Как да си обясним швейцарския валутен шок

Харолд Джеймс и Маркус Брунермайер*

Откакто кризата с националните дългове в Европа избуха през 2009 година, всички започнаха да се питат какво би се случило, ако някоя страна напусне еврозоната. Първоначално дебатите се фокусираха върху страните в криза – Гърция, или може би Португалия, Испания, или Италия. В последствие се разгоря хипотетична дискусия за това какво би се случило, ако напуснат страни с големи излишъци по текущите сметки, каквито са Финландия или Германия.

В края на краищата се стигна до консенсус, че излизането дори на една страна ще предизвика невъобразим хаос, както стана при срива на „Лемън Брадърс” през 2008 година. В настоящия случай с Швейцария имаме пример за някои от произтичащите рискове, когато страна с излишък по текущата сметка на търговския си баланс напусне еврозоната.

През септември 2011 година страната „върза” валутата си за еврото, за да удържи рязкото поскъпване на швейцарския франк в самото начало на световната финансова криза, избухнала през 2008 година. С тези действия страната на практика стана член на Европейския валутен съюз. Но на 15 януари тази година Швейцарската национална банка внезапно и без предупреждение „развърза” валутата си от еврото.

Повече от ясно е, че напускането на валутния съюз е далеч по-сложно и законово обвързващо действие, отколкото прекратяването на временно обвързване на валутните курсове, резултатите от което са силно преувеличени. Въпреки това, действията на Швейцария все пак разкриват някои от нежеланите последствия, които цялостното напускане може да създаде.

Швейцарската национална банка (ШНБ) не е движена от спекулативно бягство. Банката не я грози финансова криза и на теория управляващите ШНБ биха могли да задържат обменния курс и да продадат неограничено количество чуждестеранни активи. Но вътрешните критики, заради огромното натрупване от страна на ШНБ на валутни резерви (особено в евро), растат неудържимо.

По-специално, швейцарските консерватори не приемат риска, на който се излага ШНБ. Страхувайки се от това, че правителствените ценни книжа на страните от еврозоната са несигурни, те призовават да се задължи ШНБ вместо да трупа резерви от евро, да закупи злато, и са готови да свикат референдум по въпроса. Макар че инициативата да се задължи ШНБ да закупи определено количество злато за резерва да претърпя неуспех, предстоящия план за пълномащабна програма за количествени облекчения на Европейската централна банка (ЕЦБ), в допълнение със срива на курса на еврото спрямо долара, засили натиска за отказ от фиксирания курс на франка и еврото.

Ако икономистите разпознаха правилно финансовата атака, то липсва разбиране за това, че политическият натиск в един момент става непоносим и че централната банка накрая ще се поддаде на него. Швейцарската национална банка например обяви публично, че ще се придържа към фиксирания курс само ден преди да го събори. В резултат на това пазарите ще престанат да се доверяват на изявленията на централните банки, когато става въпрос за бъдещи политики, а плановете им за справяне с кризата ще бъдат силно компрометирани.

Има исторически прецедент за успехите на политическия натиск, както и за неотдавнашните действия на Швейцария. В края на 60-те години на миналия век, Бундесбанк (Германската национална банка) трябваше да закупи долари, в опит да спре поскъпването на Германската марка и да запази фиксирания курс на тогавашните нива. Споровете в Германия се съсредоточиха върху рисковете за финансовата стабилност на Бундесбанк, както и върху инфлационния натиск, породен от фиксирания курс. Някои германски консерватори от онова време също искаха да се закупи злато, но Бундесбанк обеща на Федералния резерв на Съединените щати, че няма да обезцени долара чрез обръщане на резервите си в злато.

През 1969 година Германия едностранно промени курса на германската марка. Но това не беше достатъчно са спре потоците от чуждестранна валута и Бундесбанк беше задължена да продължи да се намесва. Тази политика продължи с намаляване на лихвените равнища, но потоците от чуждестранна валута продължаваха да се изливат. През месец май 1971 година германското правителство – въпреки желанието на Бундесбанк – „развърза” курса на марката спрямо долара и го направи плаващ.

Политиците взеха надмощие над задълженията и отговорностите на централната банка. В рамките на три месеца обезценяването разклати цялата международна монетарна система, а Американският президент Ричард Никсън „изкара” долара от златния стандарт. Основите на цялата система от задължения на централните банки се срутиха, а международната финансова система стана изключително нестабилна. Германската марка поскъпна и животът на германските износители стана доста тежък.

Днес глобалните последствия от действията на основните централни банки са доста по-отчетливи отколкото през 1971. Когато Бундесбанк действа едностранно, Германските банки спират да бъдат международни. В наши дни финансите са глобализирани и това излага на много по-големи рискове валутните операции на банките.

Големите швейцарски банки се запасяват с швейцарски франкове, понеже много хора по света, се стремят към сигурността на франка. И едва след това те придобиват активи по целия свят в други валути. Когато обаче валутният курс рязко се промени, банките търпят огромни загуби, което е разширена версия на наивната стратегия на унгарските кандидат-собственици на жилища, взели заеми в швейцарски франкове, за да финансират покупките си.

