Необходим е „хибриден подход“ за решаване на кризата в Украйна

Георги Киряков

На прага ли сме на нова Студена война? Този въпрос започва все по-често да се прокрадва в съзнанието на хората. Той е провокиран от нарастващото напрежение в Украйна и слабите изгледи за прекратяването на конфликта.

Проблемът вече отдавна прехвърли тесните граници на украинската държава и се превърна в световен и цивилизационен. Сблъсъкът на два фундаментални подхода при решаването на международните дела не само носи сериозно напрежение, то провокира и страхове за бъдещето.

Ако до 2008 година икономиката бе водеща тема, а икономистите бяха изместили политиците от световната сцена, то днес политиката възвръща позиции и е на път да преобърне дневният ред до такава степен, че да е трудно връщането назад.

Очевидно е, че Украйна от цел за демократизация се превърна в повод за „смазване на пушките“, а Великите сили възкръснаха от пепелта на миналото.

Сблъсъкът между една по същество триизмерна в мисленето си страна като Русия и четириизмерния Запад, води единствено до взаимно неразбиране на страховете.

Путин и въобще Русия все още са в плен на принципите на „реалполитиката“ на 19-ти век, докато техните западни противници изповядват радикален либерализъм по отношение на международните отношения.

За Путин и Русия като Велика сила от по-стар порядък, всяка потенциална заплаха в близост до собствените й граници е повод за засилване на нервността и емоционално дебалансираните реакции.

За Запада, най-вече за САЩ и отделни страни от ЕС, озападняването на Украйна и други страни от бившия Източен блок се превърна с дългосрочна стратегическа цел и цивилизационна мисия.

На този етап, както изглежда, няма изход от сложната ситуация, затова е нужно създаването на „хибриден подход“.

На първо място Съединените щати и техните съюзници трябва да се откажат от плановете си да интегрират напълно Украйна към евроатлантическите структури и да приемат превръщането на страната в естествен и приемлив за Русия буфер.

Западните политици трябва да се съгласят, че за руснаците и за Путин Украйна е от изключително, не само геостратегическо, значение и няма как там да бъде запазен отявлен антируски режим.

САЩ и ЕС вече имат дълг, след като докараха конфликта до патова ситуация, за изработването на план за спасяване на украинската икономика, която рухна под напора на непрекъсващите от месеци военни действия и наложените от Русия бариери за внос на украински стоки.

Западните съюзници е време да променят поведението си по отношение на управление на международните дела и значително да ограничат опитите си за социално инженерство в Украйна и въобще в света. Досега всяко подобно действие е водело до хаос и разпад на държавите, в които се намесват, а установяването на демокрация във все повече от случаите се оказва мираж.

Време е западната общественост, от която българите сме неразделна част, да си зададе резонните въпроси.

Искаме ли нова Студена война, с всички непредвидими последици от подобно открито и враждебно противопоставяне?

Можем ли да изтърпим всички негативи, които икономиките ще понесат от налагането на санкции и контрасанкции, в един силно нестабилен и в икономическо, и в политическо отношение свят?

Трябва ли да настояваме, че западната цивилизация е от по-висок еволюционен ред и с този аргумент да го налагаме със силата на принудата, а често и оръжията?

Сигурни ли сме, че светът от времето на хегемонията на Великите сили и Студената война беше по-справедлив, носеше повече стабилност и гарантираше просперитет?

Накрая, смятаме ли, че военното противопоставяне и демонстрацията на сила е работещият подход в тази ситуация, или все пак бихме предпочели разумния диалог и силата на аргументите?

Отговорите на тези въпроси са ясни. Оттук нататък е въпрос на политическа и обществена воля те да се наложат като дневен ред на света.

Убеден съм, че никой няма нужда от нова Студена война, още по-малко от ескалация на напрежението, която да доведе и до по-сериозни сблъсъци.

Бъдещето на военните сили

Джоузеф Най*

По време на последната годишна среща на Световния икономически форум в Давос, взех участие в панел на специалистите по отбрана, в който дискутирахме бъдещето на военното дело. На него обсъдихме един проблем от ключово значение. За какъв вид война трябва да са подготвени военните днес?

Правителствата са доста неподготвени когато им се наложи да отговорят на този въпрос. След Виетнамската война например, въоръжените сили на Съединените щати изглежда не си научиха урока от партизанската война и се наложи да го учат отново в Ирак и Афганистан, но по-трудния начин.

Американската военна намеса в тези страни е пример за още едно ключово предизвикателство пред съвременната война. Както наскоро отбеляза в свое интервю бившият американски секретар по отбраната Чък Хейгъл, по време на война, „нещата могат изведнъж да излязат от контрол” така че да принудят военните да прилагат все повече сила, без това да е влизало в първоначалните им планове. На този фон схващането, че само с употребата на сила могат да се трансформират разкъсваните от конфликти общества в Близкия изток и на други места, е опасна заблуда.

Но въпреки че войната и военните сили не са с предишното си значение, не са и съвсем изоставени, а просто са се приспособили към новото „поколение” правила и тактики.

Първото „поколение” модерна война се характеризираше с битки водени от многочислени войски и употребата на Наполеоновите формации. Второто, чиято кулминация е Първата световна война, се характеризираше с употребата на огромна огнева мощ и се изразяваше с казаното за битката при Вердюн през 1916 година: артилерията извоюва, пехотата превзема.

