Болезнени ограничения без цел

Джеймс Б. Делонг*

Три пъти през живота ми се е случвало да правя заключения, в които се оказваше, че имам напълно погрешна представа за света. Първият път беше след подписването през 1994 на Северноамериканското споразумение за свободна търговия (НАФТА), когато финансовите потоци излели се към Мексико за строеж на фабрики за производство на стоки за износ към най-големия потребителски пазар на света, се оказаха единствено и само потоци от капитали идващи от Съединените щати и търсещи подходящата за инвестиции среда. В резултат на това, за по-малко от година, настъпи криза на мексиканското песо (която аз, като зам.-министър на финансите на Съединените щати, трябваше да предотвратя).

Второто ми прозрение дойде през есента и зимата на 2008 година, когато стана ясно, че големите банки нямат контрол или над експозициите си, или над вторичните си активи и че централните банки по света, не само нямат възможността, но и не искаха да стимулират търсенето, изправени пред огромна по мащабите си финансова криза.

Третият момент е сега. Днес ние сме изправени пред спад в търсенето от 8%, в сравнение с нивата от преди началото на рецесията, няма никакви индикации за здравословна инфлация, а нивата на безработицата в Северноатлнатическия регион са с три процентни пункта по-високи от приеманите за нормални. И сега, въпреки че не успяха да съхранят икономическия растеж и докараха високите нива на безработицата, и както изглежда заради това ще изгубят следващите избори, европейските и американските лидери се надпреварват да прокарват политики, които биха намалили производителността и ще струват много работни места.

Пропускам ли нещо?

Мислех, че основополагащите принципи на макроикономиката са положени през 1829 година. Тогава, дори Жан-Батист Сей отхвърля собствения си закон за повтаряемостта на бизнес циклите. Той отлично е знаел, че финансовата паника и прекомерното търсене на финансови активи би предизвикало намаляване на търсенето на производствени стоки и работна ръка – макар че това влиза в противоречие с неговия закон – което би било без съмнение изключително разрушително.

Въоръжени с това прозрение, можем категорично да кажем, че решенията на проблемите на бизнес циклите могат да бъдат сведени до три подхода към тях.

1.      На първо място трябва да се опитаме да предотвратим стигането дотам. Избягвайте на всяка цена едно от трите неща – независимо дали са извънредни разходи при наличие на златен стандарт или срив в цената на дългосрочните активи, какъвто беше сривът по време на дотком балона, или паническото бягство от токсичните активи както стана през 2007-2008 година – защото това именно се случва при недостиг и съответно извънредно търсене на финансови активи.

2.      Ако не сте успели да предотвратите горния проблем, имате на разположение управленски лостове за стимулиране на потреблението на стоки и услуги, което ще запази заетостта в нормални граници, в период на орязване на разходите в частния сектор.

3.      Ако и този проблем не сте успели да предотвратите, имате на разположение монетарните лостове на правителството да създава и обезпечава финансови инструменти, които частния сектор да иска да притежава, за да може същият този частен сектор да увеличи разходите си за производство на стоки и услуги.

Има страшно много детайли, с които правителствата трябва да се съобразяват при опитите си да прокарват подобни политики. В намерението си да осъществят една от трите не трябва да изключват или да смесват, която и да е от останалите. А ако инфлационните очаквания обхванат цялата икономика, може да се окаже невъзможно, която и да е от трите да проработи. Но ситуацията на настоящия етап все още не го предполага.

 Ако все пак кредитът на доверие в правителството е разклатен, тогава намесата от страна на някои външни кредитори като последна възможност може да се окаже крайно необходима и при втората, и при третата възможност за решаване на проблемите. Но понастоящем все още не се е стигнало до там в ключовите икономики на Северния Атлантик.

И все пак тези три възможни решения на проблемите трябва да бъдат сложени на масата. На този етап не се забелязват признаци за желание да се реформират нито Уол Стрийт, нито Канари Уорф, реформи които би трябвало да се съсредоточат върху намаляването на вероятността от възникване на трудности при бъдещи финансови паники и да не се налага правителствена намеса за възстановяване на нормалните потоци от рискови финанси, минаващи през банковата система. Правителствата не могат да поемат обещания нито за разширяване, нито за удължаване на срока на действие на анемичните стимулиращи мерки.

Междувременно Европейската централна банка усилено търси начини да свие резервите си от финансови активи като ги предлага на частния сектор, а Федералния резерв на Съединените щати е под сериозен натиск да направи същото. И за двете банки това означава, че по-нататъшното прокарване на политиките за трупане на финансови резерви ще увеличи риска от неконтролируема инфлация.

Все пак възможността за инфлация не е на дневен ред, имайки предвид прогнозите за посоката на движение на индексите на цените или на финансовите пазари. А и няма изгледи за дългова криза в ключовите икономики, ако се гледат намеренията на правителствата по отношение на лихвените равнища.

Въпреки това, когато слушате изказванията на политиците и от двете страни на Атлантика, чувате президенти и министър-председатели да изричат следните неща: „Както семействата и фирмите са предпазливи и внимателни към своите разходи, така и правителствата трябва да затегнат коланите”.

И дотук се простират нашите душевни представи като неолиберали, като технократи и като модерни неокласически икономисти. Точно сега глобалната икономика страда от силно намаляло търсене и висока безработица. Ние обаче знаем как да ги излекуваме. Затова трябва да бъдем готови да облекчим страданията на пациента.

*Джеймс Брадфорд Делонг е бивш зам.-министър на финансите на Съединените щати, професор по икономика в Калифорнийския университет  „Бъркли” и старши изследовател в Националното бюро за икономически изследвания.