Голямата сделка с Иран

Карл Билд*

Бавно, но сигурно преговорите на Иран с международната общност за нейната ядрена програма достигнаха до точката на пречупване. Но още по-важното е, че резултатът от тях може да окаже повратна точка за нарастващо взривоопасния Близък изток. Сближаването на позициите между Иран и нейните партньори в преговорите по ключовия въпрос за ядрената програма на страната са очевидни. На този етап никой не е напълно убеден, че Иран разработва активна програма за производство на ядрени оръжия, макар преди време да имаше почти пълна убеденост, че страната е близо до сдобиването с него.

Сега фокусът на вниманието е върху факта, че на Иран ще е нужна поне година и повече, за да сглоби ядрена бомба, ако изобщо реши да го прави. Но концепцията за „недостигащото време” е съмнителна. Ако надеждата се изпари и режимът в Иран реши да анулира всички постигнати международни договорености, е твърде вероятно режимът там да се сдобие със свое оръжие, дори и ако страната бъде подложена на интензивни бомбардировки. Стратегическото ударение върху концепцията за „недостигащото време” е неоправдано.

Ключът към напредъка е да се помогне на Иран да се превърне от кауза в страна, ако мога да перифразирам Хенри Кисинджър. Иран трябва да се съсредоточи върху развитието на своите човешки и материални ресурси, за да стане част от процеса на превръщане на региона от зона на конфронтация, в зона на сътрудничество. Сделката по основния въпрос за ядрената програма е в центъра на този подход, но не по-малко важен е процесът на развитието на търговските и инвестиционни свързаности, които ще улеснят иранския преход от изолация към интеграция.

Заедно с навлизането на разговорите във финалната фаза, трябва да се постави и въпросът за санкциите. Това е така, понеже съвместният план за действие, по който страните се споразумяха през ноември 2013 година, на фона на всички тревоги на Запада по ядрения въпрос, няма изготвена пътна карта за нормализацията на Иран.

Така, както се очаква от консервативните сили в Иран да сложат край на споразуменията, се очаква и от силите в Съединените щати и други страни, печелещи от конфронтацията, да сторят същото. Иранските хардлайнери изтъкват съмненията си, че Западът някога ще вдигне санкциите срещу страната, докато техните западни аналози ще направят всичко по силите си, за да затвърдят тези съмнения. Спиралата на взаимно унищожителната дипломация може и да постигне резултат.

Затова Европейският съюз трябва да даде ясен сигнал, че е готов да поеме водачеството при преговорите за облекчаването и вдигането на ограниченията срещу Иран, като това очевидно трябва да бъде свършено в близко сътрудничество с партньорите на Европа. Санкциите за внос на петрол от страна на ЕС например, трябва да бъдат преустановени почти незабавно, ако не бъде постигнато споразумение.

Едно споразумение трябва също така да бъде последвано от твърд политически ангажимент по други важни въпроси от взаимен интерес. Въпросът с възстановяването на Афганистан и Ирак е неотложен. И е базиран на близко сътрудничество със Саудитска Арабия и страните от Персийския залив, понеже само така е възможно постигането на взаимоизгодни споразумения в един стратегически важен регион.

Това обаче ще изисква на масата за преговори открито да се постави въпросът за Сирия. Четири години от избухването на гражданската война в страната и въпреки ужасяващата хуманитарна катастрофа в следствие от военните действия, международната дипломация не постигна нищо за прекратяване на насилието. 

Съветът за сигурност на ООН е разделен и неефективен и дори Русия, както изглежда, губи своето влияние върху Дамаск. Иран, Съединените щати и ЕС имат общ интерес да спрат войната, която причини разпада на сирийската държавност – с всички последици наблюдавани в Ирак от 2003 – и сплоти силите на сунитските джихадисти в целия регион. Дали прекратяването на гражданската война в Сирия е достатъчно условие за конструктивен диалог с Иран предстои да видим, но все пак това е възможност, която не е за изпускане.

Разговорите в Лозана, достигнали до финалната права, се ограничиха само до ядрения проблем, но отвъд споразумението по този въпрос стоят още много възможности и рискове. Пробивът може да доведе до фаза на интензивна дипломация, давайки на Иран възможност за дипломатическа нормализация и отваряйки й вратата за широкообхватно споразумение, с което да се даде ход на възстановяването на реда и стабилността в целия регион. Провал на преговорите от своя страна, макар да е малко вероятно да доведе до война, все пак може да предизвика развитие в тази посока и целият регион може да бъде въвлечен по-дълбоко в настоящия водовъртеж от хаос и насилие.

При вече поставен на масата, повече или по-малко, проблем за ядрената програма, е изключително важно да се реши въпросът със санкциите и нормализацията, и да не се изпуска възможността за широкообхватно регионално споразумение, което става все по-възможно. Ядрената сделка трябва да сложи началото на усилията на международната общност за въвличането на Иран в решаването на най-тежките проблеми на Близкия изток.

*Карл Билд е външен министър на Швеция от 2006 до октомври 2014 година и министър-председател от 1991 до 1994, когато и договаря присъединяването на страната към ЕС. Бележит дипломат, който служи като специален пратеник на ЕС в бивша Югославия, като Върховен представител в Босна и Херцеговина, като специален пратеник на ООН на Балканите и е съпредседател на Дейтънската мирна конференция. Член е на Съвета за глобалния дневен ред към Световния икономически форум в Европа.

Британското унижение

Джеймс Брадфорд  Делонг*

Когато в края на 2008 година финансовата криза удари с пълна сила, страните по света се разделиха на две групи: от едната страна застанаха всички онези, които затънаха дълбоко в калта, а от другата страна остана единствено Китай. Само китайците приеха насериозно аргументите на Милтън Фридман и Джон Мейнард Кейнс, че когато сме изправени пред възможността да изпаднем в депресия, първото нещо, което трябва да направи едно правителство е да използва всички налични инструменти за интервенция на стоковите и финансовите пазари, за да поддържа скоростта на паричното обръщение.

След това, в началото на 2010 година, страните, които все още продължаваха да затъват в калта,от своя страна също се разделиха на две групи: онези, чиито правителствени задължения не успяха да ги засегнат много, но страните си останаха в калта, и онези, чиито правителствени задължения не им оставиха друг избор, освен да проведат строги фискални реформи и да се опитат да върнат доверието в себе си.

Сега се очертава още едно разделение. Този път между страните, които са стабилни, но все още са затънали от една страна, и Великобритания от друга. Макар правителствените дългове да продължават да имат стабилно златно покритие, администрацията на премиера Дейвид Камерън е готова да предприеме може би едно от най-големите бюджетни съкращения на разходите правени някога, чрез плана за съкращаване на бюджетния дефицит до девет процента от БВП през следващите четири години.

На този етап само Китай предприема верните стъпки за преодоляване на финансовата криза. Затъналите страни все още остават доста назад от него. А онези, които са загубили доверието в управлението на правителствените дългове, и на които беше наложена строга финансова дисциплина, затънаха още по-дълбоко.

Сега въпросът е дали Великобритания, където доверието в правителството все още се крепи и няма нужда от ускоряване на фискалните реформи, но пък е препоръчително да бъдат проведени, ще се присъедини към онези на дъното и ще послужи за назидание?

