Възраждането на двуполюсния свят е в ход

Срещата на Г-20, проведена в края на миналата седмица в Сеул, напълно оправда напрегнатото очакване за поредната позиционна битка между големите икономики. Всички предварителни прогнози за резултатите от тази среща се характеризираха с дълбок песимизъм относно перспективите за излизане от най-опустошителната финансова и икономическа криза от почти един век насам. Но тази криза, освен че разклати сериозно доверието в досегашния модел на пазарни взаимодействия, породи и сериозни размествания в областта на международните отношения. С пораснало самочувствие се оказаха страни, които доскоро бяха едни от най-бедните и получаващи най-големия дял от международните помощи. А този факт неизбежно доведе и до нов стил на поведение от тяхна страна на срещите на върха.

Светът е в криза и търси нови подходи, които да намерят отговор на настоящото икономическо и политическо бедствие. Търсенето на изход, както изглежда, повдигна дебат за промяна в начина на действие на една система слягала в продължение на десетилетия. И срещата на върха в Сеул се оказа поредният етап от този болезнен процес.

„САЩ опитаха да приложат една идея твърде бързо, в момент, когато основата за сътрудничество не е толкова стабилна, колкото беше по време на кризата”, сподели след приключване на форума шефът на Международния валутен фонд Доминик Строс-Кан, и добави, че „чувството за единство пред лицето на разгръщащата се икономическа криза отслабна по време на фазата на възстановяването.”

И наистина бързането от страна на Съединените щати беше съвсем ясно заявено на заключителната пресконференция, на която Президентът Обама сложи край с думите, че закъснява за самолета. Припряността в действията на американския президент издава сериозни опасения за състоянието на икономиката на страната и търсенето на адекватни решения за нейното стабилизиране.

Какви са все пак предизвикателствата стоящи пред света и по които страните участнички на срещата на върха в Сеул не можаха да намерят верните решения?

На първо място определено остава проблемът със световните търговски дисбаланси. „Ако богатите страни не консумират и искат икономиката им да разчита на износ, светът ще банкрутира, защото няма да има кой да купува. Всеки иска да продава.” Това изявление на вече бившия бразилски президент Луис Инасио Лула да Силва, категорично илюстрира предизвикателствата, пред които се изправят страните от първата двадесетица на света. От една страна това е желанието на закъсалите големи икономики да увеличат собствения си износ, за да укрепят икономиките си и да създадат нови работни места, а от друга страна е агресивното желание на новоизгрелите световни икономики да задържат постигнатия с много усилия и проведени болезнени реформи икономически растеж и да запазят положителния си търговски баланс.

Това поставя втория голям проблем, а именно възникналите от горните напрежения валутни войни. В стремежа си да увеличат износа от своите страни, богатите и доминиращи от векове западни икономики, в това число и Съединените щати, се опитват да обезценят валутите си, за да може производството да стане конкурентоспособно в условията на свиващи се пазари и обедняло вследствие на финансовата и икономическа криза световно население (разбира се предимно от богатите страни). Но от другата страна отново се оказват държави като Китай, Индия, Бразилия, Турция, всички до една с огромен за мащабите си и за мащабите на кризата икономически растеж, които нямат никакво намерения да отстъпят трудно извоюваното си място сред големите световни икономики. Затова и когато Съединените щати наляха преди седмица допълнително 600 млрд. долара в подкрепа на икономиката си, нямаше държава в света, която да не реагира бурно против тези действия, но и в същото време да очаква напрегнато реакцията на пазарите. Тази стъпка, направена непосредствено след частичните избори в Америка и преди срещата на Г-20 в Сеул, беше категорична заявка, че администрацията на Обама няма никакви намерения да прави компромис с възстановяването на страната си. Това действие в голяма степен беше причина за разочароващите резултати от срещата на Г-20 и остави света във вакуум до следващата такава среща.

И естествено, тук идва ред на третия голям проблем останал нерешен и на този форум. Напрежението в международните отношения, възникнало като резултат от финансовата и икономическа криза и предизвиканото от това сериозно отслабване на влиянието на Съединените щати в определянето на политическия дневен ред на света. Силно нарасналото влияние на Китай, както заради нейния „успешен” икономичски модел, така и заради нейните военни възможности, накара много от враговете на Америка да заложат твърдо на Китай в битката срещу смазващото й допреди време влияние.

Не по-малко безпокойство буди нарасналото доверие към Турция в Близкия изток. Тази новост накара американската администрация да предприеме безпрецедентни маневри на международната сцена в опит да задържи и укрепи влиянието си не само в този регион, но и навсякъде по света, като дори се стигна до там, че американският посланик в България Джеймс Уорлик си позволи да даде индулгенции на „омразната” доскоро партия на турското малцинство у нас ДПС, в опит да спечели ключови съюзници със сериозни контакти сред управляващите в Турция елити.

Засиленото влияние на Китай, на Турция и все още силното влияние на Русия на международната сцена, обаче накара страни като Индия и други държави от Източна Азия, да поемат протегната от Америка ръка, за да се защитят от неблаготворното и агресивно налагано напоследък влияние на Китай в този район на света. Така, макар и частично, балансът беше възстановен, но с това тази игра на нерви не е приключила и също както горепосочените точки на напрежение, обещават горещо бъдеще за света в близките десетилетия.

Светът, както и преди две десетилетия, във времената на Студената война, се оказа в положение да избира между два модела на икономически и политически взаимоотношения. Възраждането на двуполюсния свят е в ход. И всяка страна в света е поставена пред дилемата накъде да поеме. Макар и членове на Европейския съюз и НАТО, за България съвсем не може да се каже категорично, че е избрала своя път. Лъкатушенето между трудните демократични промени и носталгията по комунистическото минало, между твърдата заявка за окончателно обръщане към Запада и поддаването на откровените изнудвания от страна на Русия по въпросите на енергийните проекти, между желанието за повече свобода и права и сантимента по стабилното лидерство на управляващите страната преди ’89 година, не дава основание за оптимизъм.

