Политическите последици от финансовата криза

Хауърд Дейвис*

Може би не съм единственият професор по финанси, който, давайки идеи за есе на своите студенти, прибягва до въпрос свързан със следното: „Според вас, дали глобалната финансова криза беше причинена преди всичко от твърде голямата правителствена намеса на финансовите пазари или пък от твърде малката?” Когато изправих пред подобен или/или въпрос моят последен курс, те се разделиха на три.

Почти една трета са хипнотизирани от евтиния призив на хипотезата за ефективните пазари, твърдейки че правителствата са по природа грешни. Техните неадекватни намеси – особено чрез гарантираните от Съединените щати ипотеки през застрахователите Фани Мей и Фреди Мак, както и чрез Закона за обществените реинвестиции – изкривиха пазарните стимули. Някои дори използват аргумента на либертарианецът Рон Пол, винейки свръхучастието на Федералния резерв като кредитор от последна инстанция.

Друга една трета, в противоположния край на политическия спектър, наричат бившия председател на Фед Алън Грийнспан подлец. Всеизвестно беше нежеланието на Грийнспан да се меси на финансовите пазари, дори когато задлъжнялостта нарасна драматично, а цените на активите загубиха представа за реалността, което създаде проблема. По-общо казано, западните правителства, с техния мек подход към регулациите, позволиха на пазарите да излязат от контрол в първите години на този век.

Останалата една трета опитаха да балансират между двата подхода, казвайки че правителствата се намесват твърде много в някой сфери и твърде малко в други. Макар въпросът да не бе съзвучен с тестовата стратегия, все пак студентите трябваше да се спрат на нещо.

Сега, когато кризата е на седем години зад нас, как правителства и избиратели в Европа и Северна Америка отговориха на този важен въпрос? Показаха ли със своите действия, че мислят, че на финансовите пазари трябва да се наложи по-строг контрол или пък обратно, че държавата трябва да отхвърли спасяването и да остави финансовите фирми да изтърпят пълните последици от собствените си грешки?

От тяхната реторика и регулаторни политики става ясно, че повечето правителства отиват в третия, неутрален лагер. Да, те произвеждат изобилие от норми, разглеждат под лупа банковите отчети с безпрецедентна честота и наблягат на подобряването на разпределението на кешовите наличности, на заповедите на ключовите директори, че дори и дават предложения за членове на бордовете.

Но те изключват всякаква бъдеща подкрепа на правителствата или на централните банки за боледуващите финансови институции. Банките днес трябва да проявяват „силна воля”, показвайки как могат да бъдат уязвени без подкрепа на властите. Правителството ще си измие ръцете с тях, ако им се случи някаква неприятност: ерата на „твърде големите, за да фалират” изтече.

Може би този двукомпонентен подход беше неизбежен, макар да би било добре да знаем желаната крайна цел. Е ли това система, при която пазарната дисциплина отново доминира или регулаторите отново ще се качат на главите на мениджмънта в едно обозримо бъдеще?

Какъв е изводът за гласоподавателите? В първата вълна следкризисни избори посланието беше ясно за едни и мъгляво за други. Каквото и правителство да беше на власт когато кризата удари, независимо дали ляво или дясно, беше изритано и заменено от правителство с противоположни политически убеждения.

Това не бе общовалидно – особено за германския канцлер Ангела Меркел – но определено се оказа вярно за Съединените щати, Обединеното кралство, Франция и други страни. Франция се люшна от дясно в ляво, а Обединеното кралство отиде от ляво в дясно. Но присъдата на избирателите за техните правителства беше общо взето една и съща: нещата се влошиха при вашето управление, затова се махайте.

Но днес ние можем да видим едно по-последователно развитие. Трима германски икономисти, Мануел Функе, Мориц Шуларик и Кристоф Требеш, наскоро направиха впечатляваща оценка, базирана на повече от 800 проведени избори в западни страни през последните 150 години, резултатите от която нанесоха върху 100 финансови кризи. Основният им извод е очевиден: „политиците правят крайно десен завой след всяка финансова криза. Усреднено, крайно десните избиратели нарастват с около една трета в рамките на пет години след системна банкова криза”.

Голямата депресия от 1930-те, която беше резултат от катастрофата на Уол Стрийт от 1929, е най-очевидния и плашещ пример, който идва на ум, но тенденцията може да се наблюдава дори и в Скандинавските страни след банковите кризи там в началото на 1990-те. Затова не е учудващ, да кажем, възхода на Националния фронт във Франция предвид личната и политическа непопулярност на президента Франсоа Оланд. Има много по-могъщи въздействащи сили от екзотичния му личен живот и неспособността му да общува с избирателите.

Вторият важен извод, който Функе, Шуларик и Требеш правят е, че управлението става по-трудно след финансова криза, основно по две причини. Възходът на крайно десните лежи в основите на политическия пейзаж, който е особено фрагментиран, с повече партии и по-малък дял от гласове отиващи при управляващите партии, независимо от това дали са леви ли десни. Затова и решителните законодателни действия стават по-трудни.

В същото време се надига вълна от извън парламентарна мобилизация: повече и по-продължителни стачни действия, и повече и по-многобройни демонстрации. Контролът върху улицата от страна на правителството е изпуснат. Средният брой анти-правителствени протести се утроява, честотата на размириците се удвоява, а общите стачки нарастват с почти една трета. Гърция наскоро повиши тези стойности.

