Само обединени можем да бъдем силни

Барак Обама и Дейвид Камерън*, „Вашингтон Поуст”

Преди седемдесет години, когато нашите сили започват да преобръщат хода на Втората световна война, британският премиер Уинстън Чърчил пътува до Вашингтон, за да координира общите усилия. Победите ни на бойното поле доказват „какво може да бъде постигнато, когато британците и американците работят с обединени сили”, казва той. „Всъщност оставам с усещането, че ако успеем да запазим това сътрудничество, няма да има какво да ни се опре, нито на бойното поле, нито след това, изправени пред сложните проблеми на мира”.

Запазвайки го, постигнахме не само победа в тази война, но и изградихме институциите укрепили международния мир и сигурност. Съюзът между Съединените щати  и Великобритания е дълбоко вкоренен в сърцата ни и се основава на историята, традициите и споделените общи ценности. Но това което прави нашите отношения специални – а също така уникални и ценни – е че вървим заедно през толкова много предизвикателства. Просто казано, ние сме напълно предвидими един за друг, както и нашият съюз е предвидим за света.

Като водещи световни икономики, ние си сътрудничим тясно с нашите партньори от Г-8 и Г-20, за да можем да осигурим работни места за хората, за да укрепим глобалното възстановяване, за да подкрепим нашите европейски приятели в разрешаването на дълговата криза и да обуздаем безразсъдните финансови практики, нанесли огромни щети на данъкоплатците ни. Поехме ангажимент да разширим търговските си отношения и инвестициите в подкрепа на създаването на милиони работни места в нашите две страни.

Като двете най-големи страни донори за международната мисия в Афганистан, можем с гордост да заявим, че нашите войски постигнаха много за разгромяването на „Ал Кайда”, за пречупването волята на талибаните и за подготовката на афганистанските сили за сигурност. Но както показаха последните събития, това все още остава една трудна мисия. Отдаваме почит на огромната саможертва на нашите сили и заради тях трябва да продължим мисията.

В рамките на следващите няколко дни, ще се консултираме относно подготовката за срещата на върха на НАТО в Чикаго, където алиансът ще изработи следващата фаза от преходния период, за който постигнахме договореност в Лисабон. Това включва промяна на поддържащата роля в Афганистан и поемането на пълна отговорност за сигурността до 2014 от страна на афганистанските сили за сигурност и гарантиране, че НАТО ще поеме ангажимент Афганистан никога повече да не може да бъде убежище на „Ал Кайда” за подготовка и осъществяване на атаки срещу наши граждани.

Като членове на международната общност, ще останем обединени в усилията си за налагане на твърди санкции срещу иранския режим, заради неспазването на неговите международни ангажименти. Вярваме, че сега е времето и мястото за намиране на дипломатическо решение и за координиране на дипломатическите усилия с Китай, Франция, Германия и Русия. Междувременно, откакто Съединените щати  наложиха строги санкции, а ЕС подготви налагането на ембарго върху вноса на ирански петрол, на Техеран се наложи да направи труден избор – или да изпълни международните си ангажименти или да си понесе последиците.

Като две нации защитаващи човешките права и достойнството на всички хора, ние продължаваме да подкрепяме смелите граждани из целия Близък изток и Северна Африка, които отстояват своите универсални права. Присъединявайки се към мисията за защита на либийския народ миналата година, ние подкрепихме усилията му за изграждане на демократични институции и провеждането на свободни и честни избори през тази година. Осъждаме ужасяващото насилие на сирийския режим срещу невинни граждани и ще предприемем спешни хуманитарни действия за осигуряването на храна и медикаменти на нуждаещите се. С нашите международни партньори ще продължим да затягаме примката около Башар Асад и неговата клика и ще работим с опозицията  и пратеника на ООН и Арабската лига Кофи Анан върху план за прехода след падането на Асад от власт.

Като две от най-богатите нации в света ние ще поемем нашата отговорност като лидери за да осигурим развитие, даващо възможност на хората да живеят достоен живот, да са здрави и проспериращи. Ще удвоим усилията си за спасяване на човешки животи в Сомалия, ще инвестираме в земеделието, за да можем да повишим продоволствената сигурност в целия развиващ се свят. Ще работим за подобряването на здравето на майките и ще сложим край на детската смъртност. Потвърденият ангажимент за животоспасителните дейности на Глобалния фонд за СПИН, туберкулоза и малария, дава резултат и вече се вижда краят на пандемията от СПИН. Чрез междуправителствените програми за партньорство ние се стремим да направим правителствата на двете страни по-прозрачни и отговорни.

Накрая, като хора живеещи свободно заради саможертвата на мъжете и жените в униформа, ще работим заедно както никога преди, за да се погрижим за тях, когато се завърнат у дома. С новото дългосрочно сътрудничество за подпомагане на възстановяването на ранените войници, за помагане на ветераните при прехода към цивилния живот и подкрепата за семействата им, ние доказваме че нашите задължения към войниците и ветераните остават и след края на битката.