Макар че ШНБ даде множество сигнали, че обвързването на франка с еврото не е за постоянно и макар това да наложи по-големи капиталови изисквания на банките, раздялата с еврото дойде като гръм от ясно небе. В резултат на това стойността на акциите на швейцарските банки падна по-бързо от основния швейцарски индекс.

Рисковете поети с решението на ШНБ – и разпространили се по цялата финансова система – са непремерени. Негативните ефекти за швейцарската икономика – като намалена конкурентоспособност на нейната експортно ориентирана индустрия (в това число туризъм и фармация) – вече са видими и доказват, че отказът от фиксирания курс не е била добра идея.

Лошото е, че последствията от това решение няма да се ограничат само до Швейцария. След години на терзания дали ако малка и финансово слаба страна като Гърция напусне еврозоната, това ще подкопае доверието в еврото, политиците трябва да намерят решение на проблема с излизането на една малка, но финансово силна и стабилна страна, която дори не е член на Европейския съюз.

*Харолд Джеймс е професор по история и международни отношения в Принстънския университет и професор по история в Европесйкия университетски институт във Флоренция, Италия.

Маркус Брунермайер е професор по икономика и директор на „Бендхайм център за финанси” в Принстънския университет.

Нов китайско-руски съюз?

Джоузеф Най*

Някои анализатори са на мнение, че 2014 година доведе до възкръсване на геополитическия стил от времето на Студената война. Разпореденото от руския президент Владимир Путин нахлуване в Украйна и анексирането на Крим беше посрещнато с налагането на сурови икономически санкции от Европа и Съединените щати, което разхлаби руските връзки със Запада и направи Кремъл крайно нетърпелив в желанието да засили връзките си с Китай. Въпросът е дали Русия ще успее да изгради истински съюз с Народната република.

На пръв поглед подобен съюз изглежда логичен. Нещо повече, според класическата теория за баланс на силите превъзходството на Съединените щати, що се отнася до властовите ресурси, трябва да бъде уравновесено от едно китайско-руско партньорство.

И още по-важно, вече има исторически прецедент за подобно партньорство. През 50-те години на миналия век, Китай и Съветският съюз се съюзяват срещу Съединените щати. С отварянето на Съединените щати към Китай през 1972 година, по време на президентския мандат на Ричард Никсън, балансът обаче се измести по посока на ограничено сътрудничество, фокусирано върху опасния възход на мощта на Съветския съюз.

С разпадането на Съветския съюз, което де факто сложи край на американско-китайското сътрудничество, се положи началото на новите отношения между Китай и Русия. През 1992 година двете страни декларираха, че ще се стремят към „конструктивно партньорство”; през 1996 година те направиха крачка напред към „стратегическо партньорство”; а през 2001 година подписаха договор за „приятелство и сътрудничество”.

През последните години Китай и Русия си партнираха тясно в Съвета за сигурност на ООН и заеха идентични позиции по отношение на интернет регулациите. Те очертаха също така нова дипломатическа рамка – каквато е групата БРИКС (Бразилия, Русия, Индия, Китай и Южна Африка), както и Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС) заедно с Казахстан, Киргизстан, Таджикистан и Узбекистан – в която да координират позициите си. А Путин установи близки работни отношения с Китайския президент Си Дзинпин, основани на споделеното недоверие към вътрешните либерални течения и на желанието за противопоставяне на американската идеология и влияние.

Икономическите им отношения също отбелязаха видим прогрес. Миналият май, малко след анексирането на Крим, Русия предложи сделка за 400 млрд. долара за доставка на 38 млрд. кубически метра газ на Китай за срок от 30 години, с начален срок за изпълнение 2019 година. Договорът между руската държавна енергийна компания „Газпром” и Китайската национална петролна корпорация включва и изграждането на 4000-километров газопровод до китайската провинция Хъйлундзян (където, между другото, двете страни едва не стигат до война преди няколко десетилетия). Въпреки че крайната цена остава тайна, изглежда че Русия е предложила големи отстъпки, след близо десетгодишни преговори, за да си подсигури договора.

Нещо повече, през ноември „Газпром” предложи рамково споразумение за доставка на допълнителни 30 млрд. кубични метра газ на китайската провинция Синин от Западен Сибир по друг газопровод. Ако „Източния” и „Западния” газопроводи бъдат завършени по план, по тях ще потекат 68 млрд. кубически метра газ годишно, което е доста малко в сравнение с 40-те млрд. кубически метра газ, изнасяни от Русия към най-големия й потребител понастоящем – Германия.

Тези договори може и да изглеждат предвестник на задълбочаване на двустранните отношения, но има една спънка: газовите договори увеличават значително дисбалансите в двустранната търговия, понеже Русия изнася суровини за Китай, а оттам внася готова продукция. А пък и тези газови договори няма да могат да компенсират загубения достъп на Русия до западни технологии, от които се нуждае, за да може да разработи своите Арктически залежи и да стане енергийна суперсила, а не просто бензиностанция на Китай.

Истината е, че проблемите на китайско-руското сътрудничество се задълбочават. Със своето икономическо, военно и демографско преимущество, Китай предизвиква значително безпокойство в Русия, имайки предвид демографската ситуация в Източен Сибир, където 6 млн. руснаци живеят в съседство с повече от 120 млн. китайци.

