Вечеря по китайски за двама

Крис Патън*

Изтече много вода през Тайванския пролив за 70-те години откакто лидерът на китайските комунисти Мао Дзедун се срещна за пръв път с лидера на опонентите му националисти Чан Кайши. Затова състоялата се наскоро среща в Сингапур между техните наследници президентът на Китайската народна република Си Дзинпин и неговия тайвански колега Ма Индзю, с пълно основание може да се нарече историческа.

Дипломатическите преговори, които предшестваха срещата бяха безкрайно сложни, включително и за това кой ще плати вечерята (поделиха си сметката все пак). Но след размяната на гледни точки, направени при затворени врата, не последва съвместно изявление и само силно редуцирани отчети за срещата станаха достояние на китайските държавни медии. И така въпросът е защо се проведе срещата и какво вещае тя?

Дори след като комунистите на Мао печелят гражданската война (след която е и последната среща между двете партии през 1945 макар да е направен опит да бъде отхвърлена), а силите на Гуоминдана на Чан Кайшъ се оттеглят към Тайван, отношенията между двете страни продължиха без голямо напрежение. В същото време Съединените щати не оттеглиха подкрепата си към лидерите на Гуоминдана, а Щатите дадоха на Тайван гаранции за военна защита, които възпираха Китай да прави опити да обедини острова с континента със сила.

Авантюрите на Мао на Корейския полуостров, подкрепящи Севера срещу Юга и неговите западни съюзници, помогнаха за заздравяването на оста Вашингтон-Тайпе, която, благодарение на някои дипломатически стъпки, оцеля въпреки установяването на отношения с Китай осъществено от президента Ричард Никсън в началото на 1970-те. Америка призна комунистите в Пекин като легитимното управление на Китай, като помогна на Тайван да се задържи в предверието между суверенитета и реално съществуваща държава. Островът управляваше своите дела, трудно превръщайки се в демокрация през 1980-те, но никога не настоя да международно признание като пълноправна суверенна държава.

За управляващите в Китай Тайван беше „дезертирала провинция” и постоянно късаха отношенията си с всяка международна общност, която се опитваше да третира  страната като нещо повече от това. Но от друга страна имаше признаване на реалностите – особено икономическите такива – през годините.

Хората си спомнят за убийствата на площад Тянанмън през 1989. Но този май и юни, министри като мен летяха до Пекин за едно изглеждащо ни положително и наистина историческо събитие. Китай позволи на Тайван да присъства за пръв път на годишната среща на борда на Азиатската банка за развитие, при условие да бъде наречена „Тайпе, Китай”.

Няколко години по-късно, когато бях европейски комисар , след като постигнахме споразумения за приемане на КНР и Тайван в Световната търговска организация, поискахме да отворим офис на ЕС в Тайпе, за да можем да наблюдаваме спазването на правилата на СТО от страна на острова. Преди да пристъпим към това, направих предложение да кажем на китайското правителство какво възнамеряваме да правим, т.е. че ще правим търговски регулатор, а не посолство.

Парите са свързващо звено за Китай и Тайван, и техните икономики днес са тясно свързани, като огромен брой тайванци живеят и работят в Китай (особено в областта на Шанхай), а тайванските инвестиции в китайски фабрики са огромни. Тайванската компания Foxconn, най-големият производител на електроника в света (включително на Blackberries, iPhone и Kindles) има 12 фабрики в Китай, в това число една в Шънцзян, която е наела стотици хиляди работници.

Но макар тайванската политика да е естествено доминирана от островните отношения с континента, реалността на дълбоките търговски връзки между Китай и Тайван нямат дипломатическа алтернатива. Гуоминданът (наречена също така Китайска националистическа партия) иска да подобри отношенията без да изостави тайванската независимост. Опонентите й от Демократичната прогресивна партия, искат добиване на по-автономен статут, макар да е невероятно Китай да приеме някога подобно нещо.

Проучване отпреди три години показа, че 80% от 25-милионното население на Тайван би подкрепило една формална декларация за независимост, конструирана така че да не провокира китайска намеса. Това е по-скоро голямо предупреждение. Китай постоянно предупреждава Тайван да не предприема каквито и да е необмислени действия, а Съединените щати упражняват натиск върху лидерите на острова всеки път когато се държат прекалено арогантно към континентален Китай.

Изглежда има три причини за среща между Си и Ма. Първата е,че те са силно разтревожени, че Гуоминдана, изгубила миналата година местните избори с голяма разлика, също така ще изгуби и общите избори през януари. И двамата се надяват, показвайки че Китай и Тайван могат да си взаимодействат без да си причиняват неприятности, това да донесе електорални ползи на Националистите.

Освен това, във време в което китайската икономика се забавя, а регионалните напрежения нарастват заради демонстрацията на мускули от страна на Китай в Южно и Източнокитайско море, Си изглежда твърде нетърпелив да покаже мирните си амбиции. При неяснотата сред много от съседите й, не само сред американците, предстоящата му визита във Виетнам, както и визитата на министър-председателя му Ли Къцян в Южна Корея, е в пълно съответствие с неговата дипломация на маса използвана с Ма.

Истинските, дългосрочните китайски намерения не са напълно очевидни и може би това е част от неговата стратегия: неясните сигнали ще играят важна роля в дипломацията. Но две неща стават ясни.

Първо, инициативата на Си показва докъде се простира влиянието му в китайската политика. По-слаб лидер не би предприел подобни амбициозни стъпки, които представляват истинско скъсване с предишната комунистическа идеология.

Второ, мирното обединение на континентален Китай с Тайван остава малко вероятно, освен ако не се осъществи  - както Китай продължава да обещава – на базата на принципа „една страна, две системи”. Но тайванците не могат да бъдат особено спокойни на фона на случващото се днес в Хонг Конг, на която бяха обещани същите неща преди неиното връщане в рамките на Китай през 1997.

Тайванската система е демократична, китайската не е. Примерът на Хонг Конг предполага, че Китай ще принуди Тайван да изостави демокрацията и върховенството на закона – или да приеме да се откаже от тях – преди да прегърне отново в обятията си своята „дезертирала провинция”.

*Крис Патън е последният британски губернатор на Хонг Конг и бивш европейски комисар за външните работи. Понастоящем е ректор на Оксфордския университет.