За водачите или лошо, или нищо

Седмица преди края на предизборната кампания за европарламент може би е време да направим текущо обобщение на случващото се. Не само поради почти пълното отсъствие на общоевропейски теми – почти, понеже все пак се прокрадна идеята за европейски енергиен съюз – в българския политически дебат, но и поради контраста с излъчения за пръв път по българска национална медия дебат между основните кандидати за председател на Европейската комисия, който този път ще се избира от Европейския парламент. Тоест залогът на тези избори е голям, ако не за българския политически елит, който е доказал незаинтересоваността си от Европа, освен когато дава или взема пари, то за европейският такъв, понеже има доста средства за разпределяне, а и понеже доста от големите европейски икономики остават все още в зоната на икономическия здрач.

И тъй като в България традиционно вече избирателите се вторачват по-скоро в лицата, отколкото в партиите и техните програмни намерения, основното ми внимание ще се фокусира именно върху тях и по-точно върху водачите на партийни листи и независимите кандидати. Повече от очевидно е, че сме свидетели на битка на лидери, на образи, на индивидуални качества и публично поведение, отколкото на съдържание в дебатите, клиповете, посланията. Тази битка не е нов феномен в световен план, но явно набира скорост и няма изгледи скоро да достигне своя пик и да изчерпи потенциала си.

За горчиво съжаление, настоящата кампания по своя негативизъм и отблъскваща политическа реторика е на път да засенчи всяка предишна, независимо от вида избор. Затова, прицелът е върху водачите, а за тях или лошо или нищо.

Ще започнем с водача на листа на ГЕРБ. Разпознаваемостта му е безспорна, не само като бивш министър в правителството на Бойко Борисов, но и като бивш кмет на Габрово, известен с хаотичния си и противоречив семеен живот, станал достояние на неговите съграждани и породил немалко хапливи коментари, специфични за този град. Негативно е отношението към него и заради лошите практики по усвояването на европейски средства не само в Габрово, но и в цяла България. Между другото освен сред тесните среди на герберската членска маса и зависими административно гласоподаватели, вероятността някой да знае, че Томислав Дончев е водач на листата на ГЕРБ е твърде малка. Може би щеше да е по-разумно самият Борисов да я беше оглавил. И без това той изнася цялата предизборна битка на партията и поема и негативите, и позитивите.

За Сергей Станишев сигурно е доста логично да води листа, тъй като, освен че е лидер на европейските социалисти, той ще се бори и за наследник на Мартин Шулц на поста председател на Европейския парламент, особено ако социалистите успеят да спечелят мнозинство и да изберат председателя на ЕК, за който пост се бори Шулц. Всъщност именно тази игра е твърде далечна на българските избиратели и по тази причина БСП трябва да влизат в безсмислени и безплодни боричкания по национални теми, характерни със своята „заблатеност” и „нискочелост”. Станишев обаче има два основни воденични камъни на врата, които може да му развалят сметките. Единият е настоящото правителство, от чието управление БСП търпи огромни загуби, трупащи се, както обикновено става у нас, на гърба на лидера. А другият е партията на президента Първанов АБВ, която макар да няма на този етап никакви изгледи да участва в разпределението на мандатите, може да отнеме толкова от БСП, колкото да не успее да победи ГЕРБ, а това да даде основание на Борисов отново да се потупа по гърдите и да се обяви за победител.

Истинският водач на листата на ДПС е Делян Пеевски, тъй като цялата кампания на партията се върти около това да го скрие възможно най-дълбоко и на най-сигурно. Филиз Хюсменова може да е прекрасен човек и отличен политик, но това никой не го знае. За годините прекарани в европарламента може би вътрешнопартийните среди са разбрали с какво се занимава и какво е направила за България. Може би за ДПС е направила нещо, но това гражданите не ги вълнува много, дори по-скоро поражда раздразнение. И тъй като всичко в ДПС в тази кампания се върти около Пеевски, то е логично резултатът на партията, независимо дали добър или лош, да се припише на него. Засега изгледите са Пеевски да се „показва” само от противниците на ДПС и да се развява като знаме на мафията, олигархията и всичко лошо в българската политика.

Образът на Меглена Кунева е доста противоречив, за което вина имат както медиите, така и дългогодишната й политическа и административна дейност. Не по-малка вина за този образ обаче носят някои от настоящите партньори в Реформаторския блок. „Червената кукувица” се роди именно от тези среди, които сега с огромна мъка преглъщат водачеството й, макар то да е най-логичното и разумното, понеже вторият в листата, Светослав Малинов, е познат само сред активистите на ДСБ и малък кръг студенти по политология в Софийски университет. Истината е, че на този етап реформаторите имат двама водачи на листи, което прави бъдещето на самия блок несигурно и с доста подводни камъни. Яростната „кампания в кампанията” изяжда и малкото доверие, което успяха да изградят помежду си съставляващите Реформаторския блок партии. Тази вътрешна битка, колкото и да изглежда полезна за тесния кръг взимащи решенията в блока, толкова изглежда глупава, излишна и самоубийствена отвън. Това е битка на твърди ядра, която най-вероятно ще се спечели от ДСБ, като не бива да се подценява и потенциала на НПСД и Касим Дал, и в която Кунева , след миналогодишната катастрофа на изборите, с мой скромен дял в нея, едва ли има сили да надделее, понеже разпада на и демотивацията в партийните структури на ДБГ са повсеместни.

