Великото политическо разминаване

Мохамед Ел-Ериан*

През следващите няколко седмици Федералният резерв на Съединените щати и Европейската централна банка е възможно да предприемат крайно различаващи се политики. Фед се готви да повиши лихвите за пръв път от почти десет години. В същото време, ЕЦБ се очаква да въведе допълнителни неконвенционални мерки и да придвижи лихвите в обратната посока, дори и това да означава да се продължи натискът надолу върху някои правителствени книжа, които вече се търгуват на отрицателна номинална доходност.

С въвеждането на тези политики двете банки преследват свои собствени вътрешни цели, за които имат мандат. Проблемът е, че съществуват няколко, да не кажа доста, системни механизми за международно управление на това нарастващо раздалечаване.

Фед прави всичко това в отговор на продължаващите индикации за стабилен ръст на работните места в Съединените щати и на други сигнали, че икономиката на страната се възстановява, макар и с умерени темпове. Осъзнавайки също така риска за финансовата стабилност, ако лихвите останат на изкуствено ниски равнища, от Фед се очаква да ги повиши след срещата на Федералната комисия за свободните пазари, която ще се проведе на 15-16 декември. Движението ще бъде повратна точка в подхода на Фед към икономиката. С решението за вдигане на лихвите, институцията ще направи повече от това да вдигне крака си от педала на финансово-стимулиращата газ. Тя също така ще направи значима стъпка към многогодишна нормализация на общите си политически позиции.

В същото време ЕЦБ е изправена пред много различен сбор от политически условия, включително като цяло муден растеж, риск от дефлация и тревожност за влиянието на терористичните атаки в Париж върху бизнеса и потребителското доверие. В резултат на това взимащите решения в банката сериозно обмислят да тласнат и понастоящем ниските лихви още по-надолу в негативна територия и да разширят мащабната си програма за изкупуване на активи (познати също така като количествени улеснения). С други думи, възможно е ЕЦБ да удължи и да разшири експерименталните мерки, които ще натиснат дори по-силно педала на финансовите стимули.

В един идеален свят взимащите политически решения биха оценили потенциала за попадане в международна спирала от тези разминаващи се политики (включително възможен обратен ефект и от двете страни на Атлантика) и да използват широк набор от инструменти, за да си гарантират по-добро изпълнение на вътрешните и глобалните си цели. За нещастие, политическата поляризация и общата политическа парализа както в Съединените щати, така и в ЕС, продължава да пречи на всяко усилие.

В резултат на отсъствието на единен политически отговор, хармонизацията на разминаващите се политики на двете централни банки ще бъде оставена на пазарите – по-специално тези на книжата с фискирана доходност и на валутите.

Разликата в лихвите по „безрисковите” дългови книжа от двете страни на Атлантика – да кажем между американските съкровищни бонове и германските дългови книжа – се увеличи вече значително. Докато в същото време доларът се засили не само спрямо еврото, но също така и спрямо повечето други валути. Останали незабелязани, тези тенденции е възможно да се запазят.

Ако историята е някакъв съветник, трябва да обърнем внимание на три основни проблема, които изискват внимателно вглеждане през идващите месеци. Първо, Съединените щати е малко вероятно да стоят със скръстени ръце дълго време, ако валутата се оскъпи значително и конкурентоспособността й в международен план значително се влоши. Някои компании вече съобщават за спад на печалбите дължащ се на силния долар, а някои от тях вече призовават правителствата си да играят по-енергична роля в противопоставянето на невидимата „валутна война”.

Второ, понеже доларът се ползва като резервна валута, един рязък скок на стойността му може да постави под натиск онези използващи го неблагоразумно. На особен риск са поставени компаниите в страните с възникващи икономики, които, заемали в големи размери в долари, но генерирали ограничени доларови печалби, могат да се окажат с огромни валутни дисбаланси в своите активи и пасиви или в своите приходи и разходи.

И накрая, резките движения в лихвите и валутните курсове могат да причинят колебания на други пазари, най-вече на тези за активи. Понеже регулаторният контрол и пазарните ограничения правят брокерите по-неспособни да играят контрациклична роля чрез трупането на запаси в балансите си, последващата ценова дестабилизация е възможно да се окаже огромна. Съществува риск някои портфолия да бъдат разпродадени хаотично. Освен това политиката на централните банки за запазване на т.нар. „крехко равновесие” може да бъде подложена на изпитание.

Разбира се, никой от тези изходи не е предопределен. Политиците от двете страни на Атлантика имат възможност да снижат риска от дестабилизация чрез провеждането на структурни реформи, осигуряващи по-балансирано съвкупно търсене, чрез намаляване на свръхзадлъжнялостта и чрез предлагане на механизми за мултилатерално и регионално управление.

Трите възможни изхода от всичко това включват един сравнително нестабилен свят на много скорости, на съществен разрив, който подкопава икономическото възстановяване на Съединените щати и на невъзможност за възстановяване на Европа, зависеща от растежа в Съединените щати. Добрата новина е, че влиянието на това разминаване ще зависи от това как политическите фактори се справят с този натиск. Лошата новина е, че те все още не са намерили достатъчна политическа воля да действат решително за минимизиране на рисковете.

Когато Фед нормализира своята монетарна политика, а ЕЦБ удвои усилията си за въвеждане на извънредни мерки, със сигурност ще можем да се надяваме на най-доброто развитие на ситуацията. Но ние също така трябва да се подготвим  за значително повишаване на финансовата и икономическа несигурност.

