Завръщането на великите лидери

Крис Патън*

Изминаха двеста години от битката при Ватерло, където пагубното поражение на Наполеон нанесе дълбоки рани върху националната гордост на страната му, които чак генерал Шарл де Гол, със своите постижения с френската армия, успя да изличи. Въпреки това Наполеон, също като де Гол, без съмнение би попаднал във всеки исторически списък с велики пълководци – допускайки, разбира се, че „величието” е индивидуална характеристика.

Маркс и Толстой биха били категорични, че няма такова нещо като „велики водачи”. За Маркс, класовата борба във Франция създава обстоятелства, при които един „гротескно просредствен човек” – какъвто е Наполеон – е произведен в герой. За Толстой Неполеон не е бил добър генерал и е стигнал до победата чрез куража и смелостта на всички френски войници, спечелили битката при Бородино.

Независимо дали Наполеон е бил велик или не, въпросът е дали всеки лидер заслужава това определение? И ако да, кой от тях?

Има два особено важни критерия за велико лидерство, посочени от политическия философ Исая Бърлин. Първият е, ще усети ли лидерът смяната на посоката на историческия вятър? Ото фон Бисмарк успява, както и неговият германски сънародник Конрад Аденауер. И за двамата важи паметната реплика на Бисмарк за „божественото провидение”.

Вторият е, поставени ли са лидерите пред съдбоносен избор? Разбира се, ако решението притиска лидера, той или тя може би ще са безсилни пред обстоятелствата. Затова ключът е, че лидерът трябва да прецени различните възможности и да избере най-добрата за неговата или нейната страна.

Именно поради тази причина Де Гол трябва да попада във всеки списък с велики лидери. Почти без чужда помощ, той спасява Франция от изолация след Втората световна война. Когато се завръща на власт през 1958, той спасява страната си за втори път, спечелвайки две важни победи – слага край на войната в Алжир и прокарва конституцията на Петата република.

Подобно на британския министър-председател Уинстън Чърчил, Де Гол разгръща пред французите нова философия, която да установи мястото им в поствоенния глобален ред. Всъщност, мирогледите предложени от Де Гол и Чърчил за техните страни ги правят по-малко влиятелни. Техните наследници продължават да възприемат света – както и ролята на техните страни – по начин, който затормозява рационалните дискусии и изкривява управленските решения за години напред. В резултат на това никой следващ лидер на тези страни не може да им се противопостави.

Но има още един британски министър-председател, който се приближава до този образ: Маргарет Тачър, една крайно спорна фигура, обичана от едни и мразена от други. Дори нейната оставка, преди 25 години, беше в следствие на бунт в собствения й кабинет и партия. Но никой не е харесван от всички – или подкрепян от всички – и все пак тя може да се нарече велик лидер. Истината е, че дори клеветниците на Тачър не могат да отрекат нейното влияние.

Освен че е първата жена министър-председател на Великобритания, а и сред първите жени изобщо, Тачър обръща хода на британския икономически упадък. Атаката й срещу извънредно мощните профсъюзи прави и нещо повече, прави Великобритания управляема, във времена, в които страната изглежда се носи по течението на безпорядъка. При тези обстоятелства тя определено е кандидат за статута на „велик лидер”.

По същия начин китаецът Дън Сяопин може да бъде квалифициран като велик лидер, въпреки данните, че морално може и да не е толкова извисен. Според разкритията за тъмните му дела, като един от лейтенантите на Мао, Дън изиграва решаваща роля при заповядването на стрелба на площад Тянанмън през 1989. Но Дън също така отваря пазара, поставя страната на пътя към безпрецедентен растеж и просперитет, който извлича стотици милиони китайци от бедността.

Мнозина биха посочили Ли Куан Ю, основателя на Сингапур и дългогодишен министър-председател, като велик лидер, макар да би приветствал възможността да тества характера си на една по-голяма арена. И наистина, както изглежда размерът има значение за осигуряването на статут на велик лидер. Предполагам, че не е имало обидени в Люксембург, когато казах, че е малко вероятно велик лидер да се появи в тази мъничка страна, особено на фона на като цяло неконфликтните политици.

Съединените щати са достатъчно големи, за да могат да произведат велики лидери. И някои президенти наистина са извършили велики дела. Хари Труман и Дуайт Айзенхауер – които не блестят с особен интелектуален потенциал – показват отлична преценка при установяването на поствоенния международен ред, поддържал мира в по-голямата част от света десетилетия наред. Други, в това число Роналд Рейгън и Бил Клинтън, притежават голяма дарба, каквато е способността да вдъхновяват или дарбата да убеждават.

Джон Ф. Кенеди беше по малко и от двете. Той сътвори едно велико нещо: разреши Кубинската ядрена криза. А дарбата му да мотивира хората беше безпрецедентна, всъщност тя го надживя, а покушението срещу него му осигури голямо наследство.

В Африка няма толкова велика фигура след смъртта на южноафриканския президент Нелсън Мандела, който съчетаваше куража, авторитета и благородството в изящна комбинация. Всъщност той е сред най-харизматичните и очарователни лидери, с които съм имал среща. Другите двама – бившият генерален секретар на ООН Кофи Анан и бившият държавен секретар на Съединените щати Колин Пауъл – също са африканци или афро-американци.

А какво имаме днес? Единственият съвременен европеец, който може да претендира за мантията на величието е германският канцлер Ангела Меркел, реалният лидер на ЕС. Също като бившия канцлер Хелмут Кол, тя е доста подценявана първоначално, но взима правилно големите решения. Кол осигурява огромни средства за обединението на Германия, Меркел се изправя срещу руския президент Владимир Путин след намесата му в Украйна и заема позиция на щедрост към мигрантската криза.

Маркс и Толстой, убеден съм, грешат. Политическото лидерство – и мъжете и жените, които го притежават – може да отграничава доброто от лошото. Меркел е водещ пример за това днес, давайки нужната посока на Европа да се справи с екзистенциалната криза пред която е изправена.

*Крис Патън е последният британски губернатор на Хонг Конг и бивш европейски комисар за външните работи. Понастоящем е ректор на Оксфордския университет.