Инфлационният пъзел

Мартин Фелдстийн*

Ниските нива на инфлация в Съединените щати са пъзел, особено за икономистите изследващи връзката между инфлацията и промените в паричната маса. Въпреки всичко в миналото разширяването и свиването на растежа на паричната маса (парите в обращение плюс резервите на търговските банки, държани в централната банка) предизвикваше – или най-малкото беше съпроводено – с ръст или спад на инфлационните равнища. И понеже паричната маса е пряко контролирана от централната банка, и не се създава от търговските банки, мнозина са убедени, че това е най-добрият лост за влияние върху монетарната политика.

Например паричната маса в Съединените щати годишно расте с по 9% от 1985 до 1995, а след това този ръст се забавя до 6% през следващото десетилетие. Този забавящ се ръст на паричната маса е съпроводен от забавяне на темпа на инфлацията. Индексът на потребителските цени нараства с 3,5% годишно от 1985 до 1995, а след това се забавя до само 2,5% годишно през десетилетието до 2005.

Но в последствие връзката между паричната маса и нивата на инфлацията се скъса. От 2005 до 2015 паричната маса се покачваше с темп от 17,8% на година, докато Индексът на потребителските цени нарастваше с темп от 1,9% на година.

За да обясним това рязко покачване и радикалната промяна, трябва да изучим по-отблизо връзката между паричната маса и инфлацията, както и да разберем променящата се роля на резервите, които търговските банки държат във Федералния резерв. Когато банките дават заеми, те създават нещо като депозитна база за кредитоискатели, които теглят от тези фондове, за да правят покупки. Това е обичайно преместване на депозити от заемащите банки към други банки.

Банките са задължени от закона да поддържат резерви във Фед равни на някакъв процент от наличните в банката пари, според финансовите отчети. Така нарастването на резервите позволява на търговските банки да трупат още депозити. Което означава да отпускат още заеми, позволяващи на кредитополучателите да харчат повече. Нарасналите харчове водят до увеличаване на заетостта, до запълване на производствения капацитет и в края на краищата до натиск за увеличаване на заплати и цени.

За да увеличи резервите на търговските банки исторически Фед използва операции на свободния пазар, купувайки съкровищни бонове от тях. От своя страна банките разменят носещите лихва съкровищни бонове за резервите депозирани във Фед, които исторически не носят никаква доходност. Това има смисъл само ако банките използват резервите, за да поддържат нивата на кредитирането и депозитите.

Банка, която не се нуждае от допълнителни резерви, може разбира се да ги заеме на друга банка, която от своя страна се нуждае от тях, печелейки по този начин от разликата в лихвите по федералните фондове и тези по междубанковите заеми. По същество всяко увеличение на резервите означава то да бъде използвано за оправдаване на увеличеното предлагане на кредити.

Всичко обаче се промени през 2008, когато законодателна промяна позволи на Фед да плаща лихви върху излишните резерви. Търговските банки можеха да продават съкровищни бонове и дългосрочни бонове на Фед, получавайки в замяна резерви и да печелят малко, но сигурно от тези резерви.

Това даде на Фед възможност през 2010 да предприеме масивни месечни покупки на дългосрочни бонове и на държавно гарантирани ипотеки. Това количествено улеснени позволи на Фед да свали незабавно дългосрочните лихви, което доведе до ръст на борсите и до възстановяване на цените на жилищата. Ръстът в благосъстоянието на домакинствата стимулира потреблението и възстанови строителството на жилища. А бизнесът отговори на това като увеличи разходите си за инвестиции.

Въпреки че връзката между налаганите от Фед нива на резервите и последващия ръст на харчовете се запази, нейното значение се измени драматично. Фед увеличи своите резерви в ипотечни книжа от по-малко от 1 трлн, долара през 2007 до повече от 4 трлн. долара днес. Но макар че трябва да улесняват кредитираното и депозирането от страна на търговските банки, допълнителните резерви вкарват в този процес и Фед, просто като страничен ефект от усилията, чрез количествените улеснения, за намаляване на дългосрочните лихви и увеличаване на благосъстоянието на домакинствата.

Това ни връща назад до сложния пъзел на ниската инфлация. Общият Индекс на потребителските цени е всъщност малко по-висок отколкото преди една година, което е предпоставка за отрицателните инфлационни равнища. Главната причина е намаляването на цените на бензина и на други енергийни източници. Енергийният компонент при определянето на Индекса на потребителските цени спадна с 19% за последните 12 месеца. Т. нар. „базисна стойност” на Индекса на потребителските цени, изключващ колебанията в цените на енергията и храните, се повиши (макар и само с 1,8%).

Нещо повече, поскъпването на долара в сравнение с другите валути намали разходите за внос, упражнявайки конкурентен натиск върху фирмите в страната за сваляне на цените. Това естествено доведе до разликата между годишната инфлация от 0,2% при стоките и 2,5% инфлация при услугите (за последните 12 месеца).

Въпреки това инфлацията през следващата година ще е по-висока. Пазарът на труда се стабилизира значително като общата безработица падна до нива от 5,4%. Безработицата сред хората без работа от по-малко от 6 месеца – ключов индикатор за инфлационен натиск – падна до 3,8%. А безработицата сред наскоро завършилите училище е само 2,7%.

В резултат на това общото почасово възнаграждение нарасна по-рязко като на годишна база достигна до 3,1% през първата четвърт на 2015, от 2,5% за цялата 2014 и 1,1% през 2013. По-високите разходи за заплати все още не са се отразили на общата инфлация, понеже се компенсират от спада на цените на енергоресурсите и разходите за внос. Но ако временното влияние на тези фактори намалее през следващата година, инфлацията на цените ще започне да се увеличава по-рязко.