Третото „поколение” – а именно изпълненият перфектно от германците метод на „светкавичната война”, използван през Втората световна война – наблягаше повече на маневрите, отколкото на силата, а военните използваха обходни маневри, за да заобиколят врага и да го ударят в гръб, след което го атакуваха и фронтално.

Четвъртото „поколение” военни действия отива стъпка напред използвайки децентрализирания подход с неясна фронтова линия. Вместо ясна фронтова линия, те създават общество в обществото, като по този начин навлизат дълбоко в обществената тъкан и разрушават политическото единство. Някои са склонни да добавят и пето „поколение”, при което технологиите, каквито са дроновете и координираните кибер атаки, позволяват войниците да бъдат на хиляди километри от своите цивилни цели.

Доколкото отделните „поколения” подлежат на някаква класификация, при тях има една обща характеристика, и тя е: макар и неясно очертан военен фронт и цивилно население зад него.

Бързата промяна върви в посока от междудържавни войни към въоръжени конфликти с участието на недържавни актьори като бунтовнически групи, терористични мрежи, милиции и криминални организации.

По-смущаващото е обаче взаимодействието между тези групи, които понякога получават дори държавна подкрепа. Революционните въоръжени сили на Колумбия – най-старата партизанска групировка в Латинска Америка – сключва съюзи с нарко картелите. Някои талибански групи в Афганистан и в други държави са развили доста близки връзки с наднационалната терористична мрежа Ал Кайда. Бунтовниците от източна Украйна се сражават рамо до рамо с руски войски (без опознавателни знаци).

Такива организации често се възползват от държави, в които липсва легитимност или възможности за ефективно администриране на собствените им територии, започвайки някакъв микс от политически и военни действия, чрез които, за определено време, те придобиват насилствен контрол върху местното население. Резултатът е това, което генерал сър Рупърт Смит, бивш британски командващ военните сили в Северна Ирландия и на Балканите, нарече „война сред хората” – вид война, в която рядко се разчита на конвенционални военни действия водени с традиционни оръжия.

Подобни хибридни войни се водят с употребата на широк спектър от оръжия като далеч не всички притежават огнева мощ. Въоръжени с камерата на всеки мобилен телефон или компютър – имайки предвид огромните възможности на социалните мрежи – информационното съперничество е станало решаваща част от съвременната война, както се вижда от последните войни в Сирия и Украйна.

В хибридната война, конвенционалните и неконвенционалните сили, военни и цивилни, физическото унищожение и информационните манипулации напълно се преплитат. В Ливан през 2006 година, Хизбула надви Израел чрез добре подготвени клетки съчетаващи пропаганда, конвенционални военни тактики и ракети изстрелвани от гъсто населени градски зони, постигайки по този начин, според мнозина наблюдатели, политическа победа. Съвсем наскоро Хамас и Израел влязоха в стълкновение, провеждайки въздушни и наземни операции в гъсто населената Ивица Газа.

Този вид война изникна преди всичко в отговор на съкрушителното американско превъзходство в конвенционалните сили получено след разпада на Съветския съюз, потвърдено от победата през 1991 година в иракската война, в която жертвите от американска страна бяха едва 148, както и от намесата в конфликта в Косово през 1999 година, завършил без нито една жертва за американската армия. Изправени пред подобна асиметрия, противниците на Америка – и държави, и недържавни актьори – започнаха да развиват неконвенционални тактики.

В Китай например, военните плановици разработиха стратегия за „неограничена война”, включваща електронни, дипломатически, кибер, терористични, икономически и пропагандни инструменти за заблуда и изтощение на американската система. Както отбеляза един китайски официален военен представител, „първото правило на неограничената война е, че няма правила”.

От своя страна, терористичните групи, разбрали че няма как да победят с конвенционални оръжия в пряк сблъсък, се опитват да използват властта на правителствата срещу самите тях. Чрез сцени на насилие Осама бин Ладен освен че оскърби и раздразни Съединените щати, принуждавайки ги да реагират по такъв начин, че да разрушат изградения си положителен образ, успя да отслаби силните съюзнически връзки с мюсюлманския свят и в края на краищата изтощи военните им сили, а в известен смисъл и обществото им.

Ислямска държава сега използва подобна стратегия, смесвайки безмилостни военни операции с подстрекателска кампания в социалните мрежи, придружена от фотографии и видео с брутални екзекуции, в това число и обезглавявания на американски граждани както и граждани на други западни държави. Тези действия мобилизираха враговете на Ислямска държава, но и вдъхновиха нарастващ брой хора и групи да се присъединят към нея.

Непредсказуемото развитие на военното дело поставя сериозни предизвикателства пред военните плановици. За някои слаби държави вътрешните заплахи имат ясен произход и поставят ясни цели. Съединените щати от своя страна трябва да продължат да подкрепят конвенционалните си военни сили, които си остават важен възпиращ фактор в Азия и Европа, но и са длъжни да инвестират повече в разширяването на алтернативните военни способности, както показаха конфликтите в Близкия изток. Във времена на непредсказуеми промени Съединените щати – и други големи военни сили – трябва да са подготвени за всичко.