Нашите военни и граждани отдавна знаят какво може да бъде постигнато, когато британците и американците работят заедно, ръка за ръка, и защо това остава жизненоважно партньорство, както за нашите две страни, така и за света като цяло. Също както поколенията преди нас, ние се стремим да го запазим. Нашата сила е във вярата в нашата кауза и в доверието помежду ни и сме убедени, че заедно можем да постигнем всичко.

*Барак Обама е президент на Съединените щати, а  Дейвид Камерън е премиер на Великобритания

Битката за Бахрейн

Барак Барфи*

Силното желание за промени, вдъхновило революциите в Тунис и Египет, сега застигна и Бахрейн. Но случващото се в Манама се различава от масовите протести, които събориха дългогодишните авторитарни управления в Северна Африка. Въпреки, че с действията си управляващото религиозно малцинство, заедно с напълно преданите на монархията сили за сигурност, сериозно намалиха възможността за мирна смяна на режима.

Докато Тунис и Египет са сравнително хомогенни държави – мюсюлманите сунити съставляват повече от 90% от населението там – сунитите в Бахрейн, които всъщност представляват кралското семейство и политическия и икономически елит на страната, са не повече от една трета от жителите на страната. Останалата част са шиити. Всяка от тези групи има различни, да не кажа коренно противоположни, интереси.

Шиитите искат политически реформи, които да отразяват техния статус на мнозинство. Малцинството сунити обаче, иска такива социо-икономически промени, които да съхранят статуквото. И докато протестиращите в Египет намериха общ език в настояването за свалянето на президента Хосни Мубарак, бахрейнците едва ли ще успеят да постигнат съгласие по съдържанието на лозунгите.

Управляващата фамилия Ал-Халифа едва ли ще отстъпи властта си доброволно. За да се съхрани, режимът не може да разчита само на външни сили за сигурност, предани единствено на кралското семейство. Привлечени от Йордания, Пакистан и Йемен, те едва ли ще бъдат съгласни да бият и убиват протестиращи, защото знаят, че всяка смяна на върха е поражение не само за управляващата фамилия Ал-Халифа, но е също така поражение за самите тях.

Всъщност силите за сигурност на Бахрейн вече проявиха жестокост при атаките срещу протестиращите, убивайки шестима. Но имайки предвид балансът на силите в обществото и случилото се на Перления площад в Манама кръвопролитие, е малко вероятно сцените от Кайро, където протестиращите застанаха рамо до рамо с войниците и се качваха по танковете, да бъдат повторени в Бахрейн.

Нещо повече, докато в Египет, една исторически стабилна страна, бяха достатъчни осемнайсет дни хаос, за да се убедят военните, че редът може да бъде възстановен само чрез изгонването на Мубарак, бахрейнците имат доста повече опит със социални бунтове, отколкото имат египтяните и тунизийците. Политическата нестабилност се е превърнала в начин на живот в Бахрейн. От вълненията през 20-те, последвани от административни реформи, до работническите протести през 50-те, страната е привикнала с това. В резултат на това е почти невъзможно противопоставянето да хвърли в паника управляващите и е още по-малко вероятно да бъдат убедени, че кралят трябва да абдикира, за да спаси страната.

Законодателните органи и тяхната роля в тези три страни също се различават. В Тунис и Египет авторитарните режими не позволяват възникването на пространство за политически дебат и изразяване на различно мнение. Когато се разбра, че властта на Мубарак се изплъзва от ръцете му и е застрашена от неговите противници нямаше кой да я поеме, защото опозиционните партии се оказаха дезорганизирани, с малко политически опит и с много слаба подкрепа в обществото. Тези партии не можеха да формулират някаква единна позиция и да направят конкретни предложения. Вместо това, те заеха твърдолинейни позиции, оставяйки Мубарак да търси решения за излизане от безизходицата.

Но тук в Бахрейн положението е различно. Опозиционните партии са активни от десетилетия и имат важно място в законодателния орган. Водещите опозиционни групи като Ал-Уифак, притежават 18 места в четиридесет местния парламент. При разговорите с опозицията, монархията ще има пред себе си опитни политици, готови на дълги преговори. И при широката подкрепа от своите избиратели, Ал-Уифак може да спомогне много за намаляване на напрежението.

Крал Хамад има много други възможности на разположение. Понеже гражданите имат толкова много поводи за оплакване, той може да направи доста, за да ги успокои. Той може да удовлетвори шиитските оплаквания, че са дискриминирани като им предложи повече позиции в правителството. Той може да обещае да инвестира държавни средства в техните западнали общности. Той може да успокои шиитите и сунитите като им построи домове. Той може да умиротвори двете фракции като сложи край на политиката по натурализиране, даваща право на гражданство на сунити родени извън страната, което руши шиитското мнозинство. И накрая той може да освободи министър-председателят Халифа бин Салман ал Халифа, който изтощи голяма част от двете общности по време на 40-годишното си управление.

