„Новото нормално” в Китай

Мартин Фелдстийн*

Всяка година по това време китайското правителство организира  голяма конференция – спонсорирана от Центъра за проучване на развитието, официален тинк-танк към Държавния съвет на страната – който събира на едно място върховните китайски ръководители, изпълнителните директори на големите китайски и западни фирми, както и малка група от чуждестранни политици и представители на академичните среди. Китайският форум за развитие се провежда малко след годишния Народен конгрес. На форума говорителите, в това число министърът на финансите и ръководителят на централната банка, обобщават настоящите насоки на мислене на китайските ръководители. Официалната власт изслушва коментарите и предложенията на западния бизнес и участниците от академичните среди, както и въпросите и отговорите на сесията с премиера Ли Къцян.

Макар че следя внимателно срещите на Центъра за изследване на развитието от повече от десетилетие, открих че тазгодишната конференция се различава много от която и да е от предишните. Ключовата разлика беше официалното признание на китайските власти, че реалният ръст на брутния вътрешен продукт е спаднал трайно под средната стойност за последните три десетилетия от приблизително 10% годишно. Официалните власти са изчислили, че реалният БВП е нараснал със 7,4% през 2014 година, и че нивото най-вероятно ще спадне още – до 7% за тази година. Центърът за изследване на развитието представи детайлна оценка, показваща че нивото на растежа ще продължи да пада, достигайки до около 6% в края на настоящото десетилетие.

Фактически цялото китайско ръководство приема прогнозирания спад като „новото нормално” за тяхната страна. Всички те изглежда са се примирили с по-слабия растеж, което е доста изненадващо, понеже същите власти по-рано твърдяха, че Китай се нуждае от бърз растеж, за да поддържа заетостта и да избегне политически вълнения. 

Изглежда те разбират, че спадът на растежа няма да доведе до безработица, понеже забавянето е причинено от структурни промени в китайската икономика и фокусът се измества от експортно ориентирано тежко индустриално производство към нарастване на предлагането на потребителски услуги, което изисква по-голяма заетост за добавяне на същата стойност.

Въпреки това силният растеж си остава крайно необходим, понеже Китай все още е страна със сравнително ниски доходи и голяма бедност. Макар съвкупният реален БВП на Китай да е вторият в света след този на Съединените щати (и вероятно по-голям, ако се измери покупателната способност), доходът на глава от населението е едва 7 хил. долара, или приблизително 15% от този в Съединените щати. А и потреблението остава ниско – едва около 50% от БВП при включване на правителствени разходи и само 35%, ако се ограничим до разходите на домакинствата. Ето защо Китай има да извърви дълъг път, преди да достигне до целта поставена от нейното ръководство, а именно да стане едно „модерно проспериращо общество”.

Китайците виждат, че „новото нормално” се нуждае от промяна на стратегията за растеж от производствен към иновативен такъв. Но все още не е ясно как ще се постигне този иновативен растеж. Докато властите подлагат под съмнение доверието в пазарите, в Китай няма да влизат рискови капитали и „благодатно финансиране”, които подпомогнаха бума на иновациите в Съединените щати. Властите могат само да се надяват, че планът им за застраховане на банковите депозити, ще доведе до прехвърляне на депозитите от трите най-големи банки към много от по-малките банки в страната, давайки по този начин достъп до финансиране на местни нововъзникнали фирми.

Задават се и други икономически проблеми. Официалните власти признаха по време на форума, че най-големите рискове лежат във финансовия сектор, най-вече заради огромната задлъжнялост на местните правителства. В миналото правителството се справяше с проблемите причинени от тази задлъжнялост чрез банковата система като вливаше средства в банките.

Проблемите с околната среда са друг влияещ силно проблем на сегашния стандарт на живот в Китай. Но те също така представляват и потенциалния начин за увеличаване на БВП, при положение че съвкупното търсене е спаднало значително. Китай разбира, че високите нива на замърсяване на въздуха и водата създават дискомфорт и влошават общественото здраве. Правителствените разходи за справяне с щетите върху природата могат да погълнат жизненоважни средства, ако проблемите с търсенето се изострят, особено при очакваното вече  забавяне в предлагането.

Нещо повече, изключително слабото представяне на държавните предприятия, които продължават да играят огромна роля в тежката индустрия и в някои сектори на услугите, представлява силна спирачка пред растежа. Макар държавната политика да цели намаляване на ролята на тези фирми, за да може „пазарът да играе по-значителна роля при разпределението на ресурсите”, свиването на тези фирми може да се окаже трудно, имайки предвид силния им политически гръб в средите на Китайската комунистическа партия.

В същото време Китай налага забрани върху преките инвестиции от чужденци, ограничавайки видовете чуждестранни фирми и количеството дялове в съвместните предприятия, които те могат да притежават. Официалната политика е към намаляване на ограниченията за чуждестранните корпоративни инвестиции, особено в секторите на високите технологии и на услугите.

Имаше разбира се и много други въпроси, които останаха извън центъра на вниманието и не бяха дискутирани на тазгодишната среща на Китайския форум за развитие. Нямаше никаква информация за развитието на антикорупционната кампания на президента Си Дзинпин, макар  в частните разговори да стана ясно, че кампанията е приключила с решение за забавяне на действията, които вредят на производителността и растежа.

