„Провалените държави” – бойното поле на настъпващия нов ред

Георги Киряков

Случващото се в Сирия вече далеч надхвърля границите на тази „провалена държава”. Въпросът от известно време не е как ще се справим с бежанските и миграционните потоци, заливащи Европа откъм Близкия изток и Северна Африка. А как ще се справим с неконтролируемото разместване на пластовете в тези региони и възраждането на стария импулс за налагане на ред и трупане на влияние чрез сила и провокация, методи характерни за времената на Студената война и не само.

Безспорно регионът отново стана арена на премерването на силите между основните врагове от следвоенното идеологическо и икономическо противопоставяне – Русия (по това време СССР) и Съединените щати. Башар ал Асад ще стане част от поредицата диктатори, според западните стандарти, от този размирен регион, участващи по принуда в дипломатическото и военно надлъгване между политически и икономически гиганти и техните сателити.

Немислимото допреди десетилетие се случва. Светът отново навлиза в цикъл на разгорещяване на конфликти породени от етнически, верски и идеологически противопоставяния. Краят на историята и триумфът на новия ред се оказа незастрахован от възможността за възникване на следващия нов ред. Което и ознаменува началото на края на западния либерализъм и като мислене, и като действие, но без на негово място да се роди по-разумна и по-добра алтернатива за човешкото съществуване. Затова и, поради напълно естествения процес на запълване на всеки властови вакуум, наблюдаваме идеен регрес – политически, дипломатически и военен.

В тази ситуация на политическа, дипломатическа и икономическа безидейност и безпътица, неизбежно се увеличават гласовете призоваващи към проява на класическо лидерство, обикновено свързано с имена на пълководци, военновременни лидери, духовни водачи и революционери. Институциите са без значение, върховенството на закона губи градени и усъвършенствани със столетия позиции и влияние, идва времето на проявленията на човешката воля във всичките й измерения – индивидуална и колективна.

Вече никой не говори за принципи и общи отговорности. Обръщането към Обама, Меркел или Камерън не е като към администратори и овластени обществени служители, а като към водачи на нации и общности, като въплъщение на националния суверенитет, на националната гордост, на националното самосъзнание. Тази специфична монархизация на колективното съзнание е симптом за възхода на новия тоталитаризъм, чудесно представен в шеговитите подхвърляния за размяна на местата между Меркел и Путин.

Нито един от настоящите западни лидери обаче не отговаря на призивите на своите общества. Залиняването на проявите на индивидуално лидерство е резултат от целенасочената и последователна стратегия за деперсонализация и автоматизация на политическото действие, превърнала целия Запад в западаща територия, лишена от упованието в божествената промисъл, разпадаща се под напора на уважението и търпимостта към различното.

Дигитализацията на власт и политика е преждевременно проявление на желанието за снемане на отговорността от индивида. Особено тежка за носене в ситуация на криза и непоносима за либералния ред, при който вярата в прогреса е стигнала до там да се бездейства при очевидния опит, идващ от Изток, да се срине до основи и без следа цяла една цивилизация.

Може би връщането към стари проявления на човешкия характер ще се окаже единствената рецепта за спасение. Може би старите рефлекси ще породят адекватната реакция на настоящата криза. Призивите на новите реалполитици за съобразяване с ограниченията на човешката ситуация ще се окажат по-приемливи от призивите на онези, за които хуманизмът е единственият отговор, но без да си дават сметка, че човекът е грешен по природа.