Правителството на Камерън напоследък заявява, че политиките които провежда ще докарат растеж като с магическа пръчка чрез сериозно намаляване на дългосрочните лихвени равнища и създаване на условия за привличане на значителни по обем частни инвестиции. Сега изглежда се отказват от тези си намерения като казват, че един провал на заявените политики може да доведе до катастрофа. Както финансовият министър Джордж Осбърн се изрази тогава: „Ревизията на бюджета през юни се оказа моментът, от който нататък фискалната стабилност беше възстановена. Лихвените равнища паднаха близо до рекордни нива. Кредитният рейтинг на страната ни беше потвърден. А МВФ измина пътя от отправяне на предупреждение до определяне на бюджета ни като „основополагащ”. Сега ние трябва да изпълним някои ключови решения заложени в този бюджет. Да се огънем сега и да се откажем от нашите планове би било пагубно и разрушително за икономиката ни.”

Но ако сега попитате подкрепящите действията на правителството защо няма алтернатива на гигантските съкращения на правителствените разходи и повишаването на данъците, отговорите им ще бъдат доста неясни и объркани или ще се опитват да повтарят заучени кухи фрази.

Добре известно е защо е толкова лошо да се поддържа голям бюджетен дефицит по време на икономическа криза. Защото дългът е голям и ще трябва да се плащат огромни лихви по него, но пък от друга страна британското правителство сега може да заема пари при много по-изгодни условия и за по-дълги срокове. Сега когато лихвените равнища са ниски и можете да заемате при доста изгодни условия и срокове, пазарите ви казват смело да увеличавате бюджетните разходи и да намалявате данъците.

Застъпниците на строгата фискална дисциплина обаче считат, че доверието в правителствените дългове в един момент ще рухне и на правителството ще се наложи да предоговаря условията, заменяйки ги с по-неизгодни. Дори по-лошо, правителството ще бъде напълно неспособно да рефинансира задълженията си и тогава ще трябва да съкрати разходите и да вдигне данъците още по-драстично.

Но сега британското правителство прави точно това – заема пари. Как е възможно при сегашната ситуация правителството да бъде убеждавано да предприема незабавни действия за радикална фискална реформа, без да има нужда от това и преди да е ясно какво става с икономическото възстановяване?

За да отговорим на въпроса трябва да се върнем назад до 70-те години на миналия век, когато доверието в способността на британското правителство да обслужва дълговете си се срина, принуждавайки го да прибегне до споразумение с МВФ, да ореже бюджетните разходи и постепенно да вдигне данъците, вместо да ги повишава драстично.  Затова подходът на Кейнс и Хари Уайт е да поставят на първо място постигането на финансово споразумение с МВФ. Според тях програмите на МВФ възстановяват доверието във фискалните действия на правителството, докато пазарите все още са недоверчиви. Но от друга страна заемането на пари от пазарите позволява необходимостта от средносрочно и дългосрочно орязване на разходите и вдигане на данъците да бъде отложена за по-добри времена.

Прибягването до заем от МВФ всъщност е доста унизително за управляващите. Докато кредитните линии предоставяни от бизнеса за бъдещи непредвидени ситуации винаги са налице и бизнеса не счита прибягването до тях в трудни времена за унизително, защото няма нищо лошо в това да заемаш от собствените си граждани.

Британците, както добре знае Джон Осбърн, са готови да кредитират собственото си правителство с огромни суми и при условия, които са доста по-щедри от предлаганите от МВФ. И ако някой се притеснява, че британците могат да променят мнението си, то съм склонен да възразя и да кажа, че принцовете от Уол стрийт или бароните от Канари уорф с огромно желание ще пуснат в продажба вторични активи, за да защитят Великобритания от колебанията в обменния курс на валутата й през следващите години.

Да заемаш от собствения си народ изобщо не е унизително, когато икономиката ти е в затруднение, когато лихвите по заемите са рекордно ниски и когато икономическата логика крещи да харчиш сега и да вдигаш данъци по-късно.

Унизително е да те управлява правителство, което съкращава половин милион работни места в публичния сектор и с действията си причинява загубата на още половин милион работни места в частния сектор. И то в една икономика с 30 млн. работни места, в която безработицата напоследък нарасна с 3,5 процентни пункта, и където частният сектор изпитва сериозни затруднения и е несигурен за бъдещето си. Не бива да позволяваме това да се случва.

*Джеймс Брадфорд Делонг е бивш зам.-министър на финансите на Съединените щати, професор по икономика в Калифорнийския университет  „Бъркли” и старши изследовател в Националното бюро за икономически изследвания

Дали по-високите лихви ще помогнат на растежа в Съединените щати?

Дж. Брадфорд Делонг*

Изпълнителният директор на Blackstone Тони Джеймс наскоро пусна коментар във „Файненшъл таймс” със заглавие „За да съживите американската икономика, вдигнете лихвите”. Това е много лоша идея.

Нека си представим, че сме се пренесли в паралелна вселена, където Федералният резерв на Съединените щати не държи лихвите на нулеви или близки до нулевите равнища. Вместо това фед постепенно е вдигало лихвите в последните шест години, а лихвите по федералното финансиране днес са 400 базисни пункта по-високи от сегашните. Преди да си представим как една такава алтернативна икономическа система би изглеждала, нека видим какво се случва в истинския свят.

През четвъртото тримесечие на 2015 домакинства, бизнес и чуждестранни инвеститори са спестили 940 млрд; долара в Съединените щати. От тази сума 185 млрд. долара са били инвестирани в новонапечатани правителствени дългове, а другите 755 млрд. долара са изтекли към лихвени плащания и плащания на дивидент от заеми, корпоративни книжа и нови акции, които от своя страна добавят към капиталовложенията на частния сектор в Съединените щати.

В нашия хипотетичен сценарий 755 млрд, долара в спестовни инструменти нямаше да бъдат създадени в четвъртото тримесечие на 2015, за да могат да финансират инвестиции. При по-високи лихви, тези 755 млрд. долара все пак биха могли да бъдат повече от 735 млрд. долара, или пък биха паднали под 700 млрд. долара. Във всеки случай знаем, че щяха да са по-малко, и че ликвидния баланс, който би подпомогнал разходите, би бил лишен от 20-55 млрд. долара.

Може би Джеймс говори само за фирмите, които не рационализират своите инвестиционни планове, когато лихвите се повишат. Но много фирми в действителност го правят.  Например, лихвите играят значителна роля в строителния бизнес, особено по бреговете, където стойността на недвижимите имоти е особено чувствителна към финансовите разходи и разполагаемите кешови потоци. 

Нарасналите разходи по финансирането и намалената ликвидност също могат да задушат потребителските разходи и да спрат разширяването на малките бизнеси.

Фед би могъл да отговори добавяйки към икономиката кешови наличности, но тогава лихвите би трябвало да паднат, а ние бихме се оказали на мястото, на което точно в момента се намираме. От друга страна, ако Фед поддържа по-високи лихви по федералното финансиране, финансовите потоци биха се отдръпнали от производствените инвестиции и се влели в непроизводствени кешови баланси, харчовете биха намалели, а икономиката би навлязла в нова рецесия.

От тази гледна точка, Джеймс би възразил, че за това изобщо не е ставало дума. Той би очаквал крехкото доверие да се възстанови и да стимулира производителността и търсенето във всички икономически сектори, затова бизнесите все ще биха били способни да създадат 755 млрд. долара в нови спестовни схеми, отделно от правителствените дългове, през четвъртото тримесечие на 2015.

С възстановяване на крехкото доверие всичко би си дошло на мястото: икономиката би се стабилизирала и би се доближила до пълната заетост, лихвите биха били по-високи, а отрицателните ефекти от необичайно ниските лихви, които Джеймс изброява, биха изчезнали. Според Джеймс тези ефекти включват „компании заместващи капиталите за труд до неестествени нива”; икономически затруднения за „възрастните и за всички онези, които зависят от произвеждащите доходи инвестиции”; по-високи изисквания за пенсионните спестявания; „системни рискове” във финансовата система при покупка на „езотерични активи” от инвеститорите и при „преследване на по-висока възвращаемост”; и намалени ползи за банките от отпускането на кредити.

