Как да измерим стойността на безплатното

Чарлс Бийн*

Надеждните икономически статистики са важно публично благо. Те са съществени за ефективното вземане на решение, за бизнес планирането и за възможността на избирателите да държат сметка на политиците.

Но днес методите използвани от нас за получаване на икономически данни стават все по-неактуални. Статистическите правила, върху които базираме изчисленията си са определени преди половин век, във време когато икономиката е произвеждала сравнително еднакви материални блага. Днешната икономика е радикално различна и се променя много бързо – в резултат на технологичните иновации, на повишаващата се стойност на неосезаемото, на базираните на познанието активи и на интернационализацията на икономическото действие.

В светлината на тези предизвикателства финансовият министър на Обединеното кралство Джордж Осборн ме помоли да направя оценка на настоящите и бъдещите статистически необходимости на Обединеното кралство. Макар моето изследване да бе фокусирано върху Обединеното кралство, предизвикателствата пред изкарването на добри, висококачествени икономически статистически данни са едни и същи в много страни.

Последните технологични постижения радикално промениха начина, по който хората управляват живота си, както на работното място, така и по време на почивка. Предимствата на компютърната сила, основаващи се на дигиталната революция, доведоха не само до бързи подобрения на качеството и до появата на иновативни продукти, но също и до нови, движени от свързаността начини за обмен и предоставяне на услуги.

Едно конкретно предизвикателство за икономическите измервания се корени във факта, че нарастващ дял от потреблението обхваща дигиталните продукти, предоставени на практика безплатно или финансирани по алтернативни начини, чрез реклама например. Макар безплатните виртуални блага очевидно да имат стойност за потребителите, те са напълно изключени от брутния вътрешен продукт (БВП), съгласно международно приетите статистически стандарти. В резултат на това нашите измервания може и да не отчитат все по-нарастващия дял на икономическата дейност.

Да погледнем музикалната индустрия. Свалянията и стрийминг услугите днес замениха в голяма степен CD-тата, доминиращият фактор през 1990-те. Но парите не потекоха. Приходите и печалбите на индустрията потънаха. И по този начин приносът й към БВП (по начина изчисляван днес) може би пада, макар количеството и качеството на услугата да расте.

Два метода могат да ни дадат сурова оценка колко точно от дигиталната икономическа дейност ни убягва от погледа в измерванията. Можем да използваме средната заплата, за да определим стойността на времето, което хората прекарват онлайн използвайки безплатни дигитални продукти, или можем да приспособим наличните телекомуникационни услуги, за да определим колко бърз е растежът на интернет трафика. Двата подхода подсказват, че за да си дадем сметка за влиянието на тези типове дейности би трябвало да добавим между една-трета и две-трети процентни пункта към средногодишните нива на растеж на британската икономика през последното десетилетие.

Дигиталната революция също така руши традиционните бизнес модели. Улесненото търсене и по-ниските разходи предлагани от множество онлайн платформи отключва пазара на умения (познат като „еднократната икономика”) и пазара на недоизползвани активи (познат като „споделена икономика”). Това също води до концептуално и практически измеримо предизвикателство за настоящите изчисления на БВП. Традиционните статистически различия между производствените фирми и домакинствата потребители не дават възможност да изчислим приноса на домакинствата като създаващи стойност.

Измерването на БВП всъщност е като да се опитваме да уцелим движеща се мишена. Дигиталната революция е възможно да бъде последвана от още една вълна на разрушителна технология, каквато е изобретяването на нови материали, изкуствения интелект и генното инженерство. С развитието на икономиката, трябва да се променя и статистическата матрица за измерването й.

Следователно, международно признатите статистически стандарти почти сигурно ще са до известна степен неактуални или непълни, ако вървят след промените в икономиката. На Националните статистически служби им се налага да изследват измерими проблеми, които са отвъд съществуващите стандарти, вместо да търсят извинение за неуспеха си при въвеждането на иновации.

Едно от решенията може да е да се създаде дългосрочна програма за изследване в рамките на измерванията на влиянието на новопоявяващите се икономически тенденции, провеждаща първоначално  еднократни проучвания за тяхната потенциална количествена значимост. Това в последствие може да доведе до развиването на експериментално статистическо изследване обхващащо новите феномени.

Новите техники за събиране и анализиране на големи обеми от данни, каквито са уеб информацията, обработката на текстове и машинното четене, дават възможност за статистиците. Правителствата вече поддържат някои административни масиви от данни, но употребата им за статистически цели често изисква законодателни промени. Отключването на тази съкровищница от информация би разширила статистическите модели почти до цялата популация, увеличавайки тяхната навременност и точност и намалявайки респондентските разходи за бизнеса и домакинствата.

Гарантирането, че данните точно отразяват променящата се икономика, е една от най-трудните задачи стоящи пред националните статистически институти по целия свят. Успехът изисква  не само разбиране на ограниченията на традиционните измервания, но също така и изграждането на любопитна и самокритична маса от служители, която може да сътрудничи с партньори от академичните среди, индустрията, обществения сектор и другите национални статистически институти, за развиването на по-подходящи методи.

Обединеното кралство по никакъв начин  не е само срещу тези предизвикателства. Но се нуждаем от бързи действия. В противен случай скоростта на икономическите промени ще направят статистиката ни неподходяща за съвременния начин на живот.

*Чарлс Бийн, бивш подуправител отговарящ за монетарната политика и главен икономист на Английската централна банка, е професор по икономика в London School of Economics.