Накратко, управниците на Бахрейн имат много ходове, а международния отговор на бунтовете както изглежда ще подсили още режима. Бахрейн е преди всичко ключов американски съюзник и е приютил Пети флот на американските военоморски сили, който патрулира в Персийския залив и държи Иран под напрежение. Докато Съединените щати държат юздите на силите за сигурност на бахрейнското правителство, е очевидно, че няма да искат смяна на режима. Задържането на военоморска база ще бъде техен основен приоритет и в края на краищата ще бъде в основата на отговора им на ситуацията в Бахрейн.

От Саудитска Арабия също може да се очаква да направи всичко по силите си, за да предотврати падането на ал Халифа. Бахрейн е най-лоялното кралство в региона и саудитците се страхуват, че шиитските бунтове могат да се разпространят към източните региони на страната, където шиитското малцинство подклажда опозиционни настроение доста отдавна. От години саудитците подкрепят режима в Бахрейн като му дават безплатен петрол и пълнят бюджета. Когато бунтовете избухнаха, Саудитска Арабия веднага изпрати военни сили за подсилване на не добре въоръжените сили на Бахрейн.

Промяната ще се отрази добре на Близкия изток. Но тъй като в Бахрейн има твърде много социални напрежения, режимът е готов да прибегне до брутално насилие, за да смачка всеки бунт, а международната общност е готова да обърне поглед,  то протестиращите в Манама трябва да се подготвят за поражение.

*Барак БАрфи е изследовател към Фондация „Нова Америка”.

Нефункционално разоръжаване

Бан Ки-мун*

Още преди да е започнала сесията на Конференцията по разоръжаването на ООН в Женева, бъдещето й вече е поставено на карта. Докато отделните страни и някои граждански инициативи продължават своята усилена работа, Конференцията е в застой. Способността й да се справи с проблема – въпреки голямата легитимност, която притежава – е поставена в риск.

КР (Конференция по разоръжаването), както е по-известна, отдавна служи като единствения многостранен форум в света при преговори за разоръжаване. Някои от нейните най-впечатляващи постижения включват Споразумението за премахване на биологическите и химическите оръжия, Договорът за неразпространение на ядрено оръжие и Договорът за пълна забрана на ядрените опити. Голяма част от този напредък беше постигнат по време на Студената война, като доказателство, че е възможно да бъдат създадени глобални правни норми, дори във време на дълбоко политическо разделение.

 Но днес, не всичко е наред с КР. Тя функционира на принципа на консенсуса, но държавите членки имат различни приоритети. Някои искат преговори за ядрено разоръжаване, други искат забраната на производството на ядрен материал за военни цели, а трети все още настояват такъв договор да включва и съществуващите оръжия. Някои искат договор гарантиращ  на държавите непритежаващи ядрено оръжие, че няма да бъдат заплашвани с употреба на ядрено оръжие, други настояват за договор възпиращ ядрената надпревара в космоса.

Но, вместо компромис и стремеж към реализиране на най-доброто, има пълна парализа. Прокрадна се искрица надежда през 2009, когато усещането за парализа накара Конференцията да постигне съгласие по работната програма. За съжаление обаче, дневният ред не успя да се реализира. В резултат на това КР не успя да постигне никакъв значителен напредък  за последните 15 години. Ние просто не трябваше да позволяваме да загубим цяло десетилетие.

Бъдещето на КР е в ръцете на държавите членки. Но дневният ред на разоръжаването и неразпространението на ядрено оръжие е твърде важен, за да позволим КР да се занимава със спорове, които са предмет на други преговори. Миналия септември свиках среща на високо равнище на ООН, за да намерим начин да съживим работата на КР и да придвижим напред многонационалните преговори по разоръжаването.

Участниците – включващи голям брой външни министри – бяха единодушни в мнението, че членството в КР е привилегия. Както и че е необходим консенсус. Не може заради една или две страни работата на организацията да бъде блокирана.

Посланието беше ясно: не можем да си позволим повече да казваме, че всичко е просто бизнес. Членовете на КР трябва най-накрая да разберат, че бъдещето на Конференцията е поставено на карта. Задънената улица, в която се намираме отдавна, увеличава риска някои страни да поставят проблемите на друго място.

В края на краищата колкото по дълго продължава безизходицата, толкова повече се увеличава риска от възникването на сериозни негативни последици за международната сигурност, от задълбочаване на ядрените заплахи, както от съществуващия ядрен арсенал, така и от разпространението му, а също и от възможността да попадне в ръцете на терористи.

Настоявам КР да приеме дневен ред базиран или на постигнатия през 2009 година консенсус, или под някаква друга форма. Съгласно моята молба, настоявам страните членки на ООН да повдигнат въпроса по време на предстоящата Генерална асамблея, която ще се проведе през юли. Този дневен ред прави настоящата сесия на КР от ключово значение за нейното бъдеще.