Но тези проблеми няма да бъдат предотвратени чрез независимо вдигане на лихвите от Фед. Вместо това бизнесите трябва да създадат спестовни схеми и да направят инвестиции, на които Фед след това може да отговори като позволи на лихвите да нараснат, за да изпреварят по-голямото търсене и високата инфлация.

Федералната комисия за свободните пазари не може да налага този процес от офисите си във Вашингтон, Окръг Колумбия. Но днес Фед се опитва да предизвика създаването на повече спестовни схеми, частично като изкупува дългосрочни книжа за 3 трлн. долара.

Фед изкупува годишно 30 млрд. долара дългосрочни рискови книжа от балансовите отчети на частния сектор – чиито емитенти е трябвало да ги прехвърлят на спестителите – и чиито ограничени възможности за поемане на риск вероятно е бил ползван за финансиране на рискови инвестиционни проекти. Но със сигурност Джеймс би се съгласил, че финансовата организация, която определя и носи отговорността за риска не е необходимо да е способна да оцени други рискови дейности.

Ако искаме увеличаването на спестовните схеми да тласне лихвите на кредитните пазари нагоре, така че Фед да може да увеличи лихвите по федералното финансиране, имаме очевидно решение: самото правителство да създаде спестовни схеми. Например правителствено-спонсорирана инфраструктурна банка може да започне да отпуска заеми до 100 млрд. долара всяко тримесечие за финансиране на инфраструктурни проекти. С това притесненията за необичайно ниските лихвени равнища ще останат в миналото.

В същото време Фед не трябва да поема инициативата за вдигане на лихвите, особено когато няма доказателства за свръхпредлагане на спестовни схеми. Ако го направи това би било равнозначно на построяването на къса писта за кацане в Тихия океан през 1944 и да си мислим, че на нея необяснимо как ще започнат да кацат огромни самолети.

*Дж. Брадфорд Делонг е професор в Калифорнийския университет, Бъркли, изследовател към Националното бюро за икономически изследвания. Бил е помощник асистент на министъра на финансите на Съединените щати по време на администрацията на Бил Клинтън с ресор бюджетни и търговски преговори. Ролята му при намирането на решение на кризата на мексиканското песо през 1994 година, го поставя в челото на превръщането на Латинска Америка в регион на отворените икономики и затвърждава името му на водещ глас в икономико-политическите дебати.

Икономическият показател е наш приятел

Дж. Брадфорд Делонг*

Живеем в дни на гибелно разочарование сред държавите по света. Злите сили на фанатични, основани на вярата убийства – нещо, с което ние на Запад, все пак, си мислехме, че сме се сбогували през 1750 – се завърнаха. Те се присъединиха към и се подхранват от силите на национализма, фанатизма и расизма, за които също смятахме, че сме изоставили сред руините на Берлин през 1945.

Освен това, икономическият растеж от 2008 насам е дълбоко разочароващ. Не съществува и разумно обяснение за оптимистичните очаквания за подобряване през следващите пет или повече години. А провалът на глобалните институции да осигурят все по-нарастващо благоденствие подкопа вярата и доверието, които в добри времена служат като потисници на ужасяващите демони на нашето време.

Песимизмът напълно разбираемо лесно завладява всичко днес – може би твърде лесно. Разбира се, ентусиазираната и позитивна противоположна нагласа също е във форма: ако погледнем глобалния икономически растеж, не само за последните пет години, а за предишните 30-60 години, картината изглежда доста по-ярка.

Причината е ясна: разширените показатели, които разгарят глобалния растеж от Втората световна война насам, вървят все нагоре. Повече хора получават достъп до новите, повишаващи производителността технологии, повече хора са въвлечени в носещата взаимни изгоди търговия и се раждат по-малко хора, което успокоява всички неоснователни страхове за т.нар. популационна бомба.

Нещо повече, иновацията, особено в глобалния север, не е преставала, макар да е възможно да се е забавила от 1880-те насам. И, въпреки че войната и терорът продължават да ни ужасяват, не сме били свидетели на нищо от мащаба на геноцида, белязал 20-ти век.

За щастие, тези основни показатели продължават да вървят нагоре, според данните идващи от изследователския проект на Penn World Table, най-добрият източник за обобщена информация относно глобалния икономически растеж. Данните на PWT за средния реален (инфлационно изгладен) БВП на глава от населението показват, че светът през 1980 е бил с 80% по-охолен отколкото през 1950 и с още 60% по-охолен през 2010, отколкото е бил през 1980. С други думи, средното ни материално благосъстояние е три пъти по-добро от това, което е било за хората през 1950.

Утрояването на глобалното материално благосъстояние наистина звучи много впечатляващо, но постоянно е подценявано. Начинът, по който мерим реалния БВП се отнася за всички произведени стоки и услуги, но не и за стойността, която съществува, но не се мери – каквито са необятните ползи произтичащи от ползвателите на социалните медии като услуга неструваща им нищо.

Както никога преди произвеждаме блага, които допринасят за социалното благосъстояние чрез потребителската си стойност, а не чрез пазарната си стойност. Някои биха отвърнали, че това не е нищо ново, но аргументът е неубедителен, предвид огромният обем време, което сега употребяваме взаимодействайки си със системите за информационни технологии, където приходните потоци, най-вече, са едва процеждащи се под формата на реклама на втори план.

Данните от PWT също така ни позволяват да видим положението страна по страна, затова нека погледнем случаите на Китай и Индия, които съставляват 30% от човечеството. Реалният БВП на глава от населението в Китай през 1980 е 60% по-нисък от средния за света, но днес той е 25% над него. Реалният БВП на глава от населението в Индия през 1980 е бил повече от 70% по-нисък от средния за света, но Индия стеснява тази пропаст почти наполовина оттогава.

Това е безспорен напредък; но, за да избегнем прекалено розовата картина, трябва да помислим и за глобалното неравенство. Страните по света  от 1950 насам не дават сигнали за сближаване що се отнася до споделянето на просперитета. Според данните на PWT, две-трети от всички страни през 1950 имат реален БВП на глава от населението вариращ над или под средното за света с поне 45% и не повече 225%. От 1980 насам, тази разлика се увеличава до поне 33% и не повече от 300%; днес тя е 28% и съответно  360%.

Всички казват, че все още световната икономика е по-изравнена за средния човек днес, отколкото е била през 1980. Това отчасти е благодарение на поредицата силни лидери, като тези в Китай от Дън Сяопин насам, и в Индия от Раджив Ганди насам. Но вече няма толкова големи страни като Китак и Индия, които да се изправят и да направят значими крачки в развитието си, а малцина наблюдатели са убедени, че китайският президент Си Дзинпин и индийския министър-председател Нарендра Моди ще запазят наследения от техните предшественици растеж.

Всъщност, подобни епизоди на продължителен, бърз растеж могат да  останат в миналото, ако световната икономика не намери повече възможности за ускоряване на технологичните промени и ако повечето страни продължат да съзряват от развиващи се страни с висок растеж до по-стабилни развити икономики.

Напълно е възможно двигателят на иновациите да започне да работи по-бавно. Но той все пак още работи и хората ще продължат да усвояват нови технологии, а така световната икономика ще продължи да расте. Ако не се случи някой кошмарен сценарий като ядрена война заради терористична заплаха, можете да очаквате следовниците ми през 2075 да се обръщат назад и да казват, за кой ли път, че техният свят е три-пъти по-благоденстващ от светът ни днес.

