Нестандартната истина

Нуриел Рубини*

Кой можеше да си помисли, че шест години след началото на глобалната финансова криза, повечето напреднали икономики все още ще се носят по течението на нестандартни монетарни политики? Нито една централна банка не е имала намерение да прилага настоящите мерки (политика на нулеви лихви, количествени облекчения, кредитни облекчения, агресивно управление, отрицателни лихви по депозитите, неограничена намеса на валутния пазар) преди 2008 година. Днес те са станали основен инструмент за политиците.

За последната година и половина Европейската централна банка одобри своя собствена версия на агресивно управление, след това премина към политика на нулеви лихви, а в последствие използва кредитните облекчения преди да реши да опита с отрицателните лихви по депозитите. През януари банката одобри пълна програма за количествени облекчения, а централните банки на по-малките напреднали икономики, каквато е Швейцарската национална банка, опряха до подобни нестандартни политики.

Единият резултат от тази глобална монетарно-политическа активност беше бунтът на псевдоикономистите и пазарните разбирачи през последната година. Тази група от „австрийски” икономисти, радикални монетаристи, „познавачи” на златото и биткойн фанатици нееднократно предупреждаваха, че при подобно мащабно увеличение на глобалната парична маса ще се стигне до хиперинфлация, американският долар ще рухне, цените на златото ще хвръкнат до небето и накрая настоящите валути ще бъдат наследени от дигитални крипто-валутни двойници.

Нито едно от тези страховити предсказания не се сбъдна. Инфлацията е ниска и продължава да пада в почти всички напреднали икономики, дори нито една централна банка от напредналите икономики не успя да постигне поставената цел за инфлация от 2%, а повечето понастоящем се борят да избегнат дефлацията.

Нещо повече, стойността на долара спрямо йената, еврото и валутите на повечето бързо развиващи се икономики, се покачи значително. Цените на златото, след спада от 2013 година, се сринаха от 1900 долара за тройунция до около 1200 долара за тройунция. А биткойн-а беше най-зле представящата се валута в света през 2014 година, като стойността й падна с почти 60%.

Ясно е, че повечето апокалиптици имат повърхностни познания по икономика. Но това не означава, че гледната им точка не продължава активно да влияе на публичния дебат. Затова си струва да се запитаме защо техните предсказания се оказаха толкова погрешни.

Грешката им се корени в объркването на причината и следствието. Причината за все по-честото прибягване от страна на централните банки до нестандартните монетарни политики е, че възстановяването след 2008 година е доста анемично. Подобни политики са необходими в борбата с дефлационния натиск, причинен от нуждата от болезнено съкращаване на силно нарасналия публичен и частен дълг.

В повечето напреднали икономики например, все още има огромни производствени излишъци, като производството и търсенето са доста под капацитета си, затова и фирмите имат ограничени възможности за въздействие върху цените. В тези страни съществува също така и доста стагнирал пазар на труда. Твърде много безработни се борят за твърде малко работни места, като в същото време търговията и глобализацията в съчетание с технологичните иновации, които не се нуждаят от работна ръка, значително свиват работните места и доходите и водят до ново намаляване на търсенето.

Нещо повече, имотният пазар, в който бумът доведе до разорение (в Съединените щати, Великобритания, Испания, Ирландия, Исландия и Дубай), все още е в застой. А балоните на други пазари (например в Китай, Хонг Конг, Сингапур, Канада, Швейцария, Франция, Швеция, Норвегия, Австралия, Нова Зеландия) носят нови рискове и спукването им ще повлече цените на имотите надолу.

Пазарите на суровини също могат да са източник на антиинфлационен натиск. Шистовата революция в Северна Америка намали цените на петрола и газа, а забавянето на китайската икономика доведе до намаляване на търсенето на широк спектър от суровини, в това число на желязна руда, мед и други индустриални метали, сега предлагани в изобилие след години на високи цени, стимулирали инвестициите в нови мощности.

Забавянето на китайската икономика, дошло след години на свръхинвестиране в недвижими имоти и инфраструктура, причинява глобално пресищане с индустриални продукти и със стоки за широко потребление. Сега, когато вътрешното търсене в тези сектори се свива драстично, излишният капацитет в производството на стомана и цимент в Китай – предлагам само тези два примера – ще доведе до нов дефлационен натиск върху глобалните индустриални пазари.

Нарастването на подоходното неравенство чрез преразпределение на доходи от тези, които харчат повече към тези, които спестяват повече, допълнително ще свие търсенето. В резултат на това имаме асиметрично нагаждане между икономиките кредиторки със свръхизлишъци, които не са подложени на пазарен натиск да харчат повече, и свърхзадлъжнелите икономики кредитополучателки, които са подложени на сериозен пазарен натиск да спестяват повече.

Оказва се, че живеем в свят, в който има твърде много предлагане и твърде малко търсене. Резултатът е постоянен антиинфлационен, ако не и дефлационен, натиск, въпреки агресивните монетарни мерки.

Способността на нестандартните монетарни политики да се справят с дефлацията, отчасти се дължи на факта, че същите тези политики отслабват валутата като по този начин подобряват износа и увеличават инфлацията. Това обаче е игра с нулев резултат, която просто прехвърля дефлацията и рецесията върху други икономики.