Нямаше дискусия също така за китайската кибер престъпност и за кражбата на западни технологии. Когато тази тема беше повдигната през 2014 година, премиерът Ли Къцян отрече категорично Китай да е съпричастна към подобно нещо, но отбеляза, че китайските фирми са атакувани от вътрешни източници. Нямаше също така, въпреки изразеното на Форума желание за кооперативност, дискусия за възможните китайски военни действия при отстояване на териториалните й претенции в Източно и Южнокитайско море.

Подобни срещи обаче дават полезен поглед към страна с такова голямо значение за глобалната икономика, което ще продължава да расте. Настоящото забавяне до достигане на „новото нормално”  прави такъв поглед още по-важен.

*Мартин Фелдстийн е професор по икономика в Харвардския универститет и почетен президент на Националното бюро за икономически изследвания. Председателствал е Съвета на икономическите съветници на президента Роналд Рейгън от 1982 до 1984 година. През 2006 година е назначен в Консултативния съвет за външно разузнаване към президента Джордж Буш, а през 2009 е назначен в Консултативния съвет за икономическо възстановяване към президента Барак Обама. Понастоящем той е в борда на директорите на Съвета за външни отношения, на Тристранната комисия и на Г-30, неправителствена международна организация, която се занимава с търсенето на решения за глобалните икономически проблеми.

Сбърканата макроикономика

Робърт Скиделски*

Допреди няколко години икономисти от всички цветове уверено заявяваха, че Голямата депресия никога няма да се повтори. И всъщност бяха прави. След избухването на финансовата криза през 2008 година, вместо това се сдобихме с Голяма рецесия. Правителствата опитаха да ограничат щетите като наливаха огромни количества пари в глобалната икономика и свалиха скоростно лихвите почти до нула. Но спирайки стремителното спускане от 2008-2009, те се оказаха без интелектуални и политически муниции.

Икономическите съветници уверяваха шефовете си, че възстановяването ще бъде бързо. И наистина имаше някакво съживяване, но през 2010 скоростта се забави. В същото време правителствата започнаха да трупат огромни дефицити – наследство от икономическия спад – докато възобновеният растеж очаквано се сви. В еврозоната страни като Гърция изпаднаха в дългова криза, а затрудненията на банките превърнаха частния дълг в публичен дълг.

Вниманието беше насочено към проблема с фискалните дефицити и съотношението между дефицитите и икономическия растеж. Трябваше ли правителствата предпазливо да увеличат своите дефицити, за да компенсират спада в търсенето при домакинствата и при инвеститорите? Или трябваше да се опитат да орежат публичните разходи, за да освободят пари за частно ползване?

Поддръжниците и на двете големи макроикономически теории могат да предложат политики за стимулиране на растежа. При първата икономиката ще нарасне, понеже правителството щеше да увеличи публичните разходи. При втората, понеже щеше да ги ореже. Поддръжниците на кейнсианската теория предлагат първата, а правителствата единодушно се спряха на втората.

Последствията от този избор са налице. Днес има широко съгласие, че затягането на фискалната дисциплина струва на развитите икономики 5 до 10 процента от ръста на брутния вътрешен продукт от 2010 година насам. Цялото това производство и приходи са безвъзвратно изгубени. Нещо повече, понеже фискалната дисциплина задуши икономическия растеж, това направи задачата за намаляването на бюджетните дефицити и националния дълг като дял от БВП много по-трудна. Орязването на публичните разходи не доведе до намаляване на дефицитите, понеже икономиката също се сви.

С това аргументите трябваше да се изчерпят, но не стана така. Някои икономисти твърдят, че правителствата изпаднаха в затруднение през 2010 година. Орязването на дефицитите щеше да забави растежа, но запазването им в тези размери щеше да направи нещата още по-лоши.

Кейнсианският лек от своя страна, пренебрегва ефекта от очакванията за фискалната политика. Ако общественото мнение вярва, че орязването на дефицита е правилното действие, последващото увеличени на дефицита ще изпари надеждата им за стимулиращия ефект. Очакванията на домакинствата и фирмите данъците да се повишат, за да се „плати” за извънредните разходи, ще доведе до увеличаване на техните спестявания. Страхувайки се от държавен фалит, дълговите пазари ще начислят на правителствата наказателна лихва върху техните заеми.

Сега следва най-важното. Заедно с обвързването си с решението за затягане на фискалната дисциплина, финансовите министри си позволиха и разхлабване на същата тази фискална дисциплина. Публичното обвързване с фискалното благоприличие им позволи да практикуват фискална поквара. Те успяха да създадат фискална илюзия като орязаха по-малко от обещаното. Повечето от финансовите министри направиха точно това.

Ето ви отговора за част от бъркотията, в която макроикономистите сами се вкараха. Веднъж вкарани вярвания и очаквания в икономически оборот, дори и наистина разумни, резултатите от фискалната политика стават трудно предвидими. Резултатите от политиките стават твърде зависими от това, което мислят хората. На икономически жаргон резултатите от политиките са „моделно зависими”.

Нобеловият лауреат Пол Кругман изля цялото си презрение срещу това, което нарече „кредит на доверие”, вярата, че фискалната политика трябва да е водеща над дълговите пазари. Но натякването, че настоящата политика влоши нещата не означава, че имаме подръка по-добра политика. Успехът на правилната политика може да зависи от обществените очаквания за резултатите от нея. Въпросът, на който няма отговор е защо обществото трябва да има погрешни очаквания.