Единственият утешителен извод, който тримата икономисти правят е, че тези ефекти постепенно изчезват. Данните ни подсказват, че след пет години най-страшното е минало. Изглежда обаче нещата не се развиват добре за Европа, особено ако погледнем последните плашещи изборни резултати във Франция, да не споменаваме Финландия и Полша, където на власт дойдоха крайно десни популисти. Може би отговорът е, че часовникът ще започне да отброява на петата година след като кризата е напълно приключила, което все още не се е случило в Европа.

Затова изглежда на политиците ще им се налага да правят трудни сделки за известно време. А банкерите и финансистите, основно обвинявани за кризата, ще останат още известно време в грях, докато очакванията на избирателите за икономическа и финансова стабилизация не бъдат напълно задоволени.

*Хауърд Дейвис е първият председател на Данъчната служба на Обединеното кралство (1997-2003), бивш подуправител на Английската централна банка, бивш директор на Лондонското училище за икономика (2003-2011), генерален директор на Конфедерацията на британската индустрия и автор на книгата „Бъдещето на банкирането: възходът и падението на централното банкиране”.

Европейската солидарност в един свят на кризи

Жан-Клод Юнкер*

Краят на годината винаги е време за равносметка. С изтичането на 2015 вече можем да я определим като година, в която европейската солидарност – с риск да звучи прекалено драматично – се сблъска може би с най-голямото си изпитание, пред което се е изправяла след края на Втората световна война.

Европейската солидарност беше подложена на изпитание през по-голямата част от годината от гръцката криза – чието икономическо и социално влияние продължава да се усеща в еврозоната и като цяло в ЕС. От началото на годината разговорите за Гърция изпробваха търпението на всички ни. Бяха изгубени много време и доверие. Мостовете бяха изгорени. Бяха изречени думи, които не могат да бъдат върнати лесно назад. Видяхме как европейските демокрации застават една срещу друга.

Общо взето Европа погледна в пропастта. И това беше единственият път, в който бяхме на ръба и трябваше да отстъпим крачка назад. В края на краищата държавите членки на ЕС подкрепиха Гърция, бяха постигнати нужните договорености, започна изпълнението и спазването им, а новата програма се оказа на място. Европейската солидарност взе връх, а доверието започна да се възстановява. От ключово значение сега е да се проведат нужните реформи, а Европейската комисия да продължи да подкрепя гръцката страна с новата Програма за подпомагане на структурните реформи, като предоставя техническа помощ на всяка стъпка на едно все още дълго пътуване.

В същото време, европейската солидарност продължава да бъде подлагана на изпитание от бежанската криза. По-рано тази година ЕК изработи цялостна политика по миграцията и предприе незабавни действия по управление на кризата. Утроихме присъствието си в Средиземно море, за да спасяваме човешки животи. Противопоставихме се на криминалните мрежи от контрабандисти и трафиканти. Показахме солидарност със споразумението за преразпределение сред страните членки на хората нуждаещи се от международна защита.

Наскоро започнахме преместването на бежанци извън Европа и ще работим в тясно сътрудничество с Турция, която играе ключова роля в региона. Също така стартирахме ново партньорство с Африка, за изкореняване на причините за миграцията. А агенциите на ЕС продължават да помагат на често свръхзадлъжнелите национални власти в повечето засегнати страни членки да идентифицират, канализират и да снемат пръстови отпечатъци на влизащите мигранти, ускорявайки процеса по търсене на убежище и координирайки връщането на онези, които не са одобрени.

Ако изглежда така сякаш ЕС има решение на всичките си проблеми, то е защото, поне на теория, наистина ги имаме. На практика обаче сме далеч от решаването им. Може и да звуа като развален грамофон, но все още съм смутен от факта, че следването на решенията взети на най-високо политическо ниво, е толкова трудно.

Например, след всяка поредна среща на върха, лидерите казват, че ще изпратят гранична охрана, за да помогнат на Гърция да защити нашите външни граници, или че ще предоставят финансова помощ на нашите съседи в Йордания , Ливан и Турция, залети от огромен брой бежанци. Всеки път седмиците си минават без целите да бъдат постигнати и ангажиментите изпълнени. Вместо това ставаме свидетели на уморителна игра на взаимни обвинения, противопоставящи държавите от ЕС една на друга, на едно състезание към дъното, в което националните правителства омаловажават своите системи за прием на бежанци, за да ги направят по-малко привлекателни  от тези на страните след тях, а политиците от ляво и от дясно подхранват популизма, който носи единствено гняв, не и решения.

Трябва да имаме малко повече вяра в способностите на Европа да намери общо решение на проблемите засягащи силно всяка една държава членка на ЕС. Приемането на закони за търсенето на убежище в ЕС няма да отмени националните задължения за придържане към хуманитарните принципи и изискванията на международното право да се предлага убежище на хората в нужда. Напротив, това е общоприет стандарт за начина, по който страните от ЕС обработват молбите за убежище, създаващ справедлива система и предотвратяващ  струпването на хора на едно място.