*Джоузеф Най е бивш американски помощник-секретар по отбраната и председател на Националния съвет по разузнаване на Съединените щати и е професор в Харвардския университет.

Какъв е гръцкият План Б?

Кенет Рогоф*

Финансовите пазари посрещнаха победата на новата крайна левица на изборите в Гърция по напълно предвидим начин. Но, макар победата на партия Сириза да запрати стойностите на гръцките акции и дългови книжа на дъното, сигналите за зараза на останалите страни в затруднение от периферията на еврозоната, са слаби. Испанските 10-годишни облигации например все още се търгуват при лихви по-ниски от тези по американските съкровищни бонове. Въпросът днес е колко дълго ще се запази това относително спокойствие.

Новото популистко правителство на Гърция най-общо казано няма друг избор освен да се придържа към програмата за структурни реформи на своите предшественици или най-много да постигне умерено разхлабване на фискалната дисциплина. Въпреки това политическите, социалните и икономическите измерения на победата на Сириза са твърде значими, за да бъдат пренебрегнати. Всъщност, невъзможно е да се изключи напълно едно шоково отказване на Гърция от еврото, при това с далеч по-слаб контрол в самата Гърция, от където и да е другаде. Някои политици от еврозоната са уверени, че гръцки отказ от еврото, шоков или умерен, няма да представлява понататъшна опасност за останалите страни от периферията на еврозоната. Може и да са прави! Ако се върнем назад до 2008 година, ще видим, че американските политици мислеха, че колапсът на една инвестиционна компания като Беър Стърнс, е подготвила пазарите за фалита на друга – Лемън Брадърс. Знаем как се случиха нещата.

Истината е, че съществуват няколко важни политически и институционални предпоставки от началото на 2010 година, когато гръцката криза за пръв път се разгърна в пълнота. Новият банков съюз, колкото и да е несъвършен, и Европейската централна банка, обещали да спасят еврото като направят „всичко необходимо”, са в основата на стабилността на монетарния съюз. Друга ключова иновация е въвеждането на европейския стабилизационен механизъм, който като МВФ има възможностите да извършва големи финансови операции по спасяване.

И все пак, дори при наличието на тези нови институционални опори, глобалните финансови рискове от дестабилизацията на Гърция остават значителни. Не е трудно да си представим как новите безразсъдни гръцки лидери неглижират германската решимост да не се допусне отписване на дългове или да се предоговорят пакетите за структурни реформи. Не е трудно също така да си представим как европейските бюрократи подценяват политическата динамика в Гърция.

Във всеки случай, по-голямата част от тежестта по приспособяването към новата ситуация ще падне върху плещите на Гърция. Всяка недобросъвестна страна, която е притисната до стената, трябва да направи огромни жертви, дори и всички стари дългове да й бъдат опростени. А гръцката недобросъвестност беше епохална. В самото начало на дълговата криза през 2010 година, бюджетният дефицит на правителството достигна невероятните 10% от националния доход.

Когато кризата избухна с пълна сила и Гърция изгуби достъпа до частното кредитиране, „тройката” (МВФ, ЕЦБ и ЕК) осигури огромно количество дългосрочно финансиране. Но дори и гръцкият дълг да беше напълно изтрит, имайки предвид основния дефицит възлизащ на 10% от БВП, за балансиран бюджет беше нужно голямо затягане на коланите, водещо неминуемо до рецесия. Германците бяха прави, когато казаха, че оплакванията срещу „бюджетната дисциплина” трябва да бъдат отправени към предишните гръцки правителства. Именно тези правителства увеличиха вътрешното потребление до много неустойчиви равнища и направиха приземяването болезнено.

Въпреки това Европа трябва да бъде много по-щедра при отписването на дълг и спешно да намали размера на краткосрочните плащания. Но, първо, е необходимо да се справи с дългосрочната дестабилизация и, второ, е от съществено значение да се подпомогне растежа.

Да си го кажем направо: за настоящите затруднения на Гърция обаче не са виновни само гърците. (А още по-малко гръцките младежи, на които им трябват няколко допълнителни години, за да завършат училище, понеже учителите им са постоянно в стачка).

Вина има преди всичко решението на страните от еврозоната да присъединят Гърция към единната валута през 2002 година, което решение беше доста безотговорно, а Франция носи основната вина заради решаващата си подкрепа. Тогава Гърция не покриваше нито един от основните критерии за сближаване, освен това имаше огромни дългове, а и беше сравнително доста икономически и политически изостанала.

На второ място, по-голямата част от финансирането на гръцкия дълг дойде от германските и френските банки, които извличаха огромни печалби като заемаха евтини пари от собствените си правителства и от Азия. Те изливаха тези пари в нестабилни държави, чиято фискална стабилност се основаваше на вярата, че при затруднения ще бъдат спасени от останалите страни членки.

И на трето място, партньорите на Гърция в еврозоната имаха на разположение силен лост за влияние, който обикновено липсва при преговорите между суверенни държави. Ако Гърция не приемеше поставените условия за поддържане на членството й в зоната на единната валута, тя рискуваше да бъде изхвърлена заедно с това и от Европейския съюз.