Ако фискалната политика се намира в безпорядък, какво да кажем за монетарната такава. Централните банки се опитаха да избегнат необходимостта от кредита на доверие чрез печатане на пари – технически осъществено чрез изкупуване на правителствен дълг на вторичния пазар. Извънредните пари трябваше да се влеят в икономиката, съживявайки икономическата активност. Европейската централна банка наскоро стартира програма за изкупуване на дълг на стойност 1.1 трлн. евро, за да преодолее германското вето върху фискалната експанзия.

Но и ефектът от т.нар. количествени облекчения също зависи от очакванията. Ако дадем на бизнеса много пари, за да си възвърнем доверието му, те ще започнат да харчат повече. Ако обаче бизнесът няма доверие на политиките, ще започне да се запасява с пари в брой.

Резултатите от количествените облекчения в Съединените щати и Великобритания са противоречиви. Правителствата, нямайте съмнение в това, биха си взели пари по-евтино и при по-ниска доходност. Но банките не започнаха да кредитират с тези пари, отчасти защото ги използваха, за да плащат собствените си дългове и отчасти защото имаше слабо търсене на кредити. Основният положителен ефект от количествените облекчения беше върху цените на активите, преди всичко на финансовите активи. Но забогатяването на богатите не винаги води до увеличаване на харчовете им. То доведе просто до увеличаване на неравенството и до надуване на балон на активите, което може да докара нова финансова катастрофа.

И така влязохме в посткризисните времена без каквато и да е идея за правилните макро политики за възстановяване или за предотвратяване на бъдещ безпорядък. Големите надежди сега са насочени към подобрените финансови регулации, които да спрат свръхкредитирането. Тук обаче трябва да си отговорим на въпроса какво означава „свръх”? Ще продължат ли централните банки да настояват за инфлация от 2%? Или ще разчитат на „номиналните доходи”? Какви трябва да са новите фискални правила и как ще бъдат приложени в еврозоната?

Икономистите спорят отдавна за това дали пазарните икономики са естествено стабилни. Като кейнсианец съм твърдо убеден, че пазарните икономики имат нужда от стабилизиране чрез нарочни политики. Но кейнсианците трябва да приемат неудобната истина, че успехът на стабилизационните политики могат да се окажат зависими от бизнес общност с кейнсиански очаквания. Те се нуждаят от кредит на доверие, за да бъде тази общност на тяхна страна.

*Робърт Скиделски е почетен професор по политическа икономия в Университета на Уоруик и член на Британската академия по история и икономика. Член е също така и на британската Камара на лордовете. Автор е на тритомната биография на Джон Мейнард Кейнс. Робърт Скиделски започва политическата си кариера в Лейбъристката партия, след това става говорител на Консервативната партия по финансовите въпроси и е изключен от там след като открито се противопоставя на намесата на НАТО в Косово през 1999 година.

Дали затягането на кранчето от Фед ще задуши нововъзникващите пазари?

Джефри Франкъл*

Докато Федералният резерв е все по-близо до началото на един от най-дългоочакваните и отдавна предвиждани периоди на повишаване на краткосрочните лихви в Съединените щати, мнозина вече се питат как това ще се отрази на нововъзникващите пазари. Всъщност въпросът вече беше зададен през май 2013 година, когато тогавашният председател на Фед Бен Бернанке изненадващо обяви, че количествените облекчения трябва да бъдат „ограничени” по-късно същата година, предизвиквайки повишаване на дългосрочните лихви в Съединените щати и довеждайки до отлив на капитали от нововъзникващите пазари.

Страхът е, както ни напомни управляващият директор на МВФ Кристин Лагард, да не се повторят предишни епизоди, особено тези от 1982 и 1994, когато политиката на затягане от страна на Фед спомогна за ускоряването на кризата в развиващите се страни. Ако Фед реши да повиши лихвите тази година, кои нововъзникващи пазари ще се окажат най-ощетени от отлива на капитали?

Няма спор, че нововъзникващите пазари са силно чувствителни към условията на глобалния пазар, в това число не само към промените на краткосрочните лихви в Съединените щати, но също така към други финансови рискове, като например измененията в индекса на инвеститорските очаквания. Изобилието от капитали често е стимулирано от ниските лихви в Съединените щати, което успокоява глобалните финансови пазари, и рязко секва когато тези условия се променят.

След края на валутния срив в Източна Азия и съседните страни в края на 90-те години на миналия век, правителствата на нововъзникващите пазари научиха някои важни уроци. Пет ключови реформи се оказаха от голямо значение: въвеждане на по-гъвкав обменен курс, натрупване на по-голям резерв от чужда валута, въвеждане на хлабава фискална политика, заздравяване на баланса по текущата сметка и намаляване на дълга деноминиран в долари и друга чуждестранна валута.

Мнозина, но не всички, развиващи се страни и нововъзникващи пазари предприеха стъпки за въвеждане на тези необходими политики. Изборът им беше подложен на тест през 2008-2009 година, когато избухна глобалната финансова криза. Страните, които осъществиха тези реформи пострадаха сравнително по-малко. Онези, които не направиха нищо, особено страните със средни доходи в Централна Европа и в периферията на континента, изглежда бяха засегнати по-силно.