Преучредяване на Европа

Йошка Фишер*

От 2009, когато финансовата криза започнала в Америка през 2008 прониза еврозоната в сърцето, управлението на кризи стана новото нормално в Европа. В действителност в Европа следват криза след криза и това е малко вероятно да се промени скоро.

Европа премина през финансова криза, през гръцка криза, украинска криза и, от късното лято на 2015, през бежанска криза. А днес, с Обединено кралство, една от най-силните икономически и военно държави членки на ЕС, което се подготвя за референдум на 23 юни, за това дали да напусне ЕС (т.нар. „Брексит”), Европа скоро може да се изправи и пред криза на разцеплението.

В действителност, огромната криза на доверието в Европа и нейните институции се разпространи в повечето държави членки на ЕС, предизвиквайки възраждането на националистическите политически партии и идеи, както и намаляване на европейската солидарност. Ренационализацията на Европа се ускорява, което прави кризата най-опасната от всички, като заплашва с дезинтеграция отвътре.

Политическите лидери на ЕС – държавните глави и правителствата на страните членки, както и лидерите на Европейския съвет и Европейската комисия – взеха съдбоносно решение в началото на финансовата криза. Те прехвърлиха цялото си внимание върху механизмите за управление на кризи, а не върху изработването на визия за Европа и стратегия за постигането й.

Стратегическото управление на Европа може би изискваше постигането на необходимия компромис, което без съмнение би донесло политически рискове за всички държави членки. Истината е, че лидерите на ЕС предпочетоха да оставят различните кризи да се решат от само себе си, уповавайки се на вярата си в силата на обстоятелствата. Но този подход, роден от малодушие и неоправдано самочувствие, също си имаше своята цена: За своите граждани, един ЕС, който действа само в кризисен план, е отражение на некомпетентност, незаслужаващо тяхното доверие – не дълготрайно решение на наследените проблеми на континента, а просто още един проблем.

След почти шест десетилетия на успешна интеграция, Европа стана отличителен белег за всекидневния живот – една политическа, икономическа, институционална и правна реалност. Но всички проявления на Европа зависят от жизнеността на лежащата под повърхността идея, зависят от нейната душа. Ако тази идея е мъртва за европейските граждани и народи, ЕС е към своя край, който няма да настъпи внезапно, ами след дълга и мъчителна агония.

Нещата не могат да се случат по този начин. Твърде много – бъдещето на нашия континент в свят на бързи промени – е заложено на карта. Политиката на малките стъпки вече не е достатъчна. Без обновена визия за Европа и един по-ефективен подход за справяне с кризата, новите (и старите) националисти на континента ще продължат да трупат сила и да рискуват целия проект на мирна интеграция, базиран на върховенството на закона.

Референдумът за „Брексит” ще бъде повратна точка, както за Обединеното кралство, така и за ЕС като цяло. Той ще бъде последван или от въздишка на облекчение (както се надявам), или от катаклизъм, който ще удари ЕС в сърцето и ще нанесе катастрофални поражения на Обединеното кралство. Но каквото и да решат британците, многобройните кризи в Европа трябва да бъдат решени.

Финансовата криза е всичко друго, но не и приключила. Тя само е приела нов политически облик. Португалия, Испания и Ирландия показаха, че демократичните мнозинства не могат повече да търпят тежките последици от политиките на строги ограничения. А гръцката криза е на път да изкипи отново.

Еврото може и да не оцелее. Въпреки сигналите за умерено икономическо възстановяване в еврозоната, пропастта между Германия и повечето от останалите страни от еврозоната се разширява и задълбочава. Вече няма разговори за по-тесен монетарен съюз  и скоро няма да има.

А е повече от ясно, че ако еврото се провали, целият европейски проект ще се провали с него. Европейските лидери знаят, че еврото все още не е преодоляло кризата, въпреки техническите подобрения постигнати при предишните кризи. Без продължаване на великия компромис, постигнат между Германия и останалите страни членки на еврозоната, тя никога няма да оцелее. В действителност това ще означава реформиране на еврозоната базирано на по-дълбока политическа интеграция, което не е кой знае какъв подвиг.

Същото се отнася и до съвместната отбрана на ЕС, защитата на външните граници и реформираната европейска бежанска политика. Тук също ефективното политическо лидерство се нуждае от нова визия за обединена Европа в 21-ви век – това, което може и трябва да се уточни е как да бъде конструирана, и от какви институции и власт се нуждае.

Няма причини Европа да се плаши от кризите. Те раздвижват нещата и дават възможност на ЕС да се придвижи напред и да стане по-силен, при положение че застане срещу тях без страх за съпътстващите политически рискове.

Каквото и да реши Обединеното кралство през юни, Европа трябва да даде своя отговор – смело и с идея за работещите решения. Национализмът определено не е отговорът. Само истинските европейци могат да осигурят мирно, благоденстващо бъдеще за Европа.

*Йошка Фишер е бивш германски външен министър и вицеканцлер в периода 1998-2005 година, който е белязан от твърдата подкрепа на Германия за намесата на НАТО в Косово през 1999, последван от противопоставянето й на войната в Ирак. Фишер влиза в политиката след участието си в антиправителствените протести от 1960-те и 1970-те и играе ключова роля в основаването на Зелената партия в Германия, която ръководи почти две десетилетия.