Може би най-важна е пълната липса на свързаност с фискалната политика. За да бъдат ефективни, монетарните стимули трябва да са съпътствани от временни фискални стимули, понастоящем липсващи във всички по-големи икономики. Дори нещо повече, еврозоната, Обединеното кралство, Съединените щати и Япония се стремят към различна степен на фискална дисциплина и консолидация. Наскоро МВФ правилно отбеляза, че част от решението за свят с твърде голямо предлагане и твърде малко търсене, са публичните инвестиции в инфраструктура, която е в окаяно състояние в повечето напреднали и бързо развиващи се икономики (с изключение на Китай). С дългосрочни лихви близки до нула в повечето напреднали икономики (а някои случаи дори отрицателни), инфраструктурните разходи са задължителни. Но множеството политически ограничения – особено факта, че фискално затегнатите икономики орязват първо капиталовите разходи и едва след това разходите за заплати в публичния сектор, субсидиите и другите текущи разходи – възпрепятстват така необходимите инфраструктурани подобрения.

Всичко това е рецепта за продължаващ слаб растеж, трайна стагнация, липса на инфлация и дори дефлация. Именно по тези причини, при липсата на подходящи фискални политики за справяне с намаленото съвкупно търсене, нестандартните монетарни политики ще останат основните фигури на макроикономическата сцена.

*Нуриел Рубини е професор в Стърн скуул ъф бизнес към Нюйоркския университет и председател на Рубини глобал економикс. Бил е старши икономист по международните въпроси в Съвета на икономическите съветници на Белия дом по време на администрацията на Бил Клинтън. Работил е за Международния валутен фонд, за Федералния резерв на САЩ и за Световната банка.

Гръцко погребение за германската дисциплина

Йошка Фишер*

До неотдавна, германските политиците уверено заявяваха, че кризата с еврото е приключила. Германия и ЕС, казваха те, устояха на бурята. Днес вече знаем, че това е била просто още една грешка в представата за настоящата криза. В основата и на тази грешка, както на всяка предишна, е пожелателното мислене – и пак Гърция разби илюзиите.

Още преди лявата партия Сириза да постигне съкрушителна победа на провелите се наскоро национални избори в Гърция, беше ясно, че кризата е далеч от развръзка и че има опасност да се влоши. Фискалната дисциплина – политика на съкращаване на разходите и нулеви дефицити – просто не работи. В една свиваща се икономика съотношението дълг спрямо БВП по-скоро се увеличава, отколкото пада, а страните в затруднение спасили се от депресията, страдат от огромна безработица, от обезпокоителни нива на бедност и от липса на надежда.

Предупрежденията за пълен политически блокаж бяха пренебрегнати. Притиснато от дълбоко вкоренения страх в Германия от инфлация, правителството на канцлера Ангела Меркел упорито заявява, че болезненото свиване на разходите е задължително условие за възстановяване на икономиката. ЕС няма друг избор освен да се съобрази. Сега, след като гръцките избиратели изхвърлиха изтощения и корумпиран елит на своята страна и предпочетоха да се доверят на партия, която призоваваше за край на затягането на коланите, настъпи пълен политически блокаж.

Победата на Сириза, освен че отбелязва началото на следващата глава от кризата на еврото, ще задълбочи политическата - може би екзистенциалната – криза в Европа. Неочакваното едностранно прекратяване от страна на Швейцарската национална банка на споразумението за обвързване на курса на швейцарския франк с този на еврото, случило се на 15 януари, макар да не представлява непосредствена финансова заплаха, предизвика невъобразима психологическа буря, която предизвика огромна загуба на доверие. След тези действия на ШНБ еврото е по-застрашено отвсякога. А последвалото решение на ЕЦБ за изкупуване на правителствен дълг на страните от еврозоната в размер на повече от 1 трлн. евро, макар да е правилно и необходимо, още повече ще намали доверието.

Резултатите от изборите в Гърция бяха ясни преди повече от година. Ако сега преговорите между „тройката” (ЕК, ЕЦБ и МВФ) и новото гръцко правителство постигнат успех, резултатът ще бъде взаимно щадящ компромис и за двете страни. Ако не бъде постигнато съгласие обаче, Гърция ще фалира. И макар че никой не може да каже предварително какво ще означава един гръцки фалит за еврото, то при всички положения това носи риск за бъдещето на общата валута. А е абсолютно сигурно, че при една мегакатастрофа, в резултат на разпада на еврозоната, Германия няма да бъде пощадена.

Компромисът де факто ще означава разхлабване на дисциплината, което носи значителни вътрешни рискове за Меркел (макар и далеч по-незначително, отколкото при провал на еврото). Меркел, въпреки огромната си популярност у дома и в собствената си партия, разбира ясно пред какво е изправена. Тя трябва да направи доста повече, въпреки доверието към нея.

В края на краищата обаче тя може да няма избор. Имайки предвид въздействието на резултатите от гръцките избори върху политическия процес в Испания, Италия и Франция, където настроенията срещу фискалната дисциплина са доста силни, натискът върху финансовите министри на страните от еврозоната – и от ляво, и от дясно – ще нарасне значително. В тази ситуация не е нужно да си пророк, за да предвидиш, че последната глава от кризата на еврото ще разбие на пух и прах германската политика на строги икономии – освен ако Меркел не предприеме прекомерен риск като остави еврото да се провали.

Засега няма индикации в тази посока. Вече няма значение кой - „тройката” или гръцкото правителство – ще направи първата стъпка към преговори, понеже гръцките избори нанесоха сериозен удар на Меркел и нейната стратегия за стабилизиране на еврото чрез затягане на коланите. Съчетанието между намаляване на дълговете и структурни реформи, както вече знаем, изхабява прекалено бързо демократично избраните правителства, понеже изискват прекалено тежки жертви от своите избиратели. А без растеж няма как да се случат структурните реформи, колкото и да са наложителни.