Във всеки случай, след 2001, много развиващи се страни преживяха своите исторически моменти на небивал приток на капитали, с които финансираха огромните си фискални дефицити и дефицитите по текущите си сметки. В резултат на намаления дълг и увеличените резерви, доверието в тяхната платежоспособност преживя бум между 2003 и 2007 година. През 2008 те се оказаха в достатъчно силна позиция, за да се справят с финансовата криза като си позволиха увеличение на бюджетния дефицит и така смекчиха срива от 2009. Чили беше лидерът в реформите, но и други страни – като Ботсвана, Китай, Коста Рика, Малайзия, Филипините и Южна Корея – също не прибегнаха до проциклични фискални политики.

За нещастие, отстъплението от тези политики изложи на опасност тяхното историческо „излизане” от перманентната криза. Страни като Бразилия не използваха възможността за възстановяване между 2010 и 2014 година чрез укрепване на собствения си бюджет и сега са в доста сложна ситуация. Някои от тези страни дори се възползваха от възобновените капиталови потоци, за да натрупат огромни дефицити по текущите си сметки след 2010 година. Подобни дефицити, в комбинация с високи лихви, спечелиха на Бразилия, Турция и Южна Африка място в списъка на петте най-застрашени страни, ударени доста силно от изявлението на Бернанке през 2013 година. Индия и Индонезия също бяха в този списък, макар че успяха да поемат в правилната посока след това (отчасти благодарение на новите правителства).

Има и страни – като Венецуела, Аржентина и Русия – които не предприеха никакви реформи. Те бяха временно в подем, заради високите световни цени на изнасяните от тях суровини, но това свърши миналата година.

По-невидимата заплаха е от деноминацията на дългове в долари и друга чуждестранна валута. Валутната криза от 80-те и 90-те години на миналия век се оказа особено опустошителна, понеже обезценяването доста често удря страни, които емитират дългове в долари. Това води до „валутно несъответствие” между задълеженията в долари и постъпленията, често деноминирани в местни валути. Когато стойността на долара се удвои спрямо песото или рупията, местните банки и производители, теглили кредити в долари, не могат повече да обслужват своите дългове. В следствие на този вреден ефект върху счетоводните баланси, обезценяването се превръща в свиване, водещо до тежка рецесия.

Повечето кредитополучатели от нововъзникващите пазари научиха уроците си от обрата на века, след като нестабилността на валутните курсове направи рисковете от валутно несъответствие по-реални. Когато международните инвеститори почукаха на вратата отново през 2003 година, много нововъзникващи пазари отказаха да заемат в долари или друга чуждестранна валута. Вместо това те обърнаха поглед към директните инвестиции в акции или в дълг деноминиран в местна валута.

Относителното отсъствие на несъответствие се оказа една от причините за по-доброто справяне с валутното обезценяване през 2008-2009 година, отколкото при предишните кризи. Изключения като Унгария, където собствениците на жилища безразсъдно заемаха в изглеждащите евтини евро и швейцарски франк, изпитаха последиците от това правило.

За съжаление през последните пет години много нововъзникващи пазари отново започнаха да взимат заеми в чужда валута. Макар че по-голямата част от правителствата продължават да бягат от доларов дълг, корпоративният сектор, както Банката за международни разплащания алармира, се изкушава от свръх ниските лихвени равнища. Частният сектор в Китай може да се окаже с най-големи проблеми. Повечето от скорошните им дългове пренебрегнаха трудно научените уроци от предишните кризи: те са деноминирани в чужда валута, краткосрочни са, управлявани са от сенчести банки и са гарантирани с ипотеки.

Въпреки че Фед все още не е предприел стъпки към вдигане на лихвите, очерталото се стабилно възстановяване на икономиката на Съединените щати и намеренията за затягане на монетарната дисциплина, анонсирани през последната година, доведоха до рязко поскъпване на долара спрямо повечето валути, в това число и спрямо валутите на нововъзникващите пазари и развитите страни. Ако затягането на монетарните стимули от страна на Фед се случи по-рано от средата на годината, е вероятно доларът да поскъпне още. Онези, които си играят с несъответствията може да изгорят.

*Джефри Франкъл е професор в Кенеди скуул ъф гавърмънт към Харвардския университет. Член е на Съвета на икономическите съветници по време на президентския мандат на президента Бил Клинтън.

Проследяването и американската свобода

Джоузеф Най*

Откакто Едуард Сноудън изнесе огромно количество документални данни от Националната агенция за сигурност, събирани както за граждани на Съединените щати, така и за други граждани, вниманието се съсредоточава изключително върху личния му живот. но по-важният въпрос, по-важен дори от факта, че Русия се съгласи да му даде временно убежище, е състоянието на гражданските свободи в Америка. Толкова голямо ли е лицемерието и на Съединените щати, в  каквото тя обвинява Русия, Китай и страни като тях?

За да отговорим на този въпрос е важно да направим разграничение между два проблема, които започнаха да се преплитат в обществения дебат: електронното проследяване на чужди субекти и вътрешното следене от страна на правителството на собствените й граждани.

Преди разкритията на Сноудън, кибершпионажа стана основен фокус на споровете в Американо-китайските отношения. Този проблем беше обсъден на юнската „неформална среща” на върха между президентите Барак Обама и Си Дзинпин и двете правителства, договорили се да създадат специална работна група по него.