Народният трибун, радетелят на връщането на народната република, носталгикът по комунизма и сигурността на хората по онова време, кебапчията, медийният мениджър, но и силно зависим от парите на кръгове близки до ДПС, както пишат голяма част от медиите, се очертава като поредният политически пакостник. Публичното му поведение, отношението му към достоянията на демокрацията, от които между другото е загребал и продължава да гребе с пълни шепи, са тревожни. Това ще е поредният „нов политик”, който силно ще девалвира доверието в ценностите на Запада, колкото и критики да се изсипват върху тях в момента. Ще девалвира вярата в политиката и политиците. Ще девалвира понятието за политическо лидерство. Проблемът е, че има подходяща хранителна среда за такъв тип лидерство и такъв тип отношение към политиката. И въпреки изливащите се като пролетен порой пари, идващи незнайно откъде и незнайно от кого, което само по себе си трябва да породи сериозни съмнения в главите на хората, изгледите да успее да се провре през иглените уши на изборната бариера, са големи.

Волен Сидеров ще оставя със съвсем малък коментар, не само подари извънредно антибългарското си поведение в тази кампания, но и поради опасението, че може случайно да ме види някъде и да ми налети на бой. Казвам последното с голяма доза сарказъм. Очевидно падението му може да достигне нови върхове. Очевидно е, че яростно защитава и ще защитава руските интереси в България. До тази кампания скрито, но в нея все по-открито, все по-ожесточено и все по-нахално. Явно е сработил инстинктът му за самосъхранение. Няма да му помогне, поне според социолозите.

НФСБ са телевизия СКАТ. И Слави Бинев. Странен политически карашък. Бедни и богат. Онеправдани и облагодетелстван. Жертви и хищник. Грешен избор и още по-грешна постановка, която трудно сработва два пъти. Видя се и на миналогодишните избори, където ортаците на Слави Бинев по места, вместо да приласкават избиратели, ги пояха с бира и ги заплашваха с бой.

Останаха независимите. Самата фигура „независим кандидат” в България е повече от невъзможна. Не само заради законодателството, но и заради наложилото се отношение на политическия елит, кодирано в законодателството, към подобен тип участници в политиката. Ако не си зависим, от партии, от бизнес или от собствената си глупост, нямаш място там. Затова и тяхната роля в тази кампания е по-скоро на принципа „говори си, не ми пречиш”. Освен това самите избиратели са някак скептични към „независимостта” им. Утре може да се окаже, ако не дай си боже някой от тях бъде избран, че са независими от самите избиратели. А и у нас се е наложило схващането, че от независимия нищо не зависи. Иначе най-забележима е кампанията на Румяна Угърчинска. Нейните опити да се пребори с прогнилата система са похвални, но обречени. Да вкараш Европа в България и европейски практики в българска предизборна кампания е геройство, но буди недоумение, най-вече заради неяснотата на мотивите за подобни действия. А ние вече сме свикнали да търсим с тъпа упоритост скрити такива. За Виктор и Евгения май е без значение дали се казва нещо лошо или се оставят без нищо. Не разбирам особено смисъла, жена на определян от медиите като олигарх, да се впуска в подобна надпревара. Или може би, в духа на търсене на скрити мотиви, казусът с „Русалка”, който отново се върна в съда, ще се окаже и основният мотив. Виктор Папазов ще си остане познат само с това, че е бил основател на Българската фондова борса.

За останалите, не само понеже напълно отсъстват от кампанията, но и поради незначителността на влиянието им, е излишно да се напъва човек.

Очакваме финалния спринт, който най-вероятно няма да ни изненада с нищо. Промяна може и да се случи, но възможността да е за добро намалява с всеки изминал политически ден и с всеки проведен политически дебат.

По-добре късно, отколкото никога

Реформаторският блок или по-точно една част от него, успя да сътвори истинско чудо. На фона на „блестящия комедиен фарс” и „фалшификат” сътворен в Шумен, на фона на нелепите лего блокчета, пърформанси, хепънинги, флашмобове, смешни лекции на неубедителни кандидати, прожекции по паметници и безсмислени екскурзии до екзотични електорални дестинации, новината от миналата седмица си е историческо постижение.

Сериозно! Настоящият евродепутат от Синята коалиция и кандидат за нов мандат в Европейския парламент Светослав Малинов, заедно с група свои съмишленици от Реформаторския блок, разтресе медийното и политическото пространство в България с разкритията си за нареченото от тях „национално предателство” – което си е самата истина – на БСП, в лицето на двама нейни депутати – Таско Ерменков и Явор Куюмджиев.

Двамата като част от енергийната комисия на Народното събрание са внесли и защитавали скандална поправка в Закона за енергетиката, в която се предвижда изключение от правото на Европейския съюз за т.нар. „морски газопроводи”, засягаща осъществяването на проекта „Южен поток”. Според Светослав Малинов, Трайчо Трайков, Мартин Димитров, Иван Иванов и Петър Славов, ясно личало, че двамата червени депутати обслужват частния корпоративен интерес на „Газпром”.

Това обаче не е краят на скандала! Тази седмица из медиите тихомълком се прокрадна информацията, че Русия ще увеличава натиска върху ЕС, провокирайки и подкрепяйки по всякакъв начин сепаратистките движения в източните и южните области на Украйна, за да отвоюва отстъпки за строежа на „Южен поток”.

Като съберем тази новина с новината за „предателските” поправки и „предателското” поведение на депутати от БСП, ясно се очертават приоритетите, които трябва да наложат Реформаторите в политическия дневен ред на страната, особено пък в период на предизборна кампания за Европейски парламент, а и след това.

Първо, България е суверенна страна в рамките на Европейския съюз и като такава всеки български народен избраник, независимо от коя политическа партия е, трябва да защитава интереса на суверена, т.е. на народа, а не интереса на една държавна компания, при това на държава, която не е член на ЕС. Ако това не се прави от българските народни представители, то причината може да е или, че тези представители не са български граждани, или, че са получили сериозни стимули от всякакъв характер за антибългарското си поведение. Няма друго обяснение за подобни скандални предложения за законодателни промени.

Второ, Русия е спорна страна със спорно отношение към ценностите на демокрацията, свободата, пазарната икономика, което трябва да даде ясен сигнал на народните ни избраници, че ако днес руските управляващи проявяват известно разбиране и са готови да направят компромис, то утре това вече може да не е така и както постъпват с Украйна сега, да постъпят с България в близка или далечна перспектива.