*Мохамед Ел-Ериан е главен икономически съветник на Алианц груп и член на нейната Международна изпълнителна комисия. Председател е на Съвета за глобално развитие към президента на Съединените щати Барак Обама. Преди това е бил изпълнителен директор и главен инвестиционен съветник на PIMCO. Определен е за един от 100-те глобални мислители на 2009, 2010, 2011 и 2012 на списание „Форин полиси”.

Съхраняване на Османската мозайка

Карл Билд*

Коренът на много от конфликтите в Близкия изток лежи в разпада на Османската империя в началото на 20-ти век и в неуспеха оттогава да се установи стабилен регионален ред. Усилията на международната общност за налагане на ред и траен мир в региона трябва да бъдат съпроводени с напомняне на уроците на историята.

Османската империя – някога простирала се от Бихач, в днешна Босна, до Басра в Ирак – била богата мозайка от смесени култури, традиции и езици под абсолютната власт на Султана в Истанбул. Тя е била забележително стабилна и е осигурявала мир в региона в продължение на стотици години. Но когато започва да се разпада, това става по насилствен начин.

Това се случва на Балканите, където започва процес на създаване на национални държави, базиран на Османската мозайка. И това е процес слагащ началото на две десетилетия на опустошителни войни – първата в началото на 20-ти век, втората през 1990-те.

По онова време, в Месопотамия и Леванта, се появява нов сноп страни, след като външни сили преначертават картата на Османската империя. Сирия и Ирак са резултат от преговорите на съревноваващите се френски и британски интереси. Гърците правят злополучен опит да завладеят западна Анадола – довел до разпалването на революция и до създаването на модерна Турция. А Декларацията „Балфур” от 1917 – британски опит за образуването на еврейска държава в Палестина – полага основите за създаването на Израел през 1948, последвано от десетилетия на сблъсъци и преговори.

Определянето на мястото на Османската провинция Мосул, става част от особено трудни преговори, поради претенциите на двете нови правителства в Турция и Ирак. Комисията назначена от Обществото на народите и оглавена от шведски дипломат, преначертава региона в търсене на справедливо решение, но се проваля напълно в опитите да намери ясна разделителна линия. В края на краищата Комисията съветва провинцията да бъде дадена на Ирак, но само поради факта, че Ирак се очаква да остане под управлението на Обществото на народите за десетилетия.

Оттогава, в следствие на войните и революциите, остава една неоспорима истина: Османската мозайка не дава ясни разграничителни линии, позволяващи спокойно преподреждане на региона и образуването на държави или държавни образувания с хомогенни етнически, национални или религиозни характеристики. Признаването на тази истина е от изключителна важност. Регионалният ред  създаден като следствие от разпада на империите след Първата световна война, може и да е спорен, но всеки опит за промяна вероятно ще води до още кръвопролития.

Разделянето на Ирак на две отделни сунитска и шиитска държави, например, може лесно да се превърне в Месопотамска версия на трагедията на Индийския субконтинент от 1947, когато милиони хора загинаха бягайки към Пакистан или Индия след разделянето. Всъщност, конфликтът между араби и кюрди, който би последвал след каквото и да е разделяне на Ирак, ще бъде кървав и продължителен, и ще има дълбоки последици за Иран, Турция и Сирия, с огромните си кюрдски населения. Битката за контрол над Багдад също ще бъде тежка.

Намирането на решение на конфликта в Сирия няма да е по-лесно. Защитаваната от Русия алауитска държава по протежение на брега, може и да е стабилна, но властта в Дамаск ще си остане силно оспорвана. Сирийското християнско малцинство също може да се окаже жертва на тези усилия.

Страната е дом на най-старата християнска общност в света, която, макар да е много по-малка от когато и да било, запазва неоспоримите си исторически права в региона. Те са малка част от миниатюрно парче в Османската мозайка, съхранена в съвременна Сирия, но те могат да загинат, така както загива и тя.

Разбира се, Османската мозайка е сериозно увредена и е в процес на бавен разпад. Но обстоятелството, че старите мултикултурни търговски градове Алепо и Мосул може никога да не възстановят своя блясък, не трябва да се използва като извинение за ново преначертаване на границите в региона с цената на реки от кръв.

Докато международната общност се стреми да сложи край на хаоса и на конфликтите разтърсващи Близкия изток и да установи регионален ред, който да остане мирен и стабилен, нейните лидери трябва да се съобразяват с настоящата рамка. Кабинетните стратези в далечни страни се самозаблуждават, ако си мислят, че опитите за налагане на чисто нови граници по тези древни земи няма да се препънат в съвременните реалности.

*Карл Билд е външен министър на Швеция от 2006 до октомври 2014 година и министър-председател от 1991 до 1994, когато и договаря присъединяването на страната към ЕС. Бележит дипломат, който служи като специален пратеник на ЕС в бивша Югославия, като Върховен представител в Босна и Херцеговина, като специален пратеник на ООН на Балканите и е съпредседател на Дейтънската мирна конференция. Член е на Съвета за глобалния дневен ред към Световния икономически форум в Европа.