Съединените щати обвиниха Китай, че използва кибершпионажа, за да краде интелектуална собственост в безпрецедентни размери. Сред останалите публични източници, трябва да се отбележи едно проучване на фирмата за кибер сигурност „Мандиант”, която е проследила , че много от тези атаки идват от поделенията на Народоосвободителната армия в Шанхай. Китай контрира, че също е жертва на множество кибер нападения, повечето от които с произход Съединените щати.

И двете страни имат основание. Ако прословутото марсианско човече погледнеше електронните потоци между Източна Азия и Северна Америка, вероятно щеше да забележи огромният двустранен трафик. Но ако погледнеше в базата данни, то вероятно щеше да види много различното съдържание.

Американската политика не е ориентирана към кражба на интелектуална собственост, докато китайската политика е ориентирана точно към това. В същото време двете правителства често взаимно си хакват компютрите, за да откраднат по старомодния начин политически и военни тайни. Шпионирането не е нарушение на международното право (макар и да нарушава различни национални закони), но Съединените щати твърдят, че кражбата на интелектуална собственост нарушава буквата и духа на международните търговски споразумения.

Не само Китай обаче краде интелектуална собственост. За някои от съюзниците на Америка, които открито заявяваха, че са шпионирани от Съединените щати, сега се разбра, че са правели същото по отношение на Съеднените щати. За Съединените щати, когато страната наблюдава неамерикански имейли, това е търсене на терористични връзки и често получената информация се споделя със съюзниците.

В този смисъл наблюдението може да е от полза както на Съединените щати, така и други страни. В края на краищата, част от заговора, довел до терористичните атаки от 11 септември 2001 година, е бил замислен от египтянин живеещ с Хамбург.

Но и американците не са безгрешни. Според разкритата от Сноудън информация, Съединените щати са следили официалните комуникации на Европейския съюз, подготвяйки се за търговските преговори. От това не произтичат взаимни ползи и се оказа грешно решение, за което Обама трябва да се разкае.

Вярно е, че е тактически полезно за Русия, Китай и други страни да съчетаят шпионския въпрос с гражданските свободи и да обвинят Съединените щати в лицемерие. Но тези обвинения неслучайно идват от страни с нестабилно върховенство на закона и тежка цензура върху интернет.

Сноудън разкри две ключови програми за проследяване в Съединените щати. На езика на гражданските свободи, преглеждането на съдържанието на съобщенията от подозрителни неамерикански източници, е по-малко осъдително. По-разгорещено обсъжданата програма е тази, в която Националната агенция за сигурност картографира местонахождението и посоката на телефонния трафик на американските граждани и ги съхранява за понататъшна проверка (както се предполага при наличие на съдебна заповед). Прилагането на технологичните възможности за съхраняване на т.нар. „чувствителна информация” повдига нов куп въпроси за нахлуването в личното пространство на гражданите.

Поддръжниците на програмата отбелязват, че тя не противоречи на настоящото законодателство и на философията на Американската конституция за контрола и баланса между властите, понеже законодателната и съдебната власт са дали своето съгласие. Противниците казват, че специализираният съд създаден през 1978 година след приемането на Закона за чуждестранната разузнавателна дейност, е проектиран за времената преди постъпването на чувствителната информация и че настоящите практики трябва да се отнасят към Патриотичния закон, прокаран след атаките от 11 септември.

Противниците призовават за приемането на нови закони. Миналият месец, настоящата законодателна рамка оцеля на косъм при гласуването (217 на 205 гласа) в Камарата на представителите. Но най-интересното беше разцеплението в двете партии. Опозицията се оформи от консервативното „Чаено парти”, републиканци и либералдемократи. Както изглежда въпросът ще бъде повдигнат отново, заради няколкото висящи законопроекта предлагащи промени в специализирания съд.

Вместо да покажат наяве лицемерието и примирението с ерозията на гражданските свободи, разкритията на Сноудън провокираха дебат, в който се предлага Съединените щати да се откажат от своите демократични принципи по традиционния небрежен начин. Америка е изправена пред размяната на сигурност срещу свобода, но отношенията между двете е далеч по-комплексно отколкото изглежда на пръв поглед.

Най-силните атаки срещу свободите идват когато несигурността е най-голяма, затова умерената размяна понякога предотвратява големите загуби. Дори и такъв велик защитник на свободата като Ейбрахам Линкълн суспендира основното конституционно право гарантиращо неприкосновеност на личността в извънредните условия на Американската гражданска война. А друго подобно решение, десетилетия по-късно, не е прието за погрешно и несправедливо и по-точно решението на Франклин Рузвелт за интернирането на японско-американските граждани в началото на Втората световна война.

В десетилетието след 11 септември 2001 година, махалото на обществените нагласи се придвижи твърде далеч в посока на търсене на сигурността, но започна да се връща обратно в отсъствието на нова голяма терористична заплаха. Според данните на скорошно проучване на две големи национални медии 39% от американците вече казват, че неприкосновеността на личността е по-важна от разследването на терористични заплахи, което е доста повече от 18% през 2002 година.

Иронията е, че програмите разкрити от Сноудън изглежда предотвратиха големи нови терористични нападения като подготвяната бомбена атака в Нюйоркското метро. И ако са успели, сега те могат да предотвратят и изработването на драконтови антитерористични мерки, което е целта на този дебат.

