пътят, по който трябва да върви, е отказ от държавата на благоденствието, развила се значително по време на управлението на новите лейбъристи и Тони Блеър. Континентална Европа реши, че може да отлага до безкрай решение, което така или иначе ще вземе. В новогодишното си обръщение британският премиер Дейвид Камерън обяви курс към слагане на край на живеещата на кредит социална система. Европейските политици от своя страна призоваха за запазване на спокойствие и без резки движения започнаха процес на отлагане решаването на дълговата криза, надявайки се, че бъдещето ще донесе желания отговор.

Основният извод от всичко казано дотук е, че държавата на благоденствието е невъзможна в период на криза. От една страна, заради неправилните допускания, че сме намерили отговора на цикличните кризи на пазара, докарвайки го дотам, да мислим, че растежът е постоянен и неизбежен, и от друга, заради допускането, че можем да запълваме до безкрай, пускайки печатниците за пари, дупките, отваряни перманентно от изпълнението на социалните ни програми, на които според привържениците на теорията имаме неотнимаемо право.

Държавата на благоденствието определено няма да изчезне. Но й е необходимо радикално реформиране. Първо, привържениците й трябва да се разделят с илюзиите, че тя е даденост и хората имат пълни права над нея. Второ, трябва да е ясно, че тя не може да живее на кредит, защото така обрича бъдещите поколения на мизерия. Трето, политиците трябва да разберат, че границата между държавата на благоденствието и тоталитаризма – политически и икономически – е много тънка и прекрачването й, особено в период на криза, може да се окаже лесна задача. И четвърто, трябва да сме наясно, че държавата на благоденствието не е единственият път, по който човечеството може и трябва да поеме. За да разберем, че е така, трябва да се върнем съвсем малко назад в историята си и да видим, че има и други, непривлекателни алтернативи, избуяли върху идеята за държавата на благоденствието и обилно наторени с популизъм и вяра във всемогъществото на човека и довели до апокалипсиса на Втората световна война.

Признаци за живот в еврозоната

Нуриел Рубини*

Последните икономически данни идващи от еврозоната дават основание да мислим, че възстановяването е близо. Какво задвижва това преобръщане на процесите? Какви трудности ще срещне? И какво трябва да бъде свършено, за да ги преодолее?

Никак не е трудно да разпознаем непосредствените причини за възстановяването. През последната година еврозоната беше на ръба да повтори рецесията. Едва след като наскоро изпадна в техническа дефлация, Европейската централна банка реши най-накрая дръпна спусъка на агресивното облекчение и изстреля една комбинация от количествени улеснения (включваща и изкупуване на правителствен дълг) и политика на отрицателни лихви.

Финансовият ефект се усети незабавно: в очакване на монетарното облекчение, преди още да е започнало, стойността на еврото рязко падна, доходността по облигациите в центъра и периферията на еврозоната спадна до много ниски нива, а стоковите пазари се стабилизираха. Това, заедно с резкия спад на цените на петрола, тласна нагоре икономическия растеж.

И други фактори помогнаха разбира се. Кредитните облекчения на ЕЦБ по същество субсидират банковото кредитиране. Затягането на фискалната дисциплина през тази година ще бъде охлабено, а ЕК ще стане по-снизходителна. От своя страна полагането на основите на банковия съюз също ще помогне, а вземайки предвид последните стрес тестове и прегледа на качеството на активите, банките ще се сдобият с по-голяма ликвидност и с повече капитали, с които да кредитират частния сектор.

С всички тези фактори накуп растежът в еврозоната беше възстановен, а стойността на активите на еврозоната наскоро задмина тази на американските активи. Обезценяването на еврото и агресивните мерки от страна на ЕЦБ могат да сложат край на дефлационния натиск в края на годината. Но по-значителното и устойчиво възстановяване е изправено пред  много предизвикателства. За онези, които не се интересуват много от материята ще спомена, че политическите рискове могат да спънат прогреса. Гърция, въпреки очакванията на някои хора, ще остане в еврозоната. Но трудните преговори между воденото от Сириза правителство и „тройката” (ЕЦБ, ЕК и МВФ) могат да доведат до непредвидима катастрофа – в случая до „грексит” (излизане на Гърция от еврозоната) – особено ако не бъде постигнато споразумение за финансиране на страната през следващите няколко седмици.

Нещо повече, Подемос, лява партия от сорта на Сириза, може да дойде на власт в Испания. Популистките антиевропейски партии от дясно и ляво притискат италианския министър-председател Матео Ренци. А Марин льо Пен от крайнодесния Национален фронт се радва на голяма популярност преди предстоящите през 2017 година президентски избори във Франция.

Забавянето при създаването на работни места и при ръста на доходите може да продължи да разпалва популистки настроения срещу фискалната дисциплина и реформите. Макар оценките на ЕЦБ да са, че безработицата в еврозоната ще достигне до 9,9% през 2017, това е далеч повече от 7,2% средна безработица в периода преди глобалната финансова криза, избухнала през 2008. Фискалната дисциплина и реформите изтощиха периферията на еврозоната и докараха до финансово изтощение центъра, като по този начин увеличиха значително подкрепата за антиевропейските партии в Германия, Холандия и Финландия.