Но оптимизъм все пак има и той се крие в идващото поколение граждани необременени от спомени за „златната ера” и непознаващи нищо друго, освен западната мода в музиката, облеклото, киното и правенето на бизнес.

Д-р Хаус, Черното влечуго и реформаторите

Сещате ли се за д-р Хаус? Гениалния неконвенционален диагностик, който благодарение на дълбоко проникновение и божествено прозрение, гарнирани с обилни дози Викодин, откриваше болестта на всеки социален маргинал, какъвто между другото е и самият той.

Та сценаристите на сериала бяха решили в продължение на няколко епизода да го вкарат в психиатрия, заради халюцинации, добити в процеса на притъпяване на болка с гореспоменатата субстанция Викодин, към която явно силно се беше пристрастил.

Там, в психиатрията ще рече, геният Грегъри Хаус, вече в ролята на пациент, вместо да се остави да бъде лекуван, изгради сложен игрови триъгълник между себе си, докторите и пациентите, в който той се опитваше да бъде отново гениалният лечител, не само на пациентите, но и на самите лекари.

Сред пациентите имаше интересни образи – хиперактивен и комбинативен латинос, параноичен афроамериканец, любител на конспирациите, бял младеж с комплекс на Супермен и капитан Америка, травматизирана до пълен отказ от комуникация жена.

Системата – комбинация от институция, наука и образование – успя да даде урок на д-р Хаус, като не просто го победи в неговата игра, но го убеди, че тя е по-силна от гениалността и лудостта на един човек. Накара го да си пие хапчетата – ненасилствено, съвсем по демократично!

Какъв обаче е смисълът от горното въведение? То доста напомня на поведението на т.нар. автентична десница в последните поне петнадесет години. Наричащите сами себе си напоследък реформатори, твърде много наподобяват поведнието на д-р Хаус в психиатрията, т.е. имат халюцинации. Те са с усещане за гениалност, прозорливост, дълбочина, непогрешимост, но без да си дават сметка, че самите те имат нужда от помощ.

Избирателите ясно им показаха в последните няколко избора, че подобна назидателност, усещане за непогрешимост и надменност не се толерират. А продължаващото настояване, че единствената възможна диагноза и най-правилното лечение е само тяхно достояние, започва да се посреща все по-често с насмешка и досада.

При реформаторите има хиперактивни и комбинативни умове, но с ниско КПД, има и страстни любители на световната конспирация, има много желаещи да се въплътят в ролята на Спасителя, да не говорим, че е имало и ще има доста травмирани от дългата редица изборни загуби хора, отказващи всякаква комуникация с избирателите. Но така, с тези хора нито се печелят, нито ще се печелят избори.

За да промениш системата, или по друг начин казано да обърнеш хода на събитията, на първо място трябва да се отървеш от собствените си заблуди, да приемеш, че играта си има определени правила, които трябва да се спазват, да престанеш да се сърдиш на избирателя и да не си позволяваш да го назидаваш. Иначе казано трябва да промениш самия себе си.

Сега е времето и мястото реформаторите да започнат „да си пият хапчетата”, понеже страстта им към самоунищожение няма да впечатли никой. По-скоро избрателите чакат с видимо отегчение последните думи на това уморено и разнебитено от безсмислени, заплетени и неразбираеми от никой игри за спечелване на доверие, тяло.

Гениалните, неконвенционални, дълбоки, божествени прозрения за света и хората може да помогнат за напомпване на нечие самочувствие, но гласове няма да донесат. Ще донесат обаче поредното разочарование от неспособността да се печелят избори, поредното рухване на, на пръв поглед, един смислен обединителен проект, поредния опит за спечелване на напълно загубено доверие и поредно похабяване на млади, едва прохождащи политици.

Д-р Хаус е интересен персонаж, но той е просто полет на въображението, с различни превъплъщения. Той е изключение, а не правило. С изключение и въображение избори не се печелят. Избори се пречелят с простота, прагматизъм, вяра и бистро съзнание.

Сещате ли се за Черното влечуго? Ако не, потърсете при чичко Гугъл. Това е друго превъплющение на Хю Лори, към което с бодра крачка са се запътили иначе прекрасните и умни реформатори.

А третото голямо превъплъщение на Хю Лори е на не лош музикант, на чийто наближаваш концерт в София си заслужава да се отиде!

Срещата между Обама и Ху Цзинтао – възход и падение на великите сили

Георги Киряков

Срещата на високо равнище между президента на Съединените щати Барак Обама и неговия китайски колега Ху Цзинтао, проведена миналата седмица на американска земя, завърши с пълен дипломатически успех за Пекин. Първата държавна визита (като тук не се включват работните визити) в Америка на китайския президент откакто встъпи в длъжност преди осем години, не донесе особени изненади за следящите отблизо отношенията между двата икономически гиганта. Но все пак трябва да се отбележи видимата припряност и неувереност в поведението на Обама, преотстъпвайки по този начин инициативата и публично признавайки трудностите и лошите перспективи, пред които е изправена Америка.

Две важни събития се случиха докато траеше визитата на китайския президент в Съедиенените щати и вероятно са дали повод за демонстрация на увереност и самочувствие от страна на китайската делегация по време на важните за американците преговори.