Страхът за глобалния растеж

Нуриел Рубини*

Международният валутен фонд и други институции наскоро ревизираха надолу прогнозите си за глобалния растеж – за пореден път. Нищо учудващо: световната икономика си има неколцина блестящи примери и мнозинство от мъждукащи образци.

Сред напредналите икономики Съединените щати вече може да се похвали с две тримесечия на растеж от средно 1%. Продължаващите монетарни улеснения подкрепиха цикличното възстановяване в еврозоната, макар потенциалният растеж в повечето страни да остава доста под 1%. В Япония „Абеномиката” губи мощност, като икономиката започна да се забавя от средата на 2015 и сега е близо до рецесия. В Обединеното кралство несигурността съпровождаща юнския референдум за продължаване на членството на Обединеното кралство кара фирмите да задържат новите назначения и да спират капиталовите разходи. А други напреднали икономики – като Канада, Австралия и Норвегия – са брулени от насрещни ветрове заради ниските цени на суровините.

Нещата не изглеждат по-добре и в повечето изгряващи икономики. Сред петте страни от БРИКС (Бразилия, Русия, Индия, Китай и Южна Африка), две (Бразилия и Русия) са в рецесия, една (Южна Африка) едва крета, друга (Китай) изживява рязко структурно забавяне, а Индия се представя добре само защото – по думите на управителя на централната банка Рагурам Раджан – в царството на слепците едноокият е цар. Много други възникващи пазари се забавиха от 2013 насам, заради лошите външни условия, икономическата слабост (произлизаща от хлабавата монетарна, фискална и кредитна политика в добрите години) и, често, вместо пазарно-ориентирани реформи предпочитат да търсят някакви варианти на държавен капитализъм.

По-лошо, потенциалният растеж падна както в напредналите, така и във възникващите икономики. За незапознатите, високите нива на частен и публичен дълг ограничават разходите – особено стимулиращите растежа капиталови разходи, които паднаха (като дял от БВП) след началото на глобалната финансова криза и все още не са се възстановили до предкризисните си нива. Това намаляване на инвестициите предполага по-слаб ръст на производителността, а застаряващото население в развитите страни – а днес вече и във все повече възникващи пазари (например Китай, Русия и Корея) – намалява количеството труд в производството.

Увеличаването на подоходното неравенство и неравното разпределение на богатството засилва глобалното пресищане със спестявания (което е като скачен съд с глобалния спад на инвестициите). Когато доходът се прехвърля от труда към капитала, той се стича от онези, които имат по-голямо желание да харчат (домакинствата с ниски и средни доходи) към онези, които имат по-голямо желание да спестяват (домакинствата с високи доходи и корпорациите).

Нещо повече, проточилият се цикличен спад може да доведе до ново забавяне на растежа. Икономистите наричат това „зацикляне”: Дългосрочната безработица намалява уменията на работниците и унищожава човешкия капитал. И понеже иновацията е закодирана в новите продукти, слабите инвестиции водят до постоянно понижаване на ръста на производителността.

Накрая, при толкова много фактори дърпащи надолу потенциалният растеж, структурните реформи стават необходими, за да може да се стимулира потенциалният растеж. Но такива реформи се осъществяват частично както в напредналите, така и в изгряващите икономики, понеже всички разходи и прехвърляния са за сметка на бюджета, а ползите се виждат едва в средносрочен и дългосрочен план. Това дава на противниците на реформите политическо предимство.

В същото време настоящият растеж остава под възможния си потенциал. Болезненият процес по намаляване на задлъжнялостта, означава че частните и публични разходи трябва да паднат, а спестяванията трябва да се увеличат, за да се намали дефицитът и дълговете. Този процес започна в Съединените щати след имотния срив, след това се прехвърли в Европа и сега стигна до изгряващите пазари, които прекараха последното десетилетие в кредитен гуляй.

В същото време миксът от политики не беше идеален. При голяма част от напредналите икономики придвижили се твърде бързо към фискалните ограничения, тежестта за възстановяване на растежа беше поставена почти изцяло върху неконвенционалните монетарни политики, които имат отслабваща възвращаемост (че дори и контрапродуктивни ефекти).

Асиметричното приспособяване между икономики длъжници и кредиторки също подкопава растежа. Първите, бидейки свръхразточителни и слабо спестовни, трябва да харчат по-малко и да спестяват повече понеже пазарите ги принуждават да го правят, докато вторите не бяха принудени да харчат повече и да спестяват по-малко. Това утежни още повече положението с глобалното пресищане със спестявания и с глобалния срив на инвестициите.

И така, забавянето допълнително отслабва реалният растеж. Един цикличен срив намалява потенциалния растеж, а намаляването на перспективите за потенциалния растеж води до по-нататъшна циклична слабост, като разходите намаляват когато очакванията са ревизирани в посока надолу.

Няма политически прости решения за настоящите глобални икономически затруднения. Неустойчиво високия дълг трябва да бъде намален бързо и методично, за да се избегне дълъг и провлачен (често в рамките на десетилетие и повече) процес на намаляване на дълга. Но механизмът за методично намаляване на дълга не е под ръка на суверенните страни и е политически труден за изпълнение за домакинствата, фирмите и финансовите институции в тези страни.

По същия начин структурните и пазарно-ориентираните реформи са необходими за стимулиране на потенциалния растеж. Но, имайки предвид изчислението на ползите и вредите, подобни мерки са особено непопулярни, ако икономиката вече е в застой.