Даже след двата спасителни пакета, е нереалистично да очакваме гръцките данъкоплатци да започнат да си връщат огромните дългове в скоро време – не и при нива на безработица от 25% (и над 50% при младежите). Германия и останалите северноевропейски ястреби, са прави да настояват Гърция да се придържа към поетите ангажименти за структурни реформи, за да може някой ден да се случи сближаването с останалите страни от еврозоната. Но за да постигнат това са длъжни да направят по-големи отстъпки по отношение на дълговите плащания, чиято тежест все още създава значителна политическа несигурност за инвеститорите.

Няма значение, че отстъпките за Гърция създават прецедент, който може да бъде използван от други страни. Рано или късно, и други периферни страни ще се нуждаят от помощ. Много хора се надяват, че Гърция няма да бъде принудена да напусне еврозоната, и че временна мярка каквато е пълният контрол върху капиталите може да се окаже крайно необходима за предотвратяване на финансов хаос. Еврозоната трябва да продължи да бъде гъвкава, ако не иска да се пречупи.

*Кенет Рогоф е професор по икономика и публични политики в Харвардския университет и бивш главен икономист на МВФ от 2001 до 2003 година.

Нестандартната истина

Нуриел Рубини*

Кой можеше да си помисли, че шест години след началото на глобалната финансова криза, повечето напреднали икономики все още ще се носят по течението на нестандартни монетарни политики? Нито една централна банка не е имала намерение да прилага настоящите мерки (политика на нулеви лихви, количествени облекчения, кредитни облекчения, агресивно управление, отрицателни лихви по депозитите, неограничена намеса на валутния пазар) преди 2008 година. Днес те са станали основен инструмент за политиците.

За последната година и половина Европейската централна банка одобри своя собствена версия на агресивно управление, след това премина към политика на нулеви лихви, а в последствие използва кредитните облекчения преди да реши да опита с отрицателните лихви по депозитите. През януари банката одобри пълна програма за количествени облекчения, а централните банки на по-малките напреднали икономики, каквато е Швейцарската национална банка, опряха до подобни нестандартни политики.

Единият резултат от тази глобална монетарно-политическа активност беше бунтът на псевдоикономистите и пазарните разбирачи през последната година. Тази група от „австрийски” икономисти, радикални монетаристи, „познавачи” на златото и биткойн фанатици нееднократно предупреждаваха, че при подобно мащабно увеличение на глобалната парична маса ще се стигне до хиперинфлация, американският долар ще рухне, цените на златото ще хвръкнат до небето и накрая настоящите валути ще бъдат наследени от дигитални крипто-валутни двойници.

Нито едно от тези страховити предсказания не се сбъдна. Инфлацията е ниска и продължава да пада в почти всички напреднали икономики, дори нито една централна банка от напредналите икономики не успя да постигне поставената цел за инфлация от 2%, а повечето понастоящем се борят да избегнат дефлацията.

Нещо повече, стойността на долара спрямо йената, еврото и валутите на повечето бързо развиващи се икономики, се покачи значително. Цените на златото, след спада от 2013 година, се сринаха от 1900 долара за тройунция до около 1200 долара за тройунция. А биткойн-а беше най-зле представящата се валута в света през 2014 година, като стойността й падна с почти 60%.

Ясно е, че повечето апокалиптици имат повърхностни познания по икономика. Но това не означава, че гледната им точка не продължава активно да влияе на публичния дебат. Затова си струва да се запитаме защо техните предсказания се оказаха толкова погрешни.

Грешката им се корени в объркването на причината и следствието. Причината за все по-честото прибягване от страна на централните банки до нестандартните монетарни политики е, че възстановяването след 2008 година е доста анемично. Подобни политики са необходими в борбата с дефлационния натиск, причинен от нуждата от болезнено съкращаване на силно нарасналия публичен и частен дълг.

В повечето напреднали икономики например, все още има огромни производствени излишъци, като производството и търсенето са доста под капацитета си, затова и фирмите имат ограничени възможности за въздействие върху цените. В тези страни съществува също така и доста стагнирал пазар на труда. Твърде много безработни се борят за твърде малко работни места, като в същото време търговията и глобализацията в съчетание с технологичните иновации, които не се нуждаят от работна ръка, значително свиват работните места и доходите и водят до ново намаляване на търсенето.

Нещо повече, имотният пазар, в който бумът доведе до разорение (в Съединените щати, Великобритания, Испания, Ирландия, Исландия и Дубай), все още е в застой. А балоните на други пазари (например в Китай, Хонг Конг, Сингапур, Канада, Швейцария, Франция, Швеция, Норвегия, Австралия, Нова Зеландия) носят нови рискове и спукването им ще повлече цените на имотите надолу.

Пазарите на суровини също могат да са източник на антиинфлационен натиск. Шистовата революция в Северна Америка намали цените на петрола и газа, а забавянето на китайската икономика доведе до намаляване на търсенето на широк спектър от суровини, в това число на желязна руда, мед и други индустриални метали, сега предлагани в изобилие след години на високи цени, стимулирали инвестициите в нови мощности.

Забавянето на китайската икономика, дошло след години на свръхинвестиране в недвижими имоти и инфраструктура, причинява глобално пресищане с индустриални продукти и със стоки за широко потребление. Сега, когато вътрешното търсене в тези сектори се свива драстично, излишният капацитет в производството на стомана и цимент в Китай – предлагам само тези два примера – ще доведе до нов дефлационен натиск върху глобалните индустриални пазари.

