Европейските политики на въображаемото

Нуриел Рубини*

Скорошната победа на консервативната партия „Право и справедливост” в Полша затвърждава новите тенденции в Европа: възходът на тесногръдия държавен капитализъм, воден от популистки десни авторитаристи. Нарича се Путиномика в Русия, Орбаномика в Унгария, Ердоганомика в Турция или пък десетилетието на Берлускономика, от което Италия още се възстановява. Скоро несъмнено ще станем свидетели на Качинскиномика в Полша.

Всички те са вариации на една и съща фалшива мелодия: националистически лидер идва на власт във време на икономически смут, довел до хронична и продължителна стагнация. Тези избрани авторитаристи, започват да намаляват политическите свободи чрез затегнат контрол върху медиите, особено върху телевизиите. След това, той (досега те винаги са били мъже, макар французойката Марин льо Пен да влиза в модела, тя все още не е на власт) започва да прокарва политически дневен ред противопоставящ се на Европейския съюз (когато страната е член) или на други институции на наднационалното управление.

Те ще се противопоставят също така и на свободната търговия, глобализацията, имиграцията и преките чуждестранни инвестиции, а ще толерират своите работници и фирми, особено държавно-контролираните предприятия, както и частните бизнес и финансови групи, в тясна връзка с властта. В някои случаи, откровено народняшки, расистки партии подкрепят такива правителства или добавят дори по-дълбоки авторитарни и анти-демократични нотки.

Разбира се подобни сили все още не са на власт в по-голямата част от Европа. Но те стават все по-популярни почти навсякъде: Националният фронт на Льо Пен във Франция, Северната лига на Матео Салвини в Италия, Партията на независимостта на Майкъл Фарадж в Обединеното кралство, всички те разглеждат нелибералния модел на държавен капитализъм в Русия като модел, а нейният президент Владимир Путин като лидер достоен за възхищение и подражание. В Германия, Холандия, Финландия, Дания, Австрия и Швеция също са във възход популистките, антиевропейски и антиимигрантски десни партии.

Повечето от тези партии са социално консервативни. Но икономическите им политики – антипазарни и изпълнени със страх, че либералният капитализъм и глобализацията ще подкопаят националната идентичност и суверенитет – имат много общи характеристики с популистките партии от ляво, каквито са Сириза в Гърция (преди капитулацията й пред кредиторите), Подемос в Испания и Движение „Пет звезди” в Италия. Всъщност, както много поддръжници на радикалните леви партии през 1930-те направиха обратен завой и започнаха да подкрепят партиите от десницата, икономическите идеологии  на днешните популистки партии си приличат в много отношения.

През 1930-те, икономическата стагнация и депресията водят до възход на Хитлер в Германия, Мусолини в Италия и Франко в Испания (както и на други авторитаристи). Днешните марки нелиберални лидери може и да не са като своите политически опасни предшественици от 1930-те. Но техният икономически корпоративизъм и автократичният им стил е подобен.

Новият възход на националисткия, народняшки популизъм не е изненадващ: икономическият застой, високата безработица, нарастващото неравенство и бедността, липсата на възможности и страхът от мигрантите и малцинствата „крадящи” работни места и доходи, дават на тези сили голям тласък. Съпротивата срещу глобализацията – и срещу съпътстващото я свободно движение на стоки, услуги, капитал, работна ръка и технологии – днес възникваща в много страни, също подхранва нелибералните демагози.

Ако икономическите проблеми станат хронични, а заетостта и заплатите скоро не се повишат, популистките партии могат и да се доберат до властта в повечето европейски страни. Нещо по-лошо, еврозоната може отново да бъде поставена в риск, ако излизането на Гърция предизвика домино ефект, който да доведе до разпад на еврозоната. Или пък едно излизане на Великобритания от ЕС може да предизвика дезинтеграция на Европа, като в добавка има риск от това някои страни (Обединеното кралство, Испания и Белгия), да се разпаднат отвътре.

През 1930-те Голямата депресия качи на власт авторитарни режими в Европа и дори в Азия, което доведе и до избухването на Втората световна война. Днешното възраждане на нелибералните държавно-капиталистически режими и лидери са съвсем близо до подстрекаване на война, понеже център-десните и център-левите правителства все още се уповават на либералната демокрация, просветителските икономически политики, а солидната система на държавата на благоденствието все още властва в по-голямата част на Европа.

Но токсичната смес от популизъм, днес трупаща сили, може да отвори Кутията на Пандора, предизвиквайки по този начин непредвидими последици.

Този надигащ се прилив на нелиберализъм прави избягването на разпада на еврозоната или на ЕС все по-нереален. Но за да се предпазим от това ще са необходими макро и структурни икономически политики, които подкрепят съвкупното търсене, създаването на работни места и растеж и интегрират отхвърлените бежанци и икономически мигранти. Само смели политики могат да спрат плъзгането на Европа към хроничния застой и национал-популизма. Боязливостта демонстрирана през последните пет години само ще увеличи рисковете.

Провалът да се действа решително днес ще доведе до провал на спокойната, интегрирана, глобализирана, наднационална държава, каквато е ЕС и до възход на антиутопичните националистки режими. Очертанията на подобни събития са намерили място в книгата на Джордж Оруел „1984”, в книгата на Олдъс Хъксли „Прекрасният нов свят” и в последната книга на Мишел Уелбек „Подчинение”. Да се надяваме, че това ще си остане само по страниците на техните книги.

*Нуриел Рубини е професор в NYU’s Stern School of Business и председател на Roubini Global Economics. Бил е старши икономист по международните въпроси в Съвета на икономическите съветници на Белия дом по време на администрацията на Бил Клинтън. Работил е за Международния валутен фонд, за Федералния резерв на САЩ и за Световната банка.