Би било не по-малко трудно да се откажем от неконвенционалните монетарни политики, както се видя от последните сигнали дадени от Федералния резерв на Съединените щати, че ще нормализира политиката по лихвите по-бавно от очакваното. В същото време фискалната политика – особено производителните публични инвестиции, които са в подкрепа както на търсенето, така и на предлагането – остава враждебна към високата задлъжнялост и самоцелните ограничения на разходите, дори за страни с финансови способности да започнат финансова консолидация.

Така, в близко бъдеще, е много вероятно да останем в това, което МВФ нарича „новата посредственост”, Лари Самърс нарича „продължителна стагнация”, а Китай нарича „новото нормално”. Но има нещо погрешно: няма нищо нормално или здравословно в икономическо представяне, което спомага за увеличаването на неравенството и, в много страни, води до популистки залитания – и вдясно, и вляво – срещу търговията, глобализацията, миграцията, технологичните иновации и пазарно-ориентираните политики.

*Нуриел Рубини е професор в NYU’s Stern School of Business и председател на Roubini Global Economics. Бил е старши икономист по международните въпроси в Съвета на икономическите съветници на Белия дом по време на администрацията на Бил Клинтън. Работил е за Международния валутен фонд, за Федералния резерв на САЩ и за Световната банка.

Управление на дълга в един свръхзадлъжнял свят

Майкъл Спенс*

Какво се случва със задлъжняването? В годините от началото на глобалната финансова криза от 2008 досега строгата дисциплина и балансираните бюджети се оказаха във фокуса на вниманието на глобалната икономика. А днес, повече от всякога, дългът поражда тревоги за растежа из целия свят.

McKinsey Global Institute в свое изследване на следкризисното движение на дълга отбелязва, че брутният дълг е нараснал с около 60 трлн. долара – или 75% от глобалния БВП – от 2008 насам. Китайският дълг например, е нараснал четворно от 2007 насам, а съотношението дълг към БВП е почти 282% - по-високо от много други големи икономики, в това число на Съединените щати.

Глобална икономика, която продължава да задлъжнява, докато в същото време е неспособна да генерира достатъчно съвкупно търсене за постигане на потенциален растеж, е поела по крив път. Но за да определим колко крив е пътят, трябва да поразсъждаваме върху няколко фактора.

Първо, трябва да поразсъждаваме за състава на дълга по сектори (домакинства, правителство, нефинансови корпорации и финансовия сектор). Все пак бедите в тези сектори имат много различни ефекти върху цялата икономика.

Както е известно, икономики с подобни и сравними нива на дълг спрямо БВП показват отличителни разлики що се отнася до състава на дълга. Прекомерното задлъжняване на домакинствата е особено опасно, понеже сътресението в цените на активите (предимно на недвижимите имоти) се прехвърля бързо към намалено потребление като отслабва растежа, намалява заетостта и инвестициите. Възстановяването от това сътресение е дълъг процес.

Вторият фактор, върху който трябва да поразсъждаваме е номиналния растеж – това е реалният растеж плюс инфлацията. Днес реалният растеж е подтиснат и дори се забавя, а инфлацията е под целите на повечето места, като някои икономики дори са изправени пред риск от дефлация. Понеже дългът е отговорност на заемащите и актив за кредиторите, тези тенденции имат разнопосочни ефекти, повишавайки стойността за притежателите на активи и увеличавайки задълженията на кредитополучателите. Проблемът е, че в една среда на слаб растеж, възможността за изпадане в някои форми на неплатежоспособност се увеличава значително. В подобни случаи никой не печели.

Третият ключов фактор за определяне на риска от нарастващ дълг е монетарната политика и лихвите. Макар никой да не знае точно как изглежда една „нормална” лихвена среда в следкризисния свят, е логично да се предположи, че тя няма да изглежда така както днес, когато много икономики държат лихвите почти нулеви, а някои дори ги свалиха на негативна територия.

Правителства с високи и/или нарастващи дългове може и да ги приемат днес за устойчиви, предвид агресивната монетарна политика. За нещастие, макар подобно агресивно приспособяване да не може да бъде поддържано завинаги, днешните условия често са разглеждани като полу-постоянни, създавайки илюзията за стабилност и намалявайки желанието за започване на трудни реформи, които да подпомогнат бъдещия растеж.

Последният, и може би най-важен, фактор оформящ рисковете за дълга е свързан с инвестициите. Увеличаването на дълга за поддържане на настоящото потребление, независимо дали за домакинствата или за правителствения сектор, с право се разглежда като неустойчив елемент на примерите за растеж. Тук случаят с Китай е поучителен.

В известен смисъл, често повтаряният рефрен, че китайският дълг е на нестабилна почва, е верен. Все пак, високите нива на дълга увеличават уязвимостта към негативни шокове. Но пък от друга гледна точка, често се пропускат важни неща.

Понастоящем много правителства трупат дълг, за да поддържат общественото или частното потребление. Този подход, при свръхупотреба, се равнява на заемане на бъдещо потребление. При това положение той е очевидно неустойчив. Но ако се използва като преходна мярка за стимулиране на една икономика или за осигуряване на буфер при отрицателни шокове на търсенето, подобни усилия могат да донесат множество ползи.

Нещо повече, в една икономика със сравнително висок растеж, привидно високите нива на дълг не винаги са проблем, понеже колкото по дълго този дълг е използван за финансиране на инвестиции, толкова повече и по-висока възвращаемост дава или принажда повече стойност към активите, отколкото дълг. В случая със суверенния дълг, възвращаемостта от инвестициите може да бъде разглеждана като нарастване на бъдещия растеж.