Излезлите данни за новия двуцифрен ръст на БВП на Китай, потвърдиха прогнозите, че китайската икономика продължава да бележи рекорди в развитието си по пътя към изравняване с икономиката на САЩ. Изпреварвайки Япония и ставайки втората най-голяма световна икономика, след тази на Щатите, икономиката на Китай дава сериозни заявки за бъдещ център на събитията. Макар и все още да е много далеч от средните доходи на глава от населението в тези страни.

Второто събитие беше свързано с данните за размера на американския дълг и събуди сериозни тревоги за възстановяването на икономиката на САЩ. Сумата от над 14 трлн. долара е колосална по размер, въпреки че не достига и половината от брутния вътрешен продукт на страната, но е вече твърде близо до определения от Конгреса таван за размера на дълга от 14,3 трлн. долара. Това означава, че двете партии трябва да вземат спешно решение или за увеличаване на тавана на дълга или да направят мащабно съкращаване на разходите. И в двата случая Съединените щати са в позицията на губещите, и в двата случая преспективите за скорошно излизане от кризата, могат да се окажат без здрави основи.

Поведението на американския президент по време на срещата на върха изцяло беше диктувано от тревогите за продължаващата икономическа слабост на Съединените щати и логично разговорите се насочиха предимно в полето на икономическото сътрудничество между двете страни.

Постигнатите споразумения за сключване на договори за произведена в Съединените щати продукция – пътнически самолети, автомобили и софтуер – на стойност над 45 млрд. долара, както се оказа в последствие, в по-голямата си част са вече сключени търговски договорености, заради което американският президент беше остро критикуван от бизнеса в собствената си страна. И въпреки обещанията на китайския президент, че ще се отнася с американския бизнес решил да инвестира в Китай равнопоставено и справедливо, управляващите в Пекин трудно ще склонят да създават заетост в САЩ, увеличавайки вноса оттам. Едно от основните очаквания на Обама, за удвояване на износа на произведена в Америка продукция към Китай, който сега е в размер на 100 млрд. долара годишно, едва ли ще се изпълни. Заради слабостта на амеркинаската икономика и съпътстващата я висока безработица, Обама влезе в нетрадиционната роля на молител, което блокира действията му по решаване на останалите неизчистени проблеми в двустранните отношения.

Пример в тази насока беше предварителният отказ в преговорите да бъде включено обсъждането на проблема с подценената китайска валута, манипулирана от правителството в Пекин, за да може да поддържа конкурентното предимство на китайските стоки. А проблемът с нарушаването на човешките права в Китай беше поставен мимоходом, без очакване за категоричен отговор от страна на Ху Цзинтао, който за пореден пък потвърди, че такъв проблем съществува и в момента текат важни процеси за промяна на положението.

Предмет на спор по време на срещите не беше и заплахата от нарастващата военна мощ на Китай, както и агресивно предявяваните претенции, особено в последната година, за контрол над важните търговски пътища в Южнокитайско и Жълто море, откъдето преминава около половината от световния стокооборот. Пасивността на американския президент е потвърждние за нарасналото политическо и военно влияние на Пекин в региона и признаване на легимното право на Китай да се разпорежда с делата там. Това може да е резултат от липсата на свободен военен ресурс, заради ангажиментите на Съединените щати в Ирак и Афганистан, а може и да е заради икономическите затруднения, които изпитват в момента. Но която и от двете причини да е, е безспорно отстъплението на Америка, което прави нейните съюзници в региона податливи на влияние от страна на новата военна сила – Китай.

Подобно поведение демонстрирано от страна на Съединените щати не съответства на претенции й на световен арбитър в регулирането на международните отношения, отнема лидерството й, и прави авторитарния режим в Пекин притегателен център за съпротива и възмездие срещу налагания от десетилетия монопол на Америка в световните дела. Политико-икономическия модел представян като успешен от Китайската народна република, след признаването на всички китайски претенции от страна на Съединените щати, ще зададе посоката за развитие на света в следващите години.
Натискът върху Барак Обама упражняван от високите нива на безработицата в Съединените щати, от желанието на всяка цена да убеди китайците да купуват американска продукция, от стигналите предела нива на държавния дълг, от силно засегнатия от кризата местен бизнес и от нежеланието за сътрудничество от страна на политическите му противници от републиканската партия, а както се оказа и от редиците на демократите, се отразява негативно върху опитите на американската дипломация да върне доверието в действията на Америка по света. Резултатите от срещата на високо равнище между САЩ и Китай, потвърждават прогнозите за изместване на центъра на световната политика към Азия. Краят на срещата донесе признание за Китай и унижение за Съединените щати. Спадащата жизнеспособност на Запада е тревожен сигнал за залеза на цяла една епоха, но пък от друга страна това е закономерен процес, ако си направим труда да хвърлим поглед назад към историята на цивилизациите.

Текстът е публикуван в сайта ГЛАСОВЕ

Борисов фалшифицира цялата държава

18.01.2011 г.
Георги Киряков

Една от най-употребяваните думи от управляващите в последните дни е фалшификация. Но ще е добре, когато правят подобни упражнения по кризисен пиар и риторика, да се върнат във времето на предизборната си кампания и да си спомнят с какви твърдо заявени намерения и цели излязоха пред гражданите и спечелиха властта да се разпореждат с техните съдби и най-вече пари. Възстановяването на справедливостта и гарантирането на сигурността на българите, ерозирали сериозно по време на управлението на тройната коалиция, беше в основата на цялата предизборна кампания на ГЕРБ през 2009 година. След знаковата поредица от корупционни скандали и негативни доклади, идващи от Брюксел, свързани с неефективната борба с организираната престъпност и корупцията и поощряващи правителството на Станишев да започне реформи в съдебната система, нямаше как приливната вълна на урагана „Борисов” да не помете тогавашните управляващи с обещанията си за генерална промяна.