Всъщност рисковете от инфлация вече се увеличават, особено ако Фед продължи да държи на плановете си да поддържа негативни краткосрочните лихви до края на 2016 и да ги вдигне само с един процентен пункт в края на 2017. Ако инфлацията се покачи по-рязко отколкото очаква Фед , това може да доведе до принудително и рязко вдигане на лихвите, което ще има вредни последствия за финансовите пазари и като цяло за икономиката.

*Мартин Фелдстийн е професор по икономика в Харвардския университет и почетен президент на Националното бюро за икономически изследвания. Председателствал е Съвета на икономическите съветници на президента Роналд Рейгън от 1982 до 1984 година. През 2006 година е назначен в Консултативния съвет за външно разузнаване към президента Джордж Буш, а през 2009 е назначен в Консултативния съвет за икономическо възстановяване към президента Барак Обама. Понастоящем той е в борда на директорите на Съвета за външни отношения, на Тристранната комисия и на Г-30, неправителствена международна организация, която се занимава с търсенето на решения за глобалните икономически проблеми.

Светът на недостатъчните инвестиции

Майкъл Спенс*

Когато преди 70 години приключва Втората световна война, по-голямата част от света – в това число индустриализирана Европа, Япония и останалите окупирани страни – е разделен геополитически и с натрупани огромни държавни дългове, а икономиките на страните са в руини. Хората са очаквали един дълъг период на ограничено международно сътрудничество, на слаб растеж, на висока безработица, на големи лишения, дължащи се на намалелия капацитет на страните да финансират сами огромните си нужди от инвестиции. Но не се случва така.

Вместо това световните лидери виждат дългосрочните възможности. Те разбират, че намаляването на дълговете на страните им зависи от номиналния икономически растеж, и че очакванията им за икономически растеж – при продължителен мир – зависят от възстановяването на света като цяло. Затова те вкарват  - и дори разширяват – всичките си резерви в инвестиции и се отварят за международната търговия с цел да подкрепят възстановяването на търсенето. Съединените щати – натрупали огромен публичен дълг, но претърпели малки материални щети – приемат естествената роля на лидер в този процес.

Две са ключовите характеристики на следвоенното възстановяване. Първо, страните не са гледали на държавните си задължения като примка на шията, а вместо това започват да търсят инвестиции и начини за стимулиране на растежа. Второ, сътрудничеството с останалите страни по всички фронтове, както и със страните със стабилни финансови рамки увеличават инвестициите във всички сфери, като по този начин стимулират и частното инвестиране. Началото на Студената война носи допълнителен импулс на тези усилия. Но не във всички страни.

Глобалната икономика днес много напомня непосредствения следвоенен период: високата безработица, високите и все по-нарастващи нива на дълга и глобалното свиване на съвкупното търсене ограничават възможностите за растеж и създават дефлационен натиск. И днес, както и тогава, нивата и качеството на инвестициите са недостатъчни, а заложените в бюджетите капиталови разходи – изключително важен фактор за дългосрочния растеж – са доста под оптималните нива за същия период.

Разбира се днес има и други предизвикателства. Динамиката в разпределението на доходите пое в негативна посока през последните десетилетия, затруднявайки постигането на съгласие по икономическите политики. А застаряващото население – в резултат на нарасналата продължителност на живота и спада на раждаемостта – оказва сериозен натиск върху публичните финанси.

Въпреки това елементите на една ефективна стратегия за стимулиране на икономическия растеж и заетостта са много сходни: стабилизираните бюджети (държавни и частни) са повод да се вземат решения за създаване на допълнително търсене и дават тласък на публичните инвестиции, дори това да означава увеличаване на разликата между собствения и заемния капитал.

Според скорошно изследване на МВФ, въпреки големите излишъци от производствен капацитет, правителствата все пак могат да извлекат ползи от значителни по обем краткосрочни инвестиции. Нещо по-важно, фокусът върху инвестирането ще подобри значително перспективите пред дългосрочния устойчив растеж, което ще позволи на правителствата и домакинствата да поддържат разумни нива на дълговете си.

Също така от критична важност днес, както и преди 70 години, е успехът на международното сътрудничество. Понеже устойчивите бюджети (публични, квази публични и частни) с възможности за инвестиции, не са еднакви навсякъде по света, е необходимо общо усилие – което включва решаващото участие на многонационалните финансови институции – за отпушване на задръстените канали за посредничество.

Има достатъчно много стимули за сътрудничество между страните, вместо да използват търговски, финансови и монетарни политики, данъчни политики, придобивания с публичен ресурс или други лостове за влияние, за да се отслабват една друга. Все пак, като се вземе предвид свързаността характеризираща днешните глобализирани финансови и икономически системи, пълното възстановяване на някоя страна на практика е невъзможно без възстановяване на цялостната система.

За мнозина ограниченото сътрудничество през последните години е най-доброто за света, като страните са на мнение, че не трябва да мислят само за себе си, но също така и за това, че техните дългови равнища налагат стимулиране на растеж чрез инвестиции. Получилият се в следствие на тези действия недостиг на инвестиции и спад в цените на глобалните икономически активи, потиска ръста на производителността и по този начин подкопава устойчивото възстановяване.