Трето, българските граждани направиха своя цивилизационен и ценностен избор през ’89 година и всякакви опити този избор да се оспорва и целенасочено да се дискредитира, са в очевидна вреда за тях и бъдещето на страната. Каквито и възражения да имаме срещу начина на работа на европейските институции и начина на мислене на европейския политически елит, то те могат да бъдат коригирани на базата на разумен диалог и с разумни искания, а не с размахване на пръст, с дрънкане на оръжия, с подкупи и подмолна пропаганда, както действа Русия, не само по отношение на България, от години.

Четвърто, българският политически елит е длъжен да постигне консенсус по основни вътрешно и външнополитически приоритети, по които да работи в синхрон, а не да чертае разделителни линии и да доразклаща и без това силно разклатеното самочувствие и самоуважение на българските граждани. Преди всичко трябва да сме българофили и патриоти, и да уважаваме себе си и собствената си културна идентичност, за да извоюваме уважението и на нашите европейски партньори и приятели. Иначе сме обречени на вечните мъки, съпътстващи всяка малка държава, притисната в клещите на някой „голям брат”.

Ако си зададем въпроса дали ще бъдем равнопоставени в един бъдещ Евразийски съюз, то отговорът е: категорично не! Дали сега сме равнопоставени в ЕС, имаме своята тежест и гласът ни се зачита? Категорично да! Друг е въпросът дали отстояваме тази си равнопоставеност последователно и категорично.

Затова считам постигнатото от Светослав Малинов и група политици от Реформаторския блок за голям пробив, но този пробив е само началото на оздравителния процес на цялата ни политическа система. \

Надявам се това да не е спонтанен изблик и случайно стечение на обстоятелствата, така както беше славното ни участие на световното по футбол в САЩ през ’94.

Надявам се също така организираният хаос да се превърне в организирана и последователна битка с организираната престъпност управляваща страната ни, както и с организирания и последователен натиск упражняван от Русия.

И вместо на всеки избор единствената ни мотивация за гласуване да бъде от типа „избор на по-малкото зло” или понеже „те са единствените читави” въпреки грешките и нелепите им предизборни кампании, да си кажем: те са единствените, които заслужават доверието ни и гласа ни.

Възраждането на двуполюсния свят е в ход

Срещата на Г-20, проведена в края на миналата седмица в Сеул, напълно оправда напрегнатото очакване за поредната позиционна битка между големите икономики. Всички предварителни прогнози за резултатите от тази среща се характеризираха с дълбок песимизъм относно перспективите за излизане от най-опустошителната финансова и икономическа криза от почти един век насам. Но тази криза, освен че разклати сериозно доверието в досегашния модел на пазарни взаимодействия, породи и сериозни размествания в областта на международните отношения. С пораснало самочувствие се оказаха страни, които доскоро бяха едни от най-бедните и получаващи най-големия дял от международните помощи. А този факт неизбежно доведе и до нов стил на поведение от тяхна страна на срещите на върха.

Светът е в криза и търси нови подходи, които да намерят отговор на настоящото икономическо и политическо бедствие. Търсенето на изход, както изглежда, повдигна дебат за промяна в начина на действие на една система слягала в продължение на десетилетия. И срещата на върха в Сеул се оказа поредният етап от този болезнен процес.

„САЩ опитаха да приложат една идея твърде бързо, в момент, когато основата за сътрудничество не е толкова стабилна, колкото беше по време на кризата”, сподели след приключване на форума шефът на Международния валутен фонд Доминик Строс-Кан, и добави, че „чувството за единство пред лицето на разгръщащата се икономическа криза отслабна по време на фазата на възстановяването.”

И наистина бързането от страна на Съединените щати беше съвсем ясно заявено на заключителната пресконференция, на която Президентът Обама сложи край с думите, че закъснява за самолета. Припряността в действията на американския президент издава сериозни опасения за състоянието на икономиката на страната и търсенето на адекватни решения за нейното стабилизиране.

Какви са все пак предизвикателствата стоящи пред света и по които страните участнички на срещата на върха в Сеул не можаха да намерят верните решения?

На първо място определено остава проблемът със световните търговски дисбаланси. „Ако богатите страни не консумират и искат икономиката им да разчита на износ, светът ще банкрутира, защото няма да има кой да купува. Всеки иска да продава.” Това изявление на вече бившия бразилски президент Луис Инасио Лула да Силва, категорично илюстрира предизвикателствата, пред които се изправят страните от първата двадесетица на света. От една страна това е желанието на закъсалите големи икономики да увеличат собствения си износ, за да укрепят икономиките си и да създадат нови работни места, а от друга страна е агресивното желание на новоизгрелите световни икономики да задържат постигнатия с много усилия и проведени болезнени реформи икономически растеж и да запазят положителния си търговски баланс.

Това поставя втория голям проблем, а именно възникналите от горните напрежения валутни войни. В стремежа си да увеличат износа от своите страни, богатите и доминиращи от векове западни икономики, в това число и Съединените щати, се опитват да обезценят валутите си, за да може производството да стане конкурентоспособно в условията на свиващи се пазари и обедняло вследствие на финансовата и икономическа криза световно население (разбира се предимно от богатите страни). Но от другата страна отново се оказват държави като Китай, Индия, Бразилия, Турция, всички до една с огромен за мащабите си и за мащабите на кризата икономически растеж, които нямат никакво намерения да отстъпят трудно извоюваното си място сред големите световни икономики. Затова и когато Съединените щати наляха преди седмица допълнително 600 млрд. долара в подкрепа на икономиката си, нямаше държава в света, която да не реагира бурно против тези действия, но и в същото време да очаква напрегнато реакцията на пазарите. Тази стъпка, направена непосредствено след частичните избори в Америка и преди срещата на Г-20 в Сеул, беше категорична заявка, че администрацията на Обама няма никакви намерения да прави компромис с възстановяването на страната си. Това действие в голяма степен беше причина за разочароващите резултати от срещата на Г-20 и остави света във вакуум до следващата такава среща.