Потвърждаването на дневния ред на КР дава перспективи пред възобновяването на преговорите по проблемите на разоръжаването. Предишни споразумения по обхвата и действието на договорите не трябва да стават предварително условие за започване на разговори – или да бъдат извинение за отхвърлянето им – както и единствен предмет на преговорите.

Сегашната безизходица все още създава трудности пред постигането на следващите стъпки в разоръжаването, като изключим миналогодишния успех на Конфренцията за неразпространението на ядрени оръжия и засиленото внимание към проблемите на ядрената безопасност. В момент когато светът е съсредоточен върху постигането на целите по разоръжаването, КР трябва да се възползва от ситуацията.

Навремето Шекспир е написал, че „човешката природа е непостоянна”. Непостоянството в процеса по разоръжаване е все по-видимо, затова КР е на път да претърпи пълен провал. И може наистина да се провали, ако не поеме своите отговорности и не се задейства.

*Бан Ки-мун е бивш генерален секретар на ООН.

Нобеловата икономика срещу социалдемокрацията

Авнер Офер*

От елитите, които управляват съвременното общество, само икономистите си имат Нобелова награда, чиито последни носители, Оливър Харт и Бент Холстрьом, съвсем наскоро бяха обявени. Каквато и да е причината за уникалното положение на икономистите, ореолът вървящ с наградата може – а и често го прави – да оправдава политики вредящи на обществения интерес, например като създава неравенство и прави по-вероятни финансовите кризи.

Но икономиката не владее цялото поле. Една различна гледна точка за света води до разпределение на около 30% от БВП – обезщетения за безработица, здравни осигуровки, образование и пенсии – в повечето напреднали икономики. Този поглед върху това как обществото трябва да бъде управлявано – социалната демокрация – не е просто политическа ориентация, той е също така и метод на управление.

Класическата икономика предполага, че обществото е движено от себични индивиди разменящи на пазара, чиито избори се регулират ефикасно от „невидимата ръка”. Но тази доктрина няма стабилни основи нито в теорията, нито в практиката: предпоставките й са нереалистични, моделите, които подкрепя, са непоследователни, а предвижданията й често са погрешни.

Нобеловата награда за икономика е учредена от Шведската централна банка, „Риксбанк”, през 1968. Времето не е случайно избрано. Новата награда изниква покрай продължителния конфликт между интересите на по-заможните от стабилните цени и интересите на всички останали от намаляването на несигурността чрез данъчно облагане, социални инвестиции и помощи. Кралската шведска академия на науките връчва наградата, но Швеция също така е и напреднала социалдемократична държава.

През 1950-те и 1960-те, „Риксбанк” се сблъсква с шведското правителство по въпроса за урпавлението на кредита. Правителствата дават приоритет на заетостта и жилищното строителство. „Риксбанк”, водена от самоуверения управител Пер Йосбринг, се тревожил за инфлацията. Като разплата за ограниченията върху властта й, „Риксбанк” в края на краищата учредява Нобелова награда за икономика като суетен проект по случай своята тристагодишнина.

Вътре в Академията на науките, една група икономисти от център-дясното са овладели процеса по подбор на носителите на наградата. Лауреатите обхващат изключителни примери за икономически познания. Анализът на тяхното влияние, вкусове и наклонности показва, че Нобеловия комитет запазва критерия за справедливост при строгия баланс между дясно и ляво, формалисти и емпирици, Чикагска школа и Кейнсианци. Но нашето изследване показва също така, че професионалните икономисти като цяло са привърженици на лявото.

Властелинът на наградата  е икономистът от Стокхолмския университет Асар Линдбек, който се отрича от социалдемокрацията. През 1970-те и 1980-те Линдбек се намесва в шведските избори обръщайки макроикономическата теория срещу социалдемокрацията и предупреждавайки, че високите данъци и пълната заетост водят до катастрофа. Намесата му отклонява вниманието от гибелната политическа грешка направена по това време: дерегулацията на кредита, което довежда до дълбока финансова криза през 1990-те и предвижда глобалната криза, избухнала през 2008.

Загрижеността на Линдбек е същата като тази на МВФ и на Финансовото министерство на Съединените щати. Настойчивостта на основни действащи лица за приватизация, дерегулация и либерализация на капиталовите пазари и търговията – т.нар. Вашингтонски консенсус – обогатява бизнес аи финансовите елити, води до остри кризи и подкопава растежа във възникващите икономики.

На Запад приоритетите хармонизирани с индивидуалистичните егоистични норми в основата на Вашингтонския консенсус създават плодородна почва за процъфтяване на корупцията, неравенството и недоверието към управляващите елити – непредвидени последици от рационалния избор и първенството на индивида. С появата в напредналите икономики на безредици, които преди се свързваха единствено с развиващите се страни, шведският политолог Бо Ротстейн се обръща към Академията на науките  (на която е член) с призив за премахване на Нобеловата награда за икономика, докато не бъдат преодолени тези последици.