Светът на великите сили

Хавиер Солана*

Днес съревнованието между великите сили е факт. Съединените щати се съревновават с една все по-действена Русия и възхождащ Китай. Близкият изток, Южнокитайско море и Украйна са само три от сцените, където новата реалност играе роля. Препрочитайки книгата на бившия заместник-държавен секретар на Съединените щати Строуб Талбот „Големият експеримент”, оставам с впечатлението, че корените на някои от днешните развития могат да бъдат проследени до онези времена. В книгата се преразказва разговорът проведен през декември 2000-та, между президента Бил Клинтън и новоизбрания президент Джордж Буш-младши. Клинтън казва, че съдейки по кампанията на Буш, въпросите на сигурността, които го тревожат, се отнасят преди всичко за Саддам Хюсейн и за изграждането на цялостна противоракетна отбранителна система. „Това е абсолютно вярно”, отговаря Буш.

Тези въпроси са поставени на масата след един неочаквано трагичен сблъсък, а именно след случилите се на 11 септември 2001 терористични атаки в Съединените щати, довели до период на международно сътрудничество, през който солидарността срещу тероризма има силно влияние. Това беше време, в което всички бяхме американци, и когато Буш описваше Путин като „много откровен и заслужаващ доверие”.

Ветровете се обръщат още същия декември, когато Съединените щати обявяват, че се оттеглят от Договора за съкращаване на балистичните ракети, за да могат да изградят антибалистична отбранителна система, която да ги защитава в случай, че Иран се сдобие в ядрено оръжие. Това не остана без отговор от Русия.

По това време Съединените щати сякаш не разбираха, че се появява новият многополюсен ред – ред, който щеше да бъде трудно да се спазва, без сериозни последици, с политиките, които Буш и Клинтън обсъждаха през 2000. В реч през 2007 на Мюнхенската конференция по сигурността руският президент Владимир Путин даде ясно да се разбере, че категорично не приема намеса в Ирак и отхвърля американските планове да разположат антибалистичната си отбранителна система в Европа, наричайки това акт на агресия срещу Русия и нарушение на общата европейска сигурност.

През лятото на 2008, три събития положиха основите на новия многополюсен ред. Китай смая света като домакин на Олимпийските игри, затвърждавайки статуса й на голям международен играч. Руските военни действия в Грузия –по средата на игрите – показаха на света, че концепцията за сферите на влияние все още е жива и най-вече в Кремъл. А сривът на американската инвестиционна банка „Лемън брадърс” на следващия месец, отприщил глобална финансова криза, от която световната икономика все още не се е възстановила напълно, очерта уязвимостта на напредналите икономики, както и на доста предпазливия Китай.

С новата си увереност в своя статус на велика сила, Китай очевидно изгражда концепцията за „мирен възход”, която лидерите на страната търсеха от ерата на Дън Сяопин, възприемайки един по-силов подход във външната си политика спрямо своите съседи. Опирайки се на предполагаеми исторически права, Китай започна да разширява териториалните си претенции, както и военното си присъствие, към Южно и Източнокитайско море. През 2013 напрежението ескалира, когато Китай едностранно обявява зона за защита на въздушното пространство, покриваща територии в Източнокитайско море, за която страната претендира, но Япония контролира.

Много от страните засегнати от действията на Китай в Южно и Източнокитайско море имат договори за защита със Съединените щати, която е главната морска сила в региона на Тихия океан от Втората световна война насам. Декларацията за обявяване на китайската зона за защита на въздушното пространство следователно е разглеждана от Съединените щати като провокация. Чрез разширяване на своите суверенни претенции, Китай всъщност разширява и претенциите си за влияние.

Това кара международните институции понякога да догонват променящия се световен ред. Срещата на върха на Г-20 през 2010 в Сеул доведе до споразумение за увеличаване на квотите на страните с възникващи пазари в МВФ от 2014. Но Конгресът на Съединените щати отказа да ратифицира промените, като така споразумението не се случи.

Това позволи на Китай да поемат нещата в свои ръце, оглавявайки създаването на Азиатската банка за инфраструктурни инвестиции (АБИИ). Разпадът на международните институции изглежда предстоящ на фона на това, че европейските страни решиха да се присъединят към АБИИ. Макар Съединените щати първоначално да се съпротивляваха, и все още да отказват да се присъединят, това решение вкара някои нюанси в по-сетнешните разговори между китайския президент Си Дзинпин и американския президент Барак Обама.

В същото време Русия демонстрира своите собствени възобновени външнополитически амбиции в Украйна. Чрез нарушаване на Заключителното споразумение от Хелзинки през пролетта на 2014, Путин пряко се противопостави външнополитически на Съединените щати и ЕС. Тази позиция беше препотвърдена през септември, когато Путин реши да се намеси в сирийския конфликт, осигурявайки на Русия роля при всеки опит да се намери мирно решение за страната.

Днес светът е много по-различен от това, което мнозина си представяха в края на миналия век, времето след падането на Берлинската стена. От историческа гледна точка 15 години може да изглежда дълъг или кратък период от време, в зависимост от наситеността на промените. През последните 15 години, ставайки свидетели на засилване на съревнованието между великите сили и на нова дестабилизация на Близкия изток – имайки предвид Арабската пролет, възхода на бруталната Ислямска държава, управлявания от скрити сили конфликт между сунити и шиити, и неизразимото човешко страдание – промените са доста интензивни, да не кажа, че се развиват мълниеносно.

Но не всичко е конфронтация. Обещаващи стъпки бяха направени в две критично важни сфери: неразпространението на ядрено оръжие, особено ядрената сделка с Иран, и борбата с климатичните промени, на фона на обнадеждаващата подготовка за срещата на върха за климата в Париж.

