1938 през 2010

*Пол Кругман

Ситуацията днес е следната: американската икономика е засегната от финансовата криза. Политическите действия на президента ограничиха щетите, но бяха твърде предпазливи и безработицата все още остава катастрофално висока. Очевидно са необходими още действия. Все още обществеността е недоверчива към правителствените мерки и това изглежда ще накара демократите да направят някои отстъпки преди предстоящите частични избори за Конгреса.

Годината е 1938, а президент Франклин Делано Рузвелт. Разбира се, Голямата депресия е приключила. Въпреки това е поучително, макар и обезсърчаващо да се върнем назад и да се вгледаме в състоянието на Америка от онези години. Поучително, защото и дума не може да става за сравнение между същностните характеристики на тогавашното възстановяване и доминиращите настоящия обществен дебат спорове около сегашното. Обезсърчително, защото не се случва нищо, което да ни напомня за чудото от 1940 година.
Днес условията са доста по-различни от тогавашните и не ни се иска да правим паралели, но се налага.

Икономистите от икономическия екип на Обама обещаха да не повтарят грешките от 1937-а, когато Рузвелт оттегля фискалните стимули доста прибързано, а твърде постната и краткосрочна програма сега прави именно това: стимулите успяха да възстановят растежа за кратко време, но влиянието им върху нивата на безработицата се оказа нищожно, да не кажа никакво. И както някои от нас се опасяват, неадекватният първоначален икономически план на администрацията вкарва както нея, така и нацията в политически капан. Продължаването на стимулирането е крайно необходимо, но в очите на обществото провалът на първоначалния план за скорошно възстановяване дискредитира действията на правителството в желанието му за създаване на работни места.

Накратко, добре дошли в 1938 година

Историята от 1937 година, когато катастрофалното решение на Рузвелт да се вслуша в гласовете на онези, които казват, че е време рязко да се съкрати дефицитът, е добре известна. Това, което е по-малко известно, е степента, до която грешните изводи, направени от хората, съобразили се с това решение, повлияват върху по-нататъшния развой на рецесията: загубили вяра във фискалната експанзия, гласоподавателите не желаят повече продължаването на Новия курс.

Данните от допитване на „Галъп” от 1938 година са показателни. На въпрос дали правителството трябва да увеличи разходите, за да се пребори с резкия икономически спад, 63% отговарят – не. И изборите през тази година се оказват катастрофа за демократите, които губят седемдесет места в Камарата на представителите и седем в Сената.

Тогава започва Втората световна война.

От икономическа гледна точка Втората световна война е основание правителствените разходи да се увеличат в такива мащаби, а дефицитът да набъбне до размери, които при други обстоятелства не биха били одобрени по никакъв начин. По време на войната правителството взема заем в размер горе-долу два пъти по-голям от БВП на Щатите през 1940 година; този заем е приблизително равен на около 30 трилиона сегашни долара. Ако някой преди войната беше предложил да похарчи дори и частица от тази сума, хората биха реагирали така, както реагират днес. Те биха предупреждавали за натрупването на смазващ дълг и за галопираща инфлация. Те също така биха казали, с право, че Депресията в голямата си част е причинена от огромните задължения, и биха заявили, че проблемът не може да бъде решен с емитиране на още дълг. Но какво става всъщност?

Увеличаването на дефицита води до икономически бум, а този бум полага основите на дълготраен просперитет. Общият дълг – публичен и частен – като процент от БВП, благодарение на растежа в действителност пада, а инфлацията намалява реалната стойност на останалите дългове. И след войната, благодарение на подобреното състояние на частния сектор, икономиката става способна да се развива самостоятелно, без бюджетни дефицити.
Икономическите поуки са ясни; когато икономиката е дълбоко засегната, обичайните правила не се прилагат.

Режимът на строги икономии е в разрез с личния интерес. Това ще рече, че когато по едно и също време всеки се опитва да си върне дълга, резултатът е депресия и дефлация и дълговите проблеми дори се увеличават и влошават. И обратно, за нацията като цяло харченето е възможност, дори необходимост, която да го освободи от дълга. Временно нарастване на бюджетния дефицит сега, в умерена степен, разбира се, може да облекчи проблемите, предизвикани от предишна свръхзадлъжнялост.

Но историята от 1938 г. показва също така колко е трудно да приложим тези идеи сега. Дори при управлението на Рузвелт не е имало достатъчно политическа воля да се направи необходимото, за да се сложи край на Голямата депресия – окончателното й разрешаване всъщност е оставено на случайността.

Надявах се, че този път ще го направим по-добре. Но се оказва, че политици и икономисти по същия начин, както тогава, са пропилели десетилетия, забравяйки уроците на тридесетте, и са твърдо решени да повторят всички стари грешки. И е леко смущаващо да знаем, че големите победители в частичните избори е възможно да са точно тези хора, които ни вкараха в тази бъркотия и направиха всичко по силите си, за да блокират действията, които можеше да ни изкарат от нея.

Винаги помнете: тази криза може да бъде оздравителна. Всичко това трябва да внесе мъничко интелектуална яснота и повече политическа воля. Надявам се да открием тези добродетели в не толкова далечното бъдеще.

*Пол Кругман е професор по икономика и интелектуални въпроси в Училището за публични и международни въпроси "Удроу Уилсън", Принстън, Сентенъри, професор в Лондонското училище по икономика и колумнист на "Ню Йорк Таймс". През 2008 Кругман печели Нобеловата награда за икономика за неговите приноси за Новата търговска теория и Новата икономическа география.

Анализът е публикуван в "Ню Йорк Таймс".


Превод от английски Георги Киряков