Шегата настрана, нещата са все по-трудни за предсказване. Ако не се задействаме веднага да забавим и обърнем глобалните температурни показатели, климатичните промени ще се окажат сбъдналото се пророчество на света след 2080. При това положение нашите пра-правнуци няма да има за какво да ни благодарят.

*Дж. Брадфорд Делонг е професор в Калифорнийския университет, Бъркли, изследовател към Националното бюро за икономически изследвания. Бил е помощник асистент на министъра на финансите на Съединените щати по време на администрацията на Бил Клинтън с ресор бюджетни и търговски преговори. Ролята му при намирането на решение на кризата на мексиканското песо през 1994 година, го поставя в челото на превръщането на Латинска Америка в регион на отворените икономики и затвърждава името му на водещ глас в икономико-политическите дебати.

Кои мислители ще са определящи за нашето бъдеще?

Дж. Брадфорд Делонг*

Допреди няколко години си мислех, че днешните социални учени са изградили възгледите си върху мощните основи на гиганти като Николо Макиавели, Джон Лок, Адам Смит, Алексис дьо Токвил, Макс Вебер и Емил Дюркем. Според някои те имат нещо общо и то, че основният им фокус е върху социалната, политическата и икономическата конструкция на западноевропейския свят между 1450 и 1900. Което ще рече, че те осигуряват един специфичен набор от интелектуални инструменти за разбирането на, да кажем, западния свят от 1840, но не и за разбирането на същия от 2016.

Каква ще бъде основата на социалната теория през, да кажем, 2070? Какъв принцип – писан днес или предстоящ да бъде написан – ще изповядват онези завършващи кариерата си през 2070 и дали ще е същият, използван от тях когато са я започвали през 2010-те?

След усложняването на този въпрос през последните няколко години, стесних избора си до работите на трима души: Токвил, който пише межу 1830-те и 1840-те; Джон Мейнард Кейнс, който пише между 1920-те и  1930-те; и Карл Полани, който пише между 1930-те и 1940-те.

Основните тревоги на Кейнс по негово време звучат познати и днес. Той се е притеснявал за несигурността на колективния ни просперитет и за гибелните напрежения между национализма и космополитните нагласи без корен, опиращи се на мирното и процъфтяващо глобално общество. Той се фокусира върху това как да организираме така нашите дейности и да използваме просперитета си, че да създадем свят подходящ за качествен живот. Той е искал да разкрие несъстоятелността на господстващите идеологически модели: лесе фер, спонтанният ред, колективното сътрудничество, централното планиране. И разсъждава задълбочено за технократските проблеми на икономическото управление, както и за социалните, моралните и политическите катастрофи предизвикани от неуспеха за решаването им.

След Втората световна война, проблемите тревожели Кейнс избледняват, понеже възстановения просперитет  на Запад кара мнозина да вярват, че те са решени завинаги. Дори по време на стагфлацията (слаб растеж и повишаващи се цени) през 1970-те, проблемът е определян като социалдемократична свръхреакция, но не и като фунадментален недостатък на политическата икономия на Запада.

Този аргумент разчиства пътят на британския премиер Маргарет Тачър и президентът на Съединените щати Роналд Рейгън за намаляване на икономическата роля на държавата и за освобождаване на пазарните сили. Връщането на баланса при Тачър-Рейгън е несъмнен успех за заможните класи, които просперират покрай това. Това създава идеологически консесус, който ще доминира публичната сфера от 1980 до 2010.

Следвоенният просперитет също засенчва основните проблеми, с които Полани се бори през 1930-те и 1940-те. Полани приема, че пазарното общество в действителност създава най-добри условия за материален просперитет, но той се тревожи, че това става с цената на превръщането на хората в марионетки и играчки на бездушните пазарни сили, и че хората не се чувстват добре в тази си роля. Целта за Полани е била постигането на просперитетът, който една пазарна икономика постига, без това да предизвиква бедност, креативно разрушение и разкъсване на общностната тъкан, предизвикани от действията на пазарните сили.

Най-важното, Полани се тревожи, че ако съвременните буржоа се провалят в тази си задача, авторитарните и тоталитарни движения ще извлекат ползи. През следвоенния период популярният аргумент, с който пазарно-движеният просперитет обяснява всеки страничен социален неуспех е възприеман като наложителен; той също така очертава консенсуса сред заможните класи и идеологическите им поддържници.

Това ни връща към Токвил, който пише преди близо два века, но чиито основни тревоги никога не намират решение. Токвил се фокусира върху последиците от разрушаването на кастовата система като принцип на социален и политически ред. Големите касти – като започнем от франкските благородници на меча и благородниците на робата, минем през прото-буржоазните търговци и стигнем до гало-романските крепостни селяни – всички те дават на своите членове малки свободи и малка лична автономия в замяна на задължения към държавата. (И естествено, онези с по-нисък социален статус са натоварени с най-големи задължения.)

Токвил смята, че този строго подреден свят ще бъде заменен от демокрация и формално социално равенство, при което всеки един ще бъде еднакво свободен, но също така ще бъде еднакво изложен на милостта на обществото. При тези нови условия няма привилегии и свободи, които да ви защитят, ако не успеете да откриете пазарен партньор или ще се сблъскате с тиранията на мнозинството, или просто ще търсите някаква форма на ръководство, докато се опитвате да решите с какво да се занимавате.

В светът на Токвил разрушаването на кастата е само частично. Той шише за белите мъже, познаващи националността си, знаещи какво значи членство в кастата и какви привилегии носи това членство.

В наше време разрушаването на кастата и кастовите привилегии са се придвижили една стъпка напред. Периодът на политическа доминация на белите мъже в западните демокрации е към края си. И този край идва във време, когато икономическият популизъм измества технократското управление, често практикуван от бели мъже призоваващи за връщане към корените като отговор на разрушаването на работните им места и прехраната им заради слепите сили на глобализацията.

Както можем да видим в страна след страна, старият ред не си отива без бой. Старият ред вече не съществува. А кастовите привилегии на белите мъже са обречени. Предизвикателството, пред което сме изправени е как по най-добър начин да се възползваме от новопоявилите се възможности за напредък на човечеството и то да е от полза за всички. Мога да предложа няколко по-полезни примера за справяне с това предизвикателство от Кейнс, Полани и Токвил.

*Дж. Брадфорд Делонг е професор в Калифорнийския университет, Бъркли, изследовател към Националното бюро за икономически изследвания. Бил е помощник асистент на министъра на финансите на Съединените щати по време на администрацията на Бил Клинтън с ресор бюджетни и търговски преговори. Ролята му при намирането на решение на кризата на мексиканското песо през 1994 година, го поставя в челото на превръщането на Латинска Америка в регион на отворените икономики и затвърждава името му на водещ глас в икономико-политическите дебати.

Пикети срещу Пикети

Дж. Брадфорд Делонг*

В „Капиталът през 21-ви век”, френският икономист Тома Пикети разкрива поразителния контраст в Северна Америка и Европа между ерата на гилдиите, която предшества Първата световна война и десетилетията след Втората световна война. В първия период от време, икономическият растеж е муден, богатството предимно наследствено, богатите доминират в политиката, а икономическото (както и расовото и половото) неравенство е огромно.

Но след катастрофата на Втората световна война всичко се променя. Растежът на доходите се ускорява, богатството е предимно спечелено със собствени сили (справедливо или не), политиката започва да се доминира от средната класа, а икономическото неравенство е умерено (макар на расовото и половото да остава да извърви още дълъг път). Западът както изглежда навлиза в нова ера. Но тогава, през 1980-те, тези тенденции започват да се обръщат и да се връщат към нормите отпреди Първата световна война.

