Майкъл Спенс*
Успешната икономическа глобализация логично изисква
подходящите модели за растеж в отделните страни. Тази динамика е определяща в
рамките на 30 години и повече, след Втората световна война: нивата на растеж са
сравнително високи за широк кръг страни; ползите от тях са споделени в рамките
на същите страни; и възходът на развиващите се страни намали глобалното
неравенство. Този период се приема за връх на глобализацията.
Разбира се, глобализацията продължава до 1970-те и след това.
Но стоящите зад нея модели на глобализация се променят. Движени от трудовите
арбитражи, лежащи в основата на глобализацията и възхода на разрушителните
дигитални технологии, работните места в производството за средната класа в напредналите
икономики изчезнаха, средните доходи на самата средна класа спаднаха, а
работната и подоходна поляризация нарасна, въпреки че ръстът на БВП остана
силен. Този нов модел – който продължи да доминира през 1980-те и 1990-те, и се
укрепи допълнително след 2000-те – доведе до рязко увеличение на неравенството,
отслабвайки основите на глобализацията.
Отговорите на отделните страни се различаваха съществено.
Някои предприеха стъпки за намаляване на неравенството, каквито са преразпределението през данъчната система, социалното осигуряване и
образователната система, различни видове социална защита и подкрепа за
ефективно преквалифициране. Потенциалът на подобни усилия се влияе и оформя от
културните норми, институционализираното влияние на труда, нивото на доверие
между труда и бизнеса и влиянието на индивидуалното и корпоративното богатство
върху политиката.
В страни с по-неорганизирани и обуздани сили – особено
Съединените щати и Обединеното кралство – неравенството в доходите, богатството
и възможностите стават по-силно изразени. Липсата на какъвто и да е политически
отговор, ведно с очевидното пренебрежение към онези, чиято сила за влияние
върху икономиката нараства, събуди дълбок гняв сред най-уязвените.
Отвъд проблемите с преразпределението, които много страни
срещат, Япония, части от Европа и някои развиващи се страни, са изправени пред
слаб растеж и постоянно високи нива на безработица. В европейския случай тези
проблеми се коренят в една система с малко предпазни клапани и механизми за
приспособяване.
Но си остава фактът, че продължаващият неприобщаващ растеж
напоследък преобразява икономиката, в подобна ситуация излизането от порочния
кръг е задача на политиката, но често по драматичен начин. Извън развитите
демокрации, постоянните грешки при приобщаването са почти винаги унищожителни
за дългосрочния растеж и развитието, и често водят до насилие и гражданско
неподчинение – тенденция, която Докладът за растежа на Комисията за растежа и
развитието разкри преди няколко години.
Във функциониращите демокрации политическата драма обикновено
остава ограничена до изборите и референдумите – както британският вот за
напускане на ЕС и президентските избори в Съединените щати, спечелени от
популисткия аутсайдер Тръмп. Недоволните избиратели отхвърлят системата, която
произвежда дефицити. Това е нормален и здравословен отговор. А при липсата на
сериозни тектонични размествания в динамиката на растежа и на политиките, може
да видим още от тях през следващите няколко години в Европа – особено във
Франция, Италия и Германия.
Може да се окаже твърде късно да се убедят избирателите да не
отхвърлят съществуващата система, но все още има време за изграждане на
ефективна алтернатива. Потенциалната опасност за невъобразима дестабилизация,
която мнозина по света усещат, е че ние по природа сме несъвместими с идеалната
държава. С тези предразсъдъци, склонности и табута, които изличавахме, може да
се окаже напълно възможно да създадем нещо по-добро.
Да погледнем към Съединените щати. Новите модели за растеж и
политиките поемат в много посоки, в това число в отхвърляне на
мултилатерализма, за сметка на билатерализма или протекционизма; в промените в
имиграционните политики; в разширяващите се програми за инвестиции и фискални
стимули; в регулаторните промени; в данъчните реформи; или в мерките за
конкурентоспособността на образованието, обучението и здравните грижи.