Втората пречка пред устойчивото възстановяване са влошените отношения на страните от еврозоната с нейните съседи. Русия става все по-настъпателна и агресивна в Украйна, в Балтийските страни и дори на Балканите (а санкциите срещу Русия нанесоха много щети на европейските икономики). Близкият изток от своя страна е следващото препятствие: скорошните терористични атаки в Париж и Копенхаген, както и атаките срещу чуждестранни туристи в Тунис, напомнят на Европа, че стотиците израсли на континента джихадисти могат да се завърнат от бойните полета в Сирия, Ирак или другаде и да подготвят нови атаки.

Трето, докато политиките на ЕЦБ запазват разходите за кредитиране ниски, съвкупните частни задължения в периферните страни, като дял от БВП, са високи и продължават да растат, понеже преизчислени като съотношение между дълг и номинален БВП те наистина нарастват. И по този начин стабилизирането на дълговата тежест ще остане ключов проблем  за тези икономики в средносрочен план.

Четвърто, фискалната политика остава с ограничено действие, тъй като Германия продължава да отхвърля все по-настойчивите призиви за подкрепа от нейна страна на краткосрочните стимули. По-големите разходи на Германия няма да могат да компенсират ефекта от строгата дисциплина в периферията или от огромния дефицит, предвиден за следващия тригодишен период, покрай инвестиционния план в размер на 300 млрд. евро предложен от председателя на ЕК Жан-Клод Юнкер.

Пето, структурните реформи все още напредват с бавни стъпки, ограничавайки потенциала за растеж. И макар структурните реформи да са крайно наложителни, някои мерки – като либерализацията на пазара на труда и ремонта на пенсионната система – могат да доведат до значително увеличаване на нивото на спестяванията в еврозоната и така да намалят още съвкупното търсене (както се случи в Германия след предприетите структурни реформи преди десет години).

И накрая, европейският монетарен съюз все още остава незавършен. За да бъде жизнеспособен той трябва да прерасне в пълноценен банков съюз, фискален съюз, икономически съюз и накрая в политически съюз. Но процесът на по-нататъшната европейска интеграция зацикли. Ако безработицата в еврозоната запази високите си равнища до края на 2016 година, годишната инфлация остане под целта поставена от ЕЦБ от 2%, а фискалните политики и структурните реформи причинят краткосрочен застой в икономическия растеж, единственият възможен ход  може да се окаже продължаването на количествените облекчения. И все пак настоящата слабост на еврото – подхранена именно от тези политики – продължава да поддържа ръста на излишъците по текущата сметка на еврозоната.

Всъщност с отслабването на еврото, външнотърговските сметки на периферните страни ще преминат от дефицит към баланс и много вероятно към излишък. Германия и ядрото на еврозоната вече са с огромни излишъци при липса на политики за стимулиране на вътрешното търсене, което означава, че тези излишъци просто ще продължат да нарастват. Така монетарните политики на ЕЦБ ще увеличат загубите на съседите, което ще доведе до търговски и валутни напрежения със Съединените щати и останалите търговски партньори.

За да се избегне този резултат Германия трябва да предприеме политики – фискални стимули, увеличаване на разходите за инфраструктура и публични инвестиции и по-значително увеличаване на заплатите – които да стимулират вътрешното потребление и да намалят излишъците по външнотърговския баланс на страната. Ако и докато Германия не поеме в тази посока, никой не трябва да се надява на по-бързото и по-стабилно възстановяване на еврозоната.

*Нуриел Рубини е професор в Стърн скуул ъф бизнес към Нюйоркския университет и председател на Рубини глобал економикс. Бил е старши икономист по международните въпроси в Съвета на икономическите съветници на Белия дом по време на администрацията на Бил Клинтън. Работил е за Международния валутен фонд, за Федералния резерв на САЩ и за Световната банка.

Последен шанс за Украйна и Европа

Джордж Сорос*

Европейският съюз е на кръстопът. Решението за пътя, по който ще поеме през следващите пет години, ще се вземе в идващите 3-5 месеца. Години наред ЕС успешно се справяше с трудностите и недостатъците си. Но сега трябва да се справи с два източника на екзистенциална криза – Гърция и Украйна. Това обаче може да му дойде в повече.

Дълго набиралата скорост криза в Гърция беше пренебрегвана от самото начало и от всички партии. Сега емоциите достигнаха такива висоти, че помощта на всяка цена се оказа единствената конструктивна алтернатива.

Но Украйна е различен случай. Това е случай, при който всичко е ясно. Путинова Русия е агресор, а Украйна, защитавайки се, защитава ценностите и принципите, заради който беше създаден ЕС.

Обаче Европа се отнася към Украйна като още една Гърция. Това е грешен подход и ще доведе до лоши резултати. Путин завладява територии в Украйна, а Европа е толкова заета с Гърция, че не обръща никакво внимание на това.

Желаният от Путин резултат в Украйна е да създаде финансов и политически хаос, за да дестабилизира страната, за което той може да не понесе отговорност, а вместо това спечели военна победа, даваща му възможност да владее – и да управлява – немалка част от Украйна. Той показа това на два пъти като превърна прекратяването на огъня във военната победа. Влошаването на обстановката в Украйна между двете споразумения за прекратяване на огъня – Минск 1, договорено миналия септември и Минск 2, завършено през февруари – показва обхвата на путиновия успех. Но този успех е временен, а Украйна е твърде ценна за съюзниците, за да бъде изоставена.