Това е урокът на Гърция за Европа. Въпросът сега е не дали германското правителство ще научи този урок, а кога. Ще трябва ли нещо подобно да се случи с испанските консерватори на предстоящите парламентарни избори в страната, за да слезе Меркел на земята?

Само растежът ще реши бъдещето на еврото. Дори Германия, най-голямата икономика в ЕС, има огромна нужда от инвестиции в инфраструктура. Ако правителството й не престане да гледа на „нулевите дългове” като на Светия граал и вместо това инвестира в модернизацията на транспортната инфраструктура на страната, в общинската инфраструктура и в дигитализацията на домакинства и индустрия, еврото – и Европа – ще получи силен тласък.

Нещо повече, една широкообхватна програма за публични инвестиции може да бъде финансирана със заеми на изключително ниски (а в Германия дори отрицателни) лихви.

Единството на еврозоната и успеха на крайно необходимите структурни реформи – защо не и оцеляването й – сега зависи от това дали ще се пребори с липсата на растеж. Германия има възможности за фискални маневри. Посланието от изборите в Гърция е, че Меркел трябва да ги използва преди да е станало твърде късно.

*Йошка Фишер е бивш германски външен министър и вицеканцлер в периода 1998-2005 година.

Еврозоната се нуждае от нещо повече от „количествени облекчения”

Мартин Фелдстийн*

Въпреки че Европейската централна банка стартира по-голяма от очакваното програма за количествени облекчения, дори нейните защитници се страхуват, че тя няма да е достатъчна за вдигане на реалните доходи, за намаляване на безработицата и за снижаване на съотношението правителствен дълг към БВП. И с право се страхуват.

Но първо да съобщя добрата новина: очакванията покрай количествените облекчения ускориха обезценяването на еврото на международните пазари. По-слабото евро ще стимулира износа на страните от еврозоната – от които почти половината участват активно на външните пазари – а това ще повиши БВП-то й. Обезценяването на еврото също така ще увеличи цените на вносните стоки, а оттам и нивата на инфлацията, което ще отдалечи еврозоната от дефлацията.

За съжаление това може да се окаже недостатъчно. Успехът на количествените облекчения в Съединените щати се случи благодарение на специфичните условия, които бяха доста по-различни от наблюдаваните днес в Европа. Всъщност страните от еврозоната не трябва да спират реформаторския си устрем, успокоявайки се с това, че продажбите на дългови книжа от страна на ЕЦБ ще им реши проблемите. Но дори и тези страни да не успеят да преодолеят политическите пречки пред прокарването на структурните промени в условията на труда и стоковите пазари, които да повишат производителността и конкурентоспособността, те могат да приемат политики за повишаване на съвкупното търсене.

Трябва обаче да е ясно, че прекомерната задлъжнялост на основните страни от еврозоната изключват употребата на традиционните кейнсиански политики – увеличаване на бюджетните разходи и намаляване на данъците – за повишаване на търсенето чрез увеличение на бюджетния дефицит. Но правителствата на страните от еврозоната могат да променят данъчната рамка по начин, който да стимулира частното потребление без да се намаляват нетните приходи или да се повишава бюджетният дефицит.

Първо, трябва да разберем защо, въпреки че количествените облекчения успяха да стимулират растежа и заетостта в Съединените щати, това може да се окаже неподходящо за еврозоната. Ефектът на количествените облекчения върху търсенето в Съединените щати е в резултат на състоянието на финансовите пазари по времето, когато Федералният резерв започна мащабните покупки на активи през 2008 година. По онова време лихвения процент по десет годишните съкровищни бонове беше близо до 4-те процента. Агресивната програма на Фед по изкупуването на съкровищни бонове и ангажимента да запази краткосрочните лихвени равнища ниски за дълъг период от време свалиха дългосрочните лихви до около 1,5%.

Рязкото падане на дългосрочните лихвени равнища накараха инвеститорите да купуват активи, покачвайки по този начин цените на акциите. Ниските лихви по ипотеките от своя страна се оказаха стимул за възстановяване на цените на имотите. През 2013 година, широкият индекс на цените на активите на „Стандарт енд пуърс” нарасна с 30%. Комбинацията от високи цени на активите и високи цени на имотите повиши нетата стойност на активите на домакинствата с 10 трлн. долара през 2013 година, което се равнява на около 60% от годишния БВП.

Това от своя страна доведе до увеличаване на потребителските разходи, подтиквайки бизнеса да увеличи производството и възнагражденията, което означаваше повече доходи и още повече потребителски разходи. В резултат на това реалният (инфлационно изгладен) ръст на БВП се ускори до 4% през втората половина на 2013 година. След кратка пауза заради лошото време, през първата четвърт на 2014 година, БВП продължи да расте и достигна до повече от 4% на годишна база.

По този начин успехът на количествените облекчения в Съединените щати помогна на Фед да поддържа ниски дългосрочните лихви. Обратно, дългосрочните лихви в еврозоната вече са извънредно ниски, като лихвите по десет годишните правителствени книжа в Германия и Франция са 50 базисни пункта, а в Италия и Испания са само 150 базисни пункта.

Това означава, че ключовият механизъм, който проработи в Съединените щати, няма да проработи в еврозоната. Ако все пак курсът на еврото спрямо долара продължи да пада от сегашното равнище от 1,15 долара за едно евро (каквото беше преди одобряването на плана за количествени облекчения) до практически паритет или дори до по-ниски нива, това ще помогне, но няма да е достатъчно.