При липсата на жизнеспособни международни реинвестиционни програми, трябва да бъдат използвани монетарни политики за поддържане на растеж. Но монетарните политики се съсредоточават предимно върху вътрешното възстановяване. И макар неконвенционалните мерки да намаляват финансовата нестабилност, ефективността им в битката с широкия дефлационен натиск и за възстановяване на растежа, остава съмнителна.

В същото време, спестителите са ощетени, цените на активите изкривени, а стимулите за поддържане или дори нарастване на дълга разширени. Битката за обезценяване, макар и да не е основна политическа цел, става все по-желана – без изгледи за решаване на проблема със съвкупното търсене.

Не може да се каже, че нуждата от спешна „нормализация” на монетарните политики е лоша идея. Но, ако в добавка към неконвенционалните монетарни политики бяха започнати широкообхватни инвестиционни програми и програми за реформи, икономиката можеше да навлезе в по-устойчив курс на растеж.

Въпреки очевидните ползи, подобен координиран международен подход на този етап е немислим. Макар че има договорени търговски и инвестиционни споразумения, те все още си остават фокусирани върху развитието на отделни региони. В същото време многонационалната търговска система е фрагментирана, въпреки постигнатия консенсус, стоящ в основата й.

Като се има предвид взаимосвързаността и взаимозависимостта, с които се характеризира днешната глобална икономика, нежеланието за взаимодействие е трудно да бъде разбрано. Както изглежда един от проблемите е, че отделните страни не искат да предприемат фискални и структурни реформи.  Това важи с голяма сила за Европа, за която е ясно, че с такива реформи, растежът ще остане нищожен, а фискалните затруднения ще се запазят на същите нива или дори ще се задълбочат.

Ако съмнението в нуждата от реформи е толкова голямо, защо преди 70 години това не спря сътрудничеството? Може би идеята, че силно засегнатите икономики, с ограничени възможности за самостоятелно възстановяване, ще пропуснат възможността за международно сътрудничество, е неправдоподобна. А може би все още е. Ако е така, създаването на подобна възможност днес ще промени стимулирането, ще отпуши необходимите реформи и ще вкара глобалната икономика в коловозите на дългосрочното, стабилно възстановяване.

*Майкъл Спенс е носител на Нобелова награда за икономика и професор по икономика в Стърн скуул ъф бизнес към Нюйоркския университет. Той е изтъкнат член на Съвета по външни отношения и старши сътрудник в Институт „Хувър” към Станфордския университет.

Вдъхновение за икономически растеж

Робърт Шилър*

В своята реч при встъпването си в длъжност за първия мандат, в най-тежкия момент на Голямата депресия, президентът на Съединените щати Франклин Делано Рузвелт възторжено се обръща към американците с думите, че „единственото нещо, от което трябва да се страхуваме е самият страх”. Разлиствайки Библията, книга „Изход”, той продължава, казвайки че „Ние не сме поразени от напаст”. Нищо конкретно не бе причинило депресията. Проблемът през март 1933 година беше само в представите на хората.

Същото може да се каже и за настоящата ситуация, седем години след избухването на глобалната финансова криза през 2008, в която за световната икономика е останала малка надежда. Страхът принуждава хората да ограничат разходите си, а фирмите да се въздържат от инвестиции, което води до отслабване на икономиката, засилва страховете на хора и фирми и ги гара да съкращават още разходите си. Така спадът на икономиката се задълбочава, а порочната спирала на отчаянието продължава движението си надолу. Когато се разрази финансовата криза през 2008 година, ние изпаднахме в емоционален ступор.

Това прилича малко на сценична треска. Животът в постоянен страх може да доведе до нерешителност или до загуба на вдъхновение. Ако страхът се материализира, безпокойството се задълбочава, а това влошава представянето. Веднъж задвижен този кръговрат е много трудно да бъде спрян.

Според Google Ngrams, по време на Голямата депресия – в началото на 30-те години на миналия век – в книгите започва да се появява терминът „черна кутия”, свързан предимно с електрониката. Ако поставим микрофон върху високоговорител, накрая ще се появят смущения, които произвеждат оглушителен вой през високоговорителя и това може да продължава безкрай. След това, през 1948 година, великият социолог Робърт Мъртън популяризира фразата за „самосбъдващото пророчество” в свое есе със същото заглавие. Но спомените за Голямата депресия вече са доста избледнели и много хора вероятно не са си и помисляли, че подобни неща биха могли да се случат днес. Сигурно, мислят си те, икономическата слабост трябва да се дължи на някаква по-видима причина от „черна кутия”. Но всъщност не се дължи и най-преките доказателства за това са, че въпреки ударилите дъното лихви, инвестиционната активност е все така нищожна.

Наистина, реалните (инфлационно изгладени) лихви в по-голямата част от света се колебаят около нулата и са там вече повече от пет години. Това е вярно особено за правителствените заеми, но корпоративните лихви също са рекордно ниски. При тези обстоятелства, правителствата обсъждащи планове за строителство, да кажем, на нови магистрали, трябва да са изключително радостни. Ако магистралата струва 1 млрд. долара, като оставим настрана поддръжката и поправките, а предвижданите годишни нетни приходи за обществото са в размер на 20 млн. долара, дългосрочните реални лихвени равнища от 3%, ще направят подобен проект нежизнеспособен, понеже само разходите за изплащането на лихвите биха надвишили ползите. Но ако дългосрочните лихвени равнища са 1%, правителството може да вземе паричен заем и я построи. Това е просто една изгодна инвестиция.