Има нещо фундаментално сгрешено в политиката на ЕС. Колко пъти още путинова Русия трябва да надхитри съюзниците на Украйна, лидери на свободния свят? Проблемът е, че Европа поддържа изкуствено живота на Украйна, така както прави и с Гърция. И в резултат на това Украйна просто оцелява, докато Путин си запазва предимството на първи ход. Той може да избира между хибридната война и хибридния мир, а Украйна и нейните съюзници са силно затруднени да отговорят.

Влошаването на ситуацията в Украйна се ускорява. Финансовият срив, за който предупреждавах от месеци, се случи през февруари, когато стойността на гривната спадна рязко с 50% само в рамките на няколко дни, а на Централната банка на Украйна се наложи да влее огромно количество пари, за да спаси банковата система. Кулминацията на този процес беше на 25 февруари, когато централната банка въведе контрол на вноса и вдигна лихвата до 30%.

След това обаче публичният натиск на президента Петро Порошенко докара курса на валутата много близо до нивата, върху които е изчислена в украинския бюджет за 2015 година. Но подобрението е много крехко и несигурно.

Този бърз срив разклати общественото доверие и изложи на опасност балансите на украинските банки и компании, които имат дългове в твърда валута. Той също така обърка и сметките, върху които са базирани всички програми договорени с Международния валутен фонд. Фондовете на МВФ станаха неизползваеми още преди да бъдат одобрени.

А държавите членки на ЕС, изправени пред свои собствени фискални ограничения, не показаха готовност да окажат допълнителна помощ. Украйна продължава да се движи по ръба на бездната.

В същото време провежданата радикална програма за реформи в Украйна е печеливш ход и макар и бавно резултатът вече се забелязва както от украинското общество, така и от европейските власти. Има силен контраст между влошаващата се ситуация извън страната и продължаващия напредък с реформите вътре в страната. Това прави ситуацията за Киев малко нереална.

Един реалистичен сценарий е Путин да постигне оптималните си цели като пречупи украинската съпротива. Тогава Европа ще бъде залята от бежанци – два милиона изглежда напълно реалистично число. Много хора очакват, че това ще сложи началото на Втората студена война. Вероятният резултат от този сценарий е, че един победоносен Путин би се сдобил с много приятели в Европа и че санкциите срещу Русия няма да го свалят от власт.

Това е възможно най-лошият резултат за Европа, която ще се разедини още повече и ще стане арена на битката за влияние между путинова Русия и Съединените щати. ЕС повече няма да бъде реална политическа сила в света (особено ако Гърция напусне еврозоната).

По вероятният сценарий обаче е Европа да продължи да поддържа Украйна, макар и с нежелание. Украйна да не се срине, но олигарсите да възвърнат позициите си и нова Украйна да заприлича на старата Украйна.

Путин би предпочел това, отколкото катастрофален срив. Но победата му ще е по-несигурна, особено ако доведе до Втора студена война, която Русия би загубила, така както Съветският съюз загуби първата. Путинова Русия има нужда от цена на петрола от 100 долара за барел и затова ще продължи да използва валутните си резерви през следващите 2-3 години.

Последната глава от това, което нарекох „Трагедията на Европейският съюз” е, че ЕС ще загуби нова Украйна. Принципите защитавани от Украйна – повечето от които са и прнципи на ЕС – ще бъдат изоставени и Европа ще трябва да похарчи много повече пари, за да защити себе си, отколкото би похарчила за успеха на нова Украйна.

Има и един желан сценарий. Нова Украйна все още е жива и решена да се защити. Макар Украйна сама по себе си да не може да се мери с военната мощ на Русия, нейните съюзници могат да решат да направят „всичко необходимо” да помогнат преди да се е стигнало до пряко военно противопоставяне или до нарушаване на споразуменията от Минск. Ако се направи това, не само ще се помогне на Украйна, но и ще се помогне на ЕС да си възвърне ценностите и принципите, които както изглежда е загубил. Не е нужно да казвам, че предпочитам този сценарий.

*Джордж Сорос е председател на Фондация „Отворено общество”.

„Новото нормално” в Китай

Мартин Фелдстийн*

Всяка година по това време китайското правителство организира  голяма конференция – спонсорирана от Центъра за проучване на развитието, официален тинк-танк към Държавния съвет на страната – който събира на едно място върховните китайски ръководители, изпълнителните директори на големите китайски и западни фирми, както и малка група от чуждестранни политици и представители на академичните среди. Китайският форум за развитие се провежда малко след годишния Народен конгрес. На форума говорителите, в това число министърът на финансите и ръководителят на централната банка, обобщават настоящите насоки на мислене на китайските ръководители. Официалната власт изслушва коментарите и предложенията на западния бизнес и участниците от академичните среди, както и въпросите и отговорите на сесията с премиера Ли Къцян.