Също така европейската гранична и брегова охрана, която но зависи от желанието на отделните държави и от политическите възможности да осигури нужните ресурси, ще ни позволи да възстановим реда и ефективно да управляваме външните граници на ЕС. И тази сфера решението трябва да е европейско.

Ако трябва да сравнявам времево бежанската криза и финансовата криза, бих казал, че сме се върнали към февруари 2010, когато европейските страни все още мислеха, че наличните инструменти на национално ниво са достатъчни за справяне с проблемите, за които сега знаем, че са изисквали координиран, европейски отговор.

Европейската солидарност трябва да надделее. Жестоките атаки в Париж през ноември яха атака срещу европейския начин на живот. Но ние не приемаме поражението. Няма да се поддадем на страха като изградим наново стените, които наскоро съборихме. Няма да позволим на извършителите на тези ужасни престъпления да ни вкарат в тяхното игрално поле.

Европа – любовта на живота ми. Един смел континент. С благородни хора. Място, възприемано като сигурно и справедливо по целия свят. Ние ще опазим тази репутация. Ние ще покажем своята издръжливост.

Европейската интеграция е многопластова и често сложна работа. Не винаги се справяме добре от първия път. Но, ако трябва да опиша Европа само с една дума, то тя би била „упоритост”. Заедно ние сме по-силни от предизвикателствата, пред които сме изправени. Заедно ще се справим с нещата, които ни разделят. Ще продължим да упорстваме и през 2016. И ще успеем.

*Жан-Клод Юнкер е председател на Европейската комисия.

Европейска политика с ислямско лице

Робърт Скиделски*

Призивът на Доналд Тръмп да бъдат изгонени мюсюлманите от Съединените щати предизвика следната размяна на реплики с двама мои млади приятели: „Ако изборът е между мюсюлманската имиграция и запазването на либералните морални ценности”, попитах аз, „какво бихте избрали?” И двамата отхвърлиха условието на въпроса. Имигрантите сами по себе си, казаха те, имат реакционерски морален кодекс, но техните деца, растящи в днешна Великобритания, Америка или континентална Европа, биха били коренно различни. Но дали това е така?

Въпросът ми не е насочен към ислямския тероризъм – привидният повод за избухването на Тръмп – а върху заплахата от огромната мюсюлманска имиграция за моралните устои, които моите млади приятели, както и повечето образовани европейци днес приемат безвъпросно. Тероризмът от друга страна, би ли се разтревожил, ако ислямът придобие нарастващо влияние върху британското право и политика?

Това не е просто хипотетична възможност. Мюсюлманското население в Европа наброява 44,1 млн. души през 2010, или 6% от общото. През 2011 във Великобритания е имало 2,7 млн. мюсюлмани (4,8% от населението), значително увеличение в сравнение с 1,6-те млн. през 2001. Предвид последните имигрантски тенденции, и по-важно, раждаемост над средната (три деца на семейство при средно 1,8 средно за британците), делът на мюсюлманите от населението на Обединеното кралство ще скочи значително през следващите десетилетия.

Голяма част от Европа върви по сходна демографска траектория. Разбира се демографията не е точна наука. Тя зависи преди всичко от предположенията за възрастовите профили, стандарта на живот, неравенството и т.н., и рано или късно нивата на раждаемост сред мюсюлманите ще се изравнят със средните национални. Но дотогава мюсюлманското население ще нарасне експлозивно – до 10-20% от общото население на Обединеното кралство. Важният въпрос е за последиците от това.

Либералите не се тревожат за етническата демография, понеже предполагат, че отделните индивиди в края на краищата ще се съобразят с нормите на обществото домакин. Стандартния аргумент е, че имигрантите обогатяват домакините, оставяйки всички несъвместими белези у дома. По специално тяхното политическо поведение ще се синхронизира с това на цялото население.

Ако това е вярно, социално-политическото влияние от промяната на етническия състав на населението е неутрално или дори полезно. Имигрантите от Алжир, Бангладеш, Пакистан или Турция в рамките на едно или две поколения ще станат европейци във възгледите и политиката. Религията им ще се превърне в частен въпрос, каквато е сега за повечето европейци и те ще се интегрират във всяко едно отношение.

Но историческите примери, според мен, са валидни в решаваща степен за малки по обем имигрантски населения и техните културни свързаности с местното население. (Дори и да е така, процесът на асимилация е труден.) Историческият опит предлага малко примери за социалните и политически последици за големите и по-изразителни културни различия в следвоенната миграция в Европа, особено от мюсюлманския свят. Несъвместимостите са далеч по-големи.

Същността на проблема е, че съвременната европейска цивилизация е секуларна, докато мюсюлманската цивилизация е религиозна. В Европа религията изгуби авторитета си над правото, законодателството, образованието, морала и бизнеса. Ислямският свят не е претърпявал подобни метаморфози. Там няма систематично разделение между религия и държава. Семейството, не нуклеарното, остава основна социална единица. Основните елементи на съвременния европейски политически живот – индивидуални права и отговорности, както и отчетността на управляващите пред управляваните – липсват, особено в арабския Близък изток.

Въпреки усилията за секуларизация, пропастта между мюсюлманския и западния светоглед, все пак, нараства през последните години, като религията възстанови силното си влияние в повечето мюсюлмански страни. Шариатското религиозно право – екстремна версия на което беше декриминализирана на Запад, но което осъжда прелюбодействието и хомосексуализма и е наказуемо със смърт – влияе пряко на техните правни разпоредби. Нещо повече, в много страни големи мнозинства от мюсюлманите казват, че Шариата трябва да стане официален закон.