Понастоящем инфлационно изгладената доходност по 30-годишните правителствени книжа е само 0,86%, в сравнение с повече от 4% през 2000-та година. Днес в много страни лихвите са на такива равнища.

Нуждата ни от по-добри магистрали няма да намалява, дори обратното, имайки предвид ръстът на населението, нуждата от инвестиции ще става все по-голяма. Затова не виждам причини да не осъществим истински бум в строителството на магистрали.

Слабият апетит на хората за предприемане на икономически рискове може да не е в резултат само на страха, нито пък само от тревожност, каквато се изпитва при сценична треска. Той може да се дължи на усещането за страх у другите или, че има нещо фундаментално сгрешено в бизнес средата, или че липсва вдъхновение (което може да помогне да преодолеем скритите си страхове).

Няма никакво значение факта, че през 50-те и 60-те години Съединените щати се радват на най-бързия си икономически растеж от 1929 година. Това е времето на големите правителствени разходи за строителството на Междущатската магистрална мрежа, стартирало през 1956 година. Когато мрежата е завършена, страната е можело да бъде прекосявана и да се стига до големите търговски хъбове по високоскоростни пътища със скорост от 120 км/ч.

Може би Националната магистрална мрежа е била по-вдъхновяваща от нещата, с които Рузвелт се е опитал да стимулира излизането на Съединените щати от Голямата депрасия. Чрез неговите Граждански охранителни патрули например, младежите са били рекрутирани за почистване на диви и горски местности. Това е било приятно преживяване – може би се е трупал и опит – за младежите, които са били без работа или на трудовата борса. Но това едва ли може да се нарече вдъхновяващото бъдеще, което да ни помогне да си обясним защо рузвелтовия „Нов курс” се оказал неспособен да сложи край на американската икономическа слабост.

И обратно, очевидното засилване на американската икономика днес е отражение на някакво скорошно въодушевление. Фракинг революцията, разглеждана предимно като произхождаща от Съединените щати, помогна за понижаването на цените на енергоресурсите и премахна американската зависимост от чуждестранния петрол. По същия начин, по-голямата част от резкия технологичен подем в комуникациите през последните години се отрази на иновациите – например в областта на производството на смартфони и таблети, хардуер и софтуер – толкова присъщи на Съединените щати.

По-големите правителствени разходи могат да стимулират още икономиката, допускайки че ще генерира такива нива на въодушевление, каквито са се наблюдавали при изграждането на Междущатската магистрална мрежа. Не е истина, че правителствата по същество са неспособни да стимулират човешкото въображение. 

Това, което се е целяло не е било да се направят кръпки тук или там, а да се направи нещо голямо и революционно. Финансираните от държавата програми за изследване на Космоса по целия свят са силно вдъхновяващи. Разбира се с реализацията на тези програми са били натоварени не правителствени бюрократи, а учени. Но подобни програми, независимо дали са финансирани с обществени средства или не, са въздействали психологически. Хората виждат в тях идея за едно по-добро бъдеще. А с вдъхновението идва и намаляването на страха, който днес, както и по времето на Рузвелт, е основна пречка пред икономическия напредък.

*Робърт Шилър е носител на Нобелова награда за икономика за 2013 година. Професор е по икономика в Йейлския университет и е съавтор на индекса на американските цени на имоти „Кейс-Шилър”.

Икономика пасваща на фактите

Бари Айхенгрийн*

Професията на икономиста падна първа жертва на глобалната финансова криза от 2008-2009 година. Все пак практикуващите я не успяха да предвидят бедствието, а много от тях, както се видя, не успяха да кажат нищо смислено, когато дойде времето да се формулира някакъв адекватен отговор. Но, както и глобалната икономика, има причини да вярваме, че образът на професията върви към поправяне.

Влиятелните икономически модели бяха дискредитирани от кризата, понеже просто не допускаха възникването й. И предпочитайки доказаните техниките пред интуицията, и теоретичната елегантност пред световните реалности, те не подготвиха икономистите за основната им задача – да предложат подходящите политически съвети в една наистина извънредна ситуация.

Някои твърдят, че решението е да се завърнем към простичките икономически модели от миналото, които дават политически предписания достатъчно доказали се при предотвратяването на подобни кризи. Други настояват, обратно, че ефективните политики днес, изискват от още по-сложни модели , които да обхванат напълно хаотичната динамика на икономиката на 21-ви век.

Този дебат обаче пропуска главното. Простите модели имат своето място. Те са полезни за правенето на прости, но лишени от интуиция заключения, които отличават макроикономиката от останалите полета на икономическия анализ. Осланяхме се на тези модели, за да обясним например „парадокса на спестовността”, при който индивидуалните решения да се увеличат спестяванията като се намалят разходите и производителността, водят до там, че и населението започва да пести.

В същото време сложните модели могат да са полезни при описване на специални случаи и да ни напомнят, че светът е много сложен и объркан.

Нито един от тези модели обаче не е полезен при оформянето на практически съвет, нужен на взимащите политически решения в условия на криза. И двата модела са твърде изчистени, за да влязат в употреба при анализа на абстракции. За да ги направим работещи са нужни факти.

Всъщност незабелязано за основните действащи лица в този дебат за моделите, е на път една очертаваща се революция. Докато старите членове на икономическия истаблишмънт продължават да спорят за предимствата на съперничещите си аналитични рамки, младите икономисти прилагат нови, важни данни за това как функционира икономиката.

Например старият спор в макроикономиката се фокусираше върху това как цените се влияят от новините за състоянието на икономиката и дали компаниите реагират на промените в потребителските нагласи при определянето на износните цени, които от своя страна се влияят от движенията на валутните курсове.