Въпреки че магистралните грабежи, отвличанията на бизнесмени и техните синове за откуп и обирите на банкови клонове засягаха една шепа по-заможни българи или нищо не подозиращи чужденци и в много от случаите масовата реакция се заключаваше в глухото одобрение, че може и да си го заслужават или че това няма да сполети нас, защото сме бедни, гладни и няма какво да ни вземат, то все пак тази среда на несигурност и чувство за липса на ред и пълно беззаконие успя да убеди българските граждани, че генералската ръка ще се окаже по-добра от лявата.

За тези близо двадесет месеца от началото на управленския мандат на ГЕРБ и правителството на Бойко Борисов, като изключим смелите и стигнали нови върхове на фантазията и въображението полицейски акции, обещаните коренни промени в гарантирането на сигурността се оказаха безрезултатни и сега сме в изходна позиция. Почти всички от заловените в началото на мандата и публично „осъдени” от вътрешния министър глави на престъпността в момента са на свобода заради неспособността на компетентните органи да свършат своята работа качествено – като се започне от събирането на негодни доказателства и се стигне до прекомерното и неефективно подслушване, насочено не към престъпността, а към контрола на собствените си министри, и довело до дестабилизиране не само на управлението, но и на държавата.

Но докато пускането на свобода на смятаните за глави на „октопода” лица при по-добра организация и повече воля от страна на държавата може да бъде поправено и щетата да бъде възстановена, то няма кой да възстанови щетите на онези български граждани, пострадали от драстично увеличената битова, дребна или неорганизирана престъпност. Така че когато Цветан Цветанов твърди, че се е справил с престъпността, то е добре да го каже именно на тези хора. А и доколкото се видя от двата поредни скандала с изтекли в публичното пространство записи от разговори на шефа на митниците Ваньо Танов с министър-председателя Бойко Борисов, с финансовия министър Симеон Дянков и неговия заместник Владислав Горанов, гръмките обещания за безпощадна разправа с организираната престъпност и контрабандата са били лишени от всякакво съдържание и са само за пред наивните гласоподаватели. Зад тези обещания се оказва, че стоят мощни корпоративни и политически интереси, стигащи дотам самият пръв борец срещу корупцията и контрабандата да се споразумява с президента Първанов за опъване на политически чадър над бизнесмен, еднакво близък и до двамата, произвеждащ продукция с отнет лиценз и разчитащ на контактите си, за да продължи да го прави безнаказано и противозаконно. Така един от основните ангажименти на ГЕРБ се оказа наистина генерална промяна, но промяна, гарантираща интересите на контрабандистите, на нарушителите на законите, на онези, които по време на прехода станаха най-заможните българи и корумпираха целия политически елит на прехода. А техният гарант, самият премиер Бойко Борисов, си позволи да се държи като античен сатрап, разпределящ гражданските права и публичните средства според своите лични разбирания за справедливост.

За краткото си и объркано управление ГЕРБ ще бъдат запомнени не само с лобистките скандали в парламента, не само с покровителстване на контрабандата, не само с неуспешната си борба с организираната престъпност, от чиито среди идва и самият премиер, но и с напълно сгрешената си и неадекватна икономическа и финансова политика. Действията на българското правителство по време на световната криза, вместо да облекчат българските граждани, макар и в началото с цената на лишения, сега ще се окаже, че са утежнили и без това лошото положение на родните финанси, натоварвайки ги с прекомерни дългове и срокове за тяхното плащане, далеч надхвърлящи едно поколение. Идеята да се строят магистрали и спортни зали с публични средства (в това число и европейски такива) с аргумента, че това ще създаде работни места, ще задвижи българската икономика и ще я изкара от кризата, е повече от неадекватна. Това криво разбрано кейнсианство само потвърждава неспособността на управляващите да се справят със своите задължения и да изпълнят предизборните си обещания. Наливането на публични средства в икономиката би било оправдано, на първо място, ако държавата имаше възможност да провежда независима монетарна политика, каквото тя в условията на валутен борд няма как да направи. На второ място, дори и да се намерят някакви излишни пари в бюджета или пък да се усвоят средства от оперативните програми на ЕС, едно подобно действие би било оправдано, ако в строежа на тези съоръжения се включи армията безработни, натрупала се по време на кризата. Ако броят на работниците по обектите е същият, който е бил и преди кризата, то този проект няма как да бъде определен като генератор на работни места. Тъй като строителният бранш пострада най-много от спукването на имотния балон, то е силно съмнително, че всички останали без работа строителни работници са били наети на новите, финансирани от държавата строителни площадки. Затова пък е сигурно, че дадени фирми, близки до властта и печелещи голяма част от обществените поръчки, ще успеят да изкарат кризата на държавни разноски и единственото, което няма да направят, е да фалират и да се наложи да оставят хиляди семейства на улицата. И в областта на икономиката и финансите това управление натрупа куп грешки, които ще се наложи да бъдат поправяни от следващите, но при значително влошени условия. Ако това правителство имаше на разположение натрупан резерв, даващ му възможност да се справи с първоначалния натиск на кризата, то при тези темпове на харченето му, но и на натрупването на държавен дълг никак няма да е лесно не само на бъдещите управляващи, но и на българските граждани, в чието име се правят тези разходи, на които ще се наложи да плащат за тях, без да са усетили промяна в жизнения си стандарт.