Централната теза на Пикети е, че ние не бива да сме изненадани от това. Връщането ни към икономическите и политически характеристики от ерата на гилдиите е очаквано, при положение че икономиките на Северна Америка и Европа се връщат към нормите на едно капиталистическо общество. В капиталистическата икономика, казва Пикети, е нормално голям дял от богатството да бъде наследствен. Нормално е неговото разпределение да бъде твърде неравномерно. Нормално е плутократичният елит, веднъж оформен, да използва политическата си власт и сила да оформи икономиката по такъв начин, който да позволява на членовете му да заграбват огромен дял от общественото богатство. Затова е нормално икономическият растеж да е слаб, бързият растеж все пак изисква креативно разрушение и понеже това, което трябва да бъде разрушено е богатството на плутократите, те не са много склонни да го насърчават.

От публикуването на книгата му, аргументите на Пикети са подложени на яростни атаки. Повечето от критиките са меко казано посредствени, те ме поразяват не толкова като сериозно интелектуално действие, а по скоро като отражение на икономическата и политическата власт на една раждаща се плутокрация.

Отвъд тази какафония обаче, съществуват две линии на критика предполагащи, че Пикети може би греши, както по отношение на естествените характеристики на капиталистическата икономика, така и на това къде сме по отношение на неравенството.

Актуалният шампион на първата линия на атаки е Матю Ронли, завършващ студент от МТИ (Масачузетския технологичен институт), макар аргументите му да имат дълга и впечатляваща история. Те могат да бъдат открити в труда на Джон Мейнард Кейнс от 1919 „Икономическите последици от мира” и в труда му от 1936 „Обща теория на заетостта, лихвите и парите”.

Ронли е съгласен с Пикети (както и Кейнс), че естественото функциониране на капитализма създава класа, трупаща богатство, което в резултат на това води до силно неравномерно разпределение. Но той изразява несъгласие със случващото се след това. Ронли казва, че нарастващата концентрация на капитал в някаква степен се самокоригира като води до пропорционално по-голям спад на нивата на печалбата.

Неравномерното разпределение на богатството, според тази гледна точка, води до т.нар. от Кейнс „евтаназия на рентиера и, следователно, до евтаназия на натрупаната тиранична власт на капиталистите да експлоатират оскъдния капитал”. Резултатът е една икономика със сравнително равно разпределение на доходите и система, в която богатството има сравнително малък глас. Моят отговор на тази линия на атаки е едно просто и ясно „може би”.

Стандартните носители на втората линия на критики е самият Пикети – не заради това, което е написал, а по-скоро заради поведението му откакто стана известна публична фигура.

Книгата на Пикети насърчи пасивния отговор. Тя описва силите доминиращи образуването на господствата плутокрация, която е толкова силна, че може да бъде повалена само чрез световна война и глобална революция – а дори и тогава решението е само временно.

Но Пикети не се държи като пасивен хроникьор на неизбежната ни съдба. Той действа така сякаш е убеден, че силите, които описва в своята книга могат да бъдат преборени. Ако погледнем това, което Пикети прави – и пише – ще видим, че той вярва, че заедно можем да изковем собствената си съдба, макар обстоятелствата да не са на негова, или на наша, страна.

*Дж. Брадфорд Делонг е професор в Калифорнийския университет, Бъркли, изследовател към Националното бюро за икономически изследвания. Бил е помощник асистент на министъра на финансите на Съединените щати по време на администрацията на Бил Клинтън с ресор бюджетни и търговски преговори. Ролята му при намирането на решение на кризата на мексиканското песо през 1994 година, го поставя в челото на превръщането на Латинска Америка в регион на отворените икономики и затвърждава името му на водещ глас в икономико-политическите дебати.

Адвокати на депресията

Брадфорд  Делонг*

В началото на настоящата икономическа криза се придържах към своята теза в разговорите, което понякога предизвикваше аплодисменти, обикновено предизвикваше смях и винаги даваше на хората повод за оптимизъм. На фона на опита на Европа и Съединените щати от 1930-те, казвах аз, политическите технолози не би следвало да повторят грешките на своите предшественици направени по време на Голямата депресия. Този път всъщност направихме нови, различни и както някои се надяват, по-малки грешки.

За лош късмет, това предсказание е изначално погрешно. Не само че политическите технолози в еврозоната уверено вървят слепешката към грешките от 1930-те, те държат да ги повторят по много по-брутален начин, в много по-широк обхват и по много по-странен маниер. Не успях да видя идващото.

Когато гръцката дългова криза избухна през 2010, ми изглеждаше, че уроците на историята са толкова очевидни, че пътят към решението е саморазбиращ се. Логиката беше ясна. Ако Гърция не беше член на еврозоната, най-добре за нея би било да обяви фалит, да преструктурира дълга си и да обезцени валутата си. Но понеже ЕС не искаше Гърция да напусне еврозоната (което винаги е било основна пречка за Европа като политически съюз), на Гърция беше предложена още помощ, подкрепа, дългово опрощаване и подпомагане с плащания като компенсация за предимствата, които може да извлече при излизане от монетарния съюз.

Вместо това гръцките кредитори избраха да натегнат гайките. В резултат на това Гърция изглежда по-зле днес, отколкото ако беше изоставила еврото през 2010. Исландия, която беше ударена от финансовата криза през 2008, е доказателство за това. Докато Гърция остава затънала в блатото на депресията, Исландия – която не е член на еврозоната – по същество беше възстановена.

Разбира се, както американския икономист Бари Айхенгрийн каза през 2007, техническите детайли правят излизането от еврозоната трудно, скъпо и опасно. Но това е само едната страна на медала.

Използвайки Исландия за пример, загубите за Гърция заради ненапускането на еврозоната са равни на 75% от годишния й БВП – и продължават да нарастват. Трудно ми е да повярвам, че ако Гърция беше напуснала еврото през 2010, спадът на икономиката щеше да възлиза и на четвърт от тези числа. Освен това изглежда също толкова невероятно, че непосредствените щети от напускането на еврозоната днес биха били по-големи от дългосрочните загуби от оставането, имайки предвид настойчивостта на гръцките кредитори да се наложат строги икономии.

Тази настойчивост е отражение на привързаността на политическите технолози в ЕС – особено в Германия – към концептуалната рамка водеща ги последователно към подценяване на тежестта на ситуацията и към препоръчване на политики, които влошават нещата.

През май 2010 гръцкият БВП падна с 4% на годишна база. ЕС и ЕЦБ предполагаха, чв първата спасителна програма ще тласне надолу гръцкия БВП с още 3% от нивата през 2010, преди икономиката да започне да се възстановява през 2012.

През март 2012 обаче реалността се стовари с цялата си тежест. С БВП паднал с 12% от нивата през 2010, втората програма стана неизбежна. В края на годината БВП вече беше по-нисък с цели 17% от нивата през 2010. Гръцкият БВП сега е 25% по-нисък от нивата си през 2009. И докато предвижданията са за възстановяване през 2016, не мен ми се струва, че анализите на търсенето могат да оправдаят тази прогноза.

Основната причина прогнозите да са толкова погрешни е, че тези който ги правят хронично погрешни подценяват влиянието на правителствените разходи върху икономиката – особено когато лихвите да почти нулеви. И дори истинският провал на строгите ограничения да рестартира икономиката на Гърция или на останалата част от еврозоната не успя да убеди политическите технолози да преосмислят своя подход.

Вместо това те го докараха до повторно затъване, заради придържането към теориите, които задълбочават кризите, колкото повече се усилва натиска за структурни реформи. Подобни реформи са необходими, за да се даде тласък на дългосрочния растеж, казват те, и ако този растеж не се случва бързо, то е защото нуждата от тях е по-голяма  от предполагаемото.