И естествено, тук идва ред на третия голям проблем останал нерешен и на този форум. Напрежението в международните отношения, възникнало като резултат от финансовата и икономическа криза и предизвиканото от това сериозно отслабване на влиянието на Съединените щати в определянето на политическия дневен ред на света. Силно нарасналото влияние на Китай, както заради нейния „успешен” икономичски модел, така и заради нейните военни възможности, накара много от враговете на Америка да заложат твърдо на Китай в битката срещу смазващото й допреди време влияние.

Не по-малко безпокойство буди нарасналото доверие към Турция в Близкия изток. Тази новост накара американската администрация да предприеме безпрецедентни маневри на международната сцена в опит да задържи и укрепи влиянието си не само в този регион, но и навсякъде по света, като дори се стигна до там, че американският посланик в България Джеймс Уорлик си позволи да даде индулгенции на „омразната” доскоро партия на турското малцинство у нас ДПС, в опит да спечели ключови съюзници със сериозни контакти сред управляващите в Турция елити.

Засиленото влияние на Китай, на Турция и все още силното влияние на Русия на международната сцена, обаче накара страни като Индия и други държави от Източна Азия, да поемат протегната от Америка ръка, за да се защитят от неблаготворното и агресивно налагано напоследък влияние на Китай в този район на света. Така, макар и частично, балансът беше възстановен, но с това тази игра на нерви не е приключила и също както горепосочените точки на напрежение, обещават горещо бъдеще за света в близките десетилетия.

Светът, както и преди две десетилетия, във времената на Студената война, се оказа в положение да избира между два модела на икономически и политически взаимоотношения. Възраждането на двуполюсния свят е в ход. И всяка страна в света е поставена пред дилемата накъде да поеме. Макар и членове на Европейския съюз и НАТО, за България съвсем не може да се каже категорично, че е избрала своя път. Лъкатушенето между трудните демократични промени и носталгията по комунистическото минало, между твърдата заявка за окончателно обръщане към Запада и поддаването на откровените изнудвания от страна на Русия по въпросите на енергийните проекти, между желанието за повече свобода и права и сантимента по стабилното лидерство на управляващите страната преди ’89 година, не дава основание за оптимизъм.

Но оптимизъм все пак има и той се крие в идващото поколение граждани необременени от спомени за „златната ера” и непознаващи нищо друго, освен западната мода в музиката, облеклото, киното и правенето на бизнес.

Д-р Хаус, Черното влечуго и реформаторите

Сещате ли се за д-р Хаус? Гениалния неконвенционален диагностик, който благодарение на дълбоко проникновение и божествено прозрение, гарнирани с обилни дози Викодин, откриваше болестта на всеки социален маргинал, какъвто между другото е и самият той.

Та сценаристите на сериала бяха решили в продължение на няколко епизода да го вкарат в психиатрия, заради халюцинации, добити в процеса на притъпяване на болка с гореспоменатата субстанция Викодин, към която явно силно се беше пристрастил.

Там, в психиатрията ще рече, геният Грегъри Хаус, вече в ролята на пациент, вместо да се остави да бъде лекуван, изгради сложен игрови триъгълник между себе си, докторите и пациентите, в който той се опитваше да бъде отново гениалният лечител, не само на пациентите, но и на самите лекари.

Сред пациентите имаше интересни образи – хиперактивен и комбинативен латинос, параноичен афроамериканец, любител на конспирациите, бял младеж с комплекс на Супермен и капитан Америка, травматизирана до пълен отказ от комуникация жена.

Системата – комбинация от институция, наука и образование – успя да даде урок на д-р Хаус, като не просто го победи в неговата игра, но го убеди, че тя е по-силна от гениалността и лудостта на един човек. Накара го да си пие хапчетата – ненасилствено, съвсем по демократично!

Какъв обаче е смисълът от горното въведение? То доста напомня на поведението на т.нар. автентична десница в последните поне петнадесет години. Наричащите сами себе си напоследък реформатори, твърде много наподобяват поведнието на д-р Хаус в психиатрията, т.е. имат халюцинации. Те са с усещане за гениалност, прозорливост, дълбочина, непогрешимост, но без да си дават сметка, че самите те имат нужда от помощ.

Избирателите ясно им показаха в последните няколко избора, че подобна назидателност, усещане за непогрешимост и надменност не се толерират. А продължаващото настояване, че единствената възможна диагноза и най-правилното лечение е само тяхно достояние, започва да се посреща все по-често с насмешка и досада.

При реформаторите има хиперактивни и комбинативни умове, но с ниско КПД, има и страстни любители на световната конспирация, има много желаещи да се въплътят в ролята на Спасителя, да не говорим, че е имало и ще има доста травмирани от дългата редица изборни загуби хора, отказващи всякаква комуникация с избирателите. Но така, с тези хора нито се печелят, нито ще се печелят избори.

За да промениш системата, или по друг начин казано да обърнеш хода на събитията, на първо място трябва да се отървеш от собствените си заблуди, да приемеш, че играта си има определени правила, които трябва да се спазват, да престанеш да се сърдиш на избирателя и да не си позволяваш да го назидаваш. Иначе казано трябва да промениш самия себе си.

Сега е времето и мястото реформаторите да започнат „да си пият хапчетата”, понеже страстта им към самоунищожение няма да впечатли никой. По-скоро избрателите чакат с видимо отегчение последните думи на това уморено и разнебитено от безсмислени, заплетени и неразбираеми от никой игри за спечелване на доверие, тяло.