Добрата новина е, че в Китай по-голямата част от натрупаната задлъжнялост всъщност е използвана за финансиране на инвестиции, което по принцип създава активи подпомагащи бъдещия растеж. (Дали резултатите от последните правителствени решения да увеличат фискалния дефицит, за да стимулират икономиката, ще последват този пример за дългосрочно повишаване на растежа, остава да видим.)

Лошата новина е, че прякото кредитиране и разхлабването на кредитните стандарти в Китай, особено след кризата, предизвикаха инвестиции в активи в недвижими имоти и в тежката индустрия със стойност доста по ниска от разходите за създаването им. Възвращаемостта от тях е отрицателна.

Т.нар. дългов проблем на Китай по същество не е дългов проблем, а по-скоро инвестиционен проблем. За разрешаването му Китай трябва да реформира своята инвестиционна и финансова система, така че слабата или отрицателната възвращаемост на инвестициите да се превърне в силна и положителна. Това означава отвързване от държавата и прекратяване на правителствената подкрепа за притежаваните от държавата банки (които със сигурност няма да бъдат оставени да фалират).

Много развити страни също не успяват да инвестират в активи с висока възвращаемост, но по различна причина: напрегнатите им бюджети и увеличаващите се дългове ги възпират да инвестират твърде много. При това отслабване на растежа и намаляване на инфлацията, скоростта с която съотношението дълг-БВП може да се намали, се забавя значително.

За да стимулират растежа и заетостта, тези икономики трябва да започнат да обръщат повече внимание на вида дълг, който трупат. Ако дългът финансира осигуряващи растеж инвестиции, това може да се окаже много добра идея. Ако обаче той финансира „запълване на бюджетни дупки” и увеличаване на краткосрочното съвкупно търсене, това е изключително рисковано.

Разбира се ситуацията не е толкова проста. Възвращаемостта от публичните инвестиции се влияе от наличието или липсата на допълнителни реформи, които са различни за всяка отделна страна. А има и известен потенциал за злоупотреба, ако бюджетните разходи не се отчитат като инвестиции.

Днес, в среда с ниски дългосрочни лихви и недостатъчно съвкупно търсене в краткосрочен план (което означава че има малък риск от изтикване на частния сектор), би било грешка да не се разхлабят фискалните ограничения за инвестиции. Всъщност подходящият вид публични инвестиции вероятно биха довели до повече инвестиции от страна на частния сектор. Определянето на този вид инвестиции би трябвало да доминира сегашният дебат за дълга.

*Майкъл Спенс е носител на Нобелова награда за икономика, професор по икономика в Нюйоркския университет, изтъкнат гост-член на Съвета за външни отношения, член на управителния борд на „Институт Хувър” към Станфордския университет и председател на Съвета за нови модели за растеж към Глобалния дневен ред на Световния икономически форум. Бил е и председател на независимата комисия за растеж и развитие, международен орган, който между 2006 и 2010 анализира възможностите за глобален икономически растеж.

Европа и опасната носталгия

Хавиер Солана*

Европейският съюз страда от опасна носталгия. Копнежът не е само по „добрите стари дни” – преди ЕС по всеобщото мнение да посегне на националния суверенитет – разпалващи възхода на националистическите политически партии. Европейските лидери продължават с опитите да прилагат вчерашните решения в решаването на днешните проблеми.

Всеки очакваше да спечели от интеграцията на ЕС. Когато се присъедини някоя страна, тя получаваше финансова помощ, а съществуващите страни членки печелеха достъп до нов пазар. Предимствата, както се очакваше, се забелязваха не само по съвкупните данни, но също така по личния опит на отделните граждани.

Но реалността се оказваше малко по-различна. В началото на глобалната финансова криза от 2008 по-слабите икономики в ЕС навлязоха в период на стремително покачваща се безработица, особено сред младите хора, докато по-силните икономики се оказаха под натиск да „проявят солидарност” чрез спасяване на страните в затруднение. Когато по-силните икономики осигуряваха това спасяване, те включваха в условията искания за затягане на фискалната дисциплина, което се оказа пречка пред възстановяването на икономиките получатели на помощ. Малцина се оказаха доволни, голяма част обаче стовариха вината върху европейската интеграция.

В този контекст политическите партии и движения критикуващи или противопоставящи се на ЕС извоюваха значително предимство, особено в Западна Европа. Макар тези движения да не са нещо ново, подкрепата за тях нарасна до обезпокоителни нива по време на предизвикания от кризата хаос. След всяка неуспешна политика за подпомагане на икономическото възстановяване, европейците оставаха все по-разочаровани, което пораждаше популистки чувства и искания за връщане на националния суверенитет.

Политическите лидери канализирайки тези искания не просто искаха да възвърнат националния контрол във всички сфери, те също така отправяха послание за безразличие – че дори пълно отхвърляне – към чужденците, отразено в отговора им на притока на бежанци в Европа. Според тях всяка страна трябва сама да се защити по всички възможни начини, дори и това да означава заобикалянето на върховенството на закона.

Но докато икономическата болка, изпитвана от много европейци, наистина е реална, диагнозата на националистите за нейния източник е погрешна. Истината е, че ЕС може да бъде критикувана за начина, по който се опитва да се справи с кризата, но не може да бъде обвинявана за глобалните икономически дисбаланси, които разпалват икономическото съперничество от 2008 насам. Тези дисбаланси са отражение на един много по-голям феномен: глобализацията.