Освен това, руската икономическа и военна сила е в упадък, докато тези на Китай са в невиждан подем. Страхът от китайското военно превъзходство в конвенционалните сили е вероятния мотив за обявената от Русия през 2009 година нова военна доктрина указваща правото за нанасяне на пръв ядрен удар, постановка която наподобява тази на Америка от времето на Студената война и целяща да възпре превъзходството в конвенционалните военни сили на Съветите в Европа. Това неравновесие предполага, че Русия ще се въздържи от тясно военно сътрудничество с Китай, дори и двете страни да се стремят към взаимноизгодно тактическо дипломатическо сътрудничество.

Готовността на Китай за сътрудничество с Русия си има своите ограничения. Преди всичко китайската стратегия за развитие зависи от продължаването на интеграцията на страната в световната икономика и особено от сигурен достъп до американските пазари и технологии. Властта на Китайската комунистическа партия зависи от стабилния икономически растеж и тя няма да рискува тази си стратегия за някакъв „авторитарен съюз” с Русия.

Дори в рамките на двустранните форуми отношенията между Русия и Китай са далеч от разбирателство. Имайки предвид факта, че китайската икономика е по-голяма от тази на останалите четири страни от БРИКС взети заедно, в общите инициативи – в това число и за новата банка за развитие – ясно се вижда непропорционално голямото влияние на Китай. И макар че в рамките на Шанхайската организация за сътрудничество да се постига някаква дипломатическа координация, Китай и Русия продължават да водят битка за влияние в Централна Азия.

Китайско-руският съюз през 20-ти век е плод на слабостта на Китай след Втората световна война и в началото на Студената война, но дори и тогава й отнема по-малко от десетилетие, за да се съвземе. Днес Китай е силна държава и е малко вероятно да се сближи твърде много с Русия, чиито упадък се ускори от лошите решения на нейния лидер.

Накратко, когато става въпрос за китайско-руски съюз в противовес на Запада, историята ще се повтори. Обратно на очакванията на Путин 2014 година няма да бъде запомнена като година на успехи за руската външна политика.

*Джоузеф Най е бивш американски помощник-секретар по отбраната и председател на Националния съвет по разузнаване на Съединените щати. Той е професор в Харвардския университет.

Къде наистина е проблемът с неравенството?

Кенет Рогоф*

Четейки влиятелната книга „Капиталът на 21-ви век” на Томас Пикети, читателите могат да си направят извода, че в света от времето на бароните и кралете до днес не е имало неравенство. Това е странно, понеже от друга страна някои могат да направят заключението, четейки друга нашумяла напоследък книга, „Голямото бягство” на Огъст Дийтън, в която той твърди, че в светът днес има повече равенство от когато и да било преди.

Чия гледна точка е вярна? Отговорът зависи от това дали страните се разглеждат поотделно или се гледа светът като цяло.
Основният агрумент в книгата на Дийтън е, че през последните няколко десетилетия няколко милиарда души в развиващите се страни, особено в Азия, се отскубнаха трайно от отчайващата бедност. Същият механизъм, който спомогна за увеличаването на неравенството в богатите страни действа и на световната сцена, и засяга милиарди. Хвърляйки поглед отгоре и придавайки същата тежест на индийците, каквато даваме на американците или французите, ще видим че последните 30 години са сред най-значимите в човешката история що се отнася до подобряването на положението на бедните.

Великолепната книга на Пикети показва неравенството в отделните страни и се фокусира основно върху по-богатата част от света. Повечето от културните спорове описани в книгата му са на база на мненията на хора, разглеждащи себе си като средна класа в собствените си страни, но които всъщност са висока средна класа, че дори и богати, според стандартите на света.

Има известен брой мистеризони технически критики, които наблягат на факта, че Пикети заедно със съавтора на книгата си Еманюел Саез, правят своите изводи само на база данните от последните 15 години. Но въпреки това аз смятам резултатите от тяхното изследване за убедителни, особено като се има предвид, че и други автори, използващи напълно различни изследователски методи, достигат до същите изводи. Брент Нийман и Лукас Карабарбунис от Чикагския университет например твърдят, че делът на труда в брутния вътрешен продукт намалява в световен мащаб още от 70-те години на миналия век.

Всъщност Пикети и Саез не предлагат в действителност модел, не и в тази нова книга. А липсата на модел, в съчетание със съсредоточаване върху високата средна класа в богатите страни, означава много, когато става въпрос за политически рецепти. Щяха ли да бъдат последователите на Пикети толкова ентусиазирани по отношение на предложенията му за налагането на глобален данък богатство, ако той целеше премахването на огромното неравенство между по-богатите и по-бедните страни, вместо между онези, които са определяни като богати според глобалните стандарти и ултра богатите?

Пикети твърди, че капитализмът е несправедлив. Колониализмът не е ли също несправедлив? Във всеки случай идеята за глобален данък богатство е пълна с проблеми на легитимността и начините на налагане, а на всичкото отгоре е и политически неприемлива.