Макар че следя внимателно срещите на Центъра за изследване на развитието от повече от десетилетие, открих че тазгодишната конференция се различава много от която и да е от предишните. Ключовата разлика беше официалното признание на китайските власти, че реалният ръст на брутния вътрешен продукт е спаднал трайно под средната стойност за последните три десетилетия от приблизително 10% годишно. Официалните власти са изчислили, че реалният БВП е нараснал със 7,4% през 2014 година, и че нивото най-вероятно ще спадне още – до 7% за тази година. Центърът за изследване на развитието представи детайлна оценка, показваща че нивото на растежа ще продължи да пада, достигайки до около 6% в края на настоящото десетилетие.

Фактически цялото китайско ръководство приема прогнозирания спад като „новото нормално” за тяхната страна. Всички те изглежда са се примирили с по-слабия растеж, което е доста изненадващо, понеже същите власти по-рано твърдяха, че Китай се нуждае от бърз растеж, за да поддържа заетостта и да избегне политически вълнения. 

Изглежда те разбират, че спадът на растежа няма да доведе до безработица, понеже забавянето е причинено от структурни промени в китайската икономика и фокусът се измества от експортно ориентирано тежко индустриално производство към нарастване на предлагането на потребителски услуги, което изисква по-голяма заетост за добавяне на същата стойност.

Въпреки това силният растеж си остава крайно необходим, понеже Китай все още е страна със сравнително ниски доходи и голяма бедност. Макар съвкупният реален БВП на Китай да е вторият в света след този на Съединените щати (и вероятно по-голям, ако се измери покупателната способност), доходът на глава от населението е едва 7 хил. долара, или приблизително 15% от този в Съединените щати. А и потреблението остава ниско – едва около 50% от БВП при включване на правителствени разходи и само 35%, ако се ограничим до разходите на домакинствата. Ето защо Китай има да извърви дълъг път, преди да достигне до целта поставена от нейното ръководство, а именно да стане едно „модерно проспериращо общество”.

Китайците виждат, че „новото нормално” се нуждае от промяна на стратегията за растеж от производствен към иновативен такъв. Но все още не е ясно как ще се постигне този иновативен растеж. Докато властите подлагат под съмнение доверието в пазарите, в Китай няма да влизат рискови капитали и „благодатно финансиране”, които подпомогнаха бума на иновациите в Съединените щати. Властите могат само да се надяват, че планът им за застраховане на банковите депозити, ще доведе до прехвърляне на депозитите от трите най-големи банки към много от по-малките банки в страната, давайки по този начин достъп до финансиране на местни нововъзникнали фирми.

Задават се и други икономически проблеми. Официалните власти признаха по време на форума, че най-големите рискове лежат във финансовия сектор, най-вече заради огромната задлъжнялост на местните правителства. В миналото правителството се справяше с проблемите причинени от тази задлъжнялост чрез банковата система като вливаше средства в банките.

Проблемите с околната среда са друг влияещ силно проблем на сегашния стандарт на живот в Китай. Но те също така представляват и потенциалния начин за увеличаване на БВП, при положение че съвкупното търсене е спаднало значително. Китай разбира, че високите нива на замърсяване на въздуха и водата създават дискомфорт и влошават общественото здраве. Правителствените разходи за справяне с щетите върху природата могат да погълнат жизненоважни средства, ако проблемите с търсенето се изострят, особено при очакваното вече  забавяне в предлагането.

Нещо повече, изключително слабото представяне на държавните предприятия, които продължават да играят огромна роля в тежката индустрия и в някои сектори на услугите, представлява силна спирачка пред растежа. Макар държавната политика да цели намаляване на ролята на тези фирми, за да може „пазарът да играе по-значителна роля при разпределението на ресурсите”, свиването на тези фирми може да се окаже трудно, имайки предвид силния им политически гръб в средите на Китайската комунистическа партия.

В същото време Китай налага забрани върху преките инвестиции от чужденци, ограничавайки видовете чуждестранни фирми и количеството дялове в съвместните предприятия, които те могат да притежават. Официалната политика е към намаляване на ограниченията за чуждестранните корпоративни инвестиции, особено в секторите на високите технологии и на услугите.

Имаше разбира се и много други въпроси, които останаха извън центъра на вниманието и не бяха дискутирани на тазгодишната среща на Китайския форум за развитие. Нямаше никаква информация за развитието на антикорупционната кампания на президента Си Дзинпин, макар  в частните разговори да стана ясно, че кампанията е приключила с решение за забавяне на действията, които вредят на производителността и растежа.

Нямаше дискусия също така за китайската кибер престъпност и за кражбата на западни технологии. Когато тази тема беше повдигната през 2014 година, премиерът Ли Къцян отрече категорично Китай да е съпричастна към подобно нещо, но отбеляза, че китайските фирми са атакувани от вътрешни източници. Нямаше също така, въпреки изразеното на Форума желание за кооперативност, дискусия за възможните китайски военни действия при отстояване на териториалните й претенции в Източно и Южнокитайско море.

Подобни срещи обаче дават полезен поглед към страна с такова голямо значение за глобалната икономика, което ще продължава да расте. Настоящото забавяне до достигане на „новото нормално”  прави такъв поглед още по-важен.