Ако има урок, който трябва да бъде научен от всичко това, той е, че една добре изпълнена и последователна дипломация все още има достатъчна сила да разрешава конфликти. Тя остава най-добрият инструмент за постигане на общи резултати, които конфронтацията затруднява.

*Хавиер Солана е бивш Върховен представител на Европейския съюз за общата външната политика и сигурността, бивш Генерален секретар на НАТО и бивш външен министър на Испания. Понастоящем е президент на ESADE Център за глобална икономика и геополитика.

Справедливата цена за съхраняване на климата ни

Кристин Лагард*

Когато световните лидери се събраха в Париж през седмицата за Конференцията на ООН за климатичните промени, задачата им бе да постигнат глобално споразумение за ограничаване на емисиите парникови газове. Успешният резултат, а именно страните да покажат, че могат да работят заедно за благото на планетата, би изпратил силно послание на надежда към света – и към парижани, останали несломени след скорошните терористични атаки.

Климатичните гаранции ще бъдат дадени на базата на очакваните национални приноси, или ангажименти за намаляване на емисиите по света. Вярвам, че данъкът върху емисиите трябва да е в центъра на тези гаранции. Постигането на намаляване на емисиите парникови газове до най-ниските възможни нива изисква революция в употребата и производството на енергия. Постепенно, предвидимо и адекватно повишение на цената на енергията ще бъде силен стимул за потребителите да намлят своите сметки за енергия. В същото време справедливият въглероден данък би позволил да се направи стъпка напред от фосилните горива към поощряването на инвестиции в технологични иновации.

Именно поради тази причина експертите на МВФ препоръчват стратегия в три стъпки за въглеродните горива: „справедлива цена, разумни данъци и то наложени веднага”. Всеки от тези компоненти е ключов.

Първо, определянето на справедлива цена за фосилните горива означава да се вземе предвид реалната им вреда за природата. Цените за крайния потребител трябва да отразяват не само разходите за добив и производство, но също така и вредите – в това число замърсяването на въздуха и климатичните промени – причинени от интензивната употреба на фосилни горива. Една по-справедлива цена за въглеродните емисии ще поощри пестенето на енергия и ще повиши търсенето на чисти горива и „по-зелени” инвестиции.

Второ, необходимата промяна в цените може да бъде постигната чрез данъчно облагане на енергията, използвайки инструменти, които са и практични, и ефективни. Най-добрата опция е да се добави въглероден данък към съществуващите данъци върху горивата и да се добави подобно облагане върху въглищата, природния газ и други петролни продукти.

Приходите от това биха били значителни. Ако страните с най-големи емисии парникови газове наложат въглероден данък от 30 долара за тон въглероден двуокис, те биха събрали фискални приходи в размер на около 1% от своя БВП. Тези приходи биха могли да се използват за управление и намаляване на фискалните дефицити породени от климатичното въздействие, както и за финансиране на намаляването на данъците върху труда и капитала, които пречат на икономическата активност и вредят на растежа, или пък за намаляване на дефицитите, където е необходимо.

Накратко, въглеродният данък е от категорията на „разумните” данъци, а не е повишаване на данъците. Разумните данъци трябва да бъдат повишавани постепенно, за да се даде време на домакинствата и фирмите да се приспособят, а новите технологии да се появят. Постепенното и добре обмислено приспособяване е особено важно за развиващите се икономики, много от които имат малък принос към намаляване на глобалните емисии. Може би е необходимо време, в повечето случаи, за да се гарантира, че системата за социално осигуряване ще е способна да защити бедните домакинства и да подсигури обучителни програми за работниците в енергоемки индустрии. Този подход би позволил инвестициите в подобряване на климата да бъдат финансирани чрез частни капитали.

Трето, няма време за губене: политиците трябва да действат незабавно. Предвид стремителния спад на цените на енергията, едва ли ще имаме по-подходящо време за започване на прехода към разумно, заслужаващо доверие и ефективно облагане на въглеродните емисии. Страните не трябва да чакат някоя от останалите да започне първа. Работата в МВФ показа, че справедливото облагане с въглеродния данък е в национален интерес на много страни – дори и да пренебрегнем вредното влияние на климата в другите страни – понеже то би помогнало да бъдат разрешени големите вътрешни проблеми с околната среда.

Според Световната здравна организация замърсяването на въздуха води до преждевременна смърт на над три милиона души годишно. И бързото действие е от съществено значение за избягването на нуждата от полагането на много по-големи – и скъпо струващи – усилия след това.

Извън парижката среща на върха, повече от 160 страни изявяват желание за облекчаване на техните задължения. Чрез реализацията на тези задължения обаче страните значително ще намалят предвижданото в бъдеще глобално затопляне.

Предизвикателството днес е да изпълним тези обещания. Именно заради това се нуждаем от бързо определяне на въглеродния данък. В Париж, отбрана група лидери, истински шампиони по намаляване на въглеродните емисии ще призоват към действие. Панелът за въглеродния данък, воден от МВФ и Световната банка, ще продължи да дава политически импулс на национално, регионално и местно равнище.

В допълнение към усилията на публичния сектор, ние също така се нуждаем от силен ангажимент от страна на финансовите институции и пазарите. Пазарни инструменти като т.нар. катастрофични пулове могат да помогнат за застраховка срещу нарастващия риск от природни бедствия. Други финансови инструменти, каквито са „зелените” борсови индекси и „зелените” дългови книжа, могат да помогнат за пренасочване на инвестиции към сектори, които подкрепят съобразения с природата устойчив растеж. Тук също така от съществено значение е въглеродният данък, който е предсказуем и достатъчно висок, за да бъде определящ при избора за инвестиции.