Това за съжаление е повторение на случилото се през 1930-те. Както американският коментатор Матю Иглесиас отбелязва, основните ляво-центристки партии в Европа по онова време разбраха, че направеното няма да донесе резултат, но въпреки това не предлагат никаква алтернатива.

„Това е оставено на други партии, с по-примамливи предложения – Хитлер, например – които да заемат мястото им и да кажат, че ако правилата на играта водят до дълги периоди на масова безработица, тогава правилата на играта трябва да бъдат променени.”

Днес, добавя Иглесиас, политиците от ляво-център по същия начин „нямат стратегия за промяна на правилата и нямат смелост да развалят играта”. В резултат на това се възцариха „строгите икономии” и отстъпиха лявото пространство на популисти като французойката Марин льо Пен или на италианеца Бепе Грило – чиито икономически предложения са още по-неработещи и неефективни.

Някои може и да вярват, че сме способни да се учим от миналите грешки и че Голямата депресия е била достатъчно значително събитие в европейската история, че политическите технолози да не повторят същите грешки. Но в настоящия момент май се случва точно обратното.

*Дж. Брадфорд Делонг е професор в Калифорнийския университет, Бъркли, изследовател към Националното бюро за икономически изследвания. Бил е помощник асистент на министъра на финансите на Съединените щати по време на администрацията на Бил Клинтън с ресор бюджетни и търговски преговори. Ролята му при намирането на решение на кризата на мексиканското песо през 1994 година, го поставя в челото на превръщането на Латинска Америка в регион на отворените икономики и затвърждава името му на водещ глас в икономико-политическите дебати.

Защо слабото оживление причинява големи катастрофи

Дж. Брадфорд Делонг*

Когато балонът започна да се раздува, той не беше от най-големите. От 2002 до 2006 делът на жилищното строителство в американската икономика нарасна с 1,2 процентни пункта от БВП повече от предходните стойности, преди да се свлече надолу и Съединените щати да навлязат в най-страшната икономическа криза от почти век насам. Според грубите ми изчисления свръх инвестирането в жилищния сектор през този период се равнява на 500 млрд. долара – по всички показатели нищожен дял от световната икономика във времена на катастрофа.

Щетите от това, обаче, са огромни. Икономиките на Европа и Северна Америка са приблизително 6% по-малки от това, което щяха да бъдат, ако нямаше криза. С други думи, приблизително малка част от свръх инвестициите е причина за почти 1,8 трлн. долара загуба на производство на година. Понеже дупката няма изгледи да бъде запълнена, а прогнозите за растежа и цените на активите са с обратен знак, смятам че общата загуба на продуктивност ще достигне почти 3 квадрилиона долара. За всеки долар свръх инвестиция на имотния пазар световната икономика ще претърпи загуба в размер на 6 хил. долара. Как е възможно това?

Важно е да отбележим, че не всички рецесии са толкова болезнени. Финансовите удари през 1987, 1991, 1997, 1998 и 2001 (когато бяха загубени 4 трлн. долара инвестиции след спукването на дотком балона) като цяло нанесоха сравнително малко щети на реалната икономика. Причината този път нещата да са различни, може да бъде открита в наскоро публикуваната книга на Оскар Джорда, Мориц Шуларик и Алън Тейлър. Големите кредитни експанзии, според авторите, могат до голяма степен да влошат ситуацията, причинена от спукването на балона на активите.

В исторически план, когато рецесията е причинена от спукване на балона на активите, неподхранван от кредитна експанзия, икономиката е грубо с 1-1,5% под равнищата, на които би била пет години след началото на икономическия спад. Когато обаче е налице кредитна експанзия, щетите са значително по-големи. Ако балонът е при цените на активите, икономическото представяне ще бъде с 4% под средното след пет години – и с повече от 9% под средното, когато балонът е при имотния пазар. При тези разкрития е ясно, че бедствието от началото на икономическата криза не е толкова по-голямо, в сравнение с други такива кризи.

За много икономисти рецесиите са неизбежна част от бизнес цикъла – неизбежнен срив, малко като махмурлук, след всеки подем. Джон Мейнард Кейнс, обаче, отделя малко внимание  на този проблем. „Изключителна проява на недалновидност е този прекрасен изблик на продуктивна енергия да бъде прелюдия към обедняване и депресия”, пише Кейнс през 1931, след като след години на подем от 20-те насетне, се стига до Голямата депресия. „Обяснението е в настоящите загуби на бизнеси, в намаляването на производството и в неизбежната като следствие безработица, не и във високите нива на инвестиции, които се изляха едва след пролетта на 1929, а вследствие на спирането на тези инвестиции”.

Няколко години по-късно Кейнс предлага решение на проблема. В „Обща теория на заетостта, лихвата и парите”, той обяснява как подемът се създава, когато „инвестициите, които допринасят с, да кажем, 2% в условия на пълна заетост, са направени с очакване да допринесат 6%”. По време на рецесия обаче проблемът се задълбочава. Инвестиции, които в нормална ситуация биха допринесли с 2%, „се очаква да допринесат малко повече от нищо”.

Резултатът е самосбъдващото се пророчество на широкоразпространената безработица, всъщност пресушаваща инвестициите почти до нула. „Достигаме условия, при които има недостиг на жилища”, пише Кейнс, „но при които, въпреки това никой не може да си позволи да живее в жилището, което има”.

Решението му е просто. „Правилният лек за търговския цикъл няма да бъде открит в потискането на оживлението, което ще ни държи постоянно в една полурецесия, а в потискането на рецесията, което ще ни задържи в един полуподем”. За Кейнс проблемът се корени в неуспехът да се стимулира кредитирането на икономиката. Финансовата реакция при спукването на балон и вълната от фалити тласка нормалните лихви към нула, въпреки че все още има много начини да се накарат хората да работят.

Днес ние разбираме, че пресъхналите кредитни канали могат да доведат до икономически спад. Има три общоприети решения на това. Първото е, разширяване на фискалните политики, при които правителството въвежда стимули в период на слабо частно инвестиране. Второто е поставянето на висока инфлационна цел, давайки възможност на централните банки да намерят решение на финансовите шокове. И третото е затягане на ограниченията за дълга и съотношението дълг към собствен капитал, особено на имотния пазар, за да се предотврати надуването на подхранван с кредити ценови балон. Към тези решения Кейнс прибавя и четвърто, познато ни днес като „Подходът на Грийнспан”, или използването на монетарната политика  за утвърждаване на достигнатите в пика на балона цени на активите.

За нещастие, в един свят, в който фискалните ограничения упражняват хипнотизиращо влияние върху политиците, за които 2% инфлация е достатъчна цел, политическите ни възможности са доста ограничени. И как, в края на краищата, сравнително слабото оживление може да доведе до огромна катастрофа.

*Дж. Брадфорд Делонг е професор в Калифорнийския университет, Бъркли, изследовател към Националното бюро за икономически изследвания. Бил е помощник асистент на министъра на финансите на Съединените щати по време на администрацията на Бил Клинтън с ресор бюджетни и търговски преговори. Ролята му при намирането на решение на кризата на мексиканското песо през 1994 година, го поставя в челото на превръщането на Латинска Америка в регион на отворените икономики и затвърждава името му на водещ глас в икономико-политическите дебати.

Грешката на монетаристите

Дж. Брадфорд Делонг*

Идеите имат значение. Това е урокът от „Залата с огледалата”, една съпоставка на двете най-големи икономически кризи за последните 100 години направена от американския икономист Бари Айхенгрийн, а именно Голямата депресия от 20-ти век и продължаващата Голяма рецесия, от която все още не можем да се възстановим.

