Светът – и Китай – не е подготвен за възхода на Китай

Лорънс Самърс*

За пръв път от векове Китай влияе на глобалната икономика повече отколкото световната икономика й влияе. През следващите години Китай ще докарва между една-трета и половината от растежа на глобалните доходи, търговията и търсенето на суровини, и нейното значение само ще се увеличава, както и нейният дял в световната икономика.

Миналата седмица се завърнах от пътуване до Китай с обезсърчителното наблюдение, че в света липсва общоприето разбиране относно целите на еволюцията на китайската икономика, за плановете на китайската политика в краткосрочен и средносрочен план и за институциите нужни за управление на сътрудничеството и неизбежното напрежение. Китайският президент Си Дзинпин справедливо призова за „нов тип отношения между великите сили”. Но те трябва да бъдат утвърдени, ако не чрез една нова международна икономическа архитектура, то поне чрез основно ревизирана и осъвременена такава.

Първият проблем, който трябва да се изясни е дали е добре Съединените щати и глобалната общност да гледат на китайския икономически успех като поддържащ глобалния просперитет и двигател на положителни социални и политически промени, или да се опитат да сдържат и отслабят Китай икономически, до степен да има по-малък капацитет да увеличи глобалните заплахи. На това Пекин гледа като на назряващ проблем и е тема на дебат отвъд кресливата реторика на протекционисти и политици. 

Съветът по външни отношения, който трудно може да бъде определен като източник на ксенофобски или радикални идеи, наскоро представи доклад писан от водещи американски дипломати, осъждащи усилията на страната да вгради Китай в международния икономически ред и призоваващи за „балансираща стратегия”, която включва „нови преференциални търговски условия...които преднамерено изключват Китай”. Няма ни най-малки съмнения, че администрацията на Обама е изградила споразумението за Транстихоокеанското партньорство върху идеята, че то ще увеличи конкуренцията с Китай и ще намали китайското влияние при определянето на световните търговски правила.

Светът не може да очаква икономическо сътрудничество от Пекин, ако неговите цели са да спъват китайския икономически прогрес. Възторженият прием, който Си Дзинпин получи в Лондон показва, че Съединените щати ще се самоизолират от традиционните си съюзници, ако не си сътрудничат с Китай. Ако китайското икономическо представяне се влоши значително, което определено е възможно, има риск балансиращата стратегия да предизвика враждебна националистическа реакция. Това не означава, че Съединените щати нямат реални основания за тревога от поведението на Китай на икономическата арена или да отхвърлят възможността на тях да се отговаря твърдо. Това означава, че нашите цели трябва да продължат да бъдат от взаимен интерес за растеж и просперитет.

Второ, Китай е изправен пред фундаментален избор за икономическата си политика, с който целият свят е свързан. За нещастие особеностите на китайската икономическа статистика, разкрити от новооткритата 17-процентна грешка при изчислението на консумацията на въглища в страната, затруднява наблюдателите при разгадаването на китайската икономика.

Във време, в което китайската икономика се забавя и притежателите на богатство в Китай искат да изнесат своите активи извън страната, не би било разумно да искаме либерализация на финансовите пазари и повече доверие в пазарните сили, и едновременно с това поскъпване на валутата, както искат някои среди в Съединените щати. Реформите трябва да се осъществят едва когато Китай започне да расте стабилно и силно през следващите няколко десетилетия – и то на малки стъпки като затварянето на нерентабилните държавни предприятия и ограничаването на възможността на местните управи да вземат заеми и да строят неограничено – в противен случай това ще навреди на растежа в краткосрочен план. Осъществяването им сега ще намали вноса там от останалия свят и ще увеличи китайския търговски излишък.

Разумният политически диалог изисква признание, че не съществува конфликт между краткосрочните и дългосрочните, както и между националните и глобалните интереси. Светът добре разбира, че в негов най-голям интерес е Китай да проведе повече, отколкото по-малко реформи, дори с цената на умерено намаляване на китайския принос към глобалното търсене през следващите няколко години и възможно по-голямо обезценяване на валутата, отколкото бихме искали. Това ще донесе дори по-голямо предимство на индустриализирания свят при намирането на ефективна стратегия за растеж, базирана на нараснали публични и частни инвестиции.

Накрая, съществува проблем с институционалната архитектура. Резултатът от усилията през последната година доведе до голяма интеграция в азиатската търговия, в която Китай не участва, а една голяма финансова институция (Азиатската банка за инфраструктурни инвестиции), в която пък Съединените щати не участват, е доста успешна. 

По-лошо, неуспехът на Съединените щати да осигурят необходимото одобрение от Конгреса, което позволява на Китай да се сдобие с право на глас в Международния валутен фонд, Белгия определи като неприятно безразличие към глобалните реалности. Форуми и институции, в които Съединените щати и Китай играят своята значима роля, са крайно необходими, за да се върне глобалната икономика в правия път.

В „Икономическите последици от мира” Джон Мейнард Кейнс поддържа тезата за превъзходството на икономиката, пишейки че „рисковете в бъдещето ще са свързани не с границите и националния суверенитет, а с храната, въглищата и транспорта”. Призивът му за силни политики насочени към осигуряването на споделен просперитет и сътрудничество остават нечути, което има катастрофални последици. Днес рисковете в бъдещето имат много общо с китайския възход и със света на търговията и икономиката. Да се надяваме, че ще намерим мъдрия начин да се справим с тях.

*Лорънс Самърс е професор в и последния президент на Harvard University. Бил е финансов министър на Съединените щати от 1999 до 2001 и икономически съветник на президента Барак Обама от 2009 до 2010.