Нарастването на подоходното неравенство чрез преразпределение на доходи от тези, които харчат повече към тези, които спестяват повече, допълнително ще свие търсенето. В резултат на това имаме асиметрично нагаждане между икономиките кредиторки със свръхизлишъци, които не са подложени на пазарен натиск да харчат повече, и свърхзадлъжнелите икономики кредитополучателки, които са подложени на сериозен пазарен натиск да спестяват повече.

Оказва се, че живеем в свят, в който има твърде много предлагане и твърде малко търсене. Резултатът е постоянен антиинфлационен, ако не и дефлационен, натиск, въпреки агресивните монетарни мерки.

Способността на нестандартните монетарни политики да се справят с дефлацията, отчасти се дължи на факта, че същите тези политики отслабват валутата като по този начин подобряват износа и увеличават инфлацията. Това обаче е игра с нулев резултат, която просто прехвърля дефлацията и рецесията върху други икономики.

Може би най-важна е пълната липса на свързаност с фискалната политика. За да бъдат ефективни, монетарните стимули трябва да са съпътствани от временни фискални стимули, понастоящем липсващи във всички по-големи икономики. Дори нещо повече, еврозоната, Обединеното кралство, Съединените щати и Япония се стремят към различна степен на фискална дисциплина и консолидация. Наскоро МВФ правилно отбеляза, че част от решението за свят с твърде голямо предлагане и твърде малко търсене, са публичните инвестиции в инфраструктура, която е в окаяно състояние в повечето напреднали и бързо развиващи се икономики (с изключение на Китай). С дългосрочни лихви близки до нула в повечето напреднали икономики (а някои случаи дори отрицателни), инфраструктурните разходи са задължителни. Но множеството политически ограничения – особено факта, че фискално затегнатите икономики орязват първо капиталовите разходи и едва след това разходите за заплати в публичния сектор, субсидиите и другите текущи разходи – възпрепятстват така необходимите инфраструктурани подобрения.

Всичко това е рецепта за продължаващ слаб растеж, трайна стагнация, липса на инфлация и дори дефлация. Именно по тези причини, при липсата на подходящи фискални политики за справяне с намаленото съвкупно търсене, нестандартните монетарни политики ще останат основните фигури на макроикономическата сцена.

*Нуриел Рубини е професор в Стърн скуул ъф бизнес към Нюйоркския университет и председател на Рубини глобал економикс. Бил е старши икономист по международните въпроси в Съвета на икономическите съветници на Белия дом по време на администрацията на Бил Клинтън. Работил е за Международния валутен фонд, за Федералния резерв на САЩ и за Световната банка.

Гръцко погребение за германската дисциплина

Йошка Фишер*

До неотдавна, германските политиците уверено заявяваха, че кризата с еврото е приключила. Германия и ЕС, казваха те, устояха на бурята. Днес вече знаем, че това е била просто още една грешка в представата за настоящата криза. В основата и на тази грешка, както на всяка предишна, е пожелателното мислене – и пак Гърция разби илюзиите.

Още преди лявата партия Сириза да постигне съкрушителна победа на провелите се наскоро национални избори в Гърция, беше ясно, че кризата е далеч от развръзка и че има опасност да се влоши. Фискалната дисциплина – политика на съкращаване на разходите и нулеви дефицити – просто не работи. В една свиваща се икономика съотношението дълг спрямо БВП по-скоро се увеличава, отколкото пада, а страните в затруднение спасили се от депресията, страдат от огромна безработица, от обезпокоителни нива на бедност и от липса на надежда.

Предупрежденията за пълен политически блокаж бяха пренебрегнати. Притиснато от дълбоко вкоренения страх в Германия от инфлация, правителството на канцлера Ангела Меркел упорито заявява, че болезненото свиване на разходите е задължително условие за възстановяване на икономиката. ЕС няма друг избор освен да се съобрази. Сега, след като гръцките избиратели изхвърлиха изтощения и корумпиран елит на своята страна и предпочетоха да се доверят на партия, която призоваваше за край на затягането на коланите, настъпи пълен политически блокаж.

Победата на Сириза, освен че отбелязва началото на следващата глава от кризата на еврото, ще задълбочи политическата - може би екзистенциалната – криза в Европа. Неочакваното едностранно прекратяване от страна на Швейцарската национална банка на споразумението за обвързване на курса на швейцарския франк с този на еврото, случило се на 15 януари, макар да не представлява непосредствена финансова заплаха, предизвика невъобразима психологическа буря, която предизвика огромна загуба на доверие. След тези действия на ШНБ еврото е по-застрашено отвсякога. А последвалото решение на ЕЦБ за изкупуване на правителствен дълг на страните от еврозоната в размер на повече от 1 трлн. евро, макар да е правилно и необходимо, още повече ще намали доверието.

Резултатите от изборите в Гърция бяха ясни преди повече от година. Ако сега преговорите между „тройката” (ЕК, ЕЦБ и МВФ) и новото гръцко правителство постигнат успех, резултатът ще бъде взаимно щадящ компромис и за двете страни. Ако не бъде постигнато съгласие обаче, Гърция ще фалира. И макар че никой не може да каже предварително какво ще означава един гръцки фалит за еврото, то при всички положения това носи риск за бъдещето на общата валута. А е абсолютно сигурно, че при една мегакатастрофа, в резултат на разпада на еврозоната, Германия няма да бъде пощадена.