Айхенгрийн ми е приятел, учител и покровител, и тази книга според мен е най-доброто обяснение досега затова защо политиците в Европа и Съединените щати реагираха на най-драматичния икономически срив от почти четири поколения насам по този толкова безсърдечен и половинчат начин.

Според Айхенгрийн Голямата депресия и Голямата рецесия са свързани. Неадекватният отговор на сегашните ни затруднения може да бъде проследен до триумфа на последователите на монетаризма на Милтън Фридман над техните противници кейнсианци в интерпретирането на историческите данни за Голямата депресия.

В „Монетарана история на Съединените щати”, публикувана през 1963 година, Фридман и Ана Шуорц се аргументират отлично, че Голямата депресия се дължи единствено и само на невъзможността на Федералния резерв на Съединените щати да увеличи паричната маса в страната и по този начин да задържи икономиката на пътя на растежа. Ако не е имало спад на паричната търговия, казват те, е нямало да има и Голяма депресия.

В това тълкуване има огромна доза истина, но е лесно оборимо. Рецептата на Фридман и Шуорц би била полезна само ако лихвите и това което икономистите наричат „паричен оборот” – ще рече колко пъти парите ще сменят собственика си за единица време – са били независими едно от друго.

Това което е трябвало да се случи обаче е, че с намаляването на лихвите е било необходимо да се увеличи и паричното предлагане, в противен случай се слага спирачка пред паричния оборот, което би компрометира предписаното лечение. В този случай, за да се сложи край на Голямата депресия, е трябвало да се предприеме фискална експанзия, за което е призовал и Джон Мейнард Кейнс, както и подкрепящи кредитирането на пазара политики предписани от Хайман Мински.

Дебатът за това каква намеса е била необходима, за да се спре нещо такова като Голямата депресия, най-малкото е трябвало да мине през анализиране на данните и фактите. В трудни за икономиката времена дали лихвите имат малко влияние върху паричния оборот, както предполага Фридман? Прав ли е Кейнс когато описва концепцията за ликвидния капан, ситуация в която улесняващите монетарни политики са се доказали като неефективни? Дали увеличаването на количеството пари в една икономика е подходящият инструмент за увеличаване на съвкупното потребление, както твърди Фридман, или пък гладкото функциониране на кредитните потоци е по-важен фактор, както от своя страна казва Мински?

Тези въпроси все още са дискутируеми. Но е пределно ясно, че дори през 70-те години на миналия век, не е имало достатъчно емпирични данни в подкрепа на идеите на Фридман, за да може да се обясни тяхното нарастващо влияние. Всъщност не може да се отрече фактът, че лекарството на Фридман се оказа напълно неадекватно при решаването на проблемите с Голямата рецесия, а пък съм и твърдо убеден, че то бързо би се провалило, ако беше изпробвано по време на Голямата депресия.

Доминирането на идеите на Фридман в началото на Голямата рецесия не е такова голямо значени колкото факта, че икономическите идеи твърде често се изопачават от политиците. В този случай изопачаването беше толкова голямо, че политиците се оказаха неспособни да преодолеят Фридман и да възприемат достатъчно сериозно политиките предлагани от Кейнс и Мински, за да решат проблемите възникнали с Голямата рецесия.

Допускането, че монетаристкото лекарство се оказва неадекватно, можеше да позволи на преобладаващия брой икономисти да заплуват срещу настоящото неолиберално течение. Това обаче ще изисква разбиране, че причините за Голямата депресия са по-дълбоки и обричат на неуспех всеки технократски опит за управление на паричното предлагане. Разбирането е равносилно на приемането на заслугите на социалдемокрацията и на осъзнаването, че провалът на пазарите понякога може да е по-голяма опасност, отколкото некадърността на правителствата.

Резултатът е множество политики основаващите се не на фактите, а на недостатъчно изпитани в практиката идеи. И затова днес все още плащаме цената за този интелектуален провал.

*Дж. Брадфорд Делонг е професор в Калифорнийския университет, Бъркли, изследовател към Националното бюро за икономически изследвания. Бил е помощник асистент на министъра на финансите на Съединените щати по време на администрацията на Бил Клинтън с ресор бюджетни и търговски преговори. Ролята му при намирането на решение на кризата на мексиканското песо през 1994 година, го поставя в челото на превръщането на Латинска Америка в регион на отворените икономики и затвърждава името му на водещ глас в икономико-политическите дебати.

Анатомия на бавното възстановяване

Джеймс Б. Делонг*

Между 1950 и 1990 – дните на старомодната битка с икономическия спад чрез инфлация проектирана и изпълнявана от Федералния резерв на Съединените щати – нивата на безработицата в следрецесионни периоди в Америка падаха средно с 32,4% в рамките на година от най-високите си стойности до своите естествени равнища. Ако нивата на безработицата в Съединените щати бяха започнали да следват тази тенденция след пика си от втората половина на 2009, сега трябваше да са някъде в рамките на 8,3%, а не 8,9%.

За съжаление, няма изгледи спадът на нивата на безработицата в Америка през настоящата година да дойде от повишаването на заетостта на населението. Всичко това е заради влошаването на качеството на работната сила. Безработицата падна до 10,1% през последните 18 месеца, но заетостта на населението се закова на 58,4%. Може би това щеше да е добре, ако незаетите, които биха искали да си намерят работа – и които биха си намерили такава на пълна заетост – бяха по-активни в търсенето на работа, а не да стоят извън редиците на работната сила.

Ако погледнем от тази страна на проблема, между 1950 и 1990, заетостта в Съединените щати е нараствала средно годишно с 0,227% в повече, за всяка година, през която нивата на безработицата са били над естествените си равнища. Ако заетостта в Америка следваше тази тенденция след пика си от 2009, нивата на настоящата заетост щяха да бъдат 59,7%, а не 58,4%. (В този случай щяхме да се радваме на „възродена Америка”, а не да се тревожим от настоящото състояние на икономиката.)

Мисля, че това е категорично най-добрият показател за отчитане на забавения ход на намаляването на безработицата в Съединените щати днес. Той разбира се не си противоречи с останалите показатели: откакто производителността на труда падна, БВП расте средно с 2,86% годишно, което е малко повече от ръста на американския производствен потенциал. И не е в противоречие с опита на други богати икономики като японската или европейските.

Всъщност, днешните затруднения в Съединените щати могат да бъдат сравнявани само с настоящия опит на развиваща се Азия. Там, ръстът на БВП и спадащата безработица показват солидно, устойчиво и бързо възстановяване – до точката, в която инфлацията да стане по-важния макроикономически проблем от създаването на работни места.

Обяснението, защо настоящото възстановяване в Америка – също както и предишните две – е толкова бавно е, че скоростта на всяко възстановяване е свързана с причините за икономическия спад. Рецесиите преди 90-те бяха предизвикани от решението на Федералния резерв да премести фокуса от подпомагане на бизнеса към борба с инфлацията. Тогава Фед предизвика ликвидна „суша” като по този начин изкриви цените на активите като направи доста скъпи останалите инвестиции и за съжаление някои потребителски стоки (и в този смисъл те станаха непродаваеми). В резултат на това се получи рязък спад на търсенето на стоки, услуги и работна ръка, което доведе до спад на инфлацията.

Скоро след като Фед преформулира своите цели за борба с инфлацията обаче, беше сложен край и на ликвидната „суша”. Цените на активите и доходите се върнаха до нормалните си нива. И всички бизнеси, които бяха печеливши преди икономическия спад, отново станаха печеливши. От гледна точка на предприемачите, възстановяването беше неоспоримо: просто изтръскай от прахта машините и започни да правиш това, което винаги си правил.