Това не означава, че глобализацията е нещо лошо. Отварящите се към света общества и икономики очевидно срещат значителни трудности, но също така им предоставя огромни възможности.

До неотдавна Европа беше лидер в отвореността към света. Всъщност европейският проект е в същността си огледало на отвореността, което влече след себе си сложни проблеми на живеещите в днешния глобализиран свят.

През 2014, когато ЕС прие официално осем бивши комунистически страни за членове, европейската отвореност достигна своя връх. Изглеждаше сякаш Европа навлиза в нова ера, в която върховенството на закона, демокрацията и индивидуалните права са неоспорими. Сега, когато западно европейските страни започнаха да се противопоставят на отвореността, същото направиха и източно европейските партньори. Дори в някои страни – особено в Полша и Унгария – национализмът и анти-европейските чувства избуяха. За лош късмет това доведе до ерозия на върховенството на закона.

Полша е най-големият получател на европейско финансиране и е единствената страна в ЕС, която избегна рецесията по време на кризата. Дори се радва на 23-годишен непрекъснат растеж. Нещо повече, полското общество силно подкрепяше ЕС от самото начало на членството си. Дори последните данни от евробарометър показват, че 55% от поляците приемат ЕС положително.

Но полското правителство, водено от дясната партия „Право и справедливост”, се опитва да промени това, определяйки европейските политики като заплаха за полската национална идентичност. Вместо дискусия за това как да се приспособят специфичните политики към полските национални интереси или да се засили гласът на страната на европейско ниво, „Право и справедливост” отхвърли всички европейски мерки и решения като пряко предизвикателство към това, което Полша е.

Тези претенции, в известна степен, се повтарят като ехо от унгарското правителство, водено от дясната партия „Фидес”. Конституционните реформи прокарани през 2013, заедно с други неща, разширяват правомощията на изпълнителната власт и създават нов държавен съвет, пълен с членове на „Фидес”, който да регулира медиите.

Някои казват, че ако Унгария днес кандидатства за приемане в ЕС, щеше да й бъде отказано. Що се отнася до Полша, ЕК стартира безпрецедентно разследване, в отговор на наскоро приетото законодателство, което, под претекст за „защита на националния суверенитет”, концентрира повече власт в ръцете на правителството.

Това представлява разочароващ обрат. В предишната професионална роля, бях свидетел, както малцина други, на присъединяването на Полша и Унгария към евроатлантическите институции. С очите си видях пламенността и надеждата на техните народи в този исторически момент. Затова ми е изключително трудно да разбера позицията им днес.

Разбира се, не е неразбираемо, че Полша и Унгария, чиито суверенитет в голяма степен беше узурпиран от Съветския съюз, са особено чувствителни към външните опити за оформяне на решенията им и имат по-силно чувство за национална идентичност от останалите страни в ЕС. Но отблъскването на ЕС няма да ги защити от променливите влияния на глобализацията. Дори обратното, то ще ги направи много по-уязвими към многобройните й проявления.

Някои използваха разочарованието от глобализацията като оправдание за връщането на протекционизма и са носталгично настроени към спокойните дни на здраво охраняваните национални граници. Други, с тъга си спомнят за националната държава, която никога не е съществувала реално и държат на националния суверенитет като повод за отказ от по-нататъшната европейска интеграция. И двете групи поставят под въпрос основите на Европейския проект. Но паметта им ги подвежда, а копнежите са измамни.

*Хавиер Солана е бивш Върховен представител на Европейския съюз за общата външната политика и сигурността, бивш Генерален секретар на НАТО и бивш външен министър на Испания. Понастоящем е президент на ESADE Център за глобална икономика и геополитика, виден член на Brookings Institution, и член на Съвета за глобалния дневен ред за Европа към Световния икономически форум.

Четвъртата джихадистка вълна

Карл Билд*

Силовият език все повече преобладава в дебатите за това как да се справим със заплахата от джихадисткия тероризъм. Водещи на телевизионни ток-шоута спекулират с начините за отскубване на контрола върху град Рака в Сирия или град Мосул в Ирак от ръцете на Ислямска държава, подмятайки че освобождаването на тези градове в края на краищата ще означава началото на края на проблема. А през декември Тед Круз, републикански кандидат в надпреварата за президент на Съединените щати, отиде твърде далеч в представите си с идеята за нанасяне на ядрени удари: „Не знам как ще изглеждат грейналите пясъци в тъмното, но бихме могли да разберем”, подхвърли той.

Подобни опростенчески изрази подценяват тежестта на предизвикателството. Както разкри в свой доклад Международната кризисна група, джихадистката заплаха е в своята четвърта от серията все по-опасни вълни. Ако успеем да избегнем надигането на една по-мощна пета вълна, това категорично ще означава, че сме се поучили от грешките си направени в търсенето на противодействие на предишните три.

Първата джихадистка вълна се надигна когато бойци доброволци от войната срещу съветската окупация в Афганистан се завърнаха у дома и започнаха атаки срещу режима, който намираха за неислямски. Това доведе до втората, далеч по-смъртоносна джихадистка вълна, когато Ал Кайда осъществи внушителна атака срещу „далечния враг”, с намерението да въвлече западните сили в силова конфронтация и открита война.