Социалдемокрацията не е  толкова задълбочено изучена в икономическите си аспекти. Тя представлява набор от политики, които са извънредно успешни при притискането до стената на икономическата несигурност. Въпреки, че е подложена на безмилостни атаки от десетилетия, тя си остава необходимост при осигуряването на обществени блага, които пазарите не могат да предоставят ефективно, безпристрастно или  в достатъчни количества. Но липсата на формална интелектуална подкрепа означава, че дори определящите се като социалдемократически партии не разбират напълно как точно работи социалдемокрацията.

За разлика от пазарите, които възнаграждават богатите и успелите, социалдемокрацията се основава на принципа на равенството на гражданите. Това създава усещане за „уравниловъчно” социално третиране, но съществуват много начини този ефект да бъде ограничен. Понеже икономиката е непреодолима, а социалдемокрацията е необходима, двете доктрини се променят, за да се напаснат една към друга, което не означава, че  бракът им е най-щастливия.

Както при много нещастни бракове, разводът не е възможен изход. Много икономисти отговарят на провалите на основните доктрини на дисциплините си като пристъпват към емпирични изследвания. Но за да е валиден резултата, трябва да се жертва главното: произволните контролирани проби под формата на вътрешни експерименти не могат да заменят теоретичните постановки на социалното благо. Правилният начин да си признаем това е като подбираме по-внимателно получателите на Нобелова награда.

*Авнер Офер е почетен професор по история на икономиката в Oxford University, преподавател в  All Souls College и член на Британската академия на науките.

Пуерто Рико е в криза

Ане Крюгер*

Пуерто Рико би трябвало да бъде бижуто на Карибите. Но не е. Туризмът е в застой от десетилетия, а туристите се тълпят по другите карибски курорти. Европейските фирми правещи бизнес със Северна и Южна Америка откриват своите корпоративни офиси в Маями, в Панама сити и на други места и много рядко избират Пуерто Рико. Днес островната икономика, след десетилетие вцепенение, запада с ускорени темпове, а жителите се изнасят към континентална Америка. Публичният дълг се покачва стремглаво, а правителството заявява, че не може да го изплаща.

За разлика от Гърция, Пуерто Рико не е държава (което значи, че подходяща за финансиране от МВФ). Нито пък е отделен щат от Съединените щати. Всъщност е нещо средно между двете. Макар да има своя собствена конституция, тя е част от територията от Съединените щати, пуерториканците са граждани на Съединените щати, а островът е субект според федералните закони на Съединените щати, ако няма друго предвидено.

Предимствата на този смесен статут включват сигурността и предвидимостта на американското върховенство на закона, възможността за федерално субсидиране и привилегировано данъчно облагане. Пуерториканците, които не са служители на американското правителство не плащат федерален данък общ доход, а островните облигации са освободени от федерални, щатски и местни данъци.

Но в тази система съществуват и недостатъци. Например Пуерто Рико е субект според закона „Джоунс”, който налага използването на много скъпите американски кораби и екипажи за всички морски превози към и от континента. Островът също така трябва да се съобразява с федерално определената минимална заплата, въпреки че нивото на доходите е около половината от това на най-бедните американски щати. А пък общините не могат да се ползват от предимствата на Глава 9 от Кодекса за фалитите на Съединените щати.

Настоящите затруднения на Пуерто Рико се коренят в постепенното оттегляне, започнало през 1996, от предишните ангажименти по американското корпоративно данъчно облагане на компаниите ситуирани на острова. Капиталоемките компании, особено фармацевтичните фирми, започнаха да напускат пуерториканската икономика отбелязала нищожен ръст след 1996, а реалният (инфлационно изгладен) БВП продължава да пада от десетилетие насам.

Мнозина пуерториканци, неуспяващи да си намерят работа на острова, се преселват на континента, което е довело до свиване на населението и работната ръка с 1,5% само през тази година. Нещо повече, заетостта в Пуерто Рико е под 40%, в сравнение с 62% на континента.

За тези провали има много виновни. Но основната отговорност трябва да се подели между пуерториканското и американското правителство.

Цяла поредица пуерторикански правителства приемаха, че островната икономика е в „рецесия” и се опитваха да стимулират икономическата активност чрез увеличаване на правителствените разходи. Ниските лихви означаваха, че дефицитите могат да се финансират чрез емитиране на огромно количество дълг. Дълговете нараснаха дотолкова, че пазарите почти напълно се затвориха за нови покупки.

Въпреки усилията да орежат разходите и да вдигнат събираемостта, настоящите и бъдещите задължения (без пенсионните разходи) далеч надхвърлят всяко възможно нарастване на бюджетните приходи. Имайки предвид свободата, с която пуерториканците се ползват при достъпа си до континента, всяко увеличени на данъците едва ли ще доведе до нарастване на приходите.