Въпреки че Пикети е прав за нарасналото влияние на капитала през последните няколко десетилетия, той е доста незапознат с водещия се сред икономистите дебат за причините. Например, ако имаме огромно вливане на азиатска работна ръка в глобалните търговски пазари, според модела на растеж на носителя на Нобелова награда за икономика Робърт Солоу, капиталът постепенно ще се приспособи към ситуацията и заплатите ще нараснат. Освобождаването от по-възрастните работници също ще тласне заплатите нагоре. Ако от друга страна обаче делът на труда в крайната цена на продукта продължи да спада поради постоянния възход на автоматизацията на производството, натискът върху заплатите надолу ще продължи, както казах преди няколко години в дискусия за изкуствения интелект.

За щастие има много по-добър начин да се справим с неравенството в богатите страни и той е като поощряваме дългосрочния ръст на търсенето на продукти в развиващите се страни. Например въвеждането на плосък данък (и премахване на прогресивния)е далеч по-прост и много по-ефективен начин да обложим вече натрупаното богатство, особено ако облагането на отделните граждани може да се свърже с мястото, на което доходът му е спечелен.

Друг е въпросът, че прогресивното данъчно облагане съществуващо и в момента е относително ефективно и не пречи на желанието за спестяване. Защо да избираме непроверения в практиката глобален данък богатство при съществуващите алтернативи, които не пречат на растежа, увеличават бюджетните приходи и могат да бъдат увеличени при извънредни обстоятелства.

В допълнение на глобалния данък богатство Пикети препоръчва и 80% данък върху доходите за Съединените щати. Въпреки твърдото ми убеждение, че Съединените щати се нуждаят от увеличаване на данъчната тежест, особено за най-богатия 0,1% от населението, не разбирам защо той допуска, че 80% данък няма да причини сериозни изкривявания, особено ако тези допускания опровергават голяма част от изводите на Нобеловите лауреати Томас Сърджант и Едуард Прескот.

И сега съществуват достатъчно политически инструменти, които могат да бъдат използвани за намаляване на неравенството като допълнение на прогресивното данъчно облагане. Визирайки Съединените щати, Джефри Франкъл от Харвардския университет, предложи премахване на данъчното облагане за най-ниско платените работници, намаляване на удръжките от заплатата за най-високо платените работници и значително увеличаване на данък наследство.

Задължителната образователна степен ще подпомогне дългосрочно растежа, така както и слагането на ударение върху образованието през целия живот чрез онлайн курсове. Данъкът върху емисиите въглеродни газове ще смекчи последиците от глобалното затопляне и значително ще увеличи бюджетните приходи.

Приемайки тезата на Пикети, че неравенството е по-значим проблем от липсата на растеж, трябва да припомня, че много от гражданите в развиващите се страни разчитат на растежа в богатите страни, за да се справят с бедността. Основният проблем на 21-ви век остава преодоляването на ужасяващата бедност в Африка и други региони по света. Несъмнено, най-богатия 0,1% от населението, трябва да плаща по-високи данъци, но в стремежа си да намалим глобалното неравенство не трябва да забравяме, че капиталистическата система беше в основата на впечатляващите икономически постижения от последните три десетилетия.

*Кенет Рогоф е професор по икономика и публични политики в Харвардския университет. Бил е главен икономист на МВФ от 2001 до 2003 година.

Голямото засичане

Нуриел Рубини*

В годините след световната финансова криза от 2008, политиците успяха да превърнат второто издание на Голямата депресия в Голяма рецесия и да удържат натиска на протекционизма и насочените към защита на националните икономики мерки. Но днешната враждебна реакция срещу глобализацията – и най-вече към съпътстващото я по-свободно движение на стоки, услуги, капитали, работна ръка и технологии – е факт.

Новият национализъм придоби различни икономически форми: търговски бариери, защита на националните активи, враждебни действия срещу преките чуждестранни инвестиции, политики защитаващи местната работна ръка и местните фирми, антиимиграционни мерки, държавен капитализъм и национализъм по отношение на природните богатства. В политическата сфера във възход са популистките, антиглобализационните, антиимигрантските, а в някои случаи и расистките и антисемитски партии.

Тези политически сили ненавиждат „първичния бульон” от наднационални институции – ЕС, ООН, СТО, МВФ и други – логично следствие от глобализацията. Дори интернет, въплъщението на глобализацията от последните две десетилетия, е под заплахата да бъде „балканизирано”, като повечето авторитарни страни – в това число Китай, Иран, Турция и Русия – ограничават достъпа до социалните медии и вземат решителни мерки срещу свободата на словото.

Основните причини за това развитие са ясни. Слабото икономическо възстановяване създаде благоприятна среда за възхода на популистките партии, за прокарването на протекционистични политики, за заклеймяването на чуждестранната търговия и чуждестранните работници. Като прибавим към това увеличаването на подоходното неравенство и неравномерното разпределение на богатството в повечето страни, не можем да се чудим, че икономиката от типа „победителят получава всичко”, която облагодетелства елитите и извращава политическата система, се разпространява масово по света. В наши дни и развитите икономики (като Съединените щати, където неограниченото финансиране на изборни кампании от страна на мощните бизнес кръгове е просто легална форма на корупция), и бързоразвиващите се пазари (където олигарсите са сложили ръка върху икономиката и върху политическата система) са сред тези страни.