*Мартин Фелдстийн е професор по икономика в Харвардския универститет и почетен президент на Националното бюро за икономически изследвания. Председателствал е Съвета на икономическите съветници на президента Роналд Рейгън от 1982 до 1984 година. През 2006 година е назначен в Консултативния съвет за външно разузнаване към президента Джордж Буш, а през 2009 е назначен в Консултативния съвет за икономическо възстановяване към президента Барак Обама. Понастоящем той е в борда на директорите на Съвета за външни отношения, на Тристранната комисия и на Г-30, неправителствена международна организация, която се занимава с търсенето на решения за глобалните икономически проблеми.

Сбърканата макроикономика

Робърт Скиделски*

Допреди няколко години икономисти от всички цветове уверено заявяваха, че Голямата депресия никога няма да се повтори. И всъщност бяха прави. След избухването на финансовата криза през 2008 година, вместо това се сдобихме с Голяма рецесия. Правителствата опитаха да ограничат щетите като наливаха огромни количества пари в глобалната икономика и свалиха скоростно лихвите почти до нула. Но спирайки стремителното спускане от 2008-2009, те се оказаха без интелектуални и политически муниции.

Икономическите съветници уверяваха шефовете си, че възстановяването ще бъде бързо. И наистина имаше някакво съживяване, но през 2010 скоростта се забави. В същото време правителствата започнаха да трупат огромни дефицити – наследство от икономическия спад – докато възобновеният растеж очаквано се сви. В еврозоната страни като Гърция изпаднаха в дългова криза, а затрудненията на банките превърнаха частния дълг в публичен дълг.

Вниманието беше насочено към проблема с фискалните дефицити и съотношението между дефицитите и икономическия растеж. Трябваше ли правителствата предпазливо да увеличат своите дефицити, за да компенсират спада в търсенето при домакинствата и при инвеститорите? Или трябваше да се опитат да орежат публичните разходи, за да освободят пари за частно ползване?

Поддръжниците и на двете големи макроикономически теории могат да предложат политики за стимулиране на растежа. При първата икономиката ще нарасне, понеже правителството щеше да увеличи публичните разходи. При втората, понеже щеше да ги ореже. Поддръжниците на кейнсианската теория предлагат първата, а правителствата единодушно се спряха на втората.

Последствията от този избор са налице. Днес има широко съгласие, че затягането на фискалната дисциплина струва на развитите икономики 5 до 10 процента от ръста на брутния вътрешен продукт от 2010 година насам. Цялото това производство и приходи са безвъзвратно изгубени. Нещо повече, понеже фискалната дисциплина задуши икономическия растеж, това направи задачата за намаляването на бюджетните дефицити и националния дълг като дял от БВП много по-трудна. Орязването на публичните разходи не доведе до намаляване на дефицитите, понеже икономиката също се сви.

С това аргументите трябваше да се изчерпят, но не стана така. Някои икономисти твърдят, че правителствата изпаднаха в затруднение през 2010 година. Орязването на дефицитите щеше да забави растежа, но запазването им в тези размери щеше да направи нещата още по-лоши.

Кейнсианският лек от своя страна, пренебрегва ефекта от очакванията за фискалната политика. Ако общественото мнение вярва, че орязването на дефицита е правилното действие, последващото увеличени на дефицита ще изпари надеждата им за стимулиращия ефект. Очакванията на домакинствата и фирмите данъците да се повишат, за да се „плати” за извънредните разходи, ще доведе до увеличаване на техните спестявания. Страхувайки се от държавен фалит, дълговите пазари ще начислят на правителствата наказателна лихва върху техните заеми.

Сега следва най-важното. Заедно с обвързването си с решението за затягане на фискалната дисциплина, финансовите министри си позволиха и разхлабване на същата тази фискална дисциплина. Публичното обвързване с фискалното благоприличие им позволи да практикуват фискална поквара. Те успяха да създадат фискална илюзия като орязаха по-малко от обещаното. Повечето от финансовите министри направиха точно това.

Ето ви отговора за част от бъркотията, в която макроикономистите сами се вкараха. Веднъж вкарани вярвания и очаквания в икономически оборот, дори и наистина разумни, резултатите от фискалната политика стават трудно предвидими. Резултатите от политиките стават твърде зависими от това, което мислят хората. На икономически жаргон резултатите от политиките са „моделно зависими”.

Нобеловият лауреат Пол Кругман изля цялото си презрение срещу това, което нарече „кредит на доверие”, вярата, че фискалната политика трябва да е водеща над дълговите пазари. Но натякването, че настоящата политика влоши нещата не означава, че имаме подръка по-добра политика. Успехът на правилната политика може да зависи от обществените очаквания за резултатите от нея. Въпросът, на който няма отговор е защо обществото трябва да има погрешни очаквания.

Ако фискалната политика се намира в безпорядък, какво да кажем за монетарната такава. Централните банки се опитаха да избегнат необходимостта от кредита на доверие чрез печатане на пари – технически осъществено чрез изкупуване на правителствен дълг на вторичния пазар. Извънредните пари трябваше да се влеят в икономиката, съживявайки икономическата активност. Европейската централна банка наскоро стартира програма за изкупуване на дълг на стойност 1.1 трлн. евро, за да преодолее германското вето върху фискалната експанзия.