И така, дошлото на вълната на гражданското недоволство управление на ГЕРБ докара България до положение да загуби окончателно доверието на Европа. Министър-председателят Бойко Борисов, къде от незнание, къде поради недемократични инстинкти, си позволи да обявява публично, че някои български граждани въпреки записаното в Конституцията нямат права. Също той, без да е избиран за това, си позволи да разпъне чадър над контрабандата и в нарушение на закона да я толерира, защото е дал дума на президента, което не се включва в неговите конституционни задължения. Позволи си да съди без съд и присъда, с активното участие на вътрешния министър Цветан Цветанов български граждани, отново в нарушение на всички правила на демокрацията и законите на Република България. От началото на управлението си позволява да раздава пари от бюджета, сякаш ги вади от собствения си джоб и ги е изкарал със собствения си труд. Направи за срам българите с международните си гафове, определяйки като завистници държавния секретар на Съединените щати Хилари Клинтън и португалския премиер, защото новият бразилски президент бил с български корени. И най-вече не осигури реда и спокойствието на българските граждани, с каквото обещание дойде на власт. Тази огромна фалшификация, сътворена в рамките на по-малко от две години, вече е разкрита и независимо че Борисов успя да ни убеди, че няма алтернатива на неговото (фалшиво) управление, то такава със сигурност има и тя, разбира се, не е в тройната коалиция или в някаква друга коалиция. Тя е в новото поколение, израснало в годините на прехода и образовало се в демократични условия, в условия на глобална комуникация, свобода на движение, свобода на мислене и свобода на изразяване. Разбира се, ще има и скептици, но такива винаги е имало. Едно лошо управление обаче не трябва да бъде крепено само защото няма кой да го замени.

Текстът е публикуван в сайта ГЛАСОВЕ

Бюджет 2011 - измама в изборна година

Приетият и на второ четене държавен бюджет за 2011 година отново поляризира мненията на политици и експерти. В строго специализираните спорове по параметрите обаче за пореден път беше изпусната възможността в дебата да бъдат вкарани и данъкоплатците, като тук нямам предвид бизнеса. Това разбира се за пореден път ще даде предимство на управляващите и ще ги остави без адекватен контрол, защото извън заитересованите групи от различни професионални съсловия зависещи от бюджетни трансфери, все още никой не прави усилие да обясни преките последици от всеки похарчен лев от бюджета, върху качеството и стандарта на живот на всеки български гражданин. Макар и да имат като свое основно задължение едно подобно обяснение, политическите партии досега винаги са предпочитали да затварят дебатите за финансите в парламенарните комисии и в пленарна зала. Така всеки път ние се оказваме пред свършен факт и оставяме разпореждането с нашите пари в ръцете на хора, в чийто добри намерения отдавна сме престанали да вярваме.
И оптимистичните и песимистичните сценарии за изпълнение на бюджет 2011 са прекалено натоварени с политика и електорално позициониране в момент, когато би било по-разумно да се говори открито и без колебание за проблемите. Сковаващият страх от загуба на рейтинг, а оттам и на избиратели за предстоящите догодина местни и президентски избори, вкарва допълнително напрежение в чувствителната сфера на публичните финанси, където стабилността е от жизненоважно значение, особено в период на тежка световна икономическа криза. Така се оказваме в ситуация да изказваме опасения и да задаваме въпроси за бюджет, който вече е окончателно приет и оттук нататък може само да бъде актуализиран, с всички негативни последици за страната от този акт.

И така, какво се разбра за този бюджет, какво остана неразбрано и защо?

Според прогнозните разчети брутният вътрешен продукт на България ще бъде малко над 77 млрд. лева, като на базата на тази прогноза е направена и друга, че българската икономика ще реализира ръст от 3,6 процента. Проблемът с тези две прогнози идва от простата аналогия, която всеки би могъл да направи с прогнозите за икономиките на страните от еврозоната. Ако там прогнозите са песимистични, а България очаква за реализация на своята да увеличи износа към тези страни, то възниква съмнение за адекватността на това фундаментално очакване. Това означава или че подобен БВП няма да бъде произведен, или че нещо в сметките остава скрито. Според литературата по въпроса има два вида БВП – номинален и реален. При номиналния БВП във формулата се включва и прогнозната инфлация, което автоматично прави стойността на произведената продукция по-голяма, а оттам се увеличава и абсолютната стойност на крайния БВП. И като сравним тази нова абсолютна стойност с абсолютната стойност на БВП от предишната година, няма проблем да се получи растеж на БВП, който според прогнозата ще бъде 3,6 процента. При реалния БВП обаче нещата стоят различно, защото за основа може да се вземе базисна цена на произведената продукция от минали години. Това ще рече, че може да е произведено същото количество стоки и услуги, каквото е било произведено и миналата година, но ако измерваме номиналния БВП можем да получим растеж на икономиката, каквато е прогнозата за следващата година, а ако мерим реалния, може да се окаже, че ръст на икономиката няма. Вероятността разчетите за ръст да са правени на база номинален БВП като се скрие истината за реалния не бива да се пренебрегва и оставя подозрението, че правителстовото ще спекулират с този на пръв поглед дребен детайл.

