Китай просто може да каже „не” на американския износ

Каролин Баум

На съвместната пресконференция при посрещането на китайския президент Ху Цзинтао на 19 януари, президентът Барак Обама отмина спорния въпрос за подценената китайска валута и фокусира вниманието си върху сферата на икономическото сътрудничество.

„Искаме да ви продаваме всякакви видове продукция”, каза Обама. „Искаме да ви продаваме самолети, да ви продаваме автомобили, да ви продаваме софтуер.”

Едно нещо обаче не влезе в неговата експортна листа: инфлацията.

Вече става почти всекидневние Съединените щати да бъдат обвинявани в износ на инфлация към останалия свят. Все пак доларът е световна резервна валута, а международната търговия се върти в долари. Печатай твърде много от тях и със сигурност ще последва инфлация.

Но да не прибързваме. Съединените щати се нуждаят от съучастник в престъплението, благоразположен партньор, който да купува това, което САЩ продава.

Имаме идеялен съюзник в лицето на Китайската народна банка, която печата юани, за да поглъща доларите, вливащи се в страната в замяна на нейния износ.

Преди известно време, председателят на Федералния резерв Бен Бернанке беше така любезен да ни припомни, че централната банка има „технология наречена печатарска преса, която позволява да се произведат колкото си поискаме американски долара, при това почти безплатно.”

Той обаче не беше любезен да обясни, че печатарската преса има само една опция – да печата американски долари. Фед не може да произвежда британски паундове, швейцарски франкове или пък китайски юани. Как тогава е възможно Фед да изнася инфлация до всички тези страни?

Износ на инфлация

Първо нека да дадем определение на инфлацията, за да сме на една вълна. Инфлация се нарича, в зависимост от идейната ни ориентация, когато  твърде много пари преследват твърде малко стоки и услуги, и в изключителни случаи предпочитана от Австрийската школа, нарастване на паричната маса. С други думи, ключът са парите.

Фед може да печата долари и тези долари могат много лесно да намерят своя път към цените на световните стокови пазари, към нарастващите дългове, към пазара на ценни книжа или към специфични продукти. Това обаче не е инфлация. Без значение колко много долари печата Фед, това няма да се отрази на инфлацията в други страни, ако тези страни не увеличават своята собствена парична маса, за да предотвратят поскъпването на своите валути.

Китай е направила избор да внася инфлация. (Всъщност, при обезценката на юана спрямо долара, Китайската народна банка е избрала да прехвърли контрола върху вътрешната си монетарна политика на Федералния резерв. Резултатът от този избор е инфлация.)

Нулеви лихви?

Дали политиката на наулеви лихви е подходяща за Съединените щати е отворен въпрос. Определено е неподходяща обаче за страна като Китай, която със своя растеж от 10.3 процента през 2010 е изправена пред нарастващи нива на инфлацията, имотен балон и стремглаво нарастващи пари и кредит.

Китайската национална банка увеличава валутните си резерви и краткосрочните лихви, плаща сметки и инвестира капитали в чужди активи, в опит да намали ликвидността и да се пребори с инфлацията. Това позволява на юана да поскъпва едва-едва – само с около три процента за последните три месеца – докато в същото време Китай прибира средно около 20 млрд. долара всеки месец в резултат на реализираните търговски излишъци в търговията със Съединените щати.

Разбира се, изборът да не се изнася инфлация не е толкова прост, колкото изглежда, докато е лесно държавите реализиращи търговски излишъци да позволят на валутите си да поскъпнат. И никога не е бил лесен.

„Валутните курсове имат огромно влияние върху икономиките на страни, които биха или не биха били способни да ги понесат”, казва Нийл Сос, главен икономист на Креди Сюис е Ню Йорк.

Изтощаване на потребителите

Понеже международната търговия се разплаща в долари, ръстът на цените на произежданата продукция се отразява на всички страни. Ако има „чисто увеличаване на стойността на долара”, цените в другите страни ще останат стабилни, казва Марвин Гудфренд, професор по икономика в Карнеги мелън юнивърсити в Питсбърг.

Китайската икономика нарасна сто пъти, в номинални граници, откакто лидерът на Комунистическата партия Дън Сяопин прокара пазарните реформи през 1978 година. Стана така, че от приемането на меркантилистката политика за превес на износа зад граница над вноса, трябваше да се държи валутният курс нисък, за да се поддържа този положителен баланс.

„Китай държи потребителите си бедни, затова и може да поддържа растежа чрез меркантилизма”, казва Гудфренд. „Начинът, по който го постигат е чрез намаляване на покупателната способност на потребителите през целият им жизнен път, задържайки спестяванията в банките.”

Цените и заплатите в края на краищата ще нарастват, правейки по този начин китайските стоки по-малко конкурентни. Дългосрочно, инфлацията ще разруши всяко конкурентно предимство, което Китай получава от поддържането на ниските стойности на валутата си.

Световна централна банка

Някой икономисти заявяват, че понеже доларът е световна резервна валута, Фед трябва да действа като централна банка на света.

Суверенните държави имат нужда от независима монетарна политика. Европейската централна банка едва сега разбра колко е трудно да се поддържа едно ниво на лихвите за 17 много различни държави.

Няма нито една централна банка в света, която може да играе тази роля (както твърдят привържениците на златният стандарт), както няма централна банка, която да може да изнася инфлация без съгласието на вносителя от другата страна.

*Каролин Баум е коментатор на Блумбърг нюз.