За някои обаче случващото се е просто временно забавяне с намалена заетост и замразени заплати. Това поражда икономическа несигурност за работническата и средната класа най-вече в Европа и еврозоната, където в повечето страни популистките партии – главно отдясно – изместиха традиционните сили на последните избори за Европейски парламент. Както и през 30-те години на миналия век, когато Голямата депресия доведе до възход на авторитаризма в Италия, Германия и Испания, и сега под повърхността се наблюдават подобни тенденции.

Ако доходите и заетостта не нараснат скоро, популистките партии могат да се доберат до властта на национално ниво в Европа, а антиевропейските настроения да спънат процеса на европейска икономическа и политическа интеграция. Дори по-лошо, еврозоната отново може да бъде поставена в затруднение: някои страни (Великобритания например) може да напуснат ЕС, а други (Великобритания, Испания и Белгия) да се разпаднат.

Даже в Съединените щати икономическата несигурност на преобладаващата бяла прослойка от населението, чувстваща се заплашена от имиграцията и световната търговия може да се окаже повлияна от крайно дясното Чаено парти, фракция в Републиканската партия. Тези групи се характеризират с икономическия си национализъм, с антиимиграционните и протекционистични нагласи, с религиозния си фанатизъм и геополитически изолационизъм.

Подобно развитие може да бъде видяно и в Русия, както и в много страни от Източна Европа и Централна Азия, където падането на Берлинската стена не доведе до демократизация, икономическа либерализация и траен растеж в производителността. Вместо това през последните двадесет и пет години на власт дойдоха националистически и авторитарни режими, които въведоха моделите на растеж чрез държавен капитализъм, осигуряващ единствено посредствено икономическо развитие. В този контекст дестабилизацията на Украйна предизвикана от руският президент Владимир Путин не може да бъде отделена от мечтите му за лидерство на Евразийския съюз – прозрачен опит за възстановяване на бившия Съветски съюз.

В Азия национализмът също е във възход. Новите лидери в Китай, Япония, Южна Корея и вече в Индия, са политически националисти в региони, където териториалните спорове остават сериозни и имат дълга и болезнена история. Тези лидери – особено в Тайланд, Малайзия, Индонезия, поели в същата националистическа посока – трябва да започнат основни структурни реформи, ако искат да възстановят забавящият се икономически растеж и, в случая с нововъзникващите пазари, да избегнат капана на средните доходи. Икономическият срив може да разпали още националистически и ксенофобски настроения, даже да предизвика военен конфликт.

В същото време Близкият изток продължава да е силно изостанал регион. Арабската пролет – предизвикана от слабия растеж, високата младежка безработица и огромното икономическо отчаяние – предизвика продължителна зима в Египет и Либия, където алтернативи се оказаха авторитарните водачи и политическият хаос. В Сирия и Йемен бушуват граждански войни; Ливан и Ирак могат да бъдат сполетени от същата съдба; Иран е едновременно нестабилен и опасен за другите; Афганистан и Пакистан все повече изглеждат като провалени държави.

Във всички горепосочени случаи икономическият провал и липсата на възможности и надежда за бедните и младите, подклаждат политически и религиозен екстремизъм, негодувание срещу Запада и в някои случаи открит тероризъм.

През 30-те години на миналия век неуспехът да се избегне Голямата депресия докара на власт авторитарни режими в Европа и Азия, които доведоха до Втората световна война. Този път, щетите нанесени от Голямата рецесия доведоха повечето развити икономики до трайна стагнация и предизвикаха дълбоки структурни проблеми с растежа на бързо развиващите се пазари.

Това е идеална почва за избуяване на икономическия и политически национализъм. Сегашното подлагане на прът в спиците на търговията и глобализацията трябва да бъде разглеждано в контекста на миналия ни опит и да се запитаме какво може да последва.

*Нуриел Рубини е професор в Стърн скуул ъф бизнес към Нюйоркския университет и председател на Рубини глобал економикс. Бил е старши икономист по международните въпроси в Съвета на икономическите съветници на Белия дом по време на администрацията на Бил Клинтън. Работил е за Международния валутен фонд, за Федералния резерв на САЩ и за Световната банка.

Защо цените на суровините падат?

Джефри Франкъл*

Цените на петрола паднаха с 40% от юни насам, което е добра новина за вносителите на петрол, но лоша за Русия, Венецуела, Нигерия и други износители. Някои отдават срива в цената на петрола на шистовия бум в Съединените щати. Други са на мнение, че падането е в резултат на неуспеха на ОПЕК да постигнат споразумение за намаляване на добива.

Но цената на петрола е само част от проблема. Пада цената и на желязната руда. Също така и на златото, среброто и платината. Не по различно е положението с цените на захарта, памука и соята. Всъщност повечето цени на суровини изчислявани в долари падат още от началото на годината. Макар че множество специфични фактори влияят на цените на всяка суровина, фактът че спадът е повсеместен – какъвто е и настоящият случай – означава, че в основата на спада са макроикономическите фактори.