Второто важно нещо, което научихме за бюджет 2011 беше заложения дефицит. Както може да се предполага, правителството и в този случай се опитва да жонглира по ръба. Първата задача е да се натъкмят така цифрите, че България да се окаже една от малкото страни в ЕС, която покрива Маастрихтските критерии, а това ще и даде сериозен аргумент да претендира за влизане в т.нар. чакалня за еврозоната, в момент когато страни членки на еврозоната като Ирландия, Испания и Португалия са в сериозно финансово затруднение. Втората задача е да се убеди българското общество, че България е финансово стабилна и е сред страните, които ще реализират ръст на икономиката, когато други силно разивити икономически страни като Съединените щати и Германия не знаят в каква посока ще поемат техните икономики. И двете задачи са доста съмнителни като изпълнение и двете могат да бъдат определени като предизборни флагове на ГЕРБ и лично на премиера. Но тук възниква основателния въпрос как е възможно да се калкулира ръст на БВП, което би трябвало да означава и ръст на приходите в бюджета, и същевременно дефицит. Ако държвата в лицето на министър-предеседателя и финансовия министър досега е претендирала, че за пръв път се правят съкрашения на разходите, а същевременно очаква по-високи приходи, защо се залага въпреки това дефицит? И къде отива дефицитът, който ще бъде акумулиран през 2010 година? Или в края на тази година трябва да се поеме дългово бреме в размер на предвидения дефицит, или трябва да се прехвърли за следващата година. Ако се поеме дългово бреме, то това ще увеличи още държавния дълг, ако се прехвърли за следващата година то няма как да се вместим в рамките на дефицит от 3 процента, според критериите от Маастрихт. Тогава ще трябва да се правят съкращения на държавните разходи и респективно на държавната администрация. Да, но съкращенията се правят в жизненоважни за всяка конкурираща се пазарна икономика сфери като образование и здравеопазване, а се увеличават разходите за „бюджетните паразити” каквито са МВР и МО. Ако за МВР би могло да се направи компромис, заради борбата с престъпността и корупцията, въпреки че ефективността е поставена под дълбоко съмнение, то за МО е напълно неразбираемо залагането на огромни по размер разходи, при положение че и следващата година се предвиждат сериозни съкращения на щатове в армията. Едната възможност за оправдаването на тези разходи е, че трябва да бъдат изплащани огромни по размер обезщетения на съкратените, а другата е, че все още се изплащат сключени от предишното правителство договори. Който и да е от тези отговори не удовлетворява гражданите, които мислят, че инвестицията в образование е по-важна от инвсетицията в отбрана, при положение, че сме член на НАТО и война в скоро време не се очаква. И все пак остава да виси въпросът с дефицита, за който не е ясно защо се предвижда. Освен ако правителството не е счело, че събираемостта на приходите ще спадне значително, въпреки „увеличението” на БВП, което не кореспондира с изявленията от месеци насам, че приходите се изпълняват по план и се предвижда да бъдат увеличени догодина.

Третият голям проблем пред изпълението на заложените в бюджет 2011 прогнозни параметри, е свързан с разходите за пенсии и безщетения за безработица. С около 2 млн. в пенсионна възраст, в това число и тези с право на ранно пенсиониране, и с около 327 хил. безработни, държавата ще бъде поставена в сериозно финансово затруднение. Затова и едно от перата в бюджета, за което са предвидени най-много средства е това за социални дейности. Категоричните заявки на управляващите са, че пенсиите няма да се увеличват, което беше представено във формулата „няма да се пипат”. Разбира се правителството няма да ги пипа, но естествените пазарни сили ще пипат здраво. И доходите на тези най-уязвими български гражадни ще бъдат намалени с толкова, с колкото расте инфлацията следващата година. А щом правителството предвижда ръст на БВП, то няма как да не предвиди и инфлация. Същото ще се случи и с доходите на всички онези, които няма да получат увеличение на заплати.

И така, какво се получава?

Разполагаемият доход на хората ще намалява, защото няма да се увеличават заплати и пенсии и инфлацията ще го изяжда. Но правителството предвижда ръст на БВП, който очаква от износ основно към ЕС, където не се очаква ръст на БВП или ако се очаква, той е минимален. С увеличения БВП се чакат повече приходи в хазната, минус върнатия от износ ДДС, но се предвижда дефицит в размер на около 2,5 млрд. лева, без да се увеличават разходите за пенсии и заплати в държавната администрация и при очаквани още съкращения. При очакван ръст на икономиката естествено е да се очаква и намаляване на безработицата, но разходите за обезщетения се увеличават. Същевременно има сериозен ръст на банковите депозити на гражадни и фирми, индикатор за негативни перспективи пред възстановяването на икономиката, което не кореспондира с оптимизма на финасовия министър Симеон Дянков.
И всичко това на фона на липсата на реформи в ключов сектор като националната сигурност и регресивна реформа (т.е. връщане към стари модели на функциониране на една система) в сферите на здравеопазването и социалното осигуряване.
Остава ни да разберем, дали това объркване се дължи на неразбиране на фунционирането на демократичната държава или на опит да бъдат заблуднени българските граждани с предизборна цел.
И ако ние като граждани не сме разбрали защо бюджета на България за 2011 година е такъв, вината не е в нас, а в онези, които не са успели да ни го преведат на езика на личния ни интерес, в това число и опозицията, и подкрепящите правителството, и експертите.

Текстът е публикуван в сайта ГЛАСОВЕ

Москва се опитва да разцепи Запада

Европа неуверено върви по ръба. И от това, дали ще продължи да се движи плахо напред, или ще направи грешна крачка вляво или вдясно, ще се определи и нейното бъдеще. Застанали като в менгеме между старите евроатлантически икономически обвързаности, военни задължения и културни традиции и засилващия се натиск, идващ от Русия, администриращите общото европейско пространство политици в Брюксел демонстрират нарастващо притеснение за оцеляването на Европейския проект. Изборът, пред който всеки европеец е изправен, никак не е лесен. Призивът за създаването на „хармонична икономическа общност от Лисабон до Владивосток” според желанията и намеренията на руския премиер Владимир Путин, изразени в негова статия, публикувана в австрийския вестник „Дер Щандарт”, много напомнят подобни призиви от времената след падането на Берлинската стена, свързани с общата евроатлантическа сигурност и интегрирането на Русия в нея.