Глобалната контратерористична офанзива, която последва, успя в голяма степен да унищожи способностите на Ал Кайда да осъществява пълномащабни атаки. Но нахлуването в Ирак през 2003 създаде условия за третата вълна, предизвиквайки ужасяваща сектантска война между сунити и шиити, което позволи на Ал Кайда да се възползва от хаоса в една все по-раздробена държава.

В края на краищата т.нар. Сунитско пробуждане подкопа усилията на Ал Кайда в Ирак, а Арабската пролет от 2011 пренасочи политическото развитие в региона. Но неуспехът да се изгради приобщаващо управление в Ирак, в едно с ужасните репресии срещу протестиращите в Сирия, даде възможност на джихадистките лидери да надигнат четвъртата вълна.

Тази вълна безспорно е най-опасната. Десетки хиляди доброволци се присъединиха към усилията да се изгради халифат в Близкия изток. В същото време ИДИЛ се просмука в ред други кризисни зони и успя да набере или вдъхнови терористи дори сред западните общества, както показа чрез атаките в Париж, Брюксел и Сан Бернардино.

Справянето с тази заплаха ще изисква мощна идеологическа борба срещу силите на нетолерантността и омразата, изградени върху ислямската история на откритост и толерантност. Но идеологическата война сама по себе си няма да е достатъчна.

Ние на всяка цена трябва да открием истинските корени на джихадистката заплаха: конфликтите и провалените държави започващи от Западна Африка, минаващи през широкия Близък изток и стигащи до Южна Азия. Не джихадизмът обаче създаде днешните кризи. Напротив, лошото управление и държавните провали дадоха на джихадизма възможност да процъфти.

Справянето с тези причини ще бъде обезкуражаваща и отнемаща много време задача. Голяма част от региона навлезе в 21-ви век в плачевно състояние и на повечето места, нещата се влошиха още повече. Опитите за справяне с джихадисткото предизвикателство чрез репресии, както прави Египет днес, рискува да усложни проблема. А затварянето на ислямистите често им осигурява идеалната среда за привличане, индоктриниране и обучение. И обратното, отвореността трябва да даде възможност на демократичните ислямски политически сили да действат.

Въпреки мащаба на предизвикателството Западът няма ясна политика за това какво иска и как да го получи. Несъмнено трябва да бъдат използвани военни сили. Но възвръщането на контрола върху Рака и Мосул е най-лесната задача пред нас. Колко пъти западните сили си възвръщаха контрола върху провинция Хелманд в Афганистан или провинция Анбар в Ирак и какъв е резултатът?

Далеч по-трудно – и далеч по-важно – ще бъде да се изградят легитимни структури на едно приобщаващо управление, които да заменят онези на ИДИЛ. Те трябва да преодолеят усещането за преследване сред арабите сунити, както и виктимизацията на огромни групи от населението в региона, които таят омраза.

Без налична такава стратегия възвръщането на контрола върху Рака и Мосул просто ще е прелюдия към една далеч по-силна, пета джихадистка вълна, която за въвлечените в нея опитни бойци ще олицетворява последната епична битка с „кръстоносците” от Запада. Никак не е случайно, че ИДИЛ е нарекло своето пропагандно списание Dabiq, на името на мястото, където ислямската версия на Армагедона е предречено, че ще се случи.

Не трябва да поднасяме на тепсия възможности на нашите врагове. Вместо това ние трябва да проведем нашата идеологическа битка с тях, да се отнасяме с тях като с терористи, каквито те в действителност са, и да не им създаваме условия да процъфтяват. Джихадистите искат ескалация, за да ни тласнат към тотална конфронтация. Ако сме научили нещо от 2001 насам, то е че не трябва да падаме в техния капан.

*Карл Билд е външен министър на Швеция от 2006 до октомври 2014 година и министър-председател от 1991 до 1994, когато и договаря присъединяването на страната към ЕС. Бележит дипломат, който служи като специален пратеник на ЕС в бивша Югославия, като Върховен представител в Босна и Херцеговина, като специален пратеник на ООН на Балканите и е съпредседател на Дейтънската мирна конференция. Член е на Съвета за глобалния дневен ред към Световния икономически форум в Европа.

Време е за намаляване на гръцкия дълг

Мохамед Ел-Ериан*

За пореден път Гърция е в повратен момент. Със своите силно свити кешови наличности, изглежда страната няма да е способна да плати наближаващите дългови плащания през следващите няколко месеца. А се задава нов кръг продължителни и изпълнени със спорове дискусии с нейните кредитори, които в най-добрия случай ще доведат до поредното краткосрочно решение. Но май отлагането е за съжаление единствената възможност на преговарящите. Макар и да е грешният подход.

Когато една страна е изправена пред тежки проблеми с плащанията, тя има пет основни опции на разположение. На първо място страната може да намали монетарните си резерви и богатство, натрупани в по-добри времена и, второ, да вземе външен заем, за да посрещне задълженията си по падежите. Трето, тя може едновременно с това или по-късно да предприеме вътрешни мерки за бюджетна дисциплина (като увеличаване на данъците или орязване на разходите), които освобождават ресурси за посрещане на дългови плащания.

Четвърто, една страна с недостатъчно кешови наличности може също така да възприеме стратегии за стимулиране на икономическия растеж, като така генерира ръст на приходите, които след това да бъдат използвани за плащанията. А ако нищо от това не сработи тя може да се възползва от петата опция: да позволи на пазарните сили да извършат разчистване на планината от дългове независимо дали чрез много големи ценови движения (в това число и на валутния курс) или чрез обявяване на фалит.