Много е заложено на карта тази седмица в града на светлината. Париж наскоро изпита жестокостта на човешката природа. Срещата на върха за климата ще бъде една възможност обаче да покажем и нейната добра страна.

*Кристин Лагард е управляващ директор на Международния валутен фонд. Била е финансов министър на Франция от 2007 до 2011, а през 2009 е наречена от „Financial Times” най-добрият финансов министър на еврозоната.

Европейските варвари

Нуриел Рубини*

В момента съм на двуседмична европейска обиколка  и то във време, което може да се окаже определящо за изграждането на една или много песимистична, или конструктивно оптимистична оценка за бъдещето на Европа.

Първо лошите новини: Париж е мрачен, дори депресиращ, след ужасните терористични атаки от средата на миналия месец. Икономическият растеж във Франция остава анемичен, безработните и много мюсюлмани са недоволни и отчуждени, а крайно-десния Национален фронт на Марин льо Пен както изглежда ще се представи добре на предстоящите местни избори. В Брюксел, който беше почти обезлюден и в условията на извънредно положение, заради риска от терористични атаки, на институциите на Европейския съюз се наложи да изработват обща стратегия за управление на мигрантските потоци, вместо да решат проблемите с нестабилността и насилието в непосредствените съседи на ЕС.

Извън еврозоната, в Лондон, има опасения за финансовото и икономическото бъдеще на монетарния съюз. А мигрантската криза и скорошните терористични атаки означават, че референдумът за оставане в ЕС – който вероятно ще се проведе следващата година – ще доведе до напускане на Обединеното кралство. Това е възможно да бъде последвано от разпад на самата Великобритания, понеже „Брексит”-ът може да бъде последван от обявяване на независимост от страна на Шотландия.

В същото време в Берлин лидерството на германският канцлер Ангела Меркел е под все по-силно съмнение. Решението й да остави Гърция в еврозоната, смелият й, но непопулярен избор да покани в страната милиони бежанци, скандалът с Фолксваген и спадащият икономически растеж (дължащ се на забавянето в Китай и възникващите пазари) я изложиха на критики дори в нейната собствена партия.

Политическа истина е, че Франкфурт е един разделен град: Бундесбанк се противопоставя на количствените улеснения и негативните политически мотивирани лихви, докато Европейската централна банка е готова да направи повече от това. Но свръхспестовните германци – домакинствата, банките и застрахователните компании – са бесни на ЕЦБ, че ги облага с данъци (както и останалите страни от сърцевината на еврозоната), за да субсидира периферията на еврозоната, опрделена безразсъдно като харчеща и заемаща.

В подобна среда, пълният икономически, банков, фискален и политически съюз, необходим за един бъдещ стабилен монетарен съюз, е неосъществим. Ядрото на еврозоната се противопоставя на поделяща рисковете, солидарна и бърза интеграция. А популистките партии от дясно и ляво – антиевропейски, антиевро, антитърговски и антипазарни – стават все по-силни в цяла Европа.

Но от всичките проблеми, пред които Европа е изправена, мигрантската криза е тази, която може да се превърне в екзистенциална. В Близкия изток, Северна Африка и в район простиращ се от Сахел до Африканския рог, има около 20 млн. изселени, граждански войни, ширещо се насилие, а провалените държави са обичайна гледка. Ако Европа среща проблеми при приемането на един милион бежанци, как би се справила с 20 млн.? Ако Европа не може да защитава външните си граници, Шенгенското споразумение ще се провали и ще се върнат вътрешните граници, слагайки край на свободата на движение – ключов принцип на европейската интеграция – в рамките на ЕС. Но решението предлагано от някои – да се затворят портите пред бежанците – вероятно ще влоши проблема, дестабилизирайки страни като Турция, Ливан и Йордания, които вече са приютили милиони. А плащането на Турция и останалите страни, за да задържат бежанците би било скъпо и нетрайно решение.

А проблемите на широкия Близък изток (включващ Афганистан и Пакистан) и Африка не могат да бъдат решени само чрез военни и дипломатически средства. Икономическите фактори движещи тези (и други) конфликти ще се влошават: глобалните климатични промени ускоряват пустинизирането и изчерпването на водните ресурси, което има катастрофален ефект върху земеделието и останалите икономически дейности, а това от своя страна разпалва насилие и създава етнически, религиозни, социални и други кливиджи. Нищо по-малко от нов мащабен „План Маршал” подплатен с финансови ресурси, особено за възстановяване на Близкия изток, няма да донесе дългосрочна стабилност. Ще бъде ли способна Европа и ще пожелае ли да плати своя дял в това начинание?

Ако не бъде намерено икономическо решение, накрая тези регионални конфликти ще дестабилизират Европа, като милиони все по-отчаяни, без никаква надежда хора рано или късно ще се радикализират и ще обвинят Запада за своята мизерия. Дори и в заобиколена от една нежелана стена Европа мнозина ще намерят начин да проникнат – а някои от проникналите биха тероризирали Европа в идващите десетилетия. Именно заради това някои коментатори, разпалващи напреженията, говорят за варварите пред портите и сравняват ситуацията в Европа с началото на края на Римската империя.