Гениалните, неконвенционални, дълбоки, божествени прозрения за света и хората може да помогнат за напомпване на нечие самочувствие, но гласове няма да донесат. Ще донесат обаче поредното разочарование от неспособността да се печелят избори, поредното рухване на, на пръв поглед, един смислен обединителен проект, поредния опит за спечелване на напълно загубено доверие и поредно похабяване на млади, едва прохождащи политици.

Д-р Хаус е интересен персонаж, но той е просто полет на въображението, с различни превъплъщения. Той е изключение, а не правило. С изключение и въображение избори не се печелят. Избори се пречелят с простота, прагматизъм, вяра и бистро съзнание.

Сещате ли се за Черното влечуго? Ако не, потърсете при чичко Гугъл. Това е друго превъплющение на Хю Лори, към което с бодра крачка са се запътили иначе прекрасните и умни реформатори.

А третото голямо превъплъщение на Хю Лори е на не лош музикант, на чийто наближаваш концерт в София си заслужава да се отиде!

Срещата между Обама и Ху Цзинтао – възход и падение на великите сили

Георги Киряков

Срещата на високо равнище между президента на Съединените щати Барак Обама и неговия китайски колега Ху Цзинтао, проведена миналата седмица на американска земя, завърши с пълен дипломатически успех за Пекин. Първата държавна визита (като тук не се включват работните визити) в Америка на китайския президент откакто встъпи в длъжност преди осем години, не донесе особени изненади за следящите отблизо отношенията между двата икономически гиганта. Но все пак трябва да се отбележи видимата припряност и неувереност в поведението на Обама, преотстъпвайки по този начин инициативата и публично признавайки трудностите и лошите перспективи, пред които е изправена Америка.

Две важни събития се случиха докато траеше визитата на китайския президент в Съедиенените щати и вероятно са дали повод за демонстрация на увереност и самочувствие от страна на китайската делегация по време на важните за американците преговори.

Излезлите данни за новия двуцифрен ръст на БВП на Китай, потвърдиха прогнозите, че китайската икономика продължава да бележи рекорди в развитието си по пътя към изравняване с икономиката на САЩ. Изпреварвайки Япония и ставайки втората най-голяма световна икономика, след тази на Щатите, икономиката на Китай дава сериозни заявки за бъдещ център на събитията. Макар и все още да е много далеч от средните доходи на глава от населението в тези страни.

Второто събитие беше свързано с данните за размера на американския дълг и събуди сериозни тревоги за възстановяването на икономиката на САЩ. Сумата от над 14 трлн. долара е колосална по размер, въпреки че не достига и половината от брутния вътрешен продукт на страната, но е вече твърде близо до определения от Конгреса таван за размера на дълга от 14,3 трлн. долара. Това означава, че двете партии трябва да вземат спешно решение или за увеличаване на тавана на дълга или да направят мащабно съкращаване на разходите. И в двата случая Съединените щати са в позицията на губещите, и в двата случая преспективите за скорошно излизане от кризата, могат да се окажат без здрави основи.

Поведението на американския президент по време на срещата на върха изцяло беше диктувано от тревогите за продължаващата икономическа слабост на Съединените щати и логично разговорите се насочиха предимно в полето на икономическото сътрудничество между двете страни.

Постигнатите споразумения за сключване на договори за произведена в Съединените щати продукция – пътнически самолети, автомобили и софтуер – на стойност над 45 млрд. долара, както се оказа в последствие, в по-голямата си част са вече сключени търговски договорености, заради което американският президент беше остро критикуван от бизнеса в собствената си страна. И въпреки обещанията на китайския президент, че ще се отнася с американския бизнес решил да инвестира в Китай равнопоставено и справедливо, управляващите в Пекин трудно ще склонят да създават заетост в САЩ, увеличавайки вноса оттам. Едно от основните очаквания на Обама, за удвояване на износа на произведена в Америка продукция към Китай, който сега е в размер на 100 млрд. долара годишно, едва ли ще се изпълни. Заради слабостта на амеркинаската икономика и съпътстващата я висока безработица, Обама влезе в нетрадиционната роля на молител, което блокира действията му по решаване на останалите неизчистени проблеми в двустранните отношения.

Пример в тази насока беше предварителният отказ в преговорите да бъде включено обсъждането на проблема с подценената китайска валута, манипулирана от правителството в Пекин, за да може да поддържа конкурентното предимство на китайските стоки. А проблемът с нарушаването на човешките права в Китай беше поставен мимоходом, без очакване за категоричен отговор от страна на Ху Цзинтао, който за пореден пък потвърди, че такъв проблем съществува и в момента текат важни процеси за промяна на положението.

Предмет на спор по време на срещите не беше и заплахата от нарастващата военна мощ на Китай, както и агресивно предявяваните претенции, особено в последната година, за контрол над важните търговски пътища в Южнокитайско и Жълто море, откъдето преминава около половината от световния стокооборот. Пасивността на американския президент е потвърждние за нарасналото политическо и военно влияние на Пекин в региона и признаване на легимното право на Китай да се разпорежда с делата там. Това може да е резултат от липсата на свободен военен ресурс, заради ангажиментите на Съединените щати в Ирак и Афганистан, а може и да е заради икономическите затруднения, които изпитват в момента. Но която и от двете причини да е, е безспорно отстъплението на Америка, което прави нейните съюзници в региона податливи на влияние от страна на новата военна сила – Китай.