*Джоузеф Най е бивш помощник секретар по отбраната на Съединените щати и председател на Националния съвет по разузнаване. Професор е в Харвардския университет и е член на Съвета на световния дневен ред за бъдещето на управлението към Световния икономически форум.

Федералният резерв срещу ценовата стабилност

Робърт Хелър*

Има огромна разлика между мандатът даден на Федералния резерв за поддържане на „стабилни цени” – описан ясно в Закона за Федералния резерв – и избраната от самия Фед цел за инфлация до 2% годишно. Как тогава се случи така, че ръководството на Фед успя да замени второто с първото?

Терминът „стабилни цени” се обяснява като пакет от стоки и услуги, чиято стойност ще остане същата след 10, 50 или дори 100 години оттук нататък. Противно на това, ако в страната има 2% инфлация в рамките на десет годишен период, един и същ артикул, който днес струва 100 долара, ще струва 122 долара в края на десетата година. След 100 години цената ще е достигнала до невероятните 724 долара.

При последното изслушване от Конгреса, председателката на Фед Джанет Йелън се позова няколко пъти на мандата за поддържане на „стабилни цени”, но споменаваше целта от 2% инфлация годишно два пъти по-често. „Инфлацията в Съединените щати продължава да бъде под заложената от Комисията цел от 2%”, каза тя, а настоящата „политика по приспособяване остава подходяща за насърчаването на по-нататъшното подобряване на условията на пазара на труда и за подпомагане на връщането на инфлацията до нива от 2% в средносрочен план”.

Наистина ли Фед иска да увеличи годишната инфлация до 2%, което означава, че цените в страната ще нараснат с повече от 700% през следващото столетие? Точно това ли има предвид Конгреса, когато натоварва Фед със задачата по постигането на „стабилни цени”? Бившият председател на Фед Алън Грийнспан знаеше, че не това е имал предвид. На 2 юли 1996, по време на среща на Федералната комисия за свободните пазари, посветена на разширеното обсъждане на подходящите според Фед инфлационни равнища, Грийнспан зададе простичък въпрос: „За ценова стабилност ли говорим или за нулева инфлация?”, попита той. „Понеже всички знаем, че това са две различни неща”.

Дискусията бързо се завъртя към проблема за трудностите при точното измерване на инфлацията и нуждата да се изгради „спасителна мрежа” за избягване на дефлацията. Според Грийнспан, „Ценовата стабилност е онова състояние, при което очакваните промени в общите ценови равнища правят ефективни взетите от бизнеса и домакинствата решения”. Йелън, тогава управител на Фед, не остана много доволна. „Бихте ли споменали някаква цифра в подкрепа на казаното от Вас?”, попита тя. И Грийнспан го стори. „Бих казал, че цифрата е нула, ако инфлацията е подходящо измерена”, отговори той.

По същото време, по което заседаваше тази Федерална комисия, индексът на потребителските цени беше нараснал с 3% за година. По-голямата част от дискусията се фокусира върху това трябва ли Фед да забави ръста на годишните цени до 2% или до по-малко от 2%, като по този начин консолидира приходите направени в трудната битка срещу инфлацията, която политиците водиха през последните 15 години.

Грийнспан обобщи постигнатото съгласие: „...сега трябва да се обединим около 2%...”. и така се роди целта от 2% поставена от Фед. В последвалата дискусия няколко членове на Федералната комисия казаха, че инфлацията може да бъде намалена до по-малко от 2%, но никой не каза, че инфлацията трябва да бъде по-скоро по-висока, отколкото по-ниска, но все пак положителна, и така нивото беше утвърдено.

След това в дискусията Грийнспан убеди членовете на Комисията да запазят в тайна постигнатото съгласие за инфлационната цел. „Ще ви кажа, че ако постигнатото съгласие за инфлация от 2% излезе от тази стая”’ предупреди той, „това ще ни създаде повече проблеми отколкото можете да си представите”. Официалните минути на срещата не дават ясна представа за цялата дискусия относно инфлационната цел, която отне няколко часа и Комисията никога публично не спомена инфлационната цел от 2% годишно, докато председателят Бен Бернанке, предшественикът на Йелън, накрая не го направи през 2012 година.

Двупроцентовата инфлационна цел днес е в центъра на решенията на Комисията. Например, тъй като годишната инфлация остана 0,8% през декември 2014 година, по време на срещата на Федералната комисия за свободните пазари, проведена през януари 2015 година, няколко пъти Комисията подчерта нуждата от постигане на „прогрес до достигане на пълна заетост и 2% инфлация” чрез продължаване на постигнатото политическо съгласие. Повишаването на инфлацията днес е основна цел на действията на Фед.

Конгресът обаче не е давал мандат на Фед да преследва тази цел. Законът за Федералния резерв е категоричен: Фед трябва да постига „ценова стабилност” на валутата на Съединените щати, умерени лихвени равнища и максимална заетост. Затова докато инфлацията е някъде между нула и 2%, Фед трябва да обяви победа и повече да не се занимава с този въпрос.

*Робърт Хелър в бивш член на Управителния съвет на Федералния резерв.

