Защо Фед трябва да отложи вдигането на лихвите

Андерс Бьорг*

Когато централните банкери от целия свят се съберат тази седмица в Джаксън Хол за симпозиума по икономически политики организиран от Федералния резерв, един от ключовите въпроси за обсъждане ще бъде настоящият смут на глобалните финансови пазари. Има много причини за тази вихрушка, но очакванията, че Фед ще започне увеличава лихвите – вероятно не по-рано от септември – със сигурност е една от тях.

Аргументите за увеличаването на лихвите са основателни. Икономиката на Съединените шати се развива добре. Прогнозите на МВФ са за 3% годишен ръст през 2015 и 2016 и за инфлация респективно от 0,1% и 1,5%. Когато една икономика се нормализира е логично да се прекратят някои експанзионистични мерки, каквито бяха въведените след началото на кризата от 2008. Тъй като Фед ясно посочи, че плавно ще върви към по-малко експанзионистични политики, доверието в него може да бъде подкопано, ако не последва действие в тази посока.

Но съществуват много аргументи Фед да отложи вдигането на лихвите и да съхрани експанзионистичната монетарна политика и през следващото тримесечие. За незапознатите ще посоча, че икономиката на Съединените щати остава слаба. В исторически план 3% растеж по време на възстановяване е далеч от впечатляващ. При други случаи на възстановяване наскоро, растежът често достигаше 4% и дори 5%, когато нарастването на оползотворяването на производствения капацитет водеше до увеличаване на производителността и инвестициите.

През последните три десетилетия, Съединените щати растяха със средногодишен темп от около 2,5%. Някои приписват сравнително слабия растеж на демографски фактори, които водят до намаляване на работната сила, както и до намаляване на нивата на произодителност – също ниски.

Но американския производствен потенциал може би е бил подценен, а инфлационните тенденции преувеличени. Пазарът на труда в Съединените щати работи добре. безработицата падна до 5%, без изгледи за прегряване. Индексът за разходите за труд показва, че заплатите въпреки плавното нарастване през годините, все още са изненадващо ниски.

Една от причините е, че гъвкавостта на пазарите нарасна по време на възстановяването. Самонаетите, краткосрочните трудови договори или почасовата работа се оказаха в основата на много от новоразкритите работни места, създадени в последните няколко години. Работните места на пълен работен ден с пълен пакет от придобивки днес са много по-редки. Тази нарастваща „Uber”-изация на американския пазар на труда означава, че балансът при определянето на работната заплата ще се наруши. Това ще доведе до удължаване на времето за намиране на равновесието между заплати и инфлация, отколкото е било нужно преди.

Нещо повече, икономиката перминава през големи технологични промени покрай дигитализацията и глобализацията. Според оценки на „Ситигруп” почти половината от всички работни места ще бъдат изгубени през следващите десетилетия. Работни места, за които са нужни нискоквалифицирани работници и по-малко умения са особено уязвими; но е ясно също така, че и много други категории работници – в това число тези в администрацията, отчетността, логистиката, банкирането и различните сфери на услугите – ще бъдат засегнати. Компаниите ще могат на съкратят персонала си и производствените си разходи, както и да подобрят обсужването на своите клиенти, което, както при „Uber”-изацията, ще засегне и процеса на определянето на заплащането.

Убеден съм, че централните банкери подценяват влиянието на тези структурни размествания. По-технологично ориентираните икономики, като тази на Съединените щати, Обединеното кралство и скандинавските страни съществува риск традиционните макроикономически модели да надценят влиянието на разходите за труд.

Друга причина защо Фед трябва да отложи вдигането на лихвите е, че финансовия смут в нововъзникващите пазари, особено в Китай, може да има сериозни последици за глобалната икономика, както и за икономиката на Съединените щати. По-специално, по-ниските цени на енергията и на суровините са в състояние да неутрализират инфлационният натиск. Когато инфлацията е ниска за дълъг период от време, очакванията за инфлацията също ще бъдат ниски. Като добавим падащите цени на енергията и суровините към микса има риск инфлационните очаквания да останат твърде ниски за поддържането на плавно възстановяване.

Глобалните последици от по-слабите валути на нововъзникващите пазари също могат да се окажат дефлационни. Прякото отражение е, че по-силният долат намалява цената на износа. Непрякият ефект, който може би е най-значим, е че ценовото предимство на леката промишеност в нововъзникващите пазари нараства. Това ще поднови дефлационият натиск от глобализацията през идните години.

Съществува риск и от по-голяма колебливост на валутните пазари, ако Фед натисне спусъка на повишаването на лихвите. Неконвенционалните политики на Фед са необходими на Съединените щати. Но тъй като те заливат глобалните пазари с ликвидност, голяма част от инвестиционното портфолио се прехвърли към нововъзникващите икономики, чиито валути не са толкова ликвидни като долара. Когато инвестициите се обръщат обратно в долари, валутните колебания в тези по-малко ликвидни пазари могат да станат прекомерни.