Правителството на Съединените щати също е виновно. Неприложимостта на Глава 9 прави дълговото преструктуриране извънредно трудно. Нещо повече, Пуерто Рико има задължения по Закона за здравните грижи и съответно трябва да се разплаща, въпреки че докторите на острова се компенсират за по-ниските тарифи от тези на континента (и правителството да Пуерто Рико трябва да покрива по-голяма част от разликата). Същото се отнася и до някои други социални разходи.

Ниските нива на заетост са резултат от сравнително ниската производителност на неквалифицираните пуерторикански работници. Компаниите не могат да се съревновават в фирмите, които плащат много по-ниски заплати на съседните острови. Суровата истина е, че минималната заплата, която е около 55% от средната, ще спъне създаването на работни места (и икономическия растеж); минималната заплата в Пуерто Рико е едва 77% от средната, заради федералното законодателство.

Семейство, в което само един член работи на минимална заплата, не може да наеме къща за по-малко 1100 долара на месец, като същевременно получава около 1700 долара социални помощи. Не е изненадващо в такъв случай, че хората или напускат острова, или получават социални помощи и работят в сивата икономика.

За преодоляването на кризата в Пуерто Рико ще е необходимо възстановяване на растежа, изработването на устойчива фискална политика и преструктуриране на дълга. Изпълнението на първото от тези неща, заедно с намаляване на прекомерните правителствени разходи, би помогнало за постигането на второто.

За властите в Пуерто Рико това ще означава островът да стане по-отворен към бизнеса, което да включва премахването на обременяващите регулации на трудовия пазар. Също така правителството на Съединените щати може да изключи Пуерто Рико от Закона „Джоунс”, да го включи към Глава 9 за несъстоятелността и да приведе социалните услуги и изискванията за пазара на труда на острова към разумни нива.

Всяко едно от тези политически действия изисква наличието на политическа воля. Губернаторът на Пуерто Рико, Алехандро Гарсия Падила, събра работна група за изработване а пет годишна програма за възстановяване на растежа и стабилизация на фиска. Законопроектите за включването на Пуерто Рико в действието на Глава 9, бяха вкарани за обсъждане в Конгреса.

Тези и други обсъждани понастоящем мерки, обещават да подобрят перспективите пред Пуерто Рико. Но това ще изисква съгласувани и решителни действия по всички фронтове.

Пуерто Рико не е Гърция. Няколко последователни правителства на острова предложиха бюджети, за които мислеха, че са балансирани, но разбраха, че недостатъчният растеж води до по-ниски приходи и по-високи разходи от предвидените. Но това все пак е територия на Съединените щати и правителството на страната трябва да поеме своята част от отговорността за подобряването на перспективите пред острова.

*Ане Крюгер е бивш главен икономист на Световната банка и бивш първи зам.-управляващ директор на МВФ. Тя е професор по международна икономика в School of Advanced International Studies, Johns Hopkins University и старши сътрудник в Центъра за международно развитие към Станфордския университет.

Слаби държави, бедни страни

Ангъс Дийтън*

Когато бях в Шотландия се сетих за ролята на полицаите като помощници, които можеш да помолиш за помощ при нужда. Представете си изненадата ми, когато, бидейки 19-годишен при моето първо посещение в Съединените щати, бях залят от вълна от обиди от един нюйоркски полицай, регулиращ движението на Таймс скуеър, след като го попитах къде е най-близката пощенска станция. В притеснението си от случката пуснах документите си за кандидатстване за работа в кошче за боклук, което ми изглеждаше досущ като пощенска кутия.

Европейците гледат по-положително на ролята на своите правителства от американците, за които скандалността и непопулярността на техните национални, щатски и местни политици са всекидневие. Да, всяко американско правителство събира данъци и, в замяна, предлага услуги, без които животът ни би бил по-труден.

Американците, както много други граждани от богатите страни, приемат за даденост правната си и регулаторна система, обществените училища, здравните грижи и социалното осигуряване за възрастните, пътищата, отбраната и дипломацията, както и огромните инвестиции правени от държавата в изследвания, особено в областта на медицината. Безспорно, не всяка от тези услуги са толкова добри, колкото биха могли да бъдат, нито пък са равно разпределени между всички, но в повечето случаи хората плащат данъците си, и ако начинът на харчене на тези пари не се харесва на някой, може да последва оживен обществен дебат, а редовните избори позволяват на хората да сменят приоритетите.

Всичко това е толкова очевидно, че е необходимо да го повторим – най-малкото за живеещите в богати страни с действени правителства. Но за по-голямата част от световното население не е. В голяма част от Африка и Азия, държавата няма възможност да събира данъците или да предлага услуги.

Договорът между управляващи и управлявани – несъвършен в богатите страни – напълно липсва в бедните страни. Нюйоркското ченге може и да е малко по-неучтив (и зает с предоставянето на услуга), но в по-голямата част от света полицаите ограбват хората, на които са призвани да служат, просвайки ги на земята, за да им вземат парите или ги преследват по поръчка на своите властни патрони.