В Европа исляма е най-бързо разрастващата се религия, а Шариата проникна в европейската правна система. В Обединеното кралство стотици шариатски съдилища отсъждат по въпросите на развода и други семейни проблеми, подтиквайки министъра на вътрешните работи Тереса Мей да обещае да преразгледа правата на шариатските съдилища и да „установи дали те са съвместими с британските ценности”.

Секуларизацията не е неизбежна. Както политическият философ Лари Зидентоп твърди, „секуларизацията е християнският дар за света”. Според Зидентоп, характеристики специфични за християнството водят до либералния индивидуализъм и липсват при другите големи световни религии.

Големият дар на секуларизма, от своя страна, е толерантността. Въпреки потресаващото отвръщане от религията в Европа през 21-ви век, секуларизмът служи като заместител на фанатизма, понеже секуларният порядък, за разлика от божественото откровение, никога не е окончателен.

Икономистите защитават миграцията като движение на отделни хора търсещи по-добър живот и призовават за допускане на повече имигранти, като средство за справяне със застаряващото население или за предлагане на работна ръка, която да върши „мръсната работа”. Но подобно събуждане на „икономическия човек” липсва при ключовите измерения на миграцията: хората носят със себе си своята култура през политическите граници. Ние не можем да приемем, че икономическият успех автоматично води до културно сближаване.

Това ни води обратно към Тръмп. Каквото и да се случи в Съединените щати, мюсюлманската имиграция в Европа ще продължи и дори ще се разшири през следващите няколко години. Сирийската катастрофа сама по себе си спомага за това. Въпреки това диалогът и образованието могат да направят така, че да се затвори пропастта между имигрантите и общностите домакини. Но може би няма да е възможно да се предотврати завръщането на религиозната политика – и конфликта, който религиозният фанатизъм носи. Ако искаме да избегнем влизането слепешката в едно много обезпокоително бъдеще, ние трябва да приемем, че провалът на интеграцията, не на тероризма, е най-голямата опасност, пред която сме изправени.

*Робърт Скиделски е почетен професор по политическа икономия в Университета на Уоруик и член на Британската академия по история и икономика. Член е също така и на британската Камара на лордовете. Автор е на тритомната биография на Джон Мейнард Кейнс. Робърт Скиделски започва политическата си кариера в Лейбъристката партия, след това става говорител на Консервативната партия по финансовите въпроси и е изключен от там след като открито се противопоставя на намесата на НАТО в Косово през 1999 година.

„Големият взрив” на аржентинската икономика

Мохамед Ел-Ериан*

Миналата седмица правителството на новоизбрания аржентински президент Маурисио Макри предложи дързък план за ревитализиране на силно пострадалата и блокирала икономика тормозена от висока инфлация. Във време на обезсърчаващи кризисни условия, никой не трябва да подценява важността на подобно действие не просто за Аржентина, но също така за други страни, където лидерите търсят упорито начини да се справят със собствените си икономически неволи.

Заради годините икономическа неуправляемост, аржентинската икономика се представяше лошо в продължение на десетилетия. Предишните правителства гледаха да избягват трудните политически решения и размътват излишно фундаменталните проблеми като налагаха неефективен контрол, изразяващ се най-общо в неправилно разпределение на ресурси и подкопаване на способността на Аржентина да генерира приходи нужни да покриват нейните вносни сметки, довело до вътрешни дефицити. Сегашният спад на цените на суровините влоши ситуацията, изтощавайки слабата динамика на растежа останал в икономиката, докато инфлацията растеше, бедността се задълбочаваше, което пораждаше всеобща икономическа несигурност и финансова нестабилност.

На теория, правителства в подобна ситуация имат пет основни опции за удържане на кризисните условия, в очакване да се проявят ефектите от мерките за съживяване на растежа и раздвижване на заетостта.

• Да се намалят финансовите резерви и богатството, натрупани докато икономиката се е справяла добре.
• Да се заемат пари от външни и вътрешни кредитори.
• Да се орежат незабавно публичните разходи като в същото време се създадат стимули за повишаване на ниските разходи на частния сектор.
• Да се съберат приходи чрез по-високи данъци и такси и да се печели повече от чужбина.
• Да се използват ценови механизми за ускоряване на приспособяването на икономиката, особено в търговията и финансовите взаимодействия с другите страни.

Чрез внимателно планиране и последователност тези пет мерки могат да помогнат не само за справяне с настоящите икономически и финансови проблеми, но също така да се създадат условия за по-висок растеж, за повече работни места и за финансова стабилност в дългосрочна перспектива. По този начин, те могат да удържат разпространението на икономическите трудности сред населението, да защитят най-уязвимите сегменти и да предоставят на бъдещите поколения по-добри възможности.

На практика обаче, правителствата често се сблъскват с усложнения, които подкопават ефективното прилагане на тези мерки. Ако политиците не са внимателни два проблема могат да се подсилят един друг и е възможно да тласнат икономиката към пропастта.

