Инфлацията, Фед и голямата картина

Кармен Райнхарт*

Инфлацията – причина и следствие на монетарната политика и финансовите кризи – беше основната тема на тазгодишната конференция на централните банкери и академични фигури в Джаксън хол, Уайоминг. Но, докато желанието на политиците да са подготвени за потенциалните бъдещи рискове за ценовата стабилност е разбираемо, те се затрудняват да разглеждат на глобално ниво или в историческа перспектива своите тревоги в контекста на последните данни за инфлацията.

За 189-те страни, за които има данни, средната инфлация за 2015 се движи малко под 2%, малко по-ниско ниво от 2014 и, в повечето случаи, под прогнозите на МВФ направени в доклада им за перспективите пред световната икономика през април. Както показват таблиците, инфлацията в почти половината от страните (напреднали и нововъзникващи, малки и големи) сега е около или под 2% (определена от повечето централни банкери като ценово стабилна).

По-голямата част от другата половина от страните също не се справят зле. През периода последвал петролния шок от 1970-те и началото на 1980-те, почти две-трети от страните отбелязват инфлация над 10%. Според последните данни, които за повечето страни са от юли или август, има „само” 14 случая на висока инфлация. Венецуела (която не е публикувала официални данни за инфлацията тази година) и Аржентина (която не е представяла надеждни данни за инфлацията от няколко години) изпъкват ясно в тази група. Иран, Русия, Сирия, Украйна и няколко африкански страни ги следват плътно.

Делът на страните отбелязващи дефлация на потребителските цени е по-голям през 2015 от тези страдащи от двуцифрена инфлация (7% от всички). Каквито и неприятни изненади да ни сервира бъдещето, глобалната инфлация е на най-ниските си нива от началото на 1960-те.

Всъщност рисковете за световната икономика днес са породени от дефлацията при 23 напреднали икономики посочени в данните, дори осем години след началото на глобалната финансова криза. За тази група средната инфлация е 0,2% - най-ниското ниво от 1933 насам. Единствената напреднала икономика с инфлация над 2% е исландската (където инфлацията на годишна база достига 2,2%).

Все още не знаем какво може да се случи заради различните политики, но можем да си представим, че ако не бяха програмите за количествени улеснения в Съединените щати, Европа и Япония, тези икономики щяха да затънат в блатото на посткризисната дефлация, подобно на това от 1930-те. В началото на това ужасно десетилетие, дефлацията се оказа реалност за почти всички страни и за всички напреднали икономики. През последните две години, най-малко шест от напредналите икономики – но не повече от осем – се оказаха в дефлация.

Падащите цени означават покачване на реалната стойност на съществуващите дългове и нарастване на сумите за обслужване на дълга, заради по-високите реални лихвени равнища. В резултат на това неплатежоспособността, фалитите и икономическият упадък стават по-вероятни, предизвиквайки по-нататъшен натиск надолу върху цените.

Предупрежденията на Ървинг Фишър през 1933 за напълно идентичната спиралата на дълговата дефлация отеква силно днес, имайки предвид че нивата на публичният и частният дълг са същите или близки до историческите върхове в много страни. Особено показателен е спадът на цените с 2,2% в Гърция за юли на годишна база – най-плашещият пример за съществуваща дефлация в напредналите страни и спънка пред намирането на систематично решение за проблемите на страните.

Средните инфлационни нива за нововъзникващите пазари и развиващите се икономики, които страдаха от двуцифрени нива на инфлация в средата на 1990-те, сега са около 2,5% и падат. Резкият спад в цените на петрола и суровините през последния суперцикъл помогна за успокояването на инфлационния натиск, а общият спад в икономическата активност в развиващият се свят също допринесе за това.

Но все още е твърде рано да се направи изводът, че инфлацията е минал проблем, понеже други външни фактори оказват натиск в обратната посока. Както Рикардо Вергара, гуверньор на Централната банка на Чили, посочи в своето изказване в Джаксън Хол, силното валутно обезценяване в много нововъзникващи пазари (най-много в някои износители на петрол и суровини) от пролетта на 2013 насам е свързано с ръста на инфлационния натиск на фона на разминаванията между реалния БВП и прогнозирания БВП.

Анализът представен от Гита Гопинат, която прави връзка между движението на цените заради промените на валутните курсове при валутите чрез които се търгува, казва много за този проблем. Имайки предвид, че търговията на повечето бързоразвиващи се пазари се осъществява в долари, обезценяването на валутата би трябвало да вдигне вносните цени почти едновременно.

В края на краищата Федералният резерв на Съединените щати ще базира решението си за основната лихва главно на вътрешни съображения. Докато съществува по-голяма степен на несигурност от обичайното относно  очакванията за растежа в Америка от началото на кризата, ще има сравнително слаби опасения за това, че вътрешната инфлация е слаба. Останалият свят споделя същата благоприятна инфлационна среда.

Докато Фед се подготвя за септемврийската си среща, ръководството му ще направи добре да не пренебрегва основният извод от Джаксън Хол: необходимостта от поставянето на вътрешните движения в глобален и исторически контекст. За сега подобна перспектива изглежда невъзможна.

*Кармен Райнхарт е професор по международна финансова система в Harvard University's Kennedy School of Government.