Кои макроикономически фактори теглят цените на суровините надолу? Може би е дефлацията. Макар че инфлацията е много ниска, дори минусова в някои страни, причината трябва да е другаде, понеже цените на суровините падат и под най-ниските си нива. С други думи, падат реалните цени на суровините.

Най-популярното обяснение е, че това е заради глобалния икономически спад, намалил търсенето на енергия, минерали и селскостопански продукти. В действителност растежът се забави и прогнозите за БВП в повечето страни беше ревизиран в посока надолу след средата на годината.

Но Съединените щати са голямото изключение. Американският растеж изглежда устойчив и достигна до 4% на годишна база през последните шест месеца. А в Съединените щати цените на суровините паднаха най-значително. Индексът на борсовите цени на Икономист изчислявани в евро всъщност се покачиха през последната година, само цените изчислявани в долари – върху които е съсредоточено цялото внимание – паднаха.

До този резултат ни доведе монетарната политика, важността на която, като определящ фактор за цените на суровините, често се забравя. Затягането на монетарната политика отдавна беше очаквано в Съединените щати, Федералния резерв вече прекрати програмата за количествени облекчения през октомври, а вдигането на краткосрочните лихви ще стане по някое време следващата година.

Това провокира историческа съпоставка. Падането на реалните (инфлационно изгладени) лихвени равнища през 70-те, през 2002-2004 и през 2007-2008 година, беше съпроводено с покачване на цените на суровините, а рязкото покачване на лихвените равнища в Съединените щати през 80-те изпрати цените на суровините изчислявани в долари на дъното.
Има нещо вярно в идеята, че когато Фед „печата пари”, парите потичат по-скоро към закупуването на суровини, а не към други места, което кара цените им да растат и обратното – тези цени падат, когато лихвените равнища се повишат. Но как точно работи механизмът?

Има четири начина, по които реалните лихвени равнища влияят на цените на суровините (като изключим ефекта от нивата на икономическа активност). Първо, високите лихвени равнища намаляват цените на търгуваните суровини като намаляват стимула за добиване днес, а не утре, и като намаляват темпа на добив на петрол, на злато или на изсичане на гори. Второ, високите лихви намаляват желанието за увеличаване на запасите (разбирай петрол в танкерите и резервоарите).

Трето, портфолио мениджърите отговарят на увеличаването на лихвите с освобождаване от договорени количества суровини (които са актив)и прехвърлят освободените средства в съкровищни бонове. Накрая, високите лихвени равнища засилват националната валута като по този начин намаляват цената на международно търгуваните суровини у дома (макар и цената на същата суровина, изчислявана в чужда валута, да не е паднала).

Лихвените равнища в Съединените щати реално не нараснаха през 2014 година, затова нито един от тези механизми все още не е проработил. Но спекулантите мислят с един ход напред и се освобождават от договорени количества суровини днес, в очакване на по-високи лихви през 2015 година и в резултат на това очакваното следващата година намаление на цените се отразява днес.

И четирите канала за влияние вече функционират. Очакванията за затягане на монератната дисциплина от страна на Съединените щати съвпада с намеренията на ЕЦБ и Японската централна банка за увеличаване на монетарните стимули. Това ще доведе до повишаване на стойността на долара спрямо еврото и йената. Стойността на еврото спрямо долара падна с 8% през първата половина на годината, а стойността на йената падна с 14%. Това обяснява защо цената на суровините смятани в долари може да падне, а смятана в други валути може да се повиши.

*Джефри Франкъл е професор в Кенеди скуул ъф гавърмънт към Харвардския университет и е бил член на Съвета на икономическите съветници на президента Бил Клинтън.

Путиновите закони за привличането

Джоузеф Най*

Скритата агресия на руския президент Владимир Путин в Украйна продължава, въпреки западните санкции срещу страната му. Но тези действия не заплашват само икономиката на страната, те намаляват и меката сила на Русия, което има потенциал да доведе до катастрофа. Една страна може да привлече други страни в своята орбита на влияние по три основни начина: чрез агресия, чрез пари или чрез емоции. Путин опита с агресия и получи санкции. Германският канцлер Ангела Меркел, основният събеседник на Путин, изрази своето раздразнение от руската политика спрямо Украйна с изостряне на тона.

Независимо от краткосрочните ползи от действията на Путин в Украйна, в дългосрочен план това ще има негативен ефект, като лиши Русия от достъп до западни технологии, нужни за модернизацията на нейната индустрия и разширяване на разработването на енергийни източници на границата на Арктическия регион.

Колебанията в руската икономика ще продължат да затрудняват Путин при експлоатацията на втория инструмент за упражняване на власт и влияние: парите. Нефтът и газът, най-ценните ресурси на Русия, няма да могат да спасят икономиката, въпреки че Путин подписа споразумение с Китай за доставки на газ през следващите 30 години, тъй като цените на тези суровини се сринаха.

Остана емоционалното привличане, един по-могъщ източник на власт и влияние, отколкото някои очакват. Китай например, прави опити да използва меката сила, за да изгради по-малко заплашителен образ, с надеждата, че това ще обезкуражи и ще разклати основите на оформящата се коалиция, опитваща се да противодейства на растящите й икономически и военни възможности.