Но и ефектът от т.нар. количествени облекчения също зависи от очакванията. Ако дадем на бизнеса много пари, за да си възвърнем доверието му, те ще започнат да харчат повече. Ако обаче бизнесът няма доверие на политиките, ще започне да се запасява с пари в брой.

Резултатите от количествените облекчения в Съединените щати и Великобритания са противоречиви. Правителствата, нямайте съмнение в това, биха си взели пари по-евтино и при по-ниска доходност. Но банките не започнаха да кредитират с тези пари, отчасти защото ги използваха, за да плащат собствените си дългове и отчасти защото имаше слабо търсене на кредити. Основният положителен ефект от количествените облекчения беше върху цените на активите, преди всичко на финансовите активи. Но забогатяването на богатите не винаги води до увеличаване на харчовете им. То доведе просто до увеличаване на неравенството и до надуване на балон на активите, което може да докара нова финансова катастрофа.

И така влязохме в посткризисните времена без каквато и да е идея за правилните макро политики за възстановяване или за предотвратяване на бъдещ безпорядък. Големите надежди сега са насочени към подобрените финансови регулации, които да спрат свръхкредитирането. Тук обаче трябва да си отговорим на въпроса какво означава „свръх”? Ще продължат ли централните банки да настояват за инфлация от 2%? Или ще разчитат на „номиналните доходи”? Какви трябва да са новите фискални правила и как ще бъдат приложени в еврозоната?

Икономистите спорят отдавна за това дали пазарните икономики са естествено стабилни. Като кейнсианец съм твърдо убеден, че пазарните икономики имат нужда от стабилизиране чрез нарочни политики. Но кейнсианците трябва да приемат неудобната истина, че успехът на стабилизационните политики могат да се окажат зависими от бизнес общност с кейнсиански очаквания. Те се нуждаят от кредит на доверие, за да бъде тази общност на тяхна страна.

*Робърт Скиделски е почетен професор по политическа икономия в Университета на Уоруик и член на Британската академия по история и икономика. Член е също така и на британската Камара на лордовете. Автор е на тритомната биография на Джон Мейнард Кейнс. Робърт Скиделски започва политическата си кариера в Лейбъристката партия, след това става говорител на Консервативната партия по финансовите въпроси и е изключен от там след като открито се противопоставя на намесата на НАТО в Косово през 1999 година.

Дали затягането на кранчето от Фед ще задуши нововъзникващите пазари?

Джефри Франкъл*

Докато Федералният резерв е все по-близо до началото на един от най-дългоочакваните и отдавна предвиждани периоди на повишаване на краткосрочните лихви в Съединените щати, мнозина вече се питат как това ще се отрази на нововъзникващите пазари. Всъщност въпросът вече беше зададен през май 2013 година, когато тогавашният председател на Фед Бен Бернанке изненадващо обяви, че количествените облекчения трябва да бъдат „ограничени” по-късно същата година, предизвиквайки повишаване на дългосрочните лихви в Съединените щати и довеждайки до отлив на капитали от нововъзникващите пазари.

Страхът е, както ни напомни управляващият директор на МВФ Кристин Лагард, да не се повторят предишни епизоди, особено тези от 1982 и 1994, когато политиката на затягане от страна на Фед спомогна за ускоряването на кризата в развиващите се страни. Ако Фед реши да повиши лихвите тази година, кои нововъзникващи пазари ще се окажат най-ощетени от отлива на капитали?

Няма спор, че нововъзникващите пазари са силно чувствителни към условията на глобалния пазар, в това число не само към промените на краткосрочните лихви в Съединените щати, но също така към други финансови рискове, като например измененията в индекса на инвеститорските очаквания. Изобилието от капитали често е стимулирано от ниските лихви в Съединените щати, което успокоява глобалните финансови пазари, и рязко секва когато тези условия се променят.

След края на валутния срив в Източна Азия и съседните страни в края на 90-те години на миналия век, правителствата на нововъзникващите пазари научиха някои важни уроци. Пет ключови реформи се оказаха от голямо значение: въвеждане на по-гъвкав обменен курс, натрупване на по-голям резерв от чужда валута, въвеждане на хлабава фискална политика, заздравяване на баланса по текущата сметка и намаляване на дълга деноминиран в долари и друга чуждестранна валута.

Мнозина, но не всички, развиващи се страни и нововъзникващи пазари предприеха стъпки за въвеждане на тези необходими политики. Изборът им беше подложен на тест през 2008-2009 година, когато избухна глобалната финансова криза. Страните, които осъществиха тези реформи пострадаха сравнително по-малко. Онези, които не направиха нищо, особено страните със средни доходи в Централна Европа и в периферията на континента, изглежда бяха засегнати по-силно.

Във всеки случай, след 2001, много развиващи се страни преживяха своите исторически моменти на небивал приток на капитали, с които финансираха огромните си фискални дефицити и дефицитите по текущите си сметки. В резултат на намаления дълг и увеличените резерви, доверието в тяхната платежоспособност преживя бум между 2003 и 2007 година. През 2008 те се оказаха в достатъчно силна позиция, за да се справят с финансовата криза като си позволиха увеличение на бюджетния дефицит и така смекчиха срива от 2009. Чили беше лидерът в реформите, но и други страни – като Ботсвана, Китай, Коста Рика, Малайзия, Филипините и Южна Корея – също не прибегнаха до проциклични фискални политики.