Днес „огромното количество данни” обещават да подобрят способността ни да разбираме и дори да предвиждаме такива влияния. Едно приложение на този подход, проектът „Милиард стойности” на Масачузетския технологичен институт, използва наистина милиарди изменения в стойностите от сайтовете за продажби на дребно, за да следи инфлацията.

Вторият подход разчита не толкова на огромното количество данни, а по-скоро на новите данни. Икономистите вече използват автоматизираното следене на измененията в данните постъпващи от мрежата или т.нар. „ботове”, за да използват битовете новопостъпваща информация за своите решения.

Уебсайтовете, където се развихря дизайнерското въображение при изработката на лога на компаниите, а наемни редактори предлагат авторските си услуги, са мястото доказващо значимостта на иновациите при решаването на проблемите.

При третият подход се използват исторически данни. Голям брой коментатори са забелязали, че глобалната финансова криза се ползва успешно от икономическата история, понеже тя насочва вниманието към предишни кризи и към прозрения, които могат да бъдат направени със събирането на парченцата история при изследването им. Истината е, че историята на икономиката никога не е преставала да играе своята важна роля в икономическите изследвания. Но финансовата криза служа и като полезно напомняне, че историята е пълна с подобни случаи и с данни за това кои политики работят.

Подобно осъзнаване съвпада с наличното количество данни за функционирането на икономката. Историците на икономиката отдавна извличат информация от църковните регистри, от статистиките за населението и от отчетите на финансовите корпорации. Но работата в прашните архиви става по-лесна с появата на дигиталната фотография, механичните четци на информация и възможността да теглиш данни от разстояние. Големите масиви данни позволяват на икономическите историци да зададат ключовите въпроси – като например как общите икономически условия влияят на решенията на работната сила за участие в пазара на труда на различни места и в различно време – по-ефективно от когато и да било преди.

Това съотнасяне към различни времена и места насочва вниманието ни към четвъртото и последно наблюдение върху значението на новите емпирични проучвания: към институциите. Макроикономическите модели са склонни да пренебрегват ролята на институциите, като се започне от тази на профсъюзите и сдруженията на работниците и се стигне до законовата защита на правата на собственост и механизмите за преразпределение на богатство. Да се отнасяме към тях сериозно означава да вземем предвид дълги исторически интервали, понеже институциите се променят бавно и варират значително във времето. Възобновеното внимание към историята позволява на икономистите да разсъждават по-систематично върху ролята на институциите за макроикономическите резултати.

Това развитие на нещата води до огромни промени в икономиката. Само допреди няколко десетилетия емпиричния анализ  се опираше на сравнително малко и ограничено количество данни. Разбира се все още е нужна аналитична конструкция, която да подпомага осмислянето на данните. Но днес има основания да вярваме, че в бъдеще икономическите изводи и политическите съвети ще се оформят не само въз основа на подобни елегантни конструкции, но и от напасването им към данните.

*Бари Айхенгрийн е професор по икономика в Калифорнийския университет, Бъркли; хоноруван професор по американска история и институции в Кеймбриджкия университет; и бивш старши политически съветник на МВФ.

Тайният корпоративен преврат

Джоузеф Стиглиц*

Съединените щати и останалия свят са въвлечени в голям дебат за нови търговски споразумения. Такива сделки обикновено са наричани „споразумения за свободна търговия”; всъщност те се отнасят до търговски споразумения изработени в интерес на корпорациите, основно на тези от Съединените щати и Европейския съюз. Днес подобни сделки са представяни по-скоро като „партньорства”, каквото е Транстихоокеанското партньорство (ТТП). Но в действителност те не са партньорства между равни, понеже реално Съединените щати диктуват условията. За късмет „партньорите” на Америка проявяват все по-голяма съпротива.

Никак не е трудно да разберем защо. Тези споразумения отиват далеч отвъд търговията, управлението на инвестициите и интелектуалната собственост, като налагат фундаментални промени на законодателната, съдебната и регулаторната рамки на страните чрез заобикаляне на демократичните институции и процедури.

Може би най-несправедливата – и най-нечестна – част от такива споразумения се отнася до защитата на инвеститорите. Разбира се, инвеститорите трябва да бъдат защитавани срещу мошеническите правителства, присвояващи тяхната собственост. Но тази защита не се отнася до подобни случаи. През последните десетилетия е имало съвсем малко случаи на  присвоявания и инвеститорите, които искат да се защитят, могат да го направят чрез застраховане в Агенцията за застраховане на мултилатералните инвестиции, клон на Световната банка, както и чрез държавни гаранции давани от правителствата на Съединените щати и други страни. Въпреки това Съединените щати предлагат подобни гаранции да залегнат в ТТП, макар че много от нейните „партньори” са изградили правосъдна система и система за защита на собствеността, които са доста по-добри от тяхната собствена.

Истинските намерения, стоящи зад тези гаранции е да се попречи на здравните, екологичните и, да, финансовите регулации да обхващат американската икономика и американските граждани. Компаниите могат да осъдят правителствата да им изплатят пълни компенсации в случай на намаляване на очакваните от тях печалби, заради промени в регулациите.

Това не е просто теоретична възможност. От „Филип Морис” съдят Уругвай и Австралия заради изискването за предупредителни етикети върху цигарените кутии. Разбира се двете страни правят далеч по-малко усилия от Съединените щати  по отношение на включването на графични знаци указващи вредата от тютюнопушенето. И все пак предупредителните етикети имат ефект. Те намаляват желанието за пушене. Затова сега от „Филип Морис” искат да бъдат компенсирани за пропуснати ползи.