Но този път става въпрос за нещо много по-различно, а и инициативата вече е в ръцете на Русия и лично на Владимир Путин.

Ако желанието на страните, членки на НАТО, изразено преди повече от десетилетие, за създаване на отбранителен блок, простиращ се от Ванкувър до Владивосток, беше, на първо място, да се успокоят радикалните и войнствено настроени ястреби в руските политически и военни елити, както и да се демонстрира воля за сътрудничество, то сега стъпките на Русия за създаване на общо икономическо пространство заедно със страните от еврозоната не е нищо повече от маневри, целящи да прекъснат старите, крепили столетия Запада връзки и традиции. Възползването от икономическата и като последица от това, военна слабост на Съединените щати, ясно разкрива намеренията на Москва да се вклини и по този начин да раздели съюзниците от НАТО.

Предложението, идващо от Путин обаче, не само е невъзможно да бъде реализирано, но и би навредило на общото европейско икономическо пространство.

С население малко над 140 млн. души и брутен вътрешен продукт в размер на 2,3 трлн. долара, което прави около 16 хиляди долара на глава от населението, един приличен среден доход според европейските критерии, Русия на пръв поглед наистина изглежда като икономически гигант с перспективни пазари и като заслужаващо вниманието на западните инвеститори място.

Все пак тази сила се крепи на няколко основни стълба, каквито са износът на природен газ и нефт и някои основни за западната индустрия суровини. Оставяйки настрана проблема, че това са изчерпаеми ресурси и Русия не може да разчита само на тях, за да поддържа икономиката си за един по-продължителен период от време в растеж, трябва да се отбележи фактът, че все още държавата или контролира, или е собственик на почти всички печеливши бизнеси. Като собственик тя използва влиянието си както за вътрешнополитически, така и за външнополитически цели. Не бива да забравяме, че в последните десет години, откакто Путин е начело на Русия, държавата успя да си върне контрола и да придобие собствеността върху ключови отрасли от икономиката, каквито са добивът на нефт и газ, отнемайки ги именно от западните инвеститори под всевъзможен предлог и в разрез с всички международни икономически и политически договорености.

Учудващ е фактът, че въпреки тези действия от страна на Моска, Европа все пак дружелюбно и на моменти радушно приема всяка протегната от руския колос ръка. Тези действия нито могат, нито трябва да бъдат приемани и оправдавани. Аргументът, че Европа е зависима в голяма степен от вноса на газ и други жизнено необходими за функционирането на икономиките от еврозоната суровини от Русия или че Съединените щати са прекалено слаби и дискредитирани, за да търсим възможности за подкрепа от тях, е опасен и вреден. Да си сътрудничиш със страна, в която човешките права отдавна са загубили цивилизационното си значение, ако изобщо някога са го имали, и да загърбваш партньорството си с най-близкия си приятел, който в продължение на половин столетие ти е осигурявал мира и спокойствието и ти е позволил на тази база да развиеш невиждан дотогава икономически просперитет, е недалновидно. Нито Русия ще бъде благодарна след време за приобщаването си към европейските икономически мрежи, нито Америка ще прости това предателство.

Въпреки слабостта си, предизвикана от поредицата държавни фалити, започнали с Исландия (вече забравен първи сигнал за проблемите), минали като лавина през Гърция, а сега Ирландия, и с лоши очаквания за Португалия и Испания, Европа не бива да променя своите външнополитически приоритети. Западът не е просто географско понятие, то е и културна и цивилизационна идентичност. Западът не е и не бива да бъде мислен като „археологическа находка” от Студената война. В един нестабилен свят, в който авторитарните политически в комбинация с либералните икономически практики стават модели за подражание заради простото наблюдение, че успяват да се справят с възникналите трудности, здравият разум изисква да бъдем внимателни в оценките си.

Предложението на Владимир Путин за създаване на общоевропейско икономическо пространство от Лисабон до Владивосток е арогантно предизвикателство към стабилността на Европа и демонстрация на сила пред един уязвим Европейски съюз. В една своя скорошна статия, публикувана във вестник „Вашигтон Поуст”, Робърт Кейган сподели, че „малко души в света са по-цинични играчи от Владимир Путин... И определено ще използва ситуацията (във връзка с ратифицирането на новия договор СТАРТ), за да извоюва отстъпки от европейците, които отдавна обслужват интересите му, подсилвайки аргументацията си с това, че американците са разрушили всички мостове на трансатлантическото сътрудничество с Русия и че са необходими още отстъпки, за да бъдат възстановени нанесените щети”.

Не бива да храним илюзии за намеренията на Москва да „драсне клечката” на трансатлантическото сътрудничество. Светът рано или късно ще излезе от дълбоката икономическа криза. Затова е важно отсега да сме наясно къде ще се окажем ние, европейците, тогава. Дали попаднали в обятията на десния популизъм или левия авторитаризъм, или ще успеем бавно и уверено да продължим напред, съхранявайки ценностите на демокрацията и традиционните трансатлантически връзки.