За щастие обаче количествените облекчения не са единственият инструмент в ръцете на политиците. Всяка страна от еврозоната може да променя данъчните си правила, за да стимулира бизнес инвестициите, строителството на жилища и потребителските разходи без да увеличава бюджетния си дефицит и без да иска разрешение от Европейската комисия.

Как можем да стимулираме бизнес инвестициите? Чрез данъчно кредитиране или чрез намаляване на сроковете за амортизация на дълготрайните материални активи на фирмите, като по този начин ще се увеличи възвращаемостта на инвестицията. Намалените по този начин данъчни приходи, могат да бъдат компенсирани с увеличаване на корпоративния данък.

Също така търсенето на нови жилища може да се повиши като на собствениците се признаят за разходи плащанията на лихвите по ипотечните заеми (както стана в Съединените щати), или като се въведе данъчно кредитиране за ипотечните разходи. Данъчно кредитиране за покупка на жилище като временна мярка ще ускори жилищното строителството, носейки по-голяма полза в краткосрочен аспект и по-малка в дългосрочен. В този случай загубата на данъчни приходи може да бъде компенсирана чрез повишаване на индивидуалните данъци.

Един ангажимент за повишаване на ДДС с два процентни пункта годишно през следващите пет години също би насърчило днешното потребление, имайки предвид повишаването на цените в бъдеще. Намаляването на реалните доходи причинено от увеличението на ДДС може да бъде компенсирано чрез комбинация от намаляване на данъците върху личните доходи, намалявайки общата данъчна тежест, и чрез увеличаване на бюджетните трансфери.

Въпреки че страните от еврозоната не могат да изравняват лихвените си равнища или валутните си курсове, те могат да сменят данъчните си правила, за да стимулират харченето и търсенето с подходящите политики, разбира се с възможни различия в отделните страни. Националните политически лидери трябва да разберат, че количествените облекчения не са достатъчни и да започнат да мислят за това, какво е нужно да се направи, за да се стимулира харченето и търсенето.

*Мартин Фелдстийн е професор по икономика в Харвардския универститет и почетен президент на Националното бюро за икономически изследвания. Председателствал е Съвета на икономическите съветници на президента Роналд Рейгън от 1982 до 1984 година. През 2006 година е назначен в Консултативния съвет за външно разузнаване към президента Джордж Буш, а през 2009 е назначен в Консултативния съвет за икономическо възстановяване към президента Барак Обама. Понастоящем той е в борда на директорите на Съвета за външни отношения, на Тристранната комисия и на Г-30, неправителствена международна организация, която се занимава с търсенето на отговори на глобалните икономически проблеми.

Франция по пътя на реформите

Манюел Валс*

Светът се променя бързо и няма да чака никого. Единственият начин да успеем в този бързо променящ се свят е да вървим с ритъма на промените. Именно поради тази причина Франция се нуждае от реформи. Разбира се, реформа означава промяна. Но не означава тя да се извършва под външен натиск, нито пък е отказ от това, което прави французите французи. Ключът към промяната е уважение към нашата история, към това с което се гордеем, към нашите традиции, към нашия начин на живот и нашите ценности в една динамична глобална среда, както от страна на днешните граждани, така и на утрешните. Това е ключът към изграждането на силна и благоденстваща Франция.

Повече от ясно е, че има много препятствия пред процеса на реформи. Но добрата новина е, че факторите на средата са на страната на Франция с разнообразната си география, с жизнеспособната си наука и с технологичния си сектор, с богатата си култура и с огромния си човешки капитал. Именно тези фактори обясняват защо Франция остава петата най-голяма световна икономика.

Понеже глобализацията променя световната икономика, Франция на всяка цена трябва да се приспособи, така че да направи собствения си бизнес конкурентен не само у дома, но и в чужбина. Силният бизнес е решаващ фактор в една отворена икономика и спомага за това страната да запази – и подобри – жизнения стандарт на своите граждани.

Именно поради тези причини сме длъжни да сторим всичко необходимо да направим Франция по-богата. За да помогнем на френския бизнес да възстанови изгубените си позиции, ние трябва да му дадем възможност да инвестира и да създава работни места. Именно това е целта на влязлото в сила на 1 януари тази година „отговорно сътрудничество”, както и на данъчното кредитиране за насърчаване на конкурентосопсобността и създаването на работни места.

Освен да помагаме на френския бизнес да се разширява в чужбина, ние сме задължени да работим и за насърчаване на вътрешните инвестиции. Това са ключови действия, за да стане страната ни притегателен търговски център – един от най-важните аспекти на глобалната конкуренция.

По-силна Франция ще се справи с всички предизвикателства на света. В същото време ще покаже способностите си за преодоляване на пречките пред креативността и създаването на богатство. Законът за растежа и стопанската активност, който ще бъде гласуван през тази година, ще отприщи енергията на бизнеса и ще стимулира конкуренцията. Нещо повече, дерегулирането на досега регулираните професии ще помогне за намаляване на неравенството, от което френското обществено мнение започва все повече да изпитва раздразнение.

Създаването на повече благосъстояние в една отворена икономика е един от приоритетите на моето правителство. Но увеличеното благосъстояние не е единственият лек срещу болестите на Франция. Най-успешните държави са тези, в които работодатели и работници споделят отговорността за благоденствието на цялото общество. Затова е много важно да възстановим социалния диалог и да укрепим доверието във Франция.