Компромисът де факто ще означава разхлабване на дисциплината, което носи значителни вътрешни рискове за Меркел (макар и далеч по-незначително, отколкото при провал на еврото). Меркел, въпреки огромната си популярност у дома и в собствената си партия, разбира ясно пред какво е изправена. Тя трябва да направи доста повече, въпреки доверието към нея.

В края на краищата обаче тя може да няма избор. Имайки предвид въздействието на резултатите от гръцките избори върху политическия процес в Испания, Италия и Франция, където настроенията срещу фискалната дисциплина са доста силни, натискът върху финансовите министри на страните от еврозоната – и от ляво, и от дясно – ще нарасне значително. В тази ситуация не е нужно да си пророк, за да предвидиш, че последната глава от кризата на еврото ще разбие на пух и прах германската политика на строги икономии – освен ако Меркел не предприеме прекомерен риск като остави еврото да се провали.

Засега няма индикации в тази посока. Вече няма значение кой - „тройката” или гръцкото правителство – ще направи първата стъпка към преговори, понеже гръцките избори нанесоха сериозен удар на Меркел и нейната стратегия за стабилизиране на еврото чрез затягане на коланите. Съчетанието между намаляване на дълговете и структурни реформи, както вече знаем, изхабява прекалено бързо демократично избраните правителства, понеже изискват прекалено тежки жертви от своите избиратели. А без растеж няма как да се случат структурните реформи, колкото и да са наложителни.

Това е урокът на Гърция за Европа. Въпросът сега е не дали германското правителство ще научи този урок, а кога. Ще трябва ли нещо подобно да се случи с испанските консерватори на предстоящите парламентарни избори в страната, за да слезе Меркел на земята?

Само растежът ще реши бъдещето на еврото. Дори Германия, най-голямата икономика в ЕС, има огромна нужда от инвестиции в инфраструктура. Ако правителството й не престане да гледа на „нулевите дългове” като на Светия граал и вместо това инвестира в модернизацията на транспортната инфраструктура на страната, в общинската инфраструктура и в дигитализацията на домакинства и индустрия, еврото – и Европа – ще получи силен тласък.

Нещо повече, една широкообхватна програма за публични инвестиции може да бъде финансирана със заеми на изключително ниски (а в Германия дори отрицателни) лихви.

Единството на еврозоната и успеха на крайно необходимите структурни реформи – защо не и оцеляването й – сега зависи от това дали ще се пребори с липсата на растеж. Германия има възможности за фискални маневри. Посланието от изборите в Гърция е, че Меркел трябва да ги използва преди да е станало твърде късно.

*Йошка Фишер е бивш германски външен министър и вицеканцлер в периода 1998-2005 година.

Еврозоната се нуждае от нещо повече от „количествени облекчения”

Мартин Фелдстийн*

Въпреки че Европейската централна банка стартира по-голяма от очакваното програма за количествени облекчения, дори нейните защитници се страхуват, че тя няма да е достатъчна за вдигане на реалните доходи, за намаляване на безработицата и за снижаване на съотношението правителствен дълг към БВП. И с право се страхуват.

Но първо да съобщя добрата новина: очакванията покрай количествените облекчения ускориха обезценяването на еврото на международните пазари. По-слабото евро ще стимулира износа на страните от еврозоната – от които почти половината участват активно на външните пазари – а това ще повиши БВП-то й. Обезценяването на еврото също така ще увеличи цените на вносните стоки, а оттам и нивата на инфлацията, което ще отдалечи еврозоната от дефлацията.

За съжаление това може да се окаже недостатъчно. Успехът на количествените облекчения в Съединените щати се случи благодарение на специфичните условия, които бяха доста по-различни от наблюдаваните днес в Европа. Всъщност страните от еврозоната не трябва да спират реформаторския си устрем, успокоявайки се с това, че продажбите на дългови книжа от страна на ЕЦБ ще им реши проблемите. Но дори и тези страни да не успеят да преодолеят политическите пречки пред прокарването на структурните промени в условията на труда и стоковите пазари, които да повишат производителността и конкурентоспособността, те могат да приемат политики за повишаване на съвкупното търсене.

Трябва обаче да е ясно, че прекомерната задлъжнялост на основните страни от еврозоната изключват употребата на традиционните кейнсиански политики – увеличаване на бюджетните разходи и намаляване на данъците – за повишаване на търсенето чрез увеличение на бюджетния дефицит. Но правителствата на страните от еврозоната могат да променят данъчната рамка по начин, който да стимулира частното потребление без да се намаляват нетните приходи или да се повишава бюджетният дефицит.

Първо, трябва да разберем защо, въпреки че количествените облекчения успяха да стимулират растежа и заетостта в Съединените щати, това може да се окаже неподходящо за еврозоната. Ефектът на количествените облекчения върху търсенето в Съединените щати е в резултат на състоянието на финансовите пазари по времето, когато Федералният резерв започна мащабните покупки на активи през 2008 година. По онова време лихвения процент по десет годишните съкровищни бонове беше близо до 4-те процента. Агресивната програма на Фед по изкупуването на съкровищни бонове и ангажимента да запази краткосрочните лихвени равнища ниски за дълъг период от време свалиха дългосрочните лихви до около 1,5%.