Текстът е публикуван в сайта ГЛАСОВЕ

Симеон Дянков в стаята с кривите огледала

България напълно отсъства от световния и европейски икономически дебат. И това ще има изключително лоши последици във времето, когато започне излизането от кризата. Влизането в този дебат разбира се е необходимо на настоящото управление, но е много по-необходимо на българските граждани. Непознаването на действието на икономическите механизми води до повтаряне на едни и същи грешки и отлага с години времето необходимо за възстановяване на икономиката ни. Лошата последица от непознаването на тези механизми обаче е, че правителството успява по този начин да прикрие собствената си икономическа некомпетентност.
Затова и казаното от финансовия министър Симеон Дянков по CNN ще потъне в новините и никой няма да разбере за какво става въпрос. Защото никой не се интересува от икономическите проблеми от една страна, а от друга никой не се разпознава в тях. И когато чуе, че „еврозоната има нужда от страни със стриктна фискална политика като България”, казани от министъра в телевизионно интервю по световната медия, просто ще махне с ръка и ще потъне в драмите на дългия „листопад”.
В четири основни пункта икономическите проблеми на България са идентични с тези на света. Безработицата, свитото потребление на гражданите, инфлацията, липсата на перспективи за възстановяване на икономиките. И всички те са свързани в стегната верига, задушаваща всеки опит за намиране на изход от кризата.
В последните месеци една от основните теми съврзани с постиженият на настоящото правителство беше постоянно намаляващите нива на безработицата. Ако тенденцията се беше запазила така до пролетта, най-вероятно щяхме да стигнем до един от идеалите на комунизма – пълната заетост. Но все пак един от механизмите на икономическата активност в условията на свободни пазари е, че сезонната заетост в някои сектори на икономиката създава временни работни места и логично свива нивата на безработицата, от което неизбежно следва, че с приключването на сезонните дейности, работните места ще бъдат съкратени, а хората ще попаднат в статистиката за нивата на безработицата. Именно това и показаха последните статистически данни – увеличение на нивата. Като трябва да уточним, че това са официалните данни, в които не влизат работещите в сивата икономика, чиито дял нараства с бързи темпове, заради сериозния правителствен натиск за изсветляване на обороти и увеличаване на данъчноосигурителната тежест за бизнеса.
Светът все още трескаво търси полезен ход за излизане от икономическата криза. Крехкото равновесие, съществуващо на този етап, е без посока на движение. И всяка провокация, независимо дали икономическа или политическа, каквато се случи преди дни с обстрела на южнокорейския остров от страна на Северна Корея, може да тласне света до ръба тежък икономически колапс. Свитото потребление от страна на хората, докара много фалити на, на пръв поглед непоклатими бизнеси. Но то докара и държавите до сериозна изнервеност и е на път да породи трудноразрешими конфликти, политическа нестабилност и да възроди забравените практики на държавния протекционизъм. Митът за новото световно консуматорско общество рухна отведнъж. Отлично познаните механизми действали от столетия отново излязоха на преден план и възродиха позабравени дебати. Но свиването на потреблението с фалитите докарва и безработица, а тя от своя страна изцежда резервите на държавата, която или трябва да трупа дефицит, защото няма от къде да вземе пари за плащане на обезщетения на безработните, или да търси начин да създаде максимално добри условия за бизнес, за да намали безработицата. Но това, при положение, че световните пазари не консумират, а предлагането многократно превишава търсенето, за малка икономика като българската, е трудна задача. Оцеляването може да се окаже невъзможно и затова е крайно необходимо не само да повишим качеството на произвежданата в страната ни продукция, не само да направим цената на тази продукция конкурентна, но и да създадем условия за бизнес на всеки с предприемачески дух, а не да създаваме черен пазар на покупко-продажба на политическо влияние с бизнес намерения.
Напоследък започна да се обръща доста сериозно внимание на повишаването на цените на много от основните продукти. Този негативен сигнал предполага, че световната криза навлиза в друго опасно поле. Преди три десетилетия подобен феномен, на комбинацията между свито производство и потребление и покачаващи се цени, беше наречен стагфлация. Но ако тогава това се случваше само в няколко страни, днес то обхваща целия свят и е на път да ни закове обратно към дъното, от което икономиките се опитват безуспешно да се оттласнат повече от година. В България покачващите се нива на инфлацията без да се наблюдава повишаване на потреблението, ще намали сериозно покупателната способност на гражданите на фона на твърдите обещания на правителството, че няма да пипа пенсии и заплати в публичния сектор и няма да намалява данъчната тежест и да облекчава условията за правене на бизнес. И дано правителството не си представи увеличените нива на спестяванията на гражданите като сигнал за излизане от кризата, защото това е точно обратен сигнал, за задълбочаване на страховете за бъдещето и трупане на извънредни запаси за по-тежки времена. И управляващите не трябва да мислят как да изкарат тези спестявания от банките и да ги вкарат в държавната хазна чрез всевъзможни данъчни трикове, а да поощрят предприемчивостта и вкарат тези пари в реалната икономика.
В комбинация увеличаващата се безработица, свитото потребление и инфлацията правят перспективите пред възстановяването на икономиките, в това число и българската, доста мъгляви и неясни. А в ситуация, в която големите икономики са в огромно затруднение и не могат да намерят изход от кризата за собствените си страни, те обикновено прибягват до сила – икономическа или политическа. За малките магарета остава възможността да стоят настрана или да се обединят в „блок на малките магарета”, за да оцелеят. Стриктното следване на правилата налагани от ЕС и еврозоната е единственото спасение за България. Но все още високите нива на корупция, несправянето с битовата престъпност, здравите връзки между едрия бизнес и държавната машина, тромавата и неподготвена за регулиране на пазарните взаимоотношения съдебна система, спъват нормалното развитие на икономиката ни. Именно на това трябва да наблегне една администрация и едно управление, особено дясно, а не на шумни арести и ефектни имена на провеждани акции. Сигурността и спокойствието на гражданите наситина са важни за нормалното функциониране на икономиката, но да се разчита само на това е наивно.
Време е и Симеон Дянков, и Бойко Борисов да излязат от стаята с кривите огледала и да престанат да ни приканват да влезем и ние, защото ще свикнем да живеем с кривите образи, което ни гарантира трудни времена дори и когато останалият свят ще е излязъл отдавна от кризата.

Текстът е публикуван в сайта ГЛАСОВЕ