Но Европа не е обречена на гибел. Кризите, пред които днес е изправена могат да доведат до повече солидарност, повече споделен риск, и по-нататъшна интеграция. Германия би могла да приеме повече бежанци (Макар и да не са милиони на година). Франция и Германия могат да се договорят и да платят за военна намеса срещу Ислямска държава. Всички в Европа и в останалия свят – особено Съединените щати и богатите страни от Залива – могат да осигурят огромно количество пари за подкрепа на бежанците и евентуално за възстановяване на провалените държави, и да гарантират икономически възможности за стотици милиони мюсюлмани и африканци.

Това би било наистина скъпо фискално начинание за Европа и света – затова сегашните фискални цели би било добре да бъдат подплатени подходящо в еврозоната и глобално. А алтернативата е глобален хаос, че дори, както Папа Франциск предупреди, начало на Трета световна война.

И все пак за еврозоната има светлина в края на тунела. Цикличното възстановяване е в ход, подкрепено от монетарните улеснения предвидени за следващите години и все по-гъвкавите фискални правила. Повече споделен риск ще трябва да се възприеме и от банковия сектор (чрез разширяване на минималните гарантирани суми за депозитите в ЕС), както и да се приемат по-амбициозните предложения за фискалния съюз. Структурните реформи – колкото и да са бавни – ще продължат и постепенно ще увеличат потенциалния и реалния растеж.

Европа е моделирана на принципа, че кризите – макар и бавно – водят до повече интеграция и до споделяне на риска. Днес, при опасенията за оцеляването на еврозоната (започнали с Гърция) и на ЕС като цяло (започнали с „Брексит”-а), ще са нужни просветени европейски лидери, за да се следва посоката към задълбочаване на обединението. В свят на съществуващи и изгряващи велики сили (Съединените щати, Китай и Индия) и на по-слаби ревизионистки настроени сили (като Русия и Иран), една разделена Европа се оказва геополитическо джудже.

За щастие, просветени лидери в Берлин – макар доста от тях да вярват в обратното – знаят, че бъдещето на Германия зависи от една по-силна и по-интегрирана Европа. Те, заедно с по-мъдрите европейски лидери в другите страни, разбират, че това ще зависи от намирането на подходящите форми на солидарност, включително от обща външна политика, която може да решава проблемите на европейските съседи.

Но солидарността започва от дома. Което означава да се отблъснат популистките и националистически варвари вътре в Европа, като се подкрепи съвкупното търсене и прорастежните реформи, гарантиращи по-силно възстановяване на работни места и доходи.

*Нуриел Рубини е професор в NYU’s Stern School of Business и председател на Roubini Global Economics. Бил е старши икономист по международните въпроси в Съвета на икономическите съветници на Белия дом по време на администрацията на Бил Клинтън. Работил е за Международния валутен фонд, за Федералния резерв на САЩ и за Световната банка.

Следващият петгодишен план на Китай

Мартин Фелдстийн*

Бях в Пекин миналия месец, когато китайското правителство пусна предварителния вариант на своя 13-ти петгодишен план. Това е важен документ, за да разберем накъде гледа Китай за периода 2016-2020. А китайският петгодишен план вече не е това, което беше.

Китайската икономика сега не е държавно-притежавана и държавно-контролирана система, каквато беше при първото ми посещение преди повече от 30 години. В онези дни нямаше частни предприятия и това беше забранено за всички освен за правителството или за държавното предприятие да наема работници. Днес, едва 20% от работниците в Китай работят за държавни предприятия. Останалата китайска икономика е динамична, децентрализирана и частно притежавана. Американските мултинационални компании и други чуждестранни фирми, са важна част от икономическата сцена.

Затова петгодишният план вече не е детайлен проект за индустриална експанзия, а е по-скоро картина на надеждите на китайските лидери, какво трябва да се постигне под общото ръководство на правителството. Целта е да се подобри като цяло стандарта на живот – като се постигне умерено силен растеж, като се повиши делът на потреблението в БВП и като се подобри качеството на въздуха и водата – чрез комбинация от монетарна и фискална политика по западен образец, чрез държавно-финансирано инфраструктурно развитие и чрез промени в околната среда и други регулации.

Една от ключовите цели беше поставена през 2010: да се удвоят реалният БВП и реалните лични доходи до 2020. Правителството днес официално отчита, че за постигането на тези цели ще е нужно среден годишен ръст на БВП от 6,5% през следващите пет години. Имайки предвид, че Китай все още е сравнително бедна страна, с БВП на глава от населението едва около 25% от нивата в Съединените щати, постигането на подобен рязък скок на растежа без съмнение е невъзможно.

Но много наблюдатели са скептични относно данните за официалния китайски БВП и се съмняват в способността на страната да поддържа 6,5% ръст. Този скептицизъм е отражение на най-различни новини напоследък, показващи отслабване на производителността на части от китайската икономика – например заглавията за намаленото индустриално производство, спадът в износа на стоки и закриването на отделни индустрии.

Макар да не мода да кажа, че съм специалист по китайска икономическа статистика, мисля че тези заглавия са верни, но не отразяват обстоятелствата за съзнателните усилия на властите да преместят китайската икономическа структура от коловозите на индустриалната експанзия и износа към разширяване на дейността в областта на услугите и потреблението на домакинствата. Китайските икономически експерти казват, че производителността в сектора на услугите расте достатъчно бързо, за да компенсира спада в индустриалното производство с 5% или дори повече, като така се постигнат общи нива на растеж от около 7%.