В бъдеще, ако открием че някой друг продукт предизвиква здравословни проблеми (като например азбеста), ще бъдем изправени пред правосъдието заради вредите причинени на нас самите, а пък производителят ще може да съди правителството, че го е ограничил при убиването на още хора. Същото нещо би се случило, ако нашето правителство наложи по-строги регулации, за да ни защити от вредните последици от емисиите парникови газове изхвърляни в атмосферата.

По времето когато председателствах Съвета на икономическите съветници на президента Бил Клинтън, противниците на защитата на природата опитаха да прокарат такива законови промени, наречени от тях „регулаторни пречки”. Те знаеха, че веднъж прокарани ще бъдат блокирани, просто защото правителството няма да има средствата да изплати компенсациите. За щастие ние успяхме да отхвърлим инициативата през съда и през Конгреса.

Но днес същите тези групи се опитват да заобиколят демократичните процедури чрез промушване на същите законови промени в търговските сделки, чието съдържание се държи в тайна от обществото (но не и от корпорациите, които настояват за тях). И само благодарение на теча на информация и от разговорите със загрижени за демократичните процедури правителствени служители, знаем какво се случва.

Фундаментът на американската система на управление е безпристрастният съдебен процес, изграден върху правни стандарти улягали с десетилетия, базиран на принципите на прозрачността, прецедентността и възможността да се обжалва неблагоприятно съдебно решение. Всичко това е оставено настрана, като новите споразумения пледират за частен, непрозрачен, и много скъп арбитраж. Нещо повече, такива споразумения често са претъпкани с конфликт на интереси, като например това, че арбитрите могат да бъдат „съдии” по един случай и адвокати по свързан с него друг случай.

Делата се оказват толкова скъпи, че Уругвай се принуди да се обърне към Майкъл Блумбърг и други богати американци ангажирани със здравната тема, за да защити себе си срещу „Филип Морис”. И, ако корпорациите могат да си позволят да внесат искова молба за завеждане на дело, то други не могат. Ако има нарушение на други задължения – като например на трудови и природозащитни стандарти – гражданите, профсъюзите и групи на гражданското общество няма да имат необходимия ресурс за защита.

Ако някога въобще е имало едностранен, спорен механизъм, който да нарушава основни принципи, то това е този. Затова се присъединих към водещи правни експерти от Съединените щати, сред които такива от Харвард, Йейл и Бъркли, и се подписах под писмото до президента Барак Обама, в което се описват вредите върху нашата правосъдна система, които ще нанесат тези споразумения.

Американските поддръжници на тези споразумения отбелязват, че Съединените щати са били съдени само няколко пъти и не са губили дело. Корпорациите обаче се научиха как да използват такива споразумения в своя полза.

А скъпо платените корпоративни адвокати в Съединените щати, Европа и Япония най-вероятно ще се справят без проблем с нископлатените правителствени адвокати, опитващи се да защитят обществения интерес. Става още по-лошо, корпорациите в развитите страни могат да създават филиали в страните членки, чрез които да инвестират парите си обратно в страната, и когато бъдат дадени под съд, да имат нов канал да блокират регулациите.

Ако е имало нужда от по-добра защита на собствеността, и ако този частен, скъп арбитражен механизъм беше по-висш в публичното право, ние щяхме да променим правото не само в полза на добре въоръжените чуждестранни компании, но също така и в полза на нашите собствени граждани и малкия ни бизнес. Но няма и намек, че случаят е точно такъв. Правилата и регулациите градят типа икономика и общество, в които хората живеят. Те влияят сравнително много на сделките и имат значими последици върху неравенството, един нарастващ проблем за целия свят. Въпросът е дали ще позволим на богатите корпорации да използват скритите клаузи в т.нар. търговски споразумения, за да ни диктуват как да живеем в 21-ви век? Надявам се гражданите в Съединените щати, Европа и в страните по Тихоокеанското крайбрежие да отговорят ясно с „не”.

*Джоузеф Стиглиц е носител на Нобелова награда за икономика и професор в Колумбийския университет. Бил е председател на Съвета на икономическите съветници на президента Бил Клинтън, както и старши вице президент  и главен икономист на Световната банка.

Международни правила за киберпространството

Джоузеф Най*

Миналият месец Холандия беше домакин на Глобалната конференция за киберпространството 2015, на която присъстваха почти 2000 представители на различни правителства, на академичните среди, на индустрията и други. Аз председателствах панел за кибер мира и сигурността, включващ вице-президент на Майкрософт и двама министри на външните работи. Тази „многообразна” конференция беше последна от серията усилия за установяване на правила, имащи за цел предотвратяване на възможен кибер конфликт.

Възможността за използването на интернет за нанасяне на вреди вече е доказана. Много наблюдатели са на мнение, че американското и израелското правителства стоят зад неотдавнашните атаки извадили от строя центрофугите на ирански ядрен завод. Някои твърдят, че иранското правителство от своя страна стои зад атаките заразили хиляди компютри на саудитската петролна компания Арамко. Русия е обвинявана за атаките довели до блокиране на електронните услуги в Естония и Грузия. А декември миналата година американският президент Барак Обама приписа атаките срещу Сони пикчърс на правителството на Северна Корея.

Съвсем доскоро киберсигурността беше поле за изява основно на малки затворени общности от компютърни експерти. Когато интернет беше създаден през 70-те години на миналия век, членовете му образуваха виртуално селище, в което всеки познаваше другия, а заедно те разработиха една отворена система, отделяща нищожно внимание на сигурността.