Голямата сделка с Иран

Карл Билд*

Бавно, но сигурно преговорите на Иран с международната общност за нейната ядрена програма достигнаха до точката на пречупване. Но още по-важното е, че резултатът от тях може да се окаже повратна точка за нарастващо взривоопасния Близък изток. Сближаването на позициите между Иран и нейните партньори в преговорите по ключовия въпрос за ядрената програма на страната са очевидни. На този етап никой не е напълно убеден, че Иран разработва активна програма за производство на ядрени оръжия, макар преди време да имаше почти пълна убеденост, че страната е близо до сдобиването с него.

Сега фокусът на вниманието е върху факта, че на Иран ще е нужна поне година и повече, за да сглоби ядрена бомба, ако изобщо реши да го прави. Но концепцията за „недостигащото време” е съмнителна. Ако надеждата се изпари и режимът в Иран реши да анулира всички постигнати международни договорености, е твърде вероятно режимът там да се сдобие със свое оръжие, дори и ако страната бъде подложена на интензивни бомбардировки. Стратегическото ударение върху концепцията за „недостигащото време” е неоправдано.

Ключът към напредъка е да се помогне на Иран да се превърне от кауза в страна, ако мога да перифразирам Хенри Кисинджър. Иран трябва да се съсредоточи върху развитието на своите човешки и материални ресурси, за да стане част от процеса на превръщане на региона от зона на конфронтация, в зона на сътрудничество. Сделката по основния въпрос за ядрената програма е в центъра на този подход, но не по-малко важен е процесът на развитието на търговските и инвестиционни свързаности, които ще улеснят иранския преход от изолация към интеграция.

Заедно с навлизането на разговорите във финалната фаза, трябва да се постави и въпросът за санкциите. Това е така, понеже съвместният план за действие, по който страните се споразумяха през ноември 2013 година, на фона на всички тревоги на Запада по ядрения въпрос, няма изготвена пътна карта за нормализацията на Иран.

Така, както се очаква от консервативните сили в Иран да сложат край на споразуменията, се очаква и от силите в Съединените щати и други страни, печелещи от конфронтацията, да сторят същото. Иранските хардлайнери изтъкват съмненията си, че Западът някога ще вдигне санкциите срещу страната, докато техните западни аналози ще направят всичко по силите си, за да затвърдят тези съмнения. Спиралата на взаимно унищожителната дипломация може и да постигне резултат.

Затова Европейският съюз трябва да даде ясен сигнал, че е готов да поеме водачеството при преговорите за облекчаването и вдигането на ограниченията срещу Иран, като това очевидно трябва да бъде свършено в близко сътрудничество с партньорите на Европа. Санкциите за внос на петрол от страна на ЕС например, трябва да бъдат преустановени почти незабавно, ако бъде постигнато споразумение.

Едно споразумение трябва също така да бъде последвано от твърд политически ангажимент по други важни въпроси от взаимен интерес. Въпросът с възстановяването на Афганистан и Ирак е неотложен. И е базиран на близко сътрудничество със Саудитска Арабия и страните от Персийския залив, понеже само така е възможно постигането на взаимоизгодни споразумения в един стратегически важен регион.

Това обаче ще изисква на масата за преговори открито да се постави въпросът за Сирия. 

Четири години от избухването на гражданската война в страната и въпреки ужасяващата хуманитарна катастрофа в следствие от военните действия, международната дипломация не постигна нищо за прекратяване на насилието. Съветът за сигурност на ООН е разделен и неефективен и дори Русия, както изглежда, губи своето влияние върху Дамаск. Иран, Съединените щати и ЕС имат общ интерес да спрат войната, която причини разпада на сирийската държавност – с всички последици наблюдавани в Ирак от 2003 – и сплоти силите на сунитските джихадисти в целия регион. Дали прекратяването на гражданската война в Сирия е достатъчно условие за конструктивен диалог с Иран предстои да видим, но все пак това е възможност, която не е за изпускане.

Разговорите в Лозана, достигнали до финалната права, се ограничиха само до ядрения проблем, но отвъд споразумението по този въпрос стоят още много възможности и рискове. Пробивът може да доведе до фаза на интензивна дипломация, давайки на Иран възможност за дипломатическа нормализация и отваряйки й вратата за широкообхватно споразумение, с което да се даде ход на възстановяването на реда и стабилността в целия регион. Провал на преговорите от своя страна, макар да е малко вероятно да доведе до война, все пак може да предизвика развитие в тази посока и целият регион може да бъде въвлечен по-дълбоко в настоящия водовъртеж от хаос и насилие.

При вече поставен на масата, повече или по-малко, проблем за ядрената програма, е изключително важно да се реши въпросът със санкциите и нормализацията, и да не се изпуска възможността за широкообхватно регионално споразумение, което става все по-възможно. Ядрената сделка трябва да сложи началото на усилията на международната общност за въвличането на Иран в решаването на най-тежките проблеми на Близкия изток.

*Карл Билд е външен министър на Швеция от 2006 до октомври 2014 година и министър-председател от 1991 до 1994, когато и договаря присъединяването на страната към ЕС. Бележит дипломат, който служи като специален пратеник на ЕС в бивша Югославия, като Върховен представител в Босна и Херцеговина, като специален пратеник на ООН на Балканите и е съпредседател на Дейтънската мирна конференция. Член е на Съвета за глобалния дневен ред към Световния икономически форум в Европа.