Първият проблем възникна, когато специфични фактори, реални или въображаеми, блокираха някои възможности от менюто за приспособяване. Някои мерки може вече да са се изчерпали: страната вече може би няма нужното богатство или резерви за запушване на дупките, както е възможно и да има недостиг на желаещи да отпускат заеми. Други мерки, каквото е фискалното приспособяване, трябва да бъдат прокарвани много внимателно, за да се избегне торпилирането на целите за растеж.

Вторият проблем е времето, като правителството се бори да гарантира, че мерките ще произведат ефект по правилният начин. Ефективното прилагане изисква разбирането на ключовите характеристики на икономическото и финансовото взаимодействие, в това число не само обратната връзка, но също така поведенческите аспекти на частния сектор. И всичко това трябва да бъде внимателно координирано с подходящите реформи за стимулиране на търсенето, които допринасят за силен, траен и приобщаващ растеж.

Именно тук е историческото изключение в подхода на правителството на Макри. Макри пое президентството с взривен старт, предлагайки дръзка – и високорискова – стратегия, която се основава на агресивна ценова либерализация и поемане на количествения контрол пряко и от центъра, с водещите пет мерки, свързани с необходимото управление и финансова поддръжка. Вече повечето експортни такси и валутен контрол бяха премахнати, данъците върху доходите бяха орязани а валутния курс стана плаващ, което доведе незабавно до 30-процентно обезценяване на песото.

В исторически план само няколко правителства са следвали този тип подход, а още по-малко с подобна отдаденост. Всъщност, повечето правителства са се поколебали, особено когато става дума за пълна валутна либерализация. Когато правителствата поемат по този път, те обикновено го правят след  – или успоредно с – осигуряване на финансови инжекции и усилия да удържат предлагането.

Причината е ясна: чрез отпускане на време за нареждането на декорите за либерализация, правителствата се надяват да ограничат първоначалния скок в инфлацията на цените, като по този начин избягват спиралата заплати-цени и обуздават отлива на капитали. Те се тревожат, че ако тези проблеми изникнат, това би могло да дерайлира реформаторските мерки и да подкопае обществената подкрепа нужна за налагането им.

За съживяване на аржентинската икономика по един траен и приобщаващ начин, правителството на Макри трябва да действа бързо, за да мобилизира достатъчна външна финансова помощ, да генерира допълнителни вътрешни ресурси и да прокара по-дълбоки структурни реформи. Ако това стане, дръзката икономическа стратегия на Аржентина ще стане модел за останалите страни, сега и в бъдеще. Но ако този подход се провали – независимо дали поради неправилно прилагане или поради надигащо се народно недоволство – останалите страни ще станат още по-колебливи при вдигането на контрола и пълната либерализация на валутите им. Последващата политическа бъркотия  би била лоша за всички.

*Мохамед Ел-Ериан е главен икономически съветник на Алианц груп и член на нейната Международна изпълнителна комисия. Председател е на Съвета за глобално развитие към президента на Съединените щати Барак Обама. Преди това е бил изпълнителен директор и главен инвестиционен съветник на PIMCO. Определен е за един от 100-те глобални мислители на 2009, 2010, 2011 и 2012 на списание „Форин полиси”.

Фед застрашава развиващите се пазари

Майкъл Спенс*

Федералният резерв на Съединените щати най-накрая, след като почти десетилетие се придържаше към много ниските лихви, вдигна тези по федералните облигации – лихви, които всички други лихвени нива в икономиката следват – с 25 базисни пункта. Това означава ново по-високо ниво от все още минималните 0,5%, а председателят на Фед Джанет Йелън предпазливо обеща, че всяко друго вдигане в бъдеще ще бъде постепенно. Предвид състоянието на икономиката на Съединените щати – реален ръст от 2%, стабилен пазар на труда и достатъчно доказателства за нарастване на инфлацията до 2-процентовата цел на Фед – смятам, че повишаването на лихвата е разумна и предпазлива първа стъпка към нормализация (разбирано като по-добър баланс между кредитори и длъжници).

Обаче други централни банки, особено в икономики, където разликата между реален и потенциален растеж е по-голяма от тази в Съединените щати, няма да последват Фед. Това означава наближаващ период на сериозно разминаване в монетарните политики, с неясни последици за глобалната икономика.

Предвид това, малката промяна на лихвата в Съединените щати няма да произведе драматични размествания в глобалните капиталови потоци. Но пътят на нормализация на лихвите следван от американската монетарна политика, би произвел взривен ефект, икономически и финансов, особено под формата на валутна колебливост и изтичане на капитали от възникващите икономики.

Причината, поради която би трябвало да се страхуваме от подобна възможност е, че световното икономическо равновесие е крехко и нестабилно – и би могло да се разклати опасно без планирана и координирана политическа намеса. Повишаването на лихвите от Фед може и да не преобърне нещата, но нещо друго изглеждащо безвредно би могло.

Не е нужна дълга памет, за да разберем как едно сравнително умерено разместване на пластовете може да предизвика несъразмерно големи пазарни реакции. Да си спомним например „острото раздразнение”, което размъти финансовите пазари през пролетта на 2013, след като тогавашният председател на Фед Бен Бернанке каза, че политическите технолози обмислят постепенно прекратяване на програмата за количествени улеснения.