Рязкото падане на дългосрочните лихвени равнища накараха инвеститорите да купуват активи, покачвайки по този начин цените на акциите. Ниските лихви по ипотеките от своя страна се оказаха стимул за възстановяване на цените на имотите. През 2013 година, широкият индекс на цените на активите на „Стандарт енд пуърс” нарасна с 30%. Комбинацията от високи цени на активите и високи цени на имотите повиши нетата стойност на активите на домакинствата с 10 трлн. долара през 2013 година, което се равнява на около 60% от годишния БВП.

Това от своя страна доведе до увеличаване на потребителските разходи, подтиквайки бизнеса да увеличи производството и възнагражденията, което означаваше повече доходи и още повече потребителски разходи. В резултат на това реалният (инфлационно изгладен) ръст на БВП се ускори до 4% през втората половина на 2013 година. След кратка пауза заради лошото време, през първата четвърт на 2014 година, БВП продължи да расте и достигна до повече от 4% на годишна база.

По този начин успехът на количествените облекчения в Съединените щати помогна на Фед да поддържа ниски дългосрочните лихви. Обратно, дългосрочните лихви в еврозоната вече са извънредно ниски, като лихвите по десет годишните правителствени книжа в Германия и Франция са 50 базисни пункта, а в Италия и Испания са само 150 базисни пункта.

Това означава, че ключовият механизъм, който проработи в Съединените щати, няма да проработи в еврозоната. Ако все пак курсът на еврото спрямо долара продължи да пада от сегашното равнище от 1,15 долара за едно евро (каквото беше преди одобряването на плана за количествени облекчения) до практически паритет или дори до по-ниски нива, това ще помогне, но няма да е достатъчно.

За щастие обаче количествените облекчения не са единственият инструмент в ръцете на политиците. Всяка страна от еврозоната може да променя данъчните си правила, за да стимулира бизнес инвестициите, строителството на жилища и потребителските разходи без да увеличава бюджетния си дефицит и без да иска разрешение от Европейската комисия.

Как можем да стимулираме бизнес инвестициите? Чрез данъчно кредитиране или чрез намаляване на сроковете за амортизация на дълготрайните материални активи на фирмите, като по този начин ще се увеличи възвращаемостта на инвестицията. Намалените по този начин данъчни приходи, могат да бъдат компенсирани с увеличаване на корпоративния данък.

Също така търсенето на нови жилища може да се повиши като на собствениците се признаят за разходи плащанията на лихвите по ипотечните заеми (както стана в Съединените щати), или като се въведе данъчно кредитиране за ипотечните разходи. Данъчно кредитиране за покупка на жилище като временна мярка ще ускори жилищното строителството, носейки по-голяма полза в краткосрочен аспект и по-малка в дългосрочен. В този случай загубата на данъчни приходи може да бъде компенсирана чрез повишаване на индивидуалните данъци.

Един ангажимент за повишаване на ДДС с два процентни пункта годишно през следващите пет години също би насърчило днешното потребление, имайки предвид повишаването на цените в бъдеще. Намаляването на реалните доходи причинено от увеличението на ДДС може да бъде компенсирано чрез комбинация от намаляване на данъците върху личните доходи, намалявайки общата данъчна тежест, и чрез увеличаване на бюджетните трансфери.

Въпреки че страните от еврозоната не могат да изравняват лихвените си равнища или валутните си курсове, те могат да сменят данъчните си правила, за да стимулират харченето и търсенето с подходящите политики, разбира се с възможни различия в отделните страни. Националните политически лидери трябва да разберат, че количествените облекчения не са достатъчни и да започнат да мислят за това, какво е нужно да се направи, за да се стимулира харченето и търсенето.

*Мартин Фелдстийн е професор по икономика в Харвардския универститет и почетен президент на Националното бюро за икономически изследвания. Председателствал е Съвета на икономическите съветници на президента Роналд Рейгън от 1982 до 1984 година. През 2006 година е назначен в Консултативния съвет за външно разузнаване към президента Джордж Буш, а през 2009 е назначен в Консултативния съвет за икономическо възстановяване към президента Барак Обама. Понастоящем той е в борда на директорите на Съвета за външни отношения, на Тристранната комисия и на Г-30, неправителствена международна организация, която се занимава с търсенето на отговори на глобалните икономически проблеми.

Франция по пътя на реформите

Манюел Валс*

Светът се променя бързо и няма да чака никого. Единственият начин да успеем в този бързо променящ се свят е да вървим с ритъма на промените. Именно поради тази причина Франция се нуждае от реформи. Разбира се, реформа означава промяна. Но не означава тя да се извършва под външен натиск, нито пък е отказ от това, което прави французите французи. Ключът към промяната е уважение към нашата история, към това с което се гордеем, към нашите традиции, към нашия начин на живот и нашите ценности в една динамична глобална среда, както от страна на днешните граждани, така и на утрешните. Това е ключът към изграждането на силна и благоденстваща Франция.