За нещастие, отстъплението от тези политики изложи на опасност тяхното историческо „излизане” от перманентната криза. Страни като Бразилия не използваха възможността за възстановяване между 2010 и 2014 година чрез укрепване на собствения си бюджет и сега са в доста сложна ситуация. Някои от тези страни дори се възползваха от възобновените капиталови потоци, за да натрупат огромни дефицити по текущите си сметки след 2010 година. Подобни дефицити, в комбинация с високи лихви, спечелиха на Бразилия, Турция и Южна Африка място в списъка на петте най-застрашени страни, ударени доста силно от изявлението на Бернанке през 2013 година. Индия и Индонезия също бяха в този списък, макар че успяха да поемат в правилната посока след това (отчасти благодарение на новите правителства).

Има и страни – като Венецуела, Аржентина и Русия – които не предприеха никакви реформи. Те бяха временно в подем, заради високите световни цени на изнасяните от тях суровини, но това свърши миналата година.

По-невидимата заплаха е от деноминацията на дългове в долари и друга чуждестранна валута. Валутната криза от 80-те и 90-те години на миналия век се оказа особено опустошителна, понеже обезценяването доста често удря страни, които емитират дългове в долари. Това води до „валутно несъответствие” между задълеженията в долари и постъпленията, често деноминирани в местни валути. Когато стойността на долара се удвои спрямо песото или рупията, местните банки и производители, теглили кредити в долари, не могат повече да обслужват своите дългове. В следствие на този вреден ефект върху счетоводните баланси, обезценяването се превръща в свиване, водещо до тежка рецесия.

Повечето кредитополучатели от нововъзникващите пазари научиха уроците си от обрата на века, след като нестабилността на валутните курсове направи рисковете от валутно несъответствие по-реални. Когато международните инвеститори почукаха на вратата отново през 2003 година, много нововъзникващи пазари отказаха да заемат в долари или друга чуждестранна валута. Вместо това те обърнаха поглед към директните инвестиции в акции или в дълг деноминиран в местна валута.

Относителното отсъствие на несъответствие се оказа една от причините за по-доброто справяне с валутното обезценяване през 2008-2009 година, отколкото при предишните кризи. Изключения като Унгария, където собствениците на жилища безразсъдно заемаха в изглеждащите евтини евро и швейцарски франк, изпитаха последиците от това правило.

За съжаление през последните пет години много нововъзникващи пазари отново започнаха да взимат заеми в чужда валута. Макар че по-голямата част от правителствата продължават да бягат от доларов дълг, корпоративният сектор, както Банката за международни разплащания алармира, се изкушава от свръх ниските лихвени равнища. Частният сектор в Китай може да се окаже с най-големи проблеми. Повечето от скорошните им дългове пренебрегнаха трудно научените уроци от предишните кризи: те са деноминирани в чужда валута, краткосрочни са, управлявани са от сенчести банки и са гарантирани с ипотеки.

Въпреки че Фед все още не е предприел стъпки към вдигане на лихвите, очерталото се стабилно възстановяване на икономиката на Съединените щати и намеренията за затягане на монетарната дисциплина, анонсирани през последната година, доведоха до рязко поскъпване на долара спрямо повечето валути, в това число и спрямо валутите на нововъзникващите пазари и развитите страни. Ако затягането на монетарните стимули от страна на Фед се случи по-рано от средата на годината, е вероятно доларът да поскъпне още. Онези, които си играят с несъответствията може да изгорят.

*Джефри Франкъл е професор в Кенеди скуул ъф гавърмънт към Харвардския университет. Член е на Съвета на икономическите съветници по време на президентския мандат на президента Бил Клинтън.

Проследяването и американската свобода

Джоузеф Най*

Откакто Едуард Сноудън изнесе огромно количество документални данни от Националната агенция за сигурност, събирани както за граждани на Съединените щати, така и за други граждани, вниманието се съсредоточава изключително върху личния му живот. но по-важният въпрос, по-важен дори от факта, че Русия се съгласи да му даде временно убежище, е състоянието на гражданските свободи в Америка. Толкова голямо ли е лицемерието и на Съединените щати, в  каквото тя обвинява Русия, Китай и страни като тях?

За да отговорим на този въпрос е важно да направим разграничение между два проблема, които започнаха да се преплитат в обществения дебат: електронното проследяване на чужди субекти и вътрешното следене от страна на правителството на собствените й граждани.

Преди разкритията на Сноудън, кибершпионажа стана основен фокус на споровете в Американо-китайските отношения. Този проблем беше обсъден на юнската „неформална среща” на върха между президентите Барак Обама и Си Дзинпин и двете правителства, договорили се да създадат специална работна група по него.

Съединените щати обвиниха Китай, че използва кибершпионажа, за да краде интелектуална собственост в безпрецедентни размери. Сред останалите публични източници, трябва да се отбележи едно проучване на фирмата за кибер сигурност „Мандиант”, която е проследила , че много от тези атаки идват от поделенията на Народоосвободителната армия в Шанхай. Китай контрира, че също е жертва на множество кибер нападения, повечето от които с произход Съединените щати.