Но това изявление беше изненадващо (както девалвацията на китайския юан миналото лято). Капиталите, които се изляха във възникващите пазари в търсене на доходност, каквато вече нямаше в напредналите икономики, рязко смениха посоката. Нито един инвеститор не иска да се окаже на опашката. Паникьосаната глобална финансова система, каквато имаме и сега, не се оказа толерантна към неприятните изненади.

За разлика от острото раздразнение и обезценяването на юана, вдигането на лихвата от Фед обявено на 16 декември определено не беше изненадващо. Затова твърдящите, че стъпката на Фед ще доведе до колебливост на международните капиталови потоци, вече трябваше да са свидетели на това. Всъщност почти универсалното очакване за вдигане на лихвите в Съединените щати не доведе до скок на капиталовите потоци или на цените на активите.

И все пак широко споделените тревоги остават. Международният валутен фонд например, е на мнение, че каквото и да е повишаване на лихвата от Фед ще се нуждае от „ефективна комуникационна стратегия за монетарните политики” – любезен начин да се каже, че всяко монетарно затягане в Съединените щати и други напреднали икономики е прибързано.

Причината е, че възникващите икономики са станали опасно зависими от ниските лихви и високите цени на суровините. Много компании от възникващите пазари са в силно уязвима позиция с тежката си задлъжнялост в чужди валути. Ако бягството на капитали се случи последиците ще бъдат ужасни: пресъхване на кредитирането, затруднения в балансовите плащания, инфлация, повишаващи се лихви, фискални затруднения и понижаване на кредитния рейтинг – всичките предполагащи още бягство на капитали.

Европейците също станаха зависими от ниските лихви, с Европейската централна банка като ключова стабилизираща сила. Без намеса на ЕЦБ, започнала през 2012, за да предотврати покачването на доходността по правителствените дългови книжа, би имало постоянен риск за еврозоната – и всъщност за цялата постройка на ЕС – от държавни фалити.

Но в края на краищата Европа се облагодетелства от падащите цени на суровините. И обратно, много възникващи икономики, силно зависими от приходите от износ на суровини, бяха подложени на натиск заради спада в цените на суровините, което доведе до муден растеж в развитите икономики и забави растежа в Китай. Бягството на капитали добави нови загуби към и без това тежкото им състояние – в някои случаи дори катастрофални.

От финансовата криза през 2008 насам, светът привикна с подобни обвързвания и пренасищане. И днес политическите отговори на кризите остават децентрализирани. Не съществува ЕЦБ за възникващите икономики. Те не могат да бъдат сигурни за подходящите реакции на своите политици към резкия отлив на капитали или за техния капацитет за използване на политически инструменти, резерви и счетоводни баланси. Те също така не могат да бъдат напълно уверени за скоростта и ефективността на международния политически отговор, който иначе би могъл да действа като „разкъсващ омагьосания кръг”.

Истината е, че възникващите пазари, които се възползваха след кризата от 2008 от китайския икономически растеж, повишаващите се цени на суровините и евтиния чуждестранен капитал, сега трябва да се приспособяват към обраните тенденции сред всички тези фактори. Необходимите промени в тези пазари ще са комплексни, рискови и не изцяло под техен контрол.

Макар Фед да вдига лихвите, благоразумно съчетано с ударение върху малките и постепенни стъпки, с ръка на спусъка, притесненията за непредвидимите последици все още са основателни. Би било неразумно да предполагаме, че след първоначалното вдигане, системният риск някак си е изчезнал.

В дългосрочна перспектива, разбира се, възникващите пазари ще спечелят от нормализацията на лихвите, понеже те повече няма да изпитват изкривяванията и неравновесията, водещи до неустойчив растеж. Но трудната част ще бъде да се придвижим от точка А до точка Б без произшествия.

*Майкъл Спенс е носител на Нобелова награда за икономика, професор по икономика в Нюйоркския университет, изтъкнат гост-член на Съвета за външни отношения, старши сътрудник в „Институт Хувър” към Станфордския университет и председател на Съвета за нови модели за растеж към Глобалния дневен ред на Световния икономически форум. Бил е и председател на независимата комисия за растеж и развитие, международен орган, който между 2006 и 2010 анализира възможностите за глобален икономически растеж.

Нова ера за Близкия изток

Джефри Сакс*

Съединените щати, Европейският съюз и водените от Запада институции като Световната банка постоянно се питат защо Близкият изток не може да се управлява сам. Въпросът е зададен честно, но без много задълбаване. Все пак, единствена и най-важна пречка пред доброто управление в региона е дефицитът на самоуправление.

Един век е достатъчен. През 2016 ще отбележим началото на нов век в самостоятелната близкоизточна политика съсредоточена досега основно върху предизвикателствата на устойчивото развитие.

Съдбата на Близкия изток от последните 100 години е белязана през ноември 1914, когато Османската империя избира страната на губещите в Първата световна война. В резултат на това империята се разпада, като страните победителки, Великобритания и Франция, поемат хегемонен контрол върху нейните остатъци. Великобритания, вече контролираща Египет от 1882, налага ефективен управленски контрол върху днешен Ирак, Йордания, Израел, Палестина и Саудитска Арабия, докато Франция, контролирала голяма част от Северна Африка, поема контрол върху Ливан и Сирия.

Формалният мандат на Обществото на народите и други инструменти на хегемонията се упражняват, за да гарантират на Великобритания и Франция властта над петрола, пристанищата, корабните трасета и външната политика на местните лидери. На територията, която по-късно става Саудитска Арабия, Великобритания подкрепя уахабитския фундаментализъм на Ибн Сауд срещу арабския национализъм на хашемитите.

След Втората световна война Съединените щати повдигат интервенционистката мантия, последвано от подкрепен от ЦРУ военен преврат в Сирия през 1949 и още една операция на ЦРУ за събарянето на иранския лидер Мохамед Мосадех през 1953 (за да запазят контрола на Запада върху петрола на страната). Това отношение продължава и до днес: свалянето на либийския лидер Муамар Кадафи през 2011, събарянето на египетския лидер Мохамед Морси през 2013 и последвалата война срещу сирийския лидер Башар ал-Асад. За почти седем десетилетия Съединените щати и техните съюзници постоянно се намесват (или подкрепят вътрешни заговори) и махат правителства, които не са достатъчно послушни.

Западът също така въоръжава целия регион с оръжия за стотици милиарди долара. Разположените в целия регион американски военни бази и провалящите се операции на ЦРУ оставят огромно количество въоръжение в ръцете на агресивните врагове на Съединените щати и Европа.

Затова, когато западните лидери питат арабите и други в региона защо не могат да се самоуправляват, те трябва да са подготвени за следния отговор: „От цял век, вашите намеси подкопават демократичните институции (като отхвърлят резултатите от изборите в Алжир, Палестина, Египет и другаде), подклаждат повтарящи се и вече хронични войни, въоръжават най-агресивните джихадисти по ваша заповед и създават полета на смъртта, които днес са се разпрострели от Бамако до Кабул”.

Какво, в такъв случай, трябва да бъде направено, за да се постигне един нов Близък изток? Ще си позволя да предложа пет принципа.

Първо, и най-важно, Съединените щати трябва да прекратят тайните операции на ЦРУ целящи свалянето  или дестабилизирането на правителства където и да е по света. ЦРУ е създадено през 1947 с две основни задачи – едната все още актуална (събиране на разузнавателна информация), а другата катастрофална (тайни операции за сваляне на режими, смятани за „враждебни” за интересите на Съединените щати). Президентът на Съединените щати може и трябва, чрез административна заповед, да прекрати тайните операции на ЦРУ – и по този начин да сложи край на досегашния натиск и насилие, които упражняват преди всичко в Близкия изток.

Второ, Съединените щати би трябвало да преследват своите понякога легитимни външнополитически цели в региона чрез Съвета за сигурност на ООН. Настоящият подход на създаването на водени от Съединените щати „коалиции на желаещите” не просто се провали, той също така докара до там, че дори легитимни американски цели като спирането на Ислямска държава, да бъдат блокирани заради геополитически съперничества.

Съединените щати биха спечелили повече, ако подлагат на гласуване в Съвета за сигурност своите външнополитически инициативи. Когато Съветът за сигурност отхвърли войната в Ирак през 2003, Съединените щати щяха да постъпят мъдро, ако се бяха въздържали от нахлуване. Когато Русия, постоянен член с право на вето в Съвета, се противопостави на подкрепеното от Съединените щати сваляне на сирийския президент Башар ал-Асад, Съединените щати щяха да постъпят мъдро, ако се бяха въздържали от тайните операции за махането му. И сега, целият Съвет за сигурност би се обединил около глобалния (а не само на Съединените щати) план за справяне с Ислямска държава.

Трето, Съединените щати и Европа трябва да приемат истината, че демокрацията в Близкия изток ще доведе до много победи на ислямисти в изборите. Много от избраните ислямистки режими ще претърпят провал, както много слабо представящи се правителства правят. Те ше бъдат свалени от власт на следващите избори или от улицата, или дори от местни генерали. Но продължителните усилия на Великобритания, Франция и Съединените щати да държат всички ислямистки управления извън властта единствено и само възпират политическото съзряване на региона, без всъщност да постигат или осигуряват дългосрочен успех.

Четвърто, местните лидери от Сахел до Северна Африка и Близкия изток, та до Централна Азия, трябва да разберат, че най-важното предизвикателство пред ислямския свят днес е качеството на образованието. Регионът изостава далеч зад подобни на него със средни доходи в областта на науката, математиката, технологичните иновации, предприемачеството, развитието на малкия бизнес и оттам на създаването на работни места. Без вискокачествено образование, има малки възможности за икономически просперитет и политическа стабилност където и да е.

Накрая, регионът трябва да реши изключителната си уязвимост към природна разруха и от свръхзависимостта си от въглеводорода, особено пред перспективата за глобална преориентация към нисковъглеродна енергия. Преобладаващо мюсюлманския регион от Западна Африка до Централна Азия е най-гъсто населеният сух регион, с ивица от 8 хил. километра без вода, с пустини, нарастващи температури и несигурност за изхранването.

Това са истинските предизвикателства пред Близкия изток. Сунитско-шиитското разделение, политическото бъдеще на Асад и доктриналните спорове са без съмнение с по-малка важност в дългосрочен план за региона от непосрещнатите нужди от качествено образование, умения за работа, напреднали технологии и устойчиво развитие. Много смели и прогресивни мислители от ислямския свят трябва да помогнат за пробуждането на своите общества за реалностите,а благосклонните хора по света трябва да им помогнат да го направят чрез мирно сътрудничество и със слагане на край на имперските войни и манипулации.

*Джефри Сакс е професор по устойчиво развитие, професор по здравни политики и здравен мениджмънт и директор на Института за Земята към Колумбийския университет. Той е и специален съветник на Генералния секретар на ООН за Целите за развитие на хилядолетието.

Каква ще е бъдещата роля на Китай в международните финанси?

Паола Субачи*

Нобеловият лауреат Робърт Мъндел веднъж каза, че „великите сили имат велики валути”. Китай, чието правителство Мъндел съветваше дълго време, изглежда е взело тази бележка присърце, настоявайки пред МВФ години наред да включи юана в кошницата от валути, образуващи стойността на резервните активи на Фонда, а именно Специалните права на тираж (СПТ). И днес МВФ реши да направи точно това, по-точно да гласува огромен вот на доверие на китайската способност да играе основна роля в международните финанси.

Без съмнение Китай направи забележителен прогрес за сравнително кратък период от време. От 2009 делът на китайската търговия извършвана в юани нарасна от по-малко от 1% до повече от 20%. И юанът сега е сред четирите световни валути използвани за международни плащания.

Но 3-процентовия дял на юана в глобалните плащания остават далеч назад от дела на долара (45%) и еврото (27%). Нещо повече, ръстът в употребата на юана в търговията се съсредоточава предимно в Азиатско-тихоокеанския регион и по-специално в транзакциите между Китай и нейните съседи. А търсенето на активи деноминирани в юани остава сравнително ниско и възлиза чисто на 1,5% от общите банкови депозити в юани държани извън Китай.

Контрастът между юана и останалите валути в кошницата на СПТ е пълен. Офшорният пазар на облигации в юани възлиза само на 0,5% от общия световен, при 40% в долари, 41% в евро, почти 10% в паундове и 2% в йени. Стойността на заемите деноминирани в юани – 188 млрд. юана (29,2 млрд. долара) – е нищожен, особено като се има предвид, че почти 50% от общите международни банкови задължения са деноминирани в долари, приблизително 30% в евро и около 3% в йени. А юанът е 0,6-1% от глобалните резерви в чужда валута държани от централните банки, докато доларът и еврото са съответно 62% и 23%.

Накратко, за разлика от останалите валути в кошницата на СПТ, юанът е международна валута в процес на изграждане, както Китай е икономическа и финансова сила в растеж. Всъщност, както повечето развиващи се страни, Китай остава „недоразвит кредитор”, който заема предимно в долари и при необходимост да заема от международните пазари, страната досега е издавала повечето от дълга си в долари, не в юани. Несъмнено китайското положение в международните финанси няма връзка със статуса й в международната търговия.

Въпреки това има отчетливо усещане, че юанът ще стане ключов играч на глобалните финансови пазари. Все пак, за разлика от останалите развиващи се страни – дори най-големите сред тях като Бразилия, Индия и Русия – Китай има икономика, която е достатъчно голяма да произведе критичната маса за развитието на своята валута.

Нещо повече, китайските лидери са твърдо решени да дадат тласък на реформите – особено на банковия сектор и държавните предприятия – които ще подпомогнат ускоряването на развитието. Те дадоха ясно да се разбере, че една от ключовите им цели за следващите пет години е да намалят дупката между международната репутация на юана и „най-големите” световни валути, като съдействат за разширяването на употребата на юана далеч отвъд Азиатско-тихоокеанския регион.

Важно е да се отбележи, обаче, че китайските лидери изглежда не очакват юана да измести долара като доминираща международна валута. Техният подход – основан на вярата, че една по-диверсифицирана, а по този начин и по-ликвидна, международна монетарна система би допринесла за една по-балансирана и по-малко колеблива глобална икономика – е по-прагматичен. Очаквайки изместване от една доларово-базирана (и в по-широк смисъл доминирана от Съединените щати) система към една многовалутна, многополярна система, китайските лидери полагат основите на своята страна (и валутата й) като една от големите, заедно с другите велики сили.

Тази цел без съмнение изглежда постижима. Всъщност, изявлението на управляващия директор на МВФ Кристин Лагард за шансовете на юана да се присъедини към кошницата от валути съставляваща СПТ по-рано тази година – въпросът е „не дали, а кога” – изглежда отразява общият финансов успех на Китай. Макар някои страни – по-конкретно Съединените щати и Япония – да не са много ентусиазирани от това, е трудно да се спре неизбежното. И докато Китай понася повече финансови удари, ролята й в глобалното икономическо управление без съмнение ще нараства.

Имайки предвид всичко това, няма да е изненада, че реформите в международната финансова система и нейното управление ще доминират срещите на върха на Г-20 в следващите години, домакинствани от Китай, която ще бъде ротационен председател на групата. Все още не е ясно как Китай ще оформи дебата. Но че това ще се случи в Г-20, а не в дълго доминиралата Г-7, изпраща ясен сигнал, че глобалната икономическа и финансова система ще се променя за добро.

*Паола Субачи е професор по икономика в Университета в Болоня, Италия и директор на програмата за изследвания на международната икономика в Chatham House.