Но дори ако годишният растеж днес наистина е около 7%, постигането на нива от 6,5% за следващите пет години ще бъде предизвикателство по следните няколко причини. Ще уточня, че китайското префокусиране от тежката индустрия към услугите предполага по-ниска производителност на един работник и по-малък контрол от страна на централното правителство. В същото време политиките по околната среда насочени към спешното подобряване на качеството на въздуха и водата изсмукват ресурси и спъват растежа. А енергичните мерки на президента Си Дзинпин за справяне с корупцията имаха страничен ефект, отразил се в забавянето на вземане на решения и в спирането на нови проекти.

Накрая, и може би най-важното, населението в трудоспособна възраст вече не нараства в резултат на продължилата 35 години политика на ограничаване на повечето семейства да имат повече от едно дете. Макар правителството наскоро да премахна ограничението за едно дете и да го замени с ограничение до две деца, ще отнеме почти две десетилетия преди тази промяна да доведе до увеличаване на размера на населението в трудоспособна възраст. Дотогава нарастването на нивото на ефективната работна сила ще наложи прехвърлянето на нископродуктивни работни места от земеделието към урбанизираната работна сила.

По тези причини китайското правителство обмисля няколко политики, за да ускори процеса на урбанизация, в това число създаването на няколко нови големи града, които да приютят някои от 600-те милиона души все още живеещи в селски Китай. По същия начин, правителството ще преустанови действието на системата на жителство, изискваща разрешение за пребиваване, която сега предотвратява миграцията към градовете в замяна на пълно здравно обслужване и образование.

Третата политическа промяна целяща да подпомогне урбанизацията ще позволи на китайските фермери да продават своята земя на реални пазарни цени, което ще увеличи мотивацията им да продават и да се местят. А въвеждането на пазар на наемите по западен образец ще позволи на семействата без големи суми в брой или без родителска подкрепа да се преместят в градовете (където семействата обикновено купуват своите апартаменти).

Не е задължително всяка от тези политики да донесе успех, за да може да се запази ръстът на урбанизираната работна сила през следващите пет години. Ако поне няколко от тях успеят достатъчно, 6,5% ръст през всяка от следващите пет години не е недостижим.

Китай също така има и доста краткосрочни проблеми. Съществува свръхкапацитет в някои тежки индустрии и на пазара на недвижими имоти в някои от второстепенните и третостепенните градове. Местните правителства са натрупали значителни дългове, които бяха поети от централното правителство през 2007 и 2008, за да се избегне сериозен икономически спад. Съществува също така и значителен обем лоши кредити в някои държавно-притежавани банки и в банковата система в сянка.

За щастие властите признават тези проблеми и имат стратегии – и нещо по-важно, имат ресурси – за да се справят с тях. Китайската икономика няма да нараства толкова силно през следващите пет години, колкото през изминалите десетилетия. Но ако целите поставени в 13-тия петгодишен план бъдат постигнати, китайският народ спокойно може да гледа напред към периода на нарастващи потребителски разходи и подобряване на стандарта на живот.

*Мартин Фелдстийн е професор по икономика в Харвардския университет и почетен президент на Националното бюро за икономически изследвания. Председателствал е Съвета на икономическите съветници на президента Роналд Рейгън от 1982 до 1984 година. През 2006 година е назначен в Консултативния съвет за външно разузнаване към президента Джордж Буш, а през 2009 е назначен в Консултативния съвет за икономическо възстановяване към президента Барак Обама. Понастоящем той е в борда на директорите на Съвета за външни отношения, на Тристранната комисия и на Г-30, неправителствена международна организация, която се занимава с търсенето на решения за глобалните икономически проблеми.

САЩ се нуждаят от ориентирана към бъдещето фискална политика

Глен Хъбард*

Най-накрая републиканските кандидати в президентската кампания в Съединените щати започнаха да се фокусират върху икономиката. Във време на безпокойство сред избирателите със средни доходи относно неравното разпределение на богатството и нарастващото усещане за нестабилност в социалната и здравната система, този разговор може би не е толкова важен. За нещастие, не се отделя толкова много внимание на връзката между тези два ключови проблема.

Всъщност справянето с проблемите на социалната и здравната система е важно, за да разберем какво точно тревожи средната класа. Но фискалната политика в частност все още остава фиксирана върху високото данъчно облагане за богатите, за да се субсидират по-високите доходи на всички останали.

Преразпределението на доход за някои може и да е привлекателна идея – в това число, в по-малка степен, за републиканците, подкрепящи една по-мека версия, в която сравнително високите косвени данъци подкрепят разширено подпомагане на семействата – но това е „златото на глупака”. Както показва скорошен доклад на „Брукингс институт”, по-високите косвени данъци правят малко за намаляването на подоходното неравенство в Съединените щати.

По същия начин по-високите данъци не могат да разрешат проблема с планините от негарантирани задължения в социалната система и здравеопазването. Поддържането на тези програми в настоящия им вид ще изисква унищожаващо растежа повишаване на данъците за американците със средни доходи, както и ново орязване на правителствените разходи за отбрана, образование и научни изследвания.