И двете страни имат основание. Ако прословутото марсианско човече погледнеше електронните потоци между Източна Азия и Северна Америка, вероятно щеше да забележи огромният двустранен трафик. Но ако погледнеше в базата данни, то вероятно щеше да види много различното съдържание.

Американската политика не е ориентирана към кражба на интелектуална собственост, докато китайската политика е ориентирана точно към това. В същото време двете правителства често взаимно си хакват компютрите, за да откраднат по старомодния начин политически и военни тайни. Шпионирането не е нарушение на международното право (макар и да нарушава различни национални закони), но Съединените щати твърдят, че кражбата на интелектуална собственост нарушава буквата и духа на международните търговски споразумения.

Не само Китай обаче краде интелектуална собственост. За някои от съюзниците на Америка, които открито заявяваха, че са шпионирани от Съединените щати, сега се разбра, че са правели същото по отношение на Съеднените щати. За Съединените щати, когато страната наблюдава неамерикански имейли, това е търсене на терористични връзки и често получената информация се споделя със съюзниците.

В този смисъл наблюдението може да е от полза както на Съединените щати, така и други страни. В края на краищата, част от заговора, довел до терористичните атаки от 11 септември 2001 година, е бил замислен от египтянин живеещ с Хамбург.

Но и американците не са безгрешни. Според разкритата от Сноудън информация, Съединените щати са следили официалните комуникации на Европейския съюз, подготвяйки се за търговските преговори. От това не произтичат взаимни ползи и се оказа грешно решение, за което Обама трябва да се разкае.

Вярно е, че е тактически полезно за Русия, Китай и други страни да съчетаят шпионския въпрос с гражданските свободи и да обвинят Съединените щати в лицемерие. Но тези обвинения неслучайно идват от страни с нестабилно върховенство на закона и тежка цензура върху интернет.

Сноудън разкри две ключови програми за проследяване в Съединените щати. На езика на гражданските свободи, преглеждането на съдържанието на съобщенията от подозрителни неамерикански източници, е по-малко осъдително. По-разгорещено обсъжданата програма е тази, в която Националната агенция за сигурност картографира местонахождението и посоката на телефонния трафик на американските граждани и ги съхранява за понататъшна проверка (както се предполага при наличие на съдебна заповед). Прилагането на технологичните възможности за съхраняване на т.нар. „чувствителна информация” повдига нов куп въпроси за нахлуването в личното пространство на гражданите.

Поддръжниците на програмата отбелязват, че тя не противоречи на настоящото законодателство и на философията на Американската конституция за контрола и баланса между властите, понеже законодателната и съдебната власт са дали своето съгласие. Противниците казват, че специализираният съд създаден през 1978 година след приемането на Закона за чуждестранната разузнавателна дейност, е проектиран за времената преди постъпването на чувствителната информация и че настоящите практики трябва да се отнасят към Патриотичния закон, прокаран след атаките от 11 септември.

Противниците призовават за приемането на нови закони. Миналият месец, настоящата законодателна рамка оцеля на косъм при гласуването (217 на 205 гласа) в Камарата на представителите. Но най-интересното беше разцеплението в двете партии. Опозицията се оформи от консервативното „Чаено парти”, републиканци и либералдемократи. Както изглежда въпросът ще бъде повдигнат отново, заради няколкото висящи законопроекта предлагащи промени в специализирания съд.

Вместо да покажат наяве лицемерието и примирението с ерозията на гражданските свободи, разкритията на Сноудън провокираха дебат, в който се предлага Съединените щати да се откажат от своите демократични принципи по традиционния небрежен начин. Америка е изправена пред размяната на сигурност срещу свобода, но отношенията между двете е далеч по-комплексно отколкото изглежда на пръв поглед.

Най-силните атаки срещу свободите идват когато несигурността е най-голяма, затова умерената размяна понякога предотвратява големите загуби. Дори и такъв велик защитник на свободата като Ейбрахам Линкълн суспендира основното конституционно право гарантиращо неприкосновеност на личността в извънредните условия на Американската гражданска война. А друго подобно решение, десетилетия по-късно, не е прието за погрешно и несправедливо и по-точно решението на Франклин Рузвелт за интернирането на японско-американските граждани в началото на Втората световна война.

В десетилетието след 11 септември 2001 година, махалото на обществените нагласи се придвижи твърде далеч в посока на търсене на сигурността, но започна да се връща обратно в отсъствието на нова голяма терористична заплаха. Според данните на скорошно проучване на две големи национални медии 39% от американците вече казват, че неприкосновеността на личността е по-важна от разследването на терористични заплахи, което е доста повече от 18% през 2002 година.

Иронията е, че програмите разкрити от Сноудън изглежда предотвратиха големи нови терористични нападения като подготвяната бомбена атака в Нюйоркското метро. И ако са успели, сега те могат да предотвратят и изработването на драконтови антитерористични мерки, което е целта на този дебат.

*Джоузеф Най е бивш помощник секретар по отбраната на Съединените щати и председател на Националния съвет по разузнаване. Професор е в Харвардския университет и е член на Съвета на световния дневен ред за бъдещето на управлението към Световния икономически форум.