Тази цел лежи в основата на нашата „простичка схема” за преговори и консултации с бизнеса. Това ще помогне за провеждането на реформи в професионалното образование и обучение, които да донесат ползи не само на желаещите да надградят работните си умения, но и на онези, на които им липсват такива умения, за да могат да си намерят работа.

Подобни инициативи са част по-големи планове. Чрез разнообразни управленски механизми се стремим да облекчим живота на гражданите, да опростим процедурите за бизнес активността и да освободим институциите от несвойствените им дейности, които отклоняват вниманието от важните стратегически задачи. Френските граждани скоро ще започнат да усещат ефекта от тези усилия във всекидневието си. Въпреки огромния потенциал на тези инициативи, те ще са напразни, ако няма усещането за справедливост. Франция преди всичко е движена от твърд егалитарен импулс.

Нека обсъдим образованието. При преработването на програмите за образование, можем да приспособим методите за обучение, така че да намалим неравенството в училище и да насочим допълнителни ресурси към неприоритетните сфери. Това означава да проверим дали всички училища имат достатъчно компютри и дали всички ученици имат възможност да се ползват от настоящите технологични постижения, без да делим учениците или регионите на дигитално грамотни или неграмотни. Фактът, че резултатите няма да могат да бъдат постигнати бързо, не трябва да възпира разрешаването на проблема.

Всъщност, цялостният процес по изграждане на силна и справедлива икономика, не трябва да има за цел просто подобряване на живота на гражданите, той трябва да подготви Франция за бъдещето. А когато става въпрос за реализация на дългосрочните цели на страната, най-добрите инициативи често отнемат време за постигане на видим резултат.

В общество, което иска бързи резултати, е трудно да се гледа далеч напред. Но моето правителство няма да бъде разубедено да предприеме дългосрочни действия гарантиращи, че утрешна Франция е именно тази Франция, която гражданите ни заслужават.

Затова е неотложна отговорност на държавата да стартира реформите. Това важи особено за Франция, където гражданите имат високи очаквания към държавата, разбира се не да прави всичко, но със сигурност да очертава стратегическите линиии да предоставя възможности на хората да преуспяват. Накратко, правителството е длъжно да постави своя дневен ред в услуга на хората.

Когато става въпрос за подготовката за бъдещето има един изключително важен дългосрочен проект: енергийният преход. Всички знаем, че сме изправени пред нов модел на растеж – по-устойчив и умерен, по-малко зависим от фосилните горива и повече зависим от възобновяемите енергийни източници. Този нов модел на растеж налага изработването на нови правила, на ново отношение и нов начин на живот. Със Закона за енергийния преход, моето правителство цели създаването на законодателна рамка за бъдещия „зелен” растеж.

Целите на реформаторския дневен ред на френското правителство са ясни. Една по-силна Франция, способна да оцелее в бързо променящата се глобална среда; една по-справедлива Франция, в която без лични и общи усилия, не може да се постигне успех; и една непоколебима Франция, която да е в услуга на стабилността и просперитета на нашите деца. В интерес на Франция и нейният народ сме длъжни да стартираме необходимите реформи и да реализираме тази дългосрочна визия.

*Манюел Валс е министър-председател на Франция

Съюзи за мир

Джон Кери*

Израснах в сянката на Втората световна война и в зората на Студената война. Работата на баща ми като служител на държавния департамент ми даде възможност да видя суровата истина за историята отблизо: никога няма да забравя разходките си по плажовете на Нормандия с него и гледките на потопените десантни лодки по бреговете, само няколко години след като там са намерили смъртта си толкова много млади хора, смърт в името на свободата на света.

Също така никога няма да забравя мрачното си усещане докато карах колелото си през Бранденбургската врата на влизане от Западен Берлин в Източен и контраста между свободните хора и онези затворени зад Желязната завеса. Това което ме поразява днес, след толкова години е, че поколението лидери от тогава спечели не само войната, но и мира. И те го направиха заедно. Съединените щати и техните партньори работиха за създаването на съюзи, които донесоха благоденствие и стабилност на Западна Европа, Япония и Южна Корея. Старите врагове се превърнаха в нови съюзници и заедно изковаха новата глобална икономическа система, която направи нашия свят по-благоденстващ. И въпреки бесовете на Студената война, лидерите намериха начин за сътрудничество в контрола върху въоръжаването и предотвратиха ядрения Армагедон.

Накратко, чрез изграждането на ефективни и крайно необходими международни институции и стратегически партньорства, ние не просто преотвратихме следваща катастрофална световна война, ние в края на краищата сложихме край на Студената война и повишихме в глобален мащаб стандарта на живот на милиони хора.

Това е едно от най-забележителните постижения на 20-ти век. Въпросът сега е какво ще успеем да сътворим през 21-век?

Днес световният ред е изправен пред нови предизвикателства. Руската агресия разруши доскорошните съюзи. Екстремистите заплашват правителства и цели общества скрити зад маската на религията. Технологиите ускориха процеса на промяна в баланса на силите между управляващи и управлявани, което едновременно отваря възможности за подобряване на демократичния процес и създава неудобства пред представителната демокрация.

На практика се придвижихме от свят, в който властта означаваше йерархия към свят зависим от мрежови взаимовръзки и взаимоотношения. В този нов свят инструментариумът за управление на една държава трябва да претърпи промяна. Международните институции и партньорства, появили се в следвоенните години имат нужда от подкрепа, но и от модернизация.