Има само един начин да се осигури общо споделен просперитет в Съединените щати: ориентирана към бъдещето фискална политика, целяща да повиши заетостта и производителността, да поддържа ниски косвени данъци, да усили подкрепата за работещите и да инвестира в образование, иновации и инфраструктура. Алтернативата – оставане в миналото под формата на лихвени плащания върху националния дълг и разходи за програми, както и продължаване на ограничаващата фискална политика – би пречила на просперитета на домакинствата със средни доходи, понеже ще се наложи ново вдигане на данъците и намаляване на публичните инвестиции.

За финансиране на тази ориентирана към бъдещето фискална политика лидерите на Съединените щати трябва да проведат реформи засилващи дългосрочната жизнеспособност на мрежата от социални услуги. По същността си социалната и здравната система са нестабилни, като винаги има дупка между планираните приходи и обещаните услуги достигаща десетки трилиони долара – добавящи допълнителни дългове към исторически високите дългове, които федералното правителство вече е натрупало.

Затварянето на дупката с вдигане на данъците – тежестта на които ще се стовари предимно върху домакинствата със средни доходи – би застрашило както икономическия растеж, така и стандарта на живот. А орязването на разходите не гарантира сигурен резултат. Здравеопазването и социалните услуги вече изяждат половината от федералния бюджет на Съединените щати, като през 1965 този дял е бил една-шеста, и се предвижда тези разходи като процент от БВП да се увеличат двойно до 2040. Без промяна на курса фондовете за финансиране на програмите ще бъдат изчерпани до 2030.

Избягването на това ще изисква политическите лидери на Съединените щати да ограничат ръста на харчовете за тези програми и да засилят подкрепата си за хората със средни доходи. Макар социалните услуги и здравните грижи да остават важни за осигуряването на достоен живот в пенсия, все пак тяхната роля трябва да бъде преразгледана и съобразена с настоящите нужди.

Например, за да сме сигурни, че никой работил 30 и повече години няма да живее в бедност на стари години, социалната система се нуждае от повишаване на минималните осигуровки за нископлатените работници и от повече благоденстващи пенсионери, поради малкия ръст на осигуровките за цялото това време. Свързването на индекса на потребителските цени с калкулирането на осигуровките на федерално ниво би гарантирало, че осигуровките по-точно ще отразяват инфлацията, като в същото време забавяме ръста на осигуровките за отделните индивиди.

Освен стабилизирането на финансите на социалната система американските лидери трябва да приемат политики, които поставят акцент върху труда. Възрастните работещи след възрастта за пенсиониране от 67 години не трябва да бъдат облагани с данъци, а ограниченията след навършване на пенсионна възраст трябва да бъдат премахнати, така че възрастните да могат да работят на пълен работен ден без да губят социалните си привилегии. Накрая, стимулите за частните пенсионни планове трябва да бъдат разширени.

Подобен честен и модерен подход може да се приложи и по отношение на система за здравни грижи, без да се налага по-голямо увеличение на данъците на американците със средни доходи. За незапознатите ще кажа, че предложенията направени от двупартийната комисия за допълнителна подкрепа, при която възрастните получават субсидия за закупуване на частна здравна застраховка, трябва да бъдат приети.

Осигуряването на възможност на индивидите да покриват допълнителните удръжки и съпътстващи плащания, здравните осигуровки – пари, които не са обект на данъчно облагане заради това, че са депозирани и могат да бъдат използвани без да бъдат облагани с данъци по всяко време, за покриване на необходимите медицински разходи – трябва да бъдат разширени и засилени. Допълнителната подкрепа може да намали значително разходите за здравни грижи, след като се приеме рамката за по-ефективното разходване на събраните от осигуровки средства, чрез конкуренция и иновации в грижите и обхвата на грижите.

Засега единственият кандидат за президент на Съединените щати, който припозна нуждата от подобен ориентиран към бъдещето подход, е бившият губернатор на Флорида Джеб Буш, който предложи модернизационни реформи на социалните услуги и медицинските грижи, избягващи огромните щети върху американците със средни доходи и по-високата дългова тежест върху бъдещите поколения. Други двама републикански кандидати, губернаторът на Охайо Джон Касич и сенаторът от Флорида Марко Рубио, също предложиха идеи за конструктивни реформи.

И обратното, бившият държавен секретар и кандидат на демократите Хилари Клинтън и водещият републикански съперник, Доналд Тръмп, предлагат коренно противоположни реформи на социалната и здравната система. Сенатор Бърни Сандърс, съперникът на Клинтън при демократите, дори предлага да се увеличат дефицитите на програмите.

При толкова малко президентски кандидати разбиращи връзката между реформирането на системата за социални и здравни грижи и осигуряването на широко споделен просперитет, Съединените щати са поставени пред сериозен риск. Плановете за прогресивно преразпределение може би ще продължат да се изпълняват или консервативните планове за реформа на социалните и здравни програми да се провалят. Независимо какво ще се случи, Съединените щати ще се изправят пред необходимостта от нарастване на данъците заради слабия растеж и пред намаляване на ползите, които публичните инвестиции могат да донесат за бъдещето на страната.

Има фискален подход за увеличаване на просперитета на американците със средни доходи. Той ще изисква подкрепа за растеж, възмездие за положен труд, инвестиции във възможности и, неизбежно, реформи в социалната и здравната система. Да се надяваме, че в течение на кампанията честният и с поглед към бъдещето дебат за фискалната политика ще припознае ползите от тези фундаментални истини.

*Глен Хъбард е бивш председател на Съвета на икономическите съветници по време на президентския мандат на президента Джордж Буш-младши и е декан на Columbia Business School.