Дори в страни със средни доходи като Индия, обществените училища и обществените болници са доста редки явления. Частните доктори предоставят на хората необходимото (или поне хората си мислят така) – инжекции, интравенозни вливания и антибиотици – но държавата не регулира дейността им, а много от практикуващите са напълно неквалифицирани.

Навсякъде в развиващия се свят децата умират защото са родени на грешното място – не от екзотични, нелечими заболявания, а от обикновени детски болести, които знаем от почти век как да лекуваме. Без държава, която е способна да предостави обикновени санитарни материали и здравна грижа за децата, тези деца ще продължат да умират.

По същия начин, ако няма правителствен капацитет, регулациите и прилагането им няма да работят по подходящия начин и така бизнесът ще функционира трудно. Без правилно функциониращи граждански съдилища, няма да има гаранции, че иновативните предприемачи ще успеят да постигнат реализация на своите идеи.

Липсата на държавен капацитет – което означава услугите и социалната защита, на които хората в богатите страни се радват – е една от основните причини за бедността и лишенията по света. Ако държавата не работи съвместно с активните и отговорни граждани, ще има малък шанс за растеж, така необходим за преборване с глобалната бедност.

За нещастие, богатите страни понастоящем влошават ситуацията. Чуждестранната помощ – паричните преводи от богатите към бедните страни – под формата на кредит, особено за здравни грижи, опазиха живота на много хора, които в противен случай щяха да бъдат мъртви. Но чуждестранната помощ от друга страна пречи на подобряването на местния държавен капацитет.

Това е повече от очевидно в страни – най-вече в Африка – където правителствата получават директна помощ и паричните потоци в голяма степен се харчат за непосредствени с бюджетни разходи (често повече от половината от всички средства). Такива правителства нямат нужда от договор със своите граждани, от парламент и от система за събиране на данъци. Ако са отговорни пред някого, то това са донорите, но дори това на практика не се случва, понеже на донорите, под натиска на собствените си граждани (които правилно настояват да се помогне на бедните), им се налага да изплащат парите просто защото колкото по-бедна е страната, толкова по-голяма нужда има правителството от тях.

Какво би станало, ако бъде прескочено правителството и помощта се даде директно на бедните? Несъмнено, незабавният ефект ще бъде подобрение, особено в страни където прякото подпомагане на правителство от правителство е слабо и помощта всъщност достига до бедните. И това се постига с невероятно малка сума пари – падат се по около 15 американски цента на ден взети от всеки възрастен в богатия свят – за да се достигне линията на бедността от един долар на ден на всеки.

Да, разбира се че не това е решението. Бедните хора имат нужда от правителство, което подобрява живота им; прескачането на правителството може и да подобри нещата за кратко, но ще остави нерешени голяма част от проблемите. Бедните страни не могат вечно да получават отвън средствата за поддържане на здравните услуги. Помощта подрива усилията за постигане на онова, от което хората имат най-голяма нужда: работещо правителство, което си сътрудничи с тях в името на днешния и утрешния ден.

Това, което можем да направим е да призовем собствените си правителства да спрат да правят неща, които затрудняват бедните страни да излязат от бедността. Намаляването на помощта е едно от тях, но намаляването на търговията с оръжие също е важно, също така е важно да се подобрят търговските политики и политиките по субсидирането, както и да се предложи техническа помощ, която да не е свързана с другите помощи и накрая да се разработят по-добри лекарства за болестите, които не засягат богатите. Няма как да помогнем на бедните като правим вече слабите им правителства още по-слаби.

*Ангъс Дийтън е професор по икономика и международни отношения в Princeton University’s Woodrow Wilson School of Public and International Affairs и носител на Нобелова награда за икономика за 2015.

Данък Робин Худ?

Ангъс Дийтън*

Международната помощ за развитие се основава на принципа на Робин Худ: вземи от богатия и дай на бедния. Националните агенции за развитие, мултилатералните организации и НПО-тата понастоящем прехвърлят повече от 135 млрд. долара годишно от богатите към бедните страни именно с тази идея.

Един по формален израз на принципа на Робин Худ е „космополитен приоритет”, етично правило, което подсказва, че трябва да мислим за всеки човек в света с една и съща мяра, без значение къде живее и да съсредоточим помощта там където е най-необходима. Имащите по-малко са с предимство пред онези, които имат повече. Тази философия безусловно и безпогрешно насочва помощта за икономическо развитие, за здравеопазване и за хуманитарни нужди.

От своя страна космополитният приоритет е осъзнат. Хората в бедните страни имат нужди, които са по-неотложни, а ценовите равнища са много по-ниски в бедните страни, затова доларът или еврото са два или три пъти по-скъпи отколкото у дома. Разходите у дома не само са по-скъпи, но и отиват у вече успелите (поне в сравнение с глобалните стандарти), и така допринасят по-малко.