Меката сила на страната се опира на три основни стълба: впечатляваща култура, силно одобрявани политически ценности и външна политика пропита от морален авторитет. Истинското предизвикателство е да съчетаеш тези източници на власт и влияние с източниците на твърдата сила, каквито са икономическата и военна мощ и да направиш така, че да се подсилват един друг.

Съединените щати не успаха да постигнат този баланс и това уважение при нахлуването си в Ирак през 2003 година. Макар и военната сила на Америка да бе достатъчна за постигането на бърз разгром срещу силите на Саддам Хюсейн, това намали значително притегателните й сили в много страни. По същият начин, въпреки основаването на „Институт Конфуции” в Манила, който да запознава филипинците с китайската култура и който помогна за избуяването на китайската мека сила, влиянието й значително ще намалее, ако Китай едновременно с това използва твърда сила, за да притиска Филипините в териториалния им спор за плитчините Скарбъро.

Проблемът на Русия е, че тя все още не притежава достатъчно мека сила, с която да оперира. А, както политическият анализатор Сергей Каганов отбеляза през 2009 година, липсата на мека сила у Русия е причина тя да се държи агресивно, както стори във войната си срещу Грузия предишната година.

Разбира се, исторически Русия е притежавала значителна мека сила, заради огромния принос на нейната култура в областта на изкуството, музиката и литературата. Нещо повече, след Втората световна война, Съветският съюз става привлекателна за много западноевропейци, дължащо се предимно на неговия значителен принос в борбата срещу фашизма.

Но Съветите пропиляват с лека ръка своята мека сила след нахлуването в Унгария през 1956 година и в Чехословакия през 1968 година. През 1989 година те се оказват с твърде оскъдна мека сила. Берлинската стена не падна под обстрела на натовската артилерия, а под ударите на чуковете и булдозерите управлявани от хората, променили отношението си към съветската идеология.

Сега Путин прави същата грешка, каквато направиха неговите съветски предшественици. Въпреки декларираното от него през 2013 година, че Русия ще се съсредоточи върху изграждането на мека сила, той не успа да капитализира дадената на Русия възможност от домакинството на Зимните олимпийски игри в Сочи през 2014 година, за да увеличи меката си сила.

Вместо това, още по време на игрите, Путин заповяда полускрита военна интервенция в Украйна, която, в допълнение с говоренето му за руския национализъм, породи сериозно безпокойство сред екссъветските републики. Това доведе до ерозия на путиновите стремежи за основаването на воден от Русия Евразийски съюз, съревноваващ се с Евроапейския съюз.

Много малко чужденци гледат руски филми, а само един руски университет е класиран в световните топ 100, което оставя на Русия твърде малко възможности да възвърне своята притегателна сила. Затова Путин го обърна на пропаганда.

Миналата година Путин преструктурира новинарската агенция „РИА Новости”, уволнявайки 40% от служителите, в това число и относително независимото й управително тяло. Новият ръководител на информационната агенция Дмитри Кисельов, представи през ноември създаването на „Спутник”, финансиран от правителството новинарски хъб в 34 страни, с персонал от 1000 души, включващ радио, социална мрежа и новинарски емисии на местни езици.

Но един от парадоксите на меката сила е, че пропагандата често е контрапродуктивна, понеже е неправдоподобна. По време на Студената война неограниченият културен обмен, какъвто бе Залцбургският семинар, позволил на младите хора да се свържат помежду си, показа че контактите между народите са далеч по-смислени и продуктивни.

Днес, по-голяма част от американската мека сила се произвежда не от правителството, а от гражданското общество – университети, фондации, поп култура. Истината е, че нецензурираното гражданско общество и възможността да се критикуват политическите лидери, позволява на страната да съхрани меката си сила, дори когато останалите страни не приемат действията на нейното правителство.

По този начин във Великобритания БиБиСи успя да запази авторитета си, понеже си позволи да ухапе правителствената ръка, която го храни. В същото време Путин продължава да пречи на развитието на неправителствените организации и гражданското общество.

Путин може и да разбира, че твърдата и меката сила се подсилват една друга, но както изглежда той е неспособен да приложи това свое разбиране в политиката. В резултат на това, способността на Русия да привлича други страни в орбитата си на влияние с друго освен с агресия и пари, ще продължи да намалява.

*Джоузеф Най е бивш помощник секретар по отбраната и председател на Националния разузнавателен съвет на Съединените щати. Той е професор в Харвардския университет и член на Съвета на глобалния дневен ред за бъдещето на управлението на Световния икономически форум.

Неравенството и американските деца

Джоузеф Стиглиц*

Децата отдавна са признати за специална обществена група. Те не могат да избират своите родители, да не говорим за условията, в които се раждат. Те нямат способността на възрастните да се защитават или да се грижат за себе си. Именно заради това Обществото на народите приема Женевската декларация за правата на детето през 1924 година и заради това международната общност одобри Конвенцията за правата на детето през 1989 година.

За съжаление, Съединените щати не изпълняват задълженията си. Суровата истина е, че те дори не са ратифицирали Конвенцията за правата на детето. Съединените щати, с иградения си образ на благодетел и страна на неограничените възможности, трябва да бъде вдъхновяващ пример за справедливост и добро отношние към децата. Вместо това те са пример за провал, да не говорим, че дори допринасят за глобалната незаинтересованост за правата на децата на международната сцена.