При всички тези турбуленции някои хора смятат, че Америка трябва да се изолира. Това не е нещо ново! Подобни предложения имаше и след Втората световна война. Така се случи и преди 25 години, след падането на Берлинската стена. Всички тези критици тогава сгрешиха, грешат и сега.

Нуждата от лидерство никога не е била по-голяма, а Съединените щати никога не са били толкова ангажирана със световните дела, колкото са днес. Ролята ни в първото в историята умиротворяване и демократизация на Афганистан ни напомня, че проляхме толкова кръв и изразходвахме толкова средства, за да дадем шанс на афганците да спечелят битката, и че сега светът има отговорността да помогне на лидерите им да се справят с управлението.

Наясно сме, че пълното унищожаване на сирийския арсенал от химически оръжия нямаше да се случи без пряка дипломатическа намеса и настойчивост, както и че неморалната и ужасяваща гражданска война в Сирия няма да приключи без ясни ангажименти и от двете страни на конфликта. В същото време, в Азия, където президентът Барак Обама и китайският му колега Си Дзинпин, наскоро обявиха амбициозни планове за борбата с климатичните промени, си припомнихме какво могат да постигнат страните заедно, когато има истинско лидерство и колко още ни липсва, за да приключим успешно преговорите за споразумение за климата в Париж през следващата година.

Светът се променя, а с него се променяме и ние. По света вече няма смъртоносни заплахи и световните играчи не са разделени на два лагера.

В 21-ви век всички сме съседи. Именно поради тази причина светът има нужда обединени дипломатически усилия. Няма страна, която да може да се справи сама с тероризма. Няма страна, която да може сама да разреши проблемите с климатичните промени. Няма страна, която да може сама да изкорени крайната бедност, да се пребори с потенциалните пандемии или да си гарантира сигурност от ядрена заплаха. Никой от нас не може да се чувства сигурен, нито да живее по-добре, ако обърне гръб на света. Ние сме длъжни да градим историята си заедно с нашите съюзници и да оформим нови коалиции – с правителствата, с гражданското общество и разбира се с обикновените хора.

Добър пример в тази посока са международните усилия за противопоставяне на бруталните жестокости на Ислямска държава в Ирак и Сирия. Политическите, хуманитарните и разузнавателни усилия на 60 страни са впрегнати в подкрепа на единни военни действия. Успехът на тези усилия зависи не от това какво една или няколко страни могат да постигнат, а от това както можем да постигнем действайки всички заедно срещу настоящата заплаха.

На не по-малко важен фронт Съединените щати съвместно с ООН работят за намиране на цялостно решение на глобалната заплаха от вируса на Ебола. Лично съм провел разговори с повече от 50 чуждестранни лидери и всички те се съгласиха, че само с координирани действия можем да се справим с опустошенията в Западна Африка и да спрем разпространението на Ебола.

Имаме напредък в решаването и на двата проблема, но остава още много работа. Събирането заедно на страни с различни интереси и ресурси е трудна задача. Това изисква интензивни дипломатически усилия и разговори, особено ако отношенията са изграждани и поддържани в продължение на десетилетия, както е при съюзите с нови партньори. Но чрез преодоляването на различията и координирането на усилията за справянето със заплахата от Ислямска държава и надвиването на Ебола, ние подкрепяме световен ред основан на колективни решения на настоящите проблеми.

Сътрудничеството е жизненоважно и за укрепването на основните икономически принципи, върху които е построен следвоенният просперитет на Америка и останалите страни. Всяка страна трябва преодолее раздразнението си и да види отварящите се възможности. Например, преговорите за Трансатлантическото партньорство (ТАП), са отражение на решителността на президента Обама да постигне споразумение със страни, които представляват 1/3 от световната търговия и изработват 40% от световния БВП. Ползите за Съединените щати и нашите партньори, са огромни. Според предварителните оценки ТАП може да осигури приходи в размер на 77 млрд. долара и да отвори 650 хил. нови работни места само в Съединените щати. Трансатлантическото търговско и инвестиционно партньорство, за което се водят преговори с ЕС, е още една голяма крачка напред към увеличаване на търговията.

Дали заради споделена сигурност или заради споделено благоденствие, искреното партньорство не се гради за една нощ. За постигане на общите цели са необходими постоянни дипломатически усилия и обща воля. Американските цели са едни и същи от десетилетия, а именно мир, благоденствие и стабилност за Съединените щати и нашите партньори по целия свят.

*Джон Кери е държавен секретар на Съединените щати. Преди това е бил щатски сенатор от Масачузетс и председател на Сенатската комисия по външни отношения.

Америка трябва да действа като глобален балансьор

Збигнев Бжежински*

- С нахлуването на Русия в Украйна и анексирането на Крим, с разпадането на границите на Ирак и Сирия и с нарастването на претенциите на Китай за контрол в Южно- и Източнокитайско море, както изглежда през 2014 година приключи ерата белязала периода след Студената война. Вярно ли е?

- Ерата след периода на Студената война не може да се нарече „ера” в истинския смисъл на думата, а по-скоро плавен преход от двуполюсната Студена война към по-сложен международен ред, в който пак в крайна сметка, са въвлечени две световни сили. Накратко, основното противопоставяне в рамките на новия световен ред е между Съединените щати и Китайската народна република. Китайско-американското съперничество има две важни характеристики, които различават това съперничество със съперничеството от времето на Студената война: нито една от двете страни не залита в идеологическо отношение; и двете страни признават, че имат взаимна изгода.