Подобно поведение демонстрирано от страна на Съединените щати не съответства на претенции й на световен арбитър в регулирането на международните отношения, отнема лидерството й, и прави авторитарния режим в Пекин притегателен център за съпротива и възмездие срещу налагания от десетилетия монопол на Америка в световните дела. Политико-икономическия модел представян като успешен от Китайската народна република, след признаването на всички китайски претенции от страна на Съединените щати, ще зададе посоката за развитие на света в следващите години.
Натискът върху Барак Обама упражняван от високите нива на безработицата в Съединените щати, от желанието на всяка цена да убеди китайците да купуват американска продукция, от стигналите предела нива на държавния дълг, от силно засегнатия от кризата местен бизнес и от нежеланието за сътрудничество от страна на политическите му противници от републиканската партия, а както се оказа и от редиците на демократите, се отразява негативно върху опитите на американската дипломация да върне доверието в действията на Америка по света. Резултатите от срещата на високо равнище между САЩ и Китай, потвърждават прогнозите за изместване на центъра на световната политика към Азия. Краят на срещата донесе признание за Китай и унижение за Съединените щати. Спадащата жизнеспособност на Запада е тревожен сигнал за залеза на цяла една епоха, но пък от друга страна това е закономерен процес, ако си направим труда да хвърлим поглед назад към историята на цивилизациите.

Текстът е публикуван в сайта ГЛАСОВЕ

Борисов фалшифицира цялата държава

18.01.2011 г.
Георги Киряков

Една от най-употребяваните думи от управляващите в последните дни е фалшификация. Но ще е добре, когато правят подобни упражнения по кризисен пиар и риторика, да се върнат във времето на предизборната си кампания и да си спомнят с какви твърдо заявени намерения и цели излязоха пред гражданите и спечелиха властта да се разпореждат с техните съдби и най-вече пари. Възстановяването на справедливостта и гарантирането на сигурността на българите, ерозирали сериозно по време на управлението на тройната коалиция, беше в основата на цялата предизборна кампания на ГЕРБ през 2009 година. След знаковата поредица от корупционни скандали и негативни доклади, идващи от Брюксел, свързани с неефективната борба с организираната престъпност и корупцията и поощряващи правителството на Станишев да започне реформи в съдебната система, нямаше как приливната вълна на урагана „Борисов” да не помете тогавашните управляващи с обещанията си за генерална промяна.

Въпреки че магистралните грабежи, отвличанията на бизнесмени и техните синове за откуп и обирите на банкови клонове засягаха една шепа по-заможни българи или нищо не подозиращи чужденци и в много от случаите масовата реакция се заключаваше в глухото одобрение, че може и да си го заслужават или че това няма да сполети нас, защото сме бедни, гладни и няма какво да ни вземат, то все пак тази среда на несигурност и чувство за липса на ред и пълно беззаконие успя да убеди българските граждани, че генералската ръка ще се окаже по-добра от лявата.

За тези близо двадесет месеца от началото на управленския мандат на ГЕРБ и правителството на Бойко Борисов, като изключим смелите и стигнали нови върхове на фантазията и въображението полицейски акции, обещаните коренни промени в гарантирането на сигурността се оказаха безрезултатни и сега сме в изходна позиция. Почти всички от заловените в началото на мандата и публично „осъдени” от вътрешния министър глави на престъпността в момента са на свобода заради неспособността на компетентните органи да свършат своята работа качествено – като се започне от събирането на негодни доказателства и се стигне до прекомерното и неефективно подслушване, насочено не към престъпността, а към контрола на собствените си министри, и довело до дестабилизиране не само на управлението, но и на държавата.

Но докато пускането на свобода на смятаните за глави на „октопода” лица при по-добра организация и повече воля от страна на държавата може да бъде поправено и щетата да бъде възстановена, то няма кой да възстанови щетите на онези български граждани, пострадали от драстично увеличената битова, дребна или неорганизирана престъпност. Така че когато Цветан Цветанов твърди, че се е справил с престъпността, то е добре да го каже именно на тези хора. А и доколкото се видя от двата поредни скандала с изтекли в публичното пространство записи от разговори на шефа на митниците Ваньо Танов с министър-председателя Бойко Борисов, с финансовия министър Симеон Дянков и неговия заместник Владислав Горанов, гръмките обещания за безпощадна разправа с организираната престъпност и контрабандата са били лишени от всякакво съдържание и са само за пред наивните гласоподаватели. Зад тези обещания се оказва, че стоят мощни корпоративни и политически интереси, стигащи дотам самият пръв борец срещу корупцията и контрабандата да се споразумява с президента Първанов за опъване на политически чадър над бизнесмен, еднакво близък и до двамата, произвеждащ продукция с отнет лиценз и разчитащ на контактите си, за да продължи да го прави безнаказано и противозаконно. Така един от основните ангажименти на ГЕРБ се оказа наистина генерална промяна, но промяна, гарантираща интересите на контрабандистите, на нарушителите на законите, на онези, които по време на прехода станаха най-заможните българи и корумпираха целия политически елит на прехода. А техният гарант, самият премиер Бойко Борисов, си позволи да се държи като античен сатрап, разпределящ гражданските права и публичните средства според своите лични разбирания за справедливост.

За краткото си и объркано управление ГЕРБ ще бъдат запомнени не само с лобистките скандали в парламента, не само с покровителстване на контрабандата, не само с неуспешната си борба с организираната престъпност, от чиито среди идва и самият премиер, но и с напълно сгрешената си и неадекватна икономическа и финансова политика. Действията на българското правителство по време на световната криза, вместо да облекчат българските граждани, макар и в началото с цената на лишения, сега ще се окаже, че са утежнили и без това лошото положение на родните финанси, натоварвайки ги с прекомерни дългове и срокове за тяхното плащане, далеч надхвърлящи едно поколение. Идеята да се строят магистрали и спортни зали с публични средства (в това число и европейски такива) с аргумента, че това ще създаде работни места, ще задвижи българската икономика и ще я изкара от кризата, е повече от неадекватна. Това криво разбрано кейнсианство само потвърждава неспособността на управляващите да се справят със своите задължения и да изпълнят предизборните си обещания. Наливането на публични средства в икономиката би било оправдано, на първо място, ако държавата имаше възможност да провежда независима монетарна политика, каквото тя в условията на валутен борд няма как да направи. На второ място, дори и да се намерят някакви излишни пари в бюджета или пък да се усвоят средства от оперативните програми на ЕС, едно подобно действие би било оправдано, ако в строежа на тези съоръжения се включи армията безработни, натрупала се по време на кризата. Ако броят на работниците по обектите е същият, който е бил и преди кризата, то този проект няма как да бъде определен като генератор на работни места. Тъй като строителният бранш пострада най-много от спукването на имотния балон, то е силно съмнително, че всички останали без работа строителни работници са били наети на новите, финансирани от държавата строителни площадки. Затова пък е сигурно, че дадени фирми, близки до властта и печелещи голяма част от обществените поръчки, ще успеят да изкарат кризата на държавни разноски и единственото, което няма да направят, е да фалират и да се наложи да оставят хиляди семейства на улицата. И в областта на икономиката и финансите това управление натрупа куп грешки, които ще се наложи да бъдат поправяни от следващите, но при значително влошени условия. Ако това правителство имаше на разположение натрупан резерв, даващ му възможност да се справи с първоначалния натиск на кризата, то при тези темпове на харченето му, но и на натрупването на държавен дълг никак няма да е лесно не само на бъдещите управляващи, но и на българските граждани, в чието име се правят тези разходи, на които ще се наложи да плащат за тях, без да са усетили промяна в жизнения си стандарт.