Фед несъмнено има ясна представа как неговите политически решения въздействат на глобалната финансова система. Голямите валутни колебания не са в интерес на Америка, не само защото значително валутно обезценяване в нововъзникващите пазари могат да усилят ефектите от глобализацията върху работните места в Съединените щати, както върху заплащането и инфлацията, но най-вече понеже по-слабите чужди валути правят аутсорсинга по-разумното икономическо решение.

Друга причина Фед да преосмисли възможността за вдигане на лихвите е, че легитимността на институциите на „Бретън Уудс” зависи една добре функционираща глобална финансова система. Центърът на гравитация за глобалната икономика се измества към Азия, Латинска Америка и Африка, но МВФ и Световната банка изглежда все още се оглеждат в огледалата от 1950-те. Ако Фед е разглаждан като подпалвач на кризите в нововъзникващите пазари, това несъмнено ще нанесе дългосрочни вреди на глобалната финансова система.

Фед трябва да гледа на по-ниските цени на суровините, на намалелия инфлационен натиск, на промените в пазара на труда и на понататъшните разрушителните технологични влияния като на достатъчно убедителен аргумент за отлагане на вдигането на лихвите. Включвайки риска от прекомерните колебания в глобалната финансова система, везната се наклконява още повече.

Има предостатъчно време Фед да даде знак, че неговата политическа позиция ще бъде променена и конклавът в Джаксън Хол е чудесна възможност обсъждането й да започне. Ако фактите са се променили, политическите намерения също трянва да се променят. Най-значителната загуба на доверие винаги се случва когато политическите фактори се опитват да пренебрегнат променящите се реалности.

*Андерс Бьорг е бивш финансов министър на Швеция и ръководител на инициативата за промени в глобалната финансова система към Световния икономически форум.

Прогресът на жените победи „политиката на едно дете” в Китай

Амартя Сен*

Изоставянето на политиката на едно дете в Китай е много важна промяна, което е повод да се празнува премахването на ограничнията върху човешки права във всяка сфера на частния живот. Но трябва да признаем, че големият спад в раждаемостта в Китай в продължение на десетилетия, за което политиката на едно дете често е обвинявана, всъщност не е толкова свързан с принудата, а много повече с рационалните решения на семействата да се придържат към новите норми за по-компактни семейства.

Това развитие отчасти беше подпомогнато от нарастващото овластяване на китайската жена чрез рязко увеличаване на възможностите за образование и работа. Това, от което Китай се нуждае днес е понататъшно разширяване на преосмислянето в рамките на всяко семейство и преодоляването на нагласата за „предпочитание на момчета”, която все още е широко разпространена, въпреки постигнатия успех от китайските жени.

Това е добър момент да изследваме какво е постигнала политиката на едно дете – или какво не е успяла да постигне. Първо, трябва да развенчаем измислената история, че Китай потъва заради високите нива на раждаемост, докато политиката не променя всичко изоснови.

Политиката на едно дете е въведена през 1978. Но нивата на раждаемост вече са спаднали значително в десетилетията преди това – от средно 5,78 раждания на една жена през 1968 до 2,98 през 1978. След този значителен спад нивата на раждаемостта продължават да падат и при новата драконовска политика, но няма рязък спад – само леко продължаване на тенденциите на спад, предшествали ограниченията. От 2,98 през 1978, нивата спадат до 1,67 днес.

Несъмнено нещо повече от политиката на едно дете повлиява на нивата на раждаемостта в Китай. Статистиката, която сравнява различните страни, както и емпиричните данни от стотици райони на Индия, показват ясно че има два категорични фактора, които причиняват намаляването на разждамостта в глобален план и това са образованието и заплатеният труд на жените.

Няма никаква мистерия в това. Животът на младите майки очукан от честите раждания и плачът на децата, а по-доброто образование и по-добре платената работа дават на младите жени по-силен глас в решенията в едно семейство – глас, който довежда до намаляване на честотата на ражданията. Рязкото разширяване на обхвата на образованието в Китай, в това число на малките момичета, както и увеличването на възможностите за работа за младите жени се случва през десетилетията много преди въвеждането на политиката на едно дете и оттогава насам се тази тенденция се засилва.

Както се случва, нивата на раждаемост в Китай спадат близко до очакваните на базата на това социлано влияние. Китай твърде много се доверява на коментаторите за предполагаемата ефективност на своята груба намеса и далеч по-малко на положителната роля на подкрепящите си политики (в това число на силния акцент върху образованието и здравнтие грижи, от които много други страни имат какво да научат).

Затова докато има унищожителни доклади за трудностите създадени в живота на много хора в Китай от налагането на политиката на едно дете, е повече от ясно, че тази политика е имала голямо влияние върху нивата на раждаемостта на населението като цяло.

Отмяната на политиката на едно дете може всъщност да се окаже лесен избор. Има съвсем малка нужда от налагането на тази принудителна мярка, имайки предвид нарастващата роля на разума при вземането на решения в едно семейство и особено на нарастваща власт на китайската жена.

Това ни връща към класическото разногласие между Томас Робърт Малтус и маркиз Дьо Кондорсе през 18-ти век