- Американската ангажираност като „гарант за стабилността в Азия” остана на заден план през 2014 година заради кризата в Украйна и Близкия изток. В каква степен неясната ангажираност на Съединените щати в Азия провокира напрежението между Китай и азиатските съюзници на Америка?

- Не съм съгласен с постановката на въпроса. Мисля, че Америка изрази ясна позиция, че е във взаимен интерес и на Америка, и на Китай да избягват ситуации, които да ги тласнат към стълкновение. Последните индикации за засилен диалог между Китай и Индия, както и между Китай и Япония, предполагат че Китай също разбира, че ескалацията на стари конфликти не е в неин интерес. По-сериозният проблем с „гаранта за стабилността в Азия”е реалният смисъл на словосъчетанието и дали това означава военно сътрудничество с цел сдържане или изолиране на Китай. Китайците трябва да разберат ясно, че ние нямаме намерение да ги изолираме, и че имаме пряк интерес от това да избегнем сблъсък в Далечния изток, който може да се разшири.

- Си Дзинпин използва борбата с корупцията, за да съсредоточи повече власт в ръцете си, повече от който и да е предишен китайски лидер в последните 30 години, в това число Дън Сяопин. Как протича според Вас президентството на Си Дзинпин?

- Властта в Китай е повече неформално понятие и нейните граници са очертани по-скоро от политическите реалности, отколкото от конституционните правомощия. Затова е трудно да се каже дали властта на Си Дзинпин е по-голяма от тази на неговите предшественици от Дън Сяопин насам. Той определено е авторитарна личност и без съмнение е по-активен на международната сцена от някои от своите предшественици. Той е твърдо решен да се бори с нарастващите нива на корупция, която е повод за нарастващо безпокойство в страната и достига до най-високите етажи на управлението. В това отношение може би изглежда, че неговата власт е по-голяма от тази на неговите предшественици, но в интерес на истината трябва да отблежим, че корупцията, с която са се сблъсквали неговите предшественици не е била толкова голяма и разпространена, колкото е днес. В същото време нарастващото внимание в партийните вестници към тезата, че китайските въоръжени сили не трябва да бъдат разглеждани като слуги на Комунистическата партия, а по-скоро като слуги на народа, предизвиква тревога от това, че военните може би развиват своя собствена концепция за вътрешните работи на Китай, освен официално обявената концепция за все по-голямата отговорност за националната сигурност. Неразбираемо защо партийният елит не намира това за обезпокоително.

- Може ли режимът на руският президент Владимир Путин да издържи на продължителен период на ниски цени на енергията и на санкции от Запада? Дали според Вас руската икономика ще продължи да се влошава и ще става ли Путин все по-неспособен да удържи политическите си позиции?

- Има опасност разбира се от това Путин да предпочете да отвърне агресивно и да създаде наистина значима международна криза, и може би да провокира нови форми на война между Изтока и Запада. Това означава, че трябва да допуснем възможността, имайки предвид небалансирания му характер, че той ще смени настоящата форма на партизанска война срещу Запада, което винаги предполага възможност за отстъпление, с пълномащабна война. Изходът от подобни действия по същество е непредвидим, но по всяка вероятност ще бъде катастрофален за благосъстоянието на Русия. Ако руската икономика продължи да се влошава, и ако Западът успее да убеди Путин да се откаже от понататъшната употреба на сила, все още е възможно намирането на приемливи решения. Но това зависи само от твърдата подкрепа на Запада за усилията на Украйна да се стабилизира.

- Гледайки изтеглянето на американските войски от Афганистан и Ирак, голяма част от света смята, че Съединените щати навлиза в „период на отдръпване”, подобен на последвалия войната във Виетнам. Възприемат ли Съединените щати някаква форма на неоизолационизъм? Или това обръщане на Америка към себе си ще бъде за кратко, така както беше и след войната във Виетнам?

- Не мисля, че Америка е в „период на отдръпване”. Истината е, че преразпеределението на светованите сили произведе ситуация, в която Съединените щати вече не са единствен хегемон. Съединените щати трябва да осъзнаят факта, че светът днес е много по-сложен. Разрастването на конфликта в Близкия изток днес е провокирано много повече от възхода на религиозното сектантство, отколкото от американската намеса. В тези бързо менящи се обстоятелства, трябва да се отдели по-голямо внимание на националните интереси на страни като Турция, Иран, Саудитска Арабия, Египет и Израел. Но това не означава интересите на една от тези страни да става първостепенен интерес на Съединените щати.

- Каква може да е изненадата за света през 2015 година?

- Може би повторната поява в Русия на политически по-чувствителна, либерална средна класа. Такава средна класа беше започнала да играе важна роля в оформянето на вътрешната и външната политика на Русия по време на президентството на Дмитрий Медведев. С връщането на Путин на власт и с последните му авантюри, тази средна класа беше политически отблъсната от преднамерено пробудения и интензивно стимулуран национален шовинизъм. Развяването на шовинистки лозунги едва ли е най-доброто действие за решаване на международни проблеми, особено когато Западът е толкова решителен и обединен. Руската средна класа, съвсем естествено, иска да живее в общество подобно на западните. Русия, която постепенно беше започнала да клони към Запада, може да бъде и Русия, която да престане да руши международната система.

Илюзията за "фундаменталните" научни изследвания

Хенри Милър*

Държавно-финансираните научни изследвания обхващат целия диапазон от проучвания като се започне от базисните физически и биологически процеси и се стигне до развитието на приложения за мобилни телефони от всякакъв житейски характер. Имайки предвид ограничените средства, предоставящите финансиране институции винаги са изкушени да дават по-голям дял от средствата за последните. И така, поставени пред настоящото орязване на бюджетни средства, сме склонни да фаворизираме проекти, които доказват бърза възвращаемост и тенденцията в последните години се засилва. Но движението в тази посока е грешка. Някои от най-успешните научни пробиви стават в резултат на постоянни инвестиции в базови изследвания или като вторични продукти от научни търсения в друга посока.