Повече от ясно е, че има много препятствия пред процеса на реформи. Но добрата новина е, че факторите на средата са на страната на Франция с разнообразната си география, с жизнеспособната си наука и с технологичния си сектор, с богатата си култура и с огромния си човешки капитал. Именно тези фактори обясняват защо Франция остава петата най-голяма световна икономика.

Понеже глобализацията променя световната икономика, Франция на всяка цена трябва да се приспособи, така че да направи собствения си бизнес конкурентен не само у дома, но и в чужбина. Силният бизнес е решаващ фактор в една отворена икономика и спомага за това страната да запази – и подобри – жизнения стандарт на своите граждани.

Именно поради тези причини сме длъжни да сторим всичко необходимо да направим Франция по-богата. За да помогнем на френския бизнес да възстанови изгубените си позиции, ние трябва да му дадем възможност да инвестира и да създава работни места. Именно това е целта на влязлото в сила на 1 януари тази година „отговорно сътрудничество”, както и на данъчното кредитиране за насърчаване на конкурентосопсобността и създаването на работни места.

Освен да помагаме на френския бизнес да се разширява в чужбина, ние сме задължени да работим и за насърчаване на вътрешните инвестиции. Това са ключови действия, за да стане страната ни притегателен търговски център – един от най-важните аспекти на глобалната конкуренция.

По-силна Франция ще се справи с всички предизвикателства на света. В същото време ще покаже способностите си за преодоляване на пречките пред креативността и създаването на богатство. Законът за растежа и стопанската активност, който ще бъде гласуван през тази година, ще отприщи енергията на бизнеса и ще стимулира конкуренцията. Нещо повече, дерегулирането на досега регулираните професии ще помогне за намаляване на неравенството, от което френското обществено мнение започва все повече да изпитва раздразнение.

Създаването на повече благосъстояние в една отворена икономика е един от приоритетите на моето правителство. Но увеличеното благосъстояние не е единственият лек срещу болестите на Франция. Най-успешните държави са тези, в които работодатели и работници споделят отговорността за благоденствието на цялото общество. Затова е много важно да възстановим социалния диалог и да укрепим доверието във Франция.

Тази цел лежи в основата на нашата „простичка схема” за преговори и консултации с бизнеса. Това ще помогне за провеждането на реформи в професионалното образование и обучение, които да донесат ползи не само на желаещите да надградят работните си умения, но и на онези, на които им липсват такива умения, за да могат да си намерят работа.

Подобни инициативи са част по-големи планове. Чрез разнообразни управленски механизми се стремим да облекчим живота на гражданите, да опростим процедурите за бизнес активността и да освободим институциите от несвойствените им дейности, които отклоняват вниманието от важните стратегически задачи. Френските граждани скоро ще започнат да усещат ефекта от тези усилия във всекидневието си. Въпреки огромния потенциал на тези инициативи, те ще са напразни, ако няма усещането за справедливост. Франция преди всичко е движена от твърд егалитарен импулс.

Нека обсъдим образованието. При преработването на програмите за образование, можем да приспособим методите за обучение, така че да намалим неравенството в училище и да насочим допълнителни ресурси към неприоритетните сфери. Това означава да проверим дали всички училища имат достатъчно компютри и дали всички ученици имат възможност да се ползват от настоящите технологични постижения, без да делим учениците или регионите на дигитално грамотни или неграмотни. Фактът, че резултатите няма да могат да бъдат постигнати бързо, не трябва да възпира разрешаването на проблема.

Всъщност, цялостният процес по изграждане на силна и справедлива икономика, не трябва да има за цел просто подобряване на живота на гражданите, той трябва да подготви Франция за бъдещето. А когато става въпрос за реализация на дългосрочните цели на страната, най-добрите инициативи често отнемат време за постигане на видим резултат.

В общество, което иска бързи резултати, е трудно да се гледа далеч напред. Но моето правителство няма да бъде разубедено да предприеме дългосрочни действия гарантиращи, че утрешна Франция е именно тази Франция, която гражданите ни заслужават.

Затова е неотложна отговорност на държавата да стартира реформите. Това важи особено за Франция, където гражданите имат високи очаквания към държавата, разбира се не да прави всичко, но със сигурност да очертава стратегическите линиии да предоставя възможности на хората да преуспяват. Накратко, правителството е длъжно да постави своя дневен ред в услуга на хората.

Когато става въпрос за подготовката за бъдещето има един изключително важен дългосрочен проект: енергийният преход. Всички знаем, че сме изправени пред нов модел на растеж – по-устойчив и умерен, по-малко зависим от фосилните горива и повече зависим от възобновяемите енергийни източници. Този нов модел на растеж налага изработването на нови правила, на ново отношение и нов начин на живот. Със Закона за енергийния преход, моето правителство цели създаването на законодателна рамка за бъдещия „зелен” растеж.

Целите на реформаторския дневен ред на френското правителство са ясни. Една по-силна Франция, способна да оцелее в бързо променящата се глобална среда; една по-справедлива Франция, в която без лични и общи усилия, не може да се постигне успех; и една непоколебима Франция, която да е в услуга на стабилността и просперитета на нашите деца. В интерес на Франция и нейният народ сме длъжни да стартираме необходимите реформи и да реализираме тази дългосрочна визия.

*Манюел Валс е министър-председател на Франция