И така, дошлото на вълната на гражданското недоволство управление на ГЕРБ докара България до положение да загуби окончателно доверието на Европа. Министър-председателят Бойко Борисов, къде от незнание, къде поради недемократични инстинкти, си позволи да обявява публично, че някои български граждани въпреки записаното в Конституцията нямат права. Също той, без да е избиран за това, си позволи да разпъне чадър над контрабандата и в нарушение на закона да я толерира, защото е дал дума на президента, което не се включва в неговите конституционни задължения. Позволи си да съди без съд и присъда, с активното участие на вътрешния министър Цветан Цветанов български граждани, отново в нарушение на всички правила на демокрацията и законите на Република България. От началото на управлението си позволява да раздава пари от бюджета, сякаш ги вади от собствения си джоб и ги е изкарал със собствения си труд. Направи за срам българите с международните си гафове, определяйки като завистници държавния секретар на Съединените щати Хилари Клинтън и португалския премиер, защото новият бразилски президент бил с български корени. И най-вече не осигури реда и спокойствието на българските граждани, с каквото обещание дойде на власт. Тази огромна фалшификация, сътворена в рамките на по-малко от две години, вече е разкрита и независимо че Борисов успя да ни убеди, че няма алтернатива на неговото (фалшиво) управление, то такава със сигурност има и тя, разбира се, не е в тройната коалиция или в някаква друга коалиция. Тя е в новото поколение, израснало в годините на прехода и образовало се в демократични условия, в условия на глобална комуникация, свобода на движение, свобода на мислене и свобода на изразяване. Разбира се, ще има и скептици, но такива винаги е имало. Едно лошо управление обаче не трябва да бъде крепено само защото няма кой да го замени.

Текстът е публикуван в сайта ГЛАСОВЕ

Бюджет 2011 - измама в изборна година

Приетият и на второ четене държавен бюджет за 2011 година отново поляризира мненията на политици и експерти. В строго специализираните спорове по параметрите обаче за пореден път беше изпусната възможността в дебата да бъдат вкарани и данъкоплатците, като тук нямам предвид бизнеса. Това разбира се за пореден път ще даде предимство на управляващите и ще ги остави без адекватен контрол, защото извън заитересованите групи от различни професионални съсловия зависещи от бюджетни трансфери, все още никой не прави усилие да обясни преките последици от всеки похарчен лев от бюджета, върху качеството и стандарта на живот на всеки български гражданин. Макар и да имат като свое основно задължение едно подобно обяснение, политическите партии досега винаги са предпочитали да затварят дебатите за финансите в парламенарните комисии и в пленарна зала. Така всеки път ние се оказваме пред свършен факт и оставяме разпореждането с нашите пари в ръцете на хора, в чийто добри намерения отдавна сме престанали да вярваме.
И оптимистичните и песимистичните сценарии за изпълнение на бюджет 2011 са прекалено натоварени с политика и електорално позициониране в момент, когато би било по-разумно да се говори открито и без колебание за проблемите. Сковаващият страх от загуба на рейтинг, а оттам и на избиратели за предстоящите догодина местни и президентски избори, вкарва допълнително напрежение в чувствителната сфера на публичните финанси, където стабилността е от жизненоважно значение, особено в период на тежка световна икономическа криза. Така се оказваме в ситуация да изказваме опасения и да задаваме въпроси за бюджет, който вече е окончателно приет и оттук нататък може само да бъде актуализиран, с всички негативни последици за страната от този акт.

И така, какво се разбра за този бюджет, какво остана неразбрано и защо?

Според прогнозните разчети брутният вътрешен продукт на България ще бъде малко над 77 млрд. лева, като на базата на тази прогноза е направена и друга, че българската икономика ще реализира ръст от 3,6 процента. Проблемът с тези две прогнози идва от простата аналогия, която всеки би могъл да направи с прогнозите за икономиките на страните от еврозоната. Ако там прогнозите са песимистични, а България очаква за реализация на своята да увеличи износа към тези страни, то възниква съмнение за адекватността на това фундаментално очакване. Това означава или че подобен БВП няма да бъде произведен, или че нещо в сметките остава скрито. Според литературата по въпроса има два вида БВП – номинален и реален. При номиналния БВП във формулата се включва и прогнозната инфлация, което автоматично прави стойността на произведената продукция по-голяма, а оттам се увеличава и абсолютната стойност на крайния БВП. И като сравним тази нова абсолютна стойност с абсолютната стойност на БВП от предишната година, няма проблем да се получи растеж на БВП, който според прогнозата ще бъде 3,6 процента. При реалния БВП обаче нещата стоят различно, защото за основа може да се вземе базисна цена на произведената продукция от минали години. Това ще рече, че може да е произведено същото количество стоки и услуги, каквото е било произведено и миналата година, но ако измерваме номиналния БВП можем да получим растеж на икономиката, каквато е прогнозата за следващата година, а ако мерим реалния, може да се окаже, че ръст на икономиката няма. Вероятността разчетите за ръст да са правени на база номинален БВП като се скрие истината за реалния не бива да се пренебрегва и оставя подозрението, че правителстовото ще спекулират с този на пръв поглед дребен детайл.