Всъщност оценката на въздействието от всяко едно научно изследване е трудна задача. Както Марк Киршнер, професор в Харвардското медицинско училище, отбеляза в своя задълбочена публикация в списание „Наука”: „Някои може и да разпознават истинска наука в това, което се случва, но важните научни постижения могат да бъдат видени единствено в огледалото за задно виждане.”

Дори превъзходни изследователи могат силно да подценят важността на своите открития в днешно време. Когато Салвадор Лурия, моят университетски преподавател по микробиология, получи през 1969 година Нобелова награда по медицина в раздел психология, той направи нещо интересно, изпращайки една карикатура на всички, поздравили го за наградата. На нея е изобразена възрастна двойка на закуска. Съпругът, четящ сутрешния вестник, възкликва: „О, Боже! Получих Нобелова награда за нещо, което съм казал, или направил, или измислил през 1934 година!”

Откритията могат да дойдат от неподозирана посока, както е ставало с на пръв поглед несвързани и неясни изследвания в дадена научна област, пресекли се в един момент с друга област. В своя уводна статия от 2011 година, френският биолог Франсоа Жакоб, описва изследване, което му носи Нобеловата награда за медицина в раздел физиология през 1965 година. Лабораторията му работи върху механизма, който при определени обстоятелства кара бактерията ешерихия коли неочаквано да произведе бактериални вируси. По същото време, друга изследователска група прави анализи, отново на ешерихия коли, как синтезът на определен ензим се превръща в определен вид захар.

Както отбелязва Жакоб, „Двете сфери изглеждат крайно отдалечени. Но поставени една до друга, могат да направят важен пробив в разбирането ни на живота.” Това ражда концепцията за „оперон”, скупчване на гени, чието действие е регулирано от стоящ наблизо регулиращ действието им ген.

Следващ типичен пример за синергията и случайността на откритията при базисните изследвания е произхода на технологията за рекомбинацията на ДНК, прототипна техника на съвременното генно инженерство (понякога наричано „генетично изменение”). Това откритие се е получило от комбинацията от открития в няколко несвързани една с друга научни сфери в началото на 70-те години на миналия век. Изследвания в ензимологията и в молекулярната химия водят до изобретяването на техники за изрязване и възстановяване на сегменти от ДНК.

Напредъкът в процедурите по раздробяване позволи бързо откриване, идентификация и отделяне на ДНК и протеини. А натрупаното знание по физиология и генетика на микроорганизмите позволи чуждо ДНК да бъде вкарано в клетки и да бъде задействано. Така се роди съвременната биотехнология. През последните 40 години, рекомбинативната ДНК технология доведе до невиждан напредък на множество индустриални сектори, в това число земеделието и фармацията. Това позволи разработването на ваксини против инфекциозно заболявания и на препарати за лечение на неинфекциозни заболявания като диабет, рак, циститна фиброза, псориазис, ревматоиден артрит и други генетични нарушения.

Друг пример е създаването на „хибридоми”, хибридни клетки създадени в лабораторни условия, които да се слеят с нормалния поток от бели кръвни телца и да произведат антитела на раковите клетки. Изследователите са искали да комбинират бързорастящите ракови клетки с нормални клетки, които да диктуват производството на строго специфичните антитела, които се борят с раковите клетки. Целта им била да се научи повече за степента на клетъчната мутация и за производството на различни антитела.

Но както беше отбелязано, тези безсмъртни клетки произвеждащи антитела, се оказват полезни не само за научните изследвания, но също така и за новаторски технологични инструменти за огромен брой медицински и индустриални приложения. Всъщност технологията е довела до развитието на строго специфични диагностични тестове; до популярни антиракови лекарства като Ритуксан, Ербитукс и Херцептин, както и на Авастин, който е широко използван за лечение както на ракови заболявания, така и на заболявания на ретината, обикновено водещи до слепота.

В своята статия Киршнер критикува „тенденцията за приравняване на значимите и останалите форми на медицински приложения”, което не провокира изследвания в други сфери, третирани „като по-малко ценни от изследванията на човешките клетки”. В резултат на това цялостната система от знания е пренебрегната, а важната връзка между базисните научни изследвания и човешката медицина, ще бъде прекъсната.

Научните изследвания от последния един век върху най-разнообразни сфери прави тази критика значима. Например изучаването на миниатюрния кръгъл червей Caenorhabditis elegans, донесе изобилие от информация за клетъчното различие, невралните мрежи, клетъчното делене в сексуално репродуктивните организми и програмираната клетъчна смърт. Изучаването на винарката, Drosophila melanogaster, ни даде значително познание за скритите генетични механизми.

Количеството пари, което правителствата дават за изследвания, е огромно. В Съединените щати Националният здравен институт харчи 30 млрд. долара на година, а Националната научна фондация още 7 млрд. Ако правителствата продължават да решават как тези пари да бъдат харчени, те би трябвало да погледнат в огледалото за обратно виждане и да започнат да финансират изследвания, тласкащи науката напред.

*Хенри Милър е физик и молекулярен биолог. Член е на научното дружество „Робърт Уесън” за научна философия и публична политика в Хувър институт към Станфордския университет.