След последния икономически спад в Съединените щати обаче ( и в по-малка степен след двата предишни) нещата са различни. Икономическият спад не беше причинен от ликвидно „пресушаване”, затова и Федералния резерв не можа да размаха жезъла си, за да върне борсовите цени на активите на техните предкризисни равнища. А това означава, че проблемите на предприемачите са доста по-комплексни, за възстановяването се оказа, че не е важно само да се съживят печелившите досега производства, но и способността да се предвиди какво производство ще бъде печелившо в бъдеще.

Както икономистът Дан Кюън обича да казва, рецесията е като да ти развалят пъзела, да ти размесят частите му и да ги обърнат всичките с гръб. Когато Фед слага край на ликвидната „суша”, тя обръща парчетата с лицето нагоре. Затова е било лесно да се преподреди пъзела. Сега обаче, няма кой да обърне същите тези парчета с лицето нагоре, затова е много по-трудно да се поправят нещата.

Дори си мисля, че нещата да доста по-зле: колкото по-дълго общото предлагане остава слабо, толкова по-трудно е да кажем дали всяко парче от пъзела е с лицето нагоре. Новите инвестиции, отделните бизнеси и фирмите за наемане на персонал, които би трябвало да са високопроудктивни и сега да печелят покрай нуждата от запълване на капацитета и високата безработица, всъщност понастоящем не регистрират никакви печалби.

Затова Америка днес се нуждае не просто от стимулиране на предлагането, но също така от структурно приспособяване на икономиката си. За съжаление, пазарът сам по себе си няма как да произведе бързо стимули за предлагане. Нито пък може да създаде каквото и да е структурно приспособяване без да се е случила промяна в нивата на предлагането.

*Джеймс Брадфорд Делонг е бивш зам.-министър на финансите на Съединените щати, професор по икономика в Калифорнийския университет  „Бъркли” и старши изследовател в Националното бюро за икономически изследвания.

Болезнени ограничения без цел

Джеймс Б. Делонг*

Три пъти през живота ми се е случвало да правя заключения, в които се оказваше, че имам напълно погрешна представа за света. Първият път беше след подписването през 1994 на Северноамериканското споразумение за свободна търговия (НАФТА), когато финансовите потоци излели се към Мексико за строеж на фабрики за производство на стоки за износ към най-големия потребителски пазар на света, се оказаха единствено и само потоци от капитали идващи от Съединените щати и търсещи подходящата за инвестиции среда. В резултат на това, за по-малко от година, настъпи криза на мексиканското песо (която аз, като зам.-министър на финансите на Съединените щати, трябваше да предотвратя).

Второто ми прозрение дойде през есента и зимата на 2008 година, когато стана ясно, че големите банки нямат контрол или над експозициите си, или над вторичните си активи и че централните банки по света, не само нямат възможността, но и не искаха да стимулират търсенето, изправени пред огромна по мащабите си финансова криза.

Третият момент е сега. Днес ние сме изправени пред спад в търсенето от 8%, в сравнение с нивата от преди началото на рецесията, няма никакви индикации за здравословна инфлация, а нивата на безработицата в Северноатлнатическия регион са с три процентни пункта по-високи от приеманите за нормални. И сега, въпреки че не успяха да съхранят икономическия растеж и докараха високите нива на безработицата, и както изглежда заради това ще изгубят следващите избори, европейските и американските лидери се надпреварват да прокарват политики, които биха намалили производителността и ще струват много работни места.

Пропускам ли нещо?

Мислех, че основополагащите принципи на макроикономиката са положени през 1829 година. Тогава, дори Жан-Батист Сей отхвърля собствения си закон за повтаряемостта на бизнес циклите. Той отлично е знаел, че финансовата паника и прекомерното търсене на финансови активи би предизвикало намаляване на търсенето на производствени стоки и работна ръка – макар че това влиза в противоречие с неговия закон – което би било без съмнение изключително разрушително.

Въоръжени с това прозрение, можем категорично да кажем, че решенията на проблемите на бизнес циклите могат да бъдат сведени до три подхода към тях.

1.      На първо място трябва да се опитаме да предотвратим стигането дотам. Избягвайте на всяка цена едно от трите неща – независимо дали са извънредни разходи при наличие на златен стандарт или срив в цената на дългосрочните активи, какъвто беше сривът по време на дотком балона, или паническото бягство от токсичните активи както стана през 2007-2008 година – защото това именно се случва при недостиг и съответно извънредно търсене на финансови активи.

2.      Ако не сте успели да предотвратите горния проблем, имате на разположение управленски лостове за стимулиране на потреблението на стоки и услуги, което ще запази заетостта в нормални граници, в период на орязване на разходите в частния сектор.

3.      Ако и този проблем не сте успели да предотвратите, имате на разположение монетарните лостове на правителството да създава и обезпечава финансови инструменти, които частния сектор да иска да притежава, за да може същият този частен сектор да увеличи разходите си за производство на стоки и услуги.

Има страшно много детайли, с които правителствата трябва да се съобразяват при опитите си да прокарват подобни политики. В намерението си да осъществят една от трите не трябва да изключват или да смесват, която и да е от останалите. А ако инфлационните очаквания обхванат цялата икономика, може да се окаже невъзможно, която и да е от трите да проработи. Но ситуацията на настоящия етап все още не го предполага.

 Ако все пак кредитът на доверие в правителството е разклатен, тогава намесата от страна на някои външни кредитори като последна възможност може да се окаже крайно необходима и при втората, и при третата възможност за решаване на проблемите. Но понастоящем все още не се е стигнало до там в ключовите икономики на Северния Атлантик.

И все пак тези три възможни решения на проблемите трябва да бъдат сложени на масата. На този етап не се забелязват признаци за желание да се реформират нито Уол Стрийт, нито Канари Уорф, реформи които би трябвало да се съсредоточат върху намаляването на вероятността от възникване на трудности при бъдещи финансови паники и да не се налага правителствена намеса за възстановяване на нормалните потоци от рискови финанси, минаващи през банковата система. Правителствата не могат да поемат обещания нито за разширяване, нито за удължаване на срока на действие на анемичните стимулиращи мерки.

Междувременно Европейската централна банка усилено търси начини да свие резервите си от финансови активи като ги предлага на частния сектор, а Федералния резерв на Съединените щати е под сериозен натиск да направи същото. И за двете банки това означава, че по-нататъшното прокарване на политиките за трупане на финансови резерви ще увеличи риска от неконтролируема инфлация.

Все пак възможността за инфлация не е на дневен ред, имайки предвид прогнозите за посоката на движение на индексите на цените или на финансовите пазари. А и няма изгледи за дългова криза в ключовите икономики, ако се гледат намеренията на правителствата по отношение на лихвените равнища.

Въпреки това, когато слушате изказванията на политиците и от двете страни на Атлантика, чувате президенти и министър-председатели да изричат следните неща: „Както семействата и фирмите са предпазливи и внимателни към своите разходи, така и правителствата трябва да затегнат коланите”.

И дотук се простират нашите душевни представи като неолиберали, като технократи и като модерни неокласически икономисти. Точно сега глобалната икономика страда от силно намаляло търсене и висока безработица. Ние обаче знаем как да ги излекуваме. Затова трябва да бъдем готови да облекчим страданията на пациента.

*Джеймс Брадфорд Делонг е бивш зам.-министър на финансите на Съединените щати, професор по икономика в Калифорнийския университет  „Бъркли” и старши изследовател в Националното бюро за икономически изследвания.