Чили, страната в която свободата изковава успеха

Ричард Ран*

Защо Чили, Хонг Конг, Сингапур, Южна Корея, Естония и Каймановите острови са станали относително благоденстващи през последните десетилетия, докато други страни изостанаха? Отговорът в никакъв случай не е тайна, но често е пренебрегван и дори потискан от политици и медии в доста кътчета на света, понеже много от тях вярват, че истината ще отслаби собствената им политическа власт. Страните с върховенство на закона (което включва почтени и компетентни съдии), защитават частната собственост, имат свободна търговия и свободни пазари, имат относително ниски нива на данъчно облагане и бюджетни разходи, избягват пагубните икономически регулации, имат и достатъчно пари за поддържане на растеж, невиждан в другите страни.

От години много икономисти, навярно и във вашата страна, правят изследвания, доказващи горните твърдения и пишат за тези основни фактори на успеха. Обаче повечето американци и европейци, както и много хора в други части на света, не искат да разберат кои точно политики водят до успешна икономика. Живеем във време, в което хората получават по-голямата част от информацията от филмите и телевизионните програми, а не от книгите и списанията и си мислим, че е добре да направим няколко серии с информативни телевизионни програми, които показват истории за успеха от целия свят.

Започнахме своя филм за Чили тази седмица. Може би ще попитате: Защо Чили? Чили беше определяна като бедна държава преди 35 години, а днес в класацията на Световната банка тя е наредена сред „развитите страни”. Аржентина имаше най-висок доход на глава от населението в Южна Америка до 1983 година и почти два пъти по-голям доход на глава от населението от Чили по това време. Но през 2002 година Чили задмина Аржентина по доходи, а чилийската икономика продължава да расте по-бързо от аржентинската. Венецуела също беше богата държава заради свръх голямото си петролно производство и петролни резерви, но социалистическото правителство през последните години прахоса и унищожи това богатство, а доходите днес спадат главоломно.

Става обаче и по-лошо. Корумпираните лидери на Венецуела и Аржентина отдавна са под подозрение, че служат като проводник на иранските интереси и агенти. Преди няколко години Венецуела закупи аржентински правителствен дълг, по време когато никой не искаше да го купува, след като Аржентина обяви мораториум върху плащанията по предишни дългови емисии и все още дължи милиарди на чуждестранните инвеститори. Наскоро беше разкрито, че вероятната причина за убийството на аржентинския федерален прокурор Алберто Нийсман през януари, е заради разкритието, че иранците са финансирали покупката на аржентински дълг от страна на Венецуела, в замяна на информация за това колко тежка вода е нужна за ядрените реактори (в което Аржентина има значителен опит), за да се създаде плутоний за ядрени бомби.

Лесно е да разберем защо страните и хората са бедни и защо разрушителното поведение на Венецуела и Аржентина ги правят и поддържат бедни. По-трудно е да разберем как страните и хората стават богати (без да крадат от другите). Добрите политики и практики често трудно се забелязват. Корупционните действия на правителствата пълнят със съдържание нашите програми, филми и книги и вече може да стане ясно по какъв начин корупцията вреди на хората и на бизнеса. И все пак цялостния негативен ефект от корупцията върху икономическия растеж и създаването на работни места е слабо познат.

Една от основните причини за успеха на Чили през последните десетилетия е, че страната е с най-ниски нива на корупция в цяла Латинска Америка. Затова, за разлика от Аржентина и Венецуела, чуждестранните инвеститори не се страхуват, че техните инвестиции ще бъдат откраднати от корумпирани съдии или корумпирани министри и държавни служители. И именно заради това Чили се радва на засилен интерес от страна на чуждестранните инвеститори и там се създават работни места.

Климатът в по-голямата част от Чили е като този в Калифорния, но понеже е в Южното полукълбо, сезоните за отглеждане на растения са обърнати. Чили има подписано споразумение за свободна търговия със Съединените щати от 2004 година, а това позволява, като прибавим ниските разходи и бързия транспорт (по въздух и по море), на американците да ядат свежи плодове и зеленчуци през цялата зима. Чили има един от най-свободните търговски режими в света и продължава да договаря нови споразумения за свободна търговия.

Чили има стабилна демократична система от 1990 година, а правителствата се сменят периодично по оста умерено ляво и дясно. Нито едно от тези правителства, до днес, не е изменило на основната линия на икономически реформи през последните тридесет години, като става първата страна в света, която успешно приватизира системата си за социална защита, формула вече приета от тридесет други страни. Чили все още извлича ползи от ниските нива на държавния дълг, от сравнително ниското данъчно облагане, от малкото регулационни режими и от намалените правителствени разходи. Чили трябва да направи още едно простичко нещо, за да подсили икономическия си образ и то е да обезцени с няколко пункта своята валута, за да може стойността на едно песо да се изравни с тази на долара.

Чили, страна дълга 2000 километра, но само 100 километра широка, по протежението на Южния Пасифик, с многото снежни върхове на Андите, високи по над 6000 метра, предлага на туристите едни от най-красивите природни пейзажи на планетата и безкрайни възможности за приключения, както и всички удобства на една изключително модерна и благоденстваща икономика. Чили е предопределена да продължи своя успех и да стане изгряващата звезда на Латинска Америка.

*Ричард Ран е американски икономист. Старши  сътрудник е в Институт „Като” и е председател на Института за глобален икономичекски растеж