Британското унижение

Джеймс Брадфорд  Делонг*

Когато в края на 2008 година финансовата криза удари с пълна сила, страните по света се разделиха на две групи: от едната страна застанаха всички онези, които затънаха дълбоко в калта, а от другата страна остана единствено Китай. Само китайците приеха насериозно аргументите на Милтън Фридман и Джон Мейнард Кейнс, че когато сме изправени пред възможността да изпаднем в депресия, първото нещо, което трябва да направи едно правителство е да използва всички налични инструменти за интервенция на стоковите и финансовите пазари, за да поддържа скоростта на паричното обръщение.

След това, в началото на 2010 година, страните, които все още продължаваха да затъват в калта,от своя страна също се разделиха на две групи: онези, чиито правителствени задължения не успяха да ги засегнат много, но страните си останаха в калта, и онези, чиито правителствени задължения не им оставиха друг избор, освен да проведат строги фискални реформи и да се опитат да върнат доверието в себе си.

Сега се очертава още едно разделение. Този път между страните, които са стабилни, но все още са затънали от една страна, и Великобритания от друга. Макар правителствените дългове да продължават да имат стабилно златно покритие, администрацията на премиера Дейвид Камерън е готова да предприеме може би едно от най-големите бюджетни съкращения на разходите правени някога, чрез плана за съкращаване на бюджетния дефицит до девет процента от БВП през следващите четири години.

На този етап само Китай предприема верните стъпки за преодоляване на финансовата криза. Затъналите страни все още остават доста назад от него. А онези, които са загубили доверието в управлението на правителствените дългове, и на които беше наложена строга финансова дисциплина, затънаха още по-дълбоко.

Сега въпросът е дали Великобритания, където доверието в правителството все още се крепи и няма нужда от ускоряване на фискалните реформи, но пък е препоръчително да бъдат проведени, ще се присъедини към онези на дъното и ще послужи за назидание?

Правителството на Камерън напоследък заявява, че политиките които провежда ще докарат растеж като с магическа пръчка чрез сериозно намаляване на дългосрочните лихвени равнища и създаване на условия за привличане на значителни по обем частни инвестиции. Сега изглежда се отказват от тези си намерения като казват, че един провал на заявените политики може да доведе до катастрофа. Както финансовият министър Джордж Осбърн се изрази тогава: „Ревизията на бюджета през юни се оказа моментът, от който нататък фискалната стабилност беше възстановена. Лихвените равнища паднаха близо до рекордни нива. Кредитният рейтинг на страната ни беше потвърден. А МВФ измина пътя от отправяне на предупреждение до определяне на бюджета ни като „основополагащ”. Сега ние трябва да изпълним някои ключови решения заложени в този бюджет. Да се огънем сега и да се откажем от нашите планове би било пагубно и разрушително за икономиката ни.”

Но ако сега попитате подкрепящите действията на правителството защо няма алтернатива на гигантските съкращения на правителствените разходи и повишаването на данъците, отговорите им ще бъдат доста неясни и объркани или ще се опитват да повтарят заучени кухи фрази.

Добре известно е защо е толкова лошо да се поддържа голям бюджетен дефицит по време на икономическа криза. Защото дългът е голям и ще трябва да се плащат огромни лихви по него, но пък от друга страна британското правителство сега може да заема пари при много по-изгодни условия и за по-дълги срокове. Сега когато лихвените равнища са ниски и можете да заемате при доста изгодни условия и срокове, пазарите ви казват смело да увеличавате бюджетните разходи и да намалявате данъците.

Застъпниците на строгата фискална дисциплина обаче считат, че доверието в правителствените дългове в един момент ще рухне и на правителството ще се наложи да предоговаря условията, заменяйки ги с по-неизгодни. Дори по-лошо, правителството ще бъде напълно неспособно да рефинансира задълженията си и тогава ще трябва да съкрати разходите и да вдигне данъците още по-драстично.

Но сега британското правителство прави точно това – заема пари. Как е възможно при сегашната ситуация правителството да бъде убеждавано да предприема незабавни действия за радикална фискална реформа, без да има нужда от това и преди да е ясно какво става с икономическото възстановяване?

За да отговорим на въпроса трябва да се върнем назад до 70-те години на миналия век, когато доверието в способността на британското правителство да обслужва дълговете си се срина, принуждавайки го да прибегне до споразумение с МВФ, да ореже бюджетните разходи и постепенно да вдигне данъците, вместо да ги повишава драстично.  Затова подходът на Кейнс и Хари Уайт е да поставят на първо място постигането на финансово споразумение с МВФ. Според тях програмите на МВФ възстановяват доверието във фискалните действия на правителството, докато пазарите все още са недоверчиви. Но от друга страна заемането на пари от пазарите позволява необходимостта от средносрочно и дългосрочно орязване на разходите и вдигане на данъците да бъде отложена за по-добри времена.

Прибягването до заем от МВФ всъщност е доста унизително за управляващите. Докато кредитните линии предоставяни от бизнеса за бъдещи непредвидени ситуации винаги са налице и бизнеса не счита прибягването до тях в трудни времена за унизително, защото няма нищо лошо в това да заемаш от собствените си граждани.

Британците, както добре знае Джон Осбърн, са готови да кредитират собственото си правителство с огромни суми и при условия, които са доста по-щедри от предлаганите от МВФ. И ако някой се притеснява, че британците могат да променят мнението си, то съм склонен да възразя и да кажа, че принцовете от Уол стрийт или бароните от Канари уорф с огромно желание ще пуснат в продажба вторични активи, за да защитят Великобритания от колебанията в обменния курс на валутата й през следващите години.

Да заемаш от собствения си народ изобщо не е унизително, когато икономиката ти е в затруднение, когато лихвите по заемите са рекордно ниски и когато икономическата логика крещи да харчиш сега и да вдигаш данъци по-късно.

Унизително е да те управлява правителство, което съкращава половин милион работни места в публичния сектор и с действията си причинява загубата на още половин милион работни места в частния сектор. И то в една икономика с 30 млн. работни места, в която безработицата напоследък нарасна с 3,5 процентни пункта, и където частният сектор изпитва сериозни затруднения и е несигурен за бъдещето си. Не бива да позволяваме това да се случва.

*Джеймс Брадфорд Делонг е бивш зам.-министър на финансите на Съединените щати, професор по икономика в Калифорнийския университет  „Бъркли” и старши изследовател в Националното бюро за икономически изследвания