Обаче в началото на 90-те, се появи World Wide Web , обхванал в мрежата си от няколко милиона потребители тогава до почти три милиарда днес. За малко по-малко от едно поколение интернет стана основа на глобалната икономика и управление за целия свят. Очаква се няколко милиарда повече потребители да се присъединят през следващото десетилетие, както и да бъдат използвани десетки милиарди устройства, като се започне от термостатите и се стигне до контрола на индустриалните системи (или т.нар. „интернет на вещите”).

Тази нарастваща взаимозависимост означава уязвимост, от която правителствените и неправителствени играчи могат да се възползват. В същото време, ние сме едва в началото на дебата за значението й за националната сигурност. Стратегическите разработки за киберпространството много наподобяват ядрените стратегии от 50-те години на миналия век:  анализаторите все още не могат да формулират ясно значението на думи като атака, защита, възпиране, ескалация, правила и контрол над въоръжението.

Терминът „кибер война” се използва прекалено свободно за широк кръг поведение, като се започне от обикновено проследяване, атакуване на уебсайтове, шпионски дейности и унищожение. В този случай се използва тълкуването от речника на думата „война”, включваща всяко организирано усилие за „спиране или осуетяване на нещо, приемащо се за заплаха или недобронамереност” (например „война срещу разпространението на наркотици”).

Едно по-полезно определение на кибер война е всяко враждебно действие в киберпространството, което е по-голямо или поне равно като ефект на значително физическо насилие. Определянето дали едно действие се покрива с тези критерии е решение , което само политическите лидери на една страна могат да вземат. Има четири основни категории отнасящите се до кибер заплахи за националната сигурност, всяка от които с различен времеви хоризонт и (по принцип) различни решения: кибер война и икономически шпионаж, които в основни линии се свързват с държавите, и кибер престъпления и кибер тероризъм, които се свързват предимно с недържавни играчи. 

По-големите щети понастоящем се нанасят от шпионажа и престъпленията, но другите две могат да се превърнат в по-големи заплахи през следващото десетилетие отколкото са днес. Нещо повече, с развитието на съюзите и тактиките, категориите все повече ще се пълнят със съдържание.

По време на Студената война идеологическото съперничество ограничаваше сътрудничеството между Съединените щати и Съветският съюз, но и двете страни съзнаваха разрушителността на ядреното оръжие и го докараха до там да развият такива отношение, които да предотвратят военна конфронтация. Тези основни правила на предпазливост включваха непреки сблъсъци, отказ от първа употреба на ядрени оръжия и кризисна комуникация, каквато беше горещата линия между Москва и Вашингтон и реакция в случай на непредвиден инцидент, както и споразумение относно морските инциденти.

Първото формално споразумение за контрол върху въоръженията беше подписано през 1963 година, което може да бъде разглеждано основно като природозащитно. Второто голямо споразумение е от 1968 година, Договорът за неразпространение на ядрено оръжие, който цели ограничаване на разпространението на ядрени оръжия. Съединените щати и Съветският съюз разглеждат двете споразумения като игра с положителен резултат, понеже включват природата или трета страна.

По същият начин най-обещаващите сфери за ранно международно сътрудничество в областта на сигурността на киберпространството са проблеми възниквали заради трети страни като криминални и терористични организации.

Русия и Китай се стремят към постигане на договореност в рамките на ООН за надзор над интернет. Макар тяхната идея за „информационната сигурност” да е възможно да легитимира авторитарна правителствена цензура, което е неприемливо за демократичните правителства, е възможно да се идентифицират и определят типове поведения, които са незаконни в целия свят. Ограничаването на всички нарушения няма да бъде възможно, но поне трябва да се започне с кибер престъпленията и кибер тероризма. Големите държави имат интерес в ограничаването на щетите и трябва да постигнат съгласие за сътрудничество при разследването и контрола.

Разбира се историческите аналогии са недостатъчни. Очевидно кибертехнологиите са много различни от ядрените технологии, най-вече защото неправителствените играчи могат да ги използват доста по-лесно.

Въпреки това някои институции, формални и неформални, вече управляват базовото функциониране на интернет. Съединените щати планират да засилят влиянието на неправителствената Асоциация за определяне на имената и номерата като й дадат право да наблюдава и ръководи „адресните книги” в интернет. От 2001 година съществува и Споразумението за кибер престъпността към Съвета на Европа, с пряко подпомагане и сътрудничество от страна на Интерпол и Европол, както и на националните полицейски сили. А Групата правителствени експерти към ООН се е заела да анализира международното право свързано с кибер сигурността.

Ще отнеме време, за да се стигне до подписване на споразумения по спорните въпроси, каквито са кибер нахлуванията за цели като шпионаж и подготовка за военни действия. Но все пак неспособността да се постигне цялостно споразумение за контрол върху кибер въоръжаването, означава че скоро няма да бъде постигнат напредък по проблемите. Международните правила видимо се развиват бавно. Развиването на правила за регулация на ядрените технологии отне две десетилетия. Затова и най-важното послание от скорошната Конференция в Холандия беше, че огромната кибер уязвимост днес е по-голяма от всякога.

*Джоузеф Най е бивш помощник секретар по отбраната на Съединените щати и председател на Националния съвет по разузнаване. Професор е в Харвардския университет и е член на Съвета на световния дневен ред за бъдещето на управлението към Световния икономически форум.