Мислих дълго по този въпрос и се опитах да меря глобалната бедност в продължение на години, и това насочване винаги е било широко използвано и прието. Но наскоро разбрах, че не съм съвсем сигурен в това. Два факта и два принципа представляват проблем.

Без съмнение бяха направени огромни крачки за намаляване на глобалната бедност, Много повече чрез растеж и глобализация, отколкото чрез чуждестранна помощ. Броят на бедните хора е паднал през последните 40 години от почти 2 млрд. до по-малко от 1 млрд. – едно изумително постижение, имайки предвид увеличението на световното население и дълготрайното забавяне на глобалния икономически растеж, особено от 2008 насам.

Макар впечатляващо и много положително, намаляването на бедността не е безплатно. Глобализацията спасила толкова много хора в бедните страни, навреди на някои хора в богатите страни, понеже фабриките и работните места мигрираха към страни с по-евтин труд. Това може и да изглежда етически приемлива цена за плащане, тъй като онези, които губят вече са много по-богати (и по-здрави) от онези, които извличат ползи.

Една трайна причина за дискомфорта е, че онези от нас, които си правим подобни изводи не са точно хората, които да определят загубите. Както мнозина от академичните среди и от индустрията за развитие, аз съм сред най-големите печеливши от глобализацията – онези, които са способни да продават услугите си на пазари по-големи и по-богати от тези на родителите си, са малцина.

 Глобализацията не е толкова зашеметяваща за онези, които не просто не жънат ползите от нея, но и страдат от влиянието й. Отдавна знаем, че по-слабо образованите и с по-ниски доходи американци, например, извличат нищожни икономически ползи вече четири десетилетия, и че дъното на американския трудов пазар може да е брутално неблагоприятна среда. Но колко силно тези американци страдат от глобалзиацията? По-добре ли са от азиатците, които работят понастоящем във фабриките, които преди са се намирали в родният им град?

Най-вероятно са. Но няколко милиона американци – черни, бели и испанци – днес живеят в домакинства с доход на глава от населението по-малко от 2 долара на ден, по същество  същият стандарт, който Световната банка използва за определяне на границата на бедността в Индия или Африка. Намирането на подслон в Съединените щати при този доход е толкова трудно, че двудоларовия дневен доход е почти сигурно по-лош в Съединените щати, от двудоларовия дневен доход в Индия или Африка.

Отвъд това, превъзнасяното равенство на възможностите в Америка е поставено на карта. Градовете и населените места, които загубиха своите фабрики при глобализацията също така загубиха данъчните си приходи и разбраха, че е трудно да поддържат качествени училища – пътят за бягство на следващото поколение. Елитните училища привличат богатите, които могат да платят таксите им и лишават малцинствата от възможността да променят вековната си дискриминация. Но това без съмнение поражда и негодувание сред бялата работническа класа, чиито деца осъзнават, че нямат място в този възхитителен нов свят.

Съвместната ми разработка заедно с Ан Кейс разкрива още сигнали за катастрофа. Документирали сме възходяща линия на „смърт от отчаяние” сред белите неиспанци – самоубийства, злоупотреба с алкохол и свръхдоза от изписани и нелегални субстанции. Общите равнища на смъртност в Съединените щати през 2015 са по-високи от тези през 2014, а очакванията за живота намаляват.

Можем да спорим за измерването на материалните стандарти на живот, дали инфлацията е преувеличена и ръстът в жизнения стандарт подценен, или дали училищата са наистина толкова зле навсякъде. Но смъртността е трудно да бъде обяснена. В този смисъл не е толкова ясно дали голямата нищета е на другия край на света.

Гражданството идва с пакет от права и отговорности, които не споделяме с хора в други страни. Затова „космополитната” част от етичния дневен ред пренебрегва всички особени задължения, които имаме към собствените си граждани.

Можем да мислим за тези права и отговорности като вид взаимен застрахователен договор. Отказваме да толерираме определен вид неравенство за собствените си съграждани и всеки от нас има отговорността да помага – а и право да очаква помощ – пред лицето на общата заплаха. Тези отговорности не отменят или не правят недействителни отговорностите ни към страдащите по света, но те означават, че ако съдим само по материалните нужди, рискуваме да пропуснем важни фактори.

Когато гражданите вярват, че елитът е по-загрижен за онези отвъд океана, отколкото за тези от другата страна на влаковата линия, взаимната застраховка става невалидна, ние се разделяме на фракции и онези останали под чертата се разгневяват и разочароват от политиците, които не са им помогнали в нужда. Може и да не сме съгласни с лекарството, което те търсят, но не трябва да пренебрегваме техните истински призиви за опасност, както и нашите.

*Ангъс Дийтън е професор по икономика и международни отношения в Princeton University’s Woodrow Wilson School of Public and International Affairs и носител на Нобелова награда за икономика за 2015.