Второто важно нещо, което научихме за бюджет 2011 беше заложения дефицит. Както може да се предполага, правителството и в този случай се опитва да жонглира по ръба. Първата задача е да се натъкмят така цифрите, че България да се окаже една от малкото страни в ЕС, която покрива Маастрихтските критерии, а това ще и даде сериозен аргумент да претендира за влизане в т.нар. чакалня за еврозоната, в момент когато страни членки на еврозоната като Ирландия, Испания и Португалия са в сериозно финансово затруднение. Втората задача е да се убеди българското общество, че България е финансово стабилна и е сред страните, които ще реализират ръст на икономиката, когато други силно разивити икономически страни като Съединените щати и Германия не знаят в каква посока ще поемат техните икономики. И двете задачи са доста съмнителни като изпълнение и двете могат да бъдат определени като предизборни флагове на ГЕРБ и лично на премиера. Но тук възниква основателния въпрос как е възможно да се калкулира ръст на БВП, което би трябвало да означава и ръст на приходите в бюджета, и същевременно дефицит. Ако държвата в лицето на министър-предеседателя и финансовия министър досега е претендирала, че за пръв път се правят съкрашения на разходите, а същевременно очаква по-високи приходи, защо се залага въпреки това дефицит? И къде отива дефицитът, който ще бъде акумулиран през 2010 година? Или в края на тази година трябва да се поеме дългово бреме в размер на предвидения дефицит, или трябва да се прехвърли за следващата година. Ако се поеме дългово бреме, то това ще увеличи още държавния дълг, ако се прехвърли за следващата година то няма как да се вместим в рамките на дефицит от 3 процента, според критериите от Маастрихт. Тогава ще трябва да се правят съкращения на държавните разходи и респективно на държавната администрация. Да, но съкращенията се правят в жизненоважни за всяка конкурираща се пазарна икономика сфери като образование и здравеопазване, а се увеличават разходите за „бюджетните паразити” каквито са МВР и МО. Ако за МВР би могло да се направи компромис, заради борбата с престъпността и корупцията, въпреки че ефективността е поставена под дълбоко съмнение, то за МО е напълно неразбираемо залагането на огромни по размер разходи, при положение че и следващата година се предвиждат сериозни съкращения на щатове в армията. Едната възможност за оправдаването на тези разходи е, че трябва да бъдат изплащани огромни по размер обезщетения на съкратените, а другата е, че все още се изплащат сключени от предишното правителство договори. Който и да е от тези отговори не удовлетворява гражданите, които мислят, че инвестицията в образование е по-важна от инвсетицията в отбрана, при положение, че сме член на НАТО и война в скоро време не се очаква. И все пак остава да виси въпросът с дефицита, за който не е ясно защо се предвижда. Освен ако правителството не е счело, че събираемостта на приходите ще спадне значително, въпреки „увеличението” на БВП, което не кореспондира с изявленията от месеци насам, че приходите се изпълняват по план и се предвижда да бъдат увеличени догодина.

Третият голям проблем пред изпълението на заложените в бюджет 2011 прогнозни параметри, е свързан с разходите за пенсии и безщетения за безработица. С около 2 млн. в пенсионна възраст, в това число и тези с право на ранно пенсиониране, и с около 327 хил. безработни, държавата ще бъде поставена в сериозно финансово затруднение. Затова и едно от перата в бюджета, за което са предвидени най-много средства е това за социални дейности. Категоричните заявки на управляващите са, че пенсиите няма да се увеличват, което беше представено във формулата „няма да се пипат”. Разбира се правителството няма да ги пипа, но естествените пазарни сили ще пипат здраво. И доходите на тези най-уязвими български гражадни ще бъдат намалени с толкова, с колкото расте инфлацията следващата година. А щом правителството предвижда ръст на БВП, то няма как да не предвиди и инфлация. Същото ще се случи и с доходите на всички онези, които няма да получат увеличение на заплати.

И така, какво се получава?

Разполагаемият доход на хората ще намалява, защото няма да се увеличават заплати и пенсии и инфлацията ще го изяжда. Но правителството предвижда ръст на БВП, който очаква от износ основно към ЕС, където не се очаква ръст на БВП или ако се очаква, той е минимален. С увеличения БВП се чакат повече приходи в хазната, минус върнатия от износ ДДС, но се предвижда дефицит в размер на около 2,5 млрд. лева, без да се увеличават разходите за пенсии и заплати в държавната администрация и при очаквани още съкращения. При очакван ръст на икономиката естествено е да се очаква и намаляване на безработицата, но разходите за обезщетения се увеличават. Същевременно има сериозен ръст на банковите депозити на гражадни и фирми, индикатор за негативни перспективи пред възстановяването на икономиката, което не кореспондира с оптимизма на финасовия министър Симеон Дянков.
И всичко това на фона на липсата на реформи в ключов сектор като националната сигурност и регресивна реформа (т.е. връщане към стари модели на функциониране на една система) в сферите на здравеопазването и социалното осигуряване.
Остава ни да разберем, дали това объркване се дължи на неразбиране на фунционирането на демократичната държава или на опит да бъдат заблуднени българските граждани с предизборна цел.
И ако ние като граждани не сме разбрали защо бюджета на България за 2011 година е такъв, вината не е в нас, а в онези, които не са успели да ни го преведат на езика на личния ни интерес, в това число и опозицията, и подкрепящите правителството, и експертите.

Текстът е публикуван в сайта ГЛАСОВЕ