Повечето икономисти са съгласни по отношение на идеалния микс и последователността на изпълнение на опциите. Т. нар. „красиво разплащане” изисква комбинация от вътрешни реформи, финансиране и благоразумна употреба на ценовия механизъм на пазара.

Но това, което изглежда добре на теория е доказано трудно да се осъществи на практика. За някои неща политиците са по-склонни да продължат да увеличават зависимостта на страните си от финансиране, макар това да увеличава риска от хаотично пазарно приспособяване, след което се налага да прокарат трудни структурни реформи и фискални ограничения. Поради тази причина много страни търпят болезнена дезинтеграция, която затруднява възможностите за избягване на спад на производителността, увеличава безработицата и, в най-лошите случаи, подкопава потенциала за растеж.

Във всеки случай, ако една страна вече е силно задлъжняла, тя ще осъзнае, че не е достатъчно нито финансирането, нито някакво реалистично приспособяване – икономистите наричат това проклятие „дългова котва”. При тези обстоятелства да се разчита на фискална дисциплина за освобождаване на вътрешни ресурси за обслужване на дълга е задушаващо за икономическия растеж. А прорастежните реформи за стимулиране на търсенето не могат да донесат бързи резултати за компенсиране на удара.

Външните кредитори от своя страна не са склонни да осигурят нужното финансиране на страната, за да може да се върне на терена, като тези осигурили финансиране по-рано често не са склонни да поемат загуби. Това оставя само една реална възможност: хаотично пазарно приспособяване.

Понеже подобно приспособяване не е толкова привлекателно за кредиторите, колкото за длъжниците, двете страни се впускат в отнемащи време кръгове от преговори от типа „отпускай и изисквай”, с надеждата че ще се появи изненадващо решение. Разбира се такова не се появява. Точно обратното, за времето, което губят, дългът расте още повече, което не само отслабва краткосрочните възможности на длъжниците, но също така ограничава притока на нови капитали и инвестиции, от критична важност за бъдещия растеж.

Това в сърцевината си е историята на Гърция. Като се избягват решителните действия за разрешаването на дълговото бреме, страната и нейните кредитори допринесоха за стигането до ситуация неудобна за всички. Европейските партньори на Гърция нямат какво да предложат за милиардите евро заети на страната. МВФ и ЕЦБ, всяка една поотделно възприела подхода на „отпускане и изискване”, поставят доверието към самите себе си в риск.

Но най-големите губещи са гръцките граждани, които страдат от една от най-тежките програми за намаляване на разходите в историята, но все още не могат да видят светлината в края на тунела. Между другото съотношението дълг-БВП днес е значително по-високо, от това което беше в началото на налагането на тежките ограничения. А младежката и продължителната безработица остават изключително високи обезпокоително дълго време.

Слабият растеж в Гърция през последните осем години се откроява ярко на фона на представянето на останалите членове на еврозоната, които са изправени пред парализиращ платежен натиск. Не по-малко пострадалите от Гърция Ирландия и Португалия се върнаха към положителния растеж. Дори Кипър се представя по-добре, избягвайки икономическия срив и възвръщайки си растежа през последните две години, докато Гърция отново изпадна в рецесия.

Представянето на гръцката икономика също изглежда слабо в сравнение с това на Исландия, една страна, която, при липсата на външна подкрепа, получена от Гърция, устоя на ужасното пазарно приспособяване. Макар тя да бе изправена пред много подобно икономическо свиване за няколко години, растежът се възстанови скоростно и сега далеч изпреварва този на Гърция.

Гърция и нейните кредитори (понастоящем главно държави кредиторки и многонационални институции) все още спорят за това как да решат задаващият се кешов проблем на страната, вместо да изгладят различията си и да се поучат от грешките на предишните си подходи. Колкото по-дълго те отричат действителността, толкова по-големи ще бъдат щетите – и толкова повече ще струва да бъдат поправени.

Отлагането и протакането е политически по-лесно, от постигането на пълноценно и трайно решение. Но това рядко работи. Гърция може да преодолее икономическите си трудности, само ако промени подхода си. По-конкретно Гърция и кредиторите й трябва да постигнат съгласие по взаимноприемлива програма за намаляване на дълга, което ще подпомогне вътрешните реформи, нужни за повторното запалване на гръцките двигатели на растежа и поставяне на вътрешните й задължения в съответствие с възможностите й. Подобен подход, който между другото е предпочитан от МВФ, би увеличил перспективите за бъдещия растеж в Гърция значително.

Ако чистата икономическа логика някак си не успее да осигури достатъчно мотивация за европейските партньори на Гърция да подкрепят намаляването на дълга, със сигурност това може да бъде сторено от първостепенната роля на Гърция в историческата за Европа бежанска криза. След осемте дълги години е време да дадем на Гърция нужната й помощ под формата на подходящо, съобразено с растежа намаляване на дълга.

*Мохамед Ел-Ериан е главен икономически съветник на Алианц груп и член на нейната Международна изпълнителна комисия. Председател е на Съвета за глобално развитие към президента на Съединените щати Барак Обама. Преди това е бил изпълнителен директор и главен инвестиционен съветник на PIMCO. Определен е за един от 100-те глобални мислители на 2009, 2010, 2011 и 2012 на списание „Форин полиси”.