Дали Дейвид Камерън ще прекрои Европа?

Карл Билд*

Следващите 18-24 месеца ще са решаващи за оформянето на Европа в следващите десетилетия, а Обединеното кралство пусна хронометъра на този процес. Преизбран със значително – и като цяло неочаквано – мнозинство в Парламента, министър-председателят Дейвид Камерън сега ще трябва да използва мандата си, за да предложи на Европейския съюз пакет от реформи, приемливи за всички страни членки.

В последните години, нещата в Обединеното кралство заприличаха на сцени от филма „Да разлаем кучетата”, а Камерън „клекна” пред натиска на антиевропейското крило в неговата Консервативна партия, само за да задържи про-изолационистката Партия на независимостта на Обединеното кралство (ЮКИП) притисната в ъгъла. Но днес се оказва, че собствената му сила нарасна значително след победата, след като ЮКИП се оказа най-големият губещ от изборите и сега той може да направи крачка напред като се превърне в прагматичен и ангажиран европеец, какъвто в действителност е.

В цяла серия свои речи в последните години, Камерън говори за необходимостта от европейски реформи, които да са фокусирани върху нарастването на конкурентоспособността на ЕС и подобряването на институционалната прозрачност. От пробуждането на руския реваншизъм до хаоса разстилащ се из целия Близък изток, които Камерън споменава в контекста на необходимите промени в Европа днес, се надявам той освен всичко да даде подкрепата си за една по-ефективна обща външна политика и политика за сигурност.

Ако Камерън подготви такъв реформаторски дневен ред за предстоящата среща на Европейския съвет през юни и е готов да по-скоро да слуша, отколкото да говори, той може да задвижи процеси, носещи ползи за цяла Европа. Този ред ще бъде от първостепенна важност за Президента на Европейския съвет Доналд Туск в следващите две години до 2017, които ще минат под председателството на ЕС от страна на Люксембург, Холандия, Словакия и Малта.

Това ще бъде процес, с който 28-те страни членки на ЕС, както и ЕК, на всяка цена трябва да бъдат ангажирани. Само чрез въвличането в този процес на националните институции на страните членки, може да бъде постигнат успех на реформите в ЕС. Следващата година ще бъде период на напрегнати разговори по плана за реформи, който да се надяваме ще бъде приет от всички страни членки на ЕС, понеже Камерън трябва да удържи на думата си за свикване на референдум за ЕС, преди Обединеното кралство да поеме председателството на 1 юли 2017 година.

Засега проучванията на общественото мнение показват, че избирателите в Обединеното кралство биха гласували за оставане в ЕС. Но пък същите тези проучвания не даваха индикации, че общите избори ще дадат на консерваторите мнозинство. Затова никой не бива да си прави илюзии за рисковете съпътстващи един референдум за членството на Великобритания в ЕС. Ясно е, че ЕС е безсилна да повлияе на резултата. Съюзът може да направи обаче това отчасти през следващите 18 месеца като покаже готовността си не само да представи план за реформи, но също така да изработи и други ключови политики, каквито са Трансатлантическото търговско и инвестиционно споразумение със Съединените щати и Единният дигитален пазар. Успехът в тези сфери и икономическите ползи, които ще донесат, ще направи напускането на ЕС много неатрактивно за Обединеното кралство.

Но едно решение на Обединеното кралство да напусне, което може и да се случи, ще отприщи болезнен и сложен процес на преговори за излизане и споразумяване за формите на ново партньорство. Очевидно няма приемливи възможности, а резултатът –  колкото и доброжелателност да влагат двете страни в разговорите – ще нанесе и на Обединеното кралство, и на ЕС много вреди на световната сцена.

Нещо повече, ще бъде доста наивно да очакваме, че останалия ЕС може просто да продължи както преди. Дори напротив, едно Британско оттегляне най-вероятно ще вдъхнови подобни движения и в други страни, с риска за това ЕС, вече отслабен, да се разпадне. И, имайки предвид настоящите му усилия да разедини Европа, можем да сме сигурни, че руският президент Владимир Путин ще направи всичко възможно да насърчи и финансира подобна развръзка.

В следващите месеци и години ЕС също така трябва да намери отговори на предизвикателствата пред нейните източни съседи, особено Украйна, която стои на прицела на путиновия ревизионизъм, както и да намери решение на хаоса в повечето от нейните южни съседи в Близкия изток и Северна Африка. В този ред на мисли, една отслабена и разединена Европа – неспособна да се справи със заплахите стоящи в непосредствена близост до нея – ще стане едно доста несигурно място за живот.

Впечатляващата победа на Камерън трябва да бъде разглеждана като възможност да се започне обновяване и реформиране на ЕС в следващите две години. Европейските партньори на Обединеното кралство очакват Камерън да насочи дебата в правилната посока, ако искаме да се случи един силен ЕС, който да се изправи смело пред бъдещето и бъдещите си предизвикателства. Съществува обаче възможност всички планове да се провалят. В тези смутни времена последиците от дезинтеграцията на Европа не трябва да бъдат подценявани.

*Карл Билд е външен министър на Швеция от 2006 до октомври 2014 година и министър-председател от 1991 до 1994, когато и договаря присъединяването на страната към ЕС. Бележит дипломат, който служи като специален пратеник на ЕС в бивша Югославия, като Върховен представител в Босна и Херцеговина, като специален пратеник на ООН на Балканите и е съпредседател на Дейтънската мирна конференция. Член е на Съвета за глобалния дневен ред към Световния икономически форум в Европа.