Въпреки че средното америнаско дете не е сред най-лошо живеещите в света, несъответствието между богатството на страната и условията за живот на децата е непропорционално голямо. Около 14,5% от американското населени живее под прага на бедността, но забележете, че 19,9% от децата – повече от 15 млн. – живеят в бедност. Сред развитите страни само Румъния има по-висока степен на бедност сред децата. Нивото в Съединените щати е с 2/3 по-високо от това във Великобритания и повече от четири пъти спрямо нивата в Северните страни. За някои групи ситуацията е дори по-лоша: повече от 38% от чернокожите деца и 30% от испаноговорящите деца живеят в бедност.

Причината не е защото американците не се грижат за децата си. Причината е, че Америка промени политическия си дневе ред така, че да направи разпределението на благата доста несправедливо, потапяйки по този начин уязвимите обществени групи все по-надолу и по-надолу. Растящата концентрация на богатството – и значителното намаляване на данъчната тежест за богатите – означава намаляване на разходите за инвестиции за обществени услуги като образование и защита на децата.

В резултат на това американските деца живетя във все по-голяма бедност и общото им състояние се влошава. Това им състояние е болезнен пример не само за отражението на неравенството върху забавянето на икономически растеж и дестабилизацията – признато дори от организация като Международния валутен фонд – но и за опетняването на образа ни на най-голям благодетел, с който всяко справедливо общество трябва да се гордее.

Неравенството в доходите води до неравенство в здравните грижи, в достъпа до образование и до прекомерно излагане на вредното влияние на средата, от което децата страдат много повече от всяка една друга обществена група. Едно от всяко пето американско дете е диагностицирано с астма, нива с 60% по-високи от тези сред децата живеещи добре. Образователните възможности на деца от домакинства с годишен доход по-нисък от 35 хил. долара са повече от два пъти по-ниски спрямо тези на децата живеещи в домакинства с доход над 100 хил. долара годишно.

А някои хора в Американския конгрес искат орязване на ваучерите за храна, от които зависят около 23 млн. американски домакинства, заплашвайки по този начин най-бедните деца с глад. Това неравество в доходите е тясно свързано с неравенство във възможностите. Няма как в страни, в които децата страдат от недохранване, от ограничен достъп до здравеопазване и образование, както и от прекомерно излагане на вредните влияния на околната среда, те да не са и с по-лоши перспективи за живота, спрямо децата на богатите. И понеже жизнените перспективи на американските деца са по-силно зависими от дохода и образователната степен на неговите или нейните родители, отколкото тези на децата от други развити страни, в Съединените щати днес има по-малко равенство на възможностите от която и да е друга развита страна. В най-елитните американски университети например, едва 9% от студентите идват от най-бедната част от населението, докато 74% са от най-богатата.

Повечето общества поемат моралното задължение да помогнат за развитието на потенциала на младите хора. Някои страни дори залагат конституционни задължение за осигуряване на равенство на образователните възможности.
Но в Америка се харчи повече за образование на богатите ученици и студенти, отколкото на бедните. В резултат на това Съединените щати пропиля един от най-ценните си активи, като направи немалка част от младите хора функционално неграмотни – без никакви умения. Американски щати като Калифорния харчат за поддръжка на затворите толкова, колкото за образование, че понякога и повече.

Без мерки за преодоляване на тези проблеми – в това число за предучилищното образование – неравенството във възможностите ще се превърне в доживотно неравенство още преди децата да навършат петгодишна възраст. Тази констатация трябва да пришпори политиците да действат. Ако тези мерки не се вземат спешно, вредните ефекти от неравенството ще се увеличават, а заедно с това и огромната цена, която нашата икономика и нашето общество ще платят. Крайното неравенство наблюдавано в някои страни не е неизбежен резултат от икономическите сили и закони. Правилните политики – по-широки мерки за социална защита, прогресивно данъчно облагане и по-добра регулаторна рамка (особено във финансовия сектор) – могат да преобърнат тази ужасяваща тенденция.

За намирането на политическа воля, която тези реформи изискват, ние трябва да се противопоставим на политическата инерция и бездействие с излагането на суровите факти за неравенството и неговото пагубно въздействие върху нашите деца. Ние можем да се справим с лишенията, които търпят децата и с неравенството на възможностите, като по този начин положим основите на едно по-справедливо и проспериращо бъдеще, отражение на собствените ни ценности. Защо да не можем?
Вредата, която неравенството нанася на собствената ни икономика, политика и общество, е още по-голяма за децата.

Каквато и отговорност да носят родителите за собствения си живот – не работят достатъчно, не спестяват достатъчно или не взимат правилните решения – от това не трябва да страдат децата им. Децата, повече от всеки друг, се нуждаят от защитата давана им от техните основни права, а Съединените щати трябва да бъдат светлият пример за спазването им за всички страни по света.

*Джоузеф Стиглиц е носител на Нобелова награда за икономика и професор в Колумбийския университет. Бил е председател на Съвета на икономическите съветници на президента Бил Клинтън, както и старши вице президент и главен икономист на Световната банка.