Съществуват рискове и потенциални ползи във всички тези сфери, а резултатите ще
зависят от цялостния пакет от политики.
Макар потенциалните комбинации да са смущавани от тази
ситуация, все пак няколко неща са ясни. Първо, когато става дума за инвестиции,
потребителски разходи и ръст на заетостта, очакванията и доверието са от
съществено значение. Подхвърлянията, че един по-ясен и балансиран отговор ще
допринесе значително и ще има положителен ефект, макар и краткотраен, в
зависимост от изпълнението. Нарастването на очакванията се отразява на
финансовите пазари, макар мнозина, в това число и аз, да вярват, че настоящите
оценки на активите да са твърде оптимистични.
Второ, изглежда възможно номиналният растеж в Съединените щати
да нарасне, макар лежащият под повърхността микс от инфлация и реален растеж
вече да е сигурен. Това е от значение, понеже ще оформи отговорът на Федералния
резерв, въздействайки на цените на активите в Америка и не само.
Едната възможност е увеличените публични и частни инвестиции
да започнат да обръщат негативния тренд на производителността, като генерират
реален растеж. Но връщането на блокирането в Конгреса би могло да омекоти тази
тенденция и да обуздае очакванията, макар фактори ограничаващи растежа като
демографията, все още да не са изчезнали.
Трета характеристика на новия модел за растеж на Америка е
възможно да добави натиск върху големи компании при поддържането на своята
репутация в самите Съединени щати. Още преди инаугурацията си, Тръмп се опита
да повлияе на избора на компаниите за местата им на производство, в това число
заплашването с налагане на вносни мита върху продукти произведени в, да кажем,
Мексико. Макар Тръмп да сключи сделка да запази част
от работните места в Съединените щати, каквото е споразумението с Carrier, неговата по-силна тактика е да
застрашава имиджа на известните компании, в това число и Туитър.
Някои определят усилията на Тръмп – и в частност нападките му
срещу Туитър – повече като стил, отколкото като негова същност, от които няма
да има никакъв дългосрочен качествен ефект. Може и да се окажат прави. Но, при
всички положения, Тръмп както изглежда отправя по-дълбоко послание към взимащите
решения в корпорациите. Въпреки собствените резултати от бизнеса на Тръмп –
които опонентите му ще изтъкнат, включващи множество фалити и неплащания към
партньори и работниците им – е възможно той да се опитва да промени бизнес и
инвестиционната култура, което е в защита на интересите на капитала,
корпорациите и акционерите, и кара работещите да се чувстват заменими.
Четвъртата тенденция, на която ще обърнем внимание е
продължаващият поход на дигиталните технологии. Тук обаче е и границата на
сигурните неща: администрацията на Тръмп дава малко, или не дава никакви
сигнали за това как ще подходи по въпроса с подкрепата за приспособяването на
работната сила.
В следващите месеци ще научим повече за това дали последния
тласък нагоре на икономическия оптимизъм ще има здрава основа. Дали усилията на
Тръмп за справяне с избягването на данъци и за ускоряване на растежа и
заетостта ще имат дългосрочно влияние. И дали протекционизмът ще надделее. Само
тогава ние ще можем да определим дали Тръмп наистина е направил правилният
икономически избор за недоволните американски работници.
*Майкъл Спенс е носител на Нобелова награда за икономика,
професор по икономика в Нюйоркския университет, изтъкнат гост-член на Съвета за
външни отношения, член на управителния борд на „Институт Хувър” към
Станфордския университет и председател на Съвета за нови модели за растеж към
Глобалния дневен ред на Световния икономически форум. Бил е и председател на
независимата комисия за растеж и развитие, международен орган, който между 2006
и 2010 анализира възможностите за глобален икономически растеж.
Няма коментари:
Публикуване на коментар