Фед застрашава развиващите се пазари

Майкъл Спенс*

Федералният резерв на Съединените щати най-накрая, след като почти десетилетие се придържаше към много ниските лихви, вдигна тези по федералните облигации – лихви, които всички други лихвени нива в икономиката следват – с 25 базисни пункта. Това означава ново по-високо ниво от все още минималните 0,5%, а председателят на Фед Джанет Йелън предпазливо обеща, че всяко друго вдигане в бъдеще ще бъде постепенно. Предвид състоянието на икономиката на Съединените щати – реален ръст от 2%, стабилен пазар на труда и достатъчно доказателства за нарастване на инфлацията до 2-процентовата цел на Фед – смятам, че повишаването на лихвата е разумна и предпазлива първа стъпка към нормализация (разбирано като по-добър баланс между кредитори и длъжници).

Обаче други централни банки, особено в икономики, където разликата между реален и потенциален растеж е по-голяма от тази в Съединените щати, няма да последват Фед. Това означава наближаващ период на сериозно разминаване в монетарните политики, с неясни последици за глобалната икономика.

Предвид това, малката промяна на лихвата в Съединените щати няма да произведе драматични размествания в глобалните капиталови потоци. Но пътят на нормализация на лихвите следван от американската монетарна политика, би произвел взривен ефект, икономически и финансов, особено под формата на валутна колебливост и изтичане на капитали от възникващите икономики.

Причината, поради която би трябвало да се страхуваме от подобна възможност е, че световното икономическо равновесие е крехко и нестабилно – и би могло да се разклати опасно без планирана и координирана политическа намеса. Повишаването на лихвите от Фед може и да не преобърне нещата, но нещо друго изглеждащо безвредно би могло.

Не е нужна дълга памет, за да разберем как едно сравнително умерено разместване на пластовете може да предизвика несъразмерно големи пазарни реакции. Да си спомним например „острото раздразнение”, което размъти финансовите пазари през пролетта на 2013, след като тогавашният председател на Фед Бен Бернанке каза, че политическите технолози обмислят постепенно прекратяване на програмата за количествени улеснения.

Но това изявление беше изненадващо (както девалвацията на китайския юан миналото лято). Капиталите, които се изляха във възникващите пазари в търсене на доходност, каквато вече нямаше в напредналите икономики, рязко смениха посоката. Нито един инвеститор не иска да се окаже на опашката. Паникьосаната глобална финансова система, каквато имаме и сега, не се оказа толерантна към неприятните изненади.

За разлика от острото раздразнение и обезценяването на юана, вдигането на лихвата от Фед обявено на 16 декември определено не беше изненадващо. Затова твърдящите, че стъпката на Фед ще доведе до колебливост на международните капиталови потоци, вече трябваше да са свидетели на това. Всъщност почти универсалното очакване за вдигане на лихвите в Съединените щати не доведе до скок на капиталовите потоци или на цените на активите.

И все пак широко споделените тревоги остават. Международният валутен фонд например, е на мнение, че каквото и да е повишаване на лихвата от Фед ще се нуждае от „ефективна комуникационна стратегия за монетарните политики” – любезен начин да се каже, че всяко монетарно затягане в Съединените щати и други напреднали икономики е прибързано.

Причината е, че възникващите икономики са станали опасно зависими от ниските лихви и високите цени на суровините. Много компании от възникващите пазари са в силно уязвима позиция с тежката си задлъжнялост в чужди валути. Ако бягството на капитали се случи последиците ще бъдат ужасни: пресъхване на кредитирането, затруднения в балансовите плащания, инфлация, повишаващи се лихви, фискални затруднения и понижаване на кредитния рейтинг – всичките предполагащи още бягство на капитали.

Европейците също станаха зависими от ниските лихви, с Европейската централна банка като ключова стабилизираща сила. Без намеса на ЕЦБ, започнала през 2012, за да предотврати покачването на доходността по правителствените дългови книжа, би имало постоянен риск за еврозоната – и всъщност за цялата постройка на ЕС – от държавни фалити.

Но в края на краищата Европа се облагодетелства от падащите цени на суровините. И обратно, много възникващи икономики, силно зависими от приходите от износ на суровини, бяха подложени на натиск заради спада в цените на суровините, което доведе до муден растеж в развитите икономики и забави растежа в Китай. Бягството на капитали добави нови загуби към и без това тежкото им състояние – в някои случаи дори катастрофални.

От финансовата криза през 2008 насам, светът привикна с подобни обвързвания и пренасищане. И днес политическите отговори на кризите остават децентрализирани. Не съществува ЕЦБ за възникващите икономики. Те не могат да бъдат сигурни за подходящите реакции на своите политици към резкия отлив на капитали или за техния капацитет за използване на политически инструменти, резерви и счетоводни баланси. Те също така не могат да бъдат напълно уверени за скоростта и ефективността на международния политически отговор, който иначе би могъл да действа като „разкъсващ омагьосания кръг”.

Истината е, че възникващите пазари, които се възползваха след кризата от 2008 от китайския икономически растеж, повишаващите се цени на суровините и евтиния чуждестранен капитал, сега трябва да се приспособяват към обраните тенденции сред всички тези фактори. Необходимите промени в тези пазари ще са комплексни, рискови и не изцяло под техен контрол.

Макар Фед да вдига лихвите, благоразумно съчетано с ударение върху малките и постепенни стъпки, с ръка на спусъка, притесненията за непредвидимите последици все още са основателни. Би било неразумно да предполагаме, че след първоначалното вдигане, системният риск някак си е изчезнал.

В дългосрочна перспектива, разбира се, възникващите пазари ще спечелят от нормализацията на лихвите, понеже те повече няма да изпитват изкривяванията и неравновесията, водещи до неустойчив растеж. Но трудната част ще бъде да се придвижим от точка А до точка Б без произшествия.

*Майкъл Спенс е носител на Нобелова награда за икономика, професор по икономика в Нюйоркския университет, изтъкнат гост-член на Съвета за външни отношения, старши сътрудник в „Институт Хувър” към Станфордския университет и председател на Съвета за нови модели за растеж към Глобалния дневен ред на Световния икономически форум. Бил е и председател на независимата комисия за растеж и развитие, международен орган, който между 2006 и 2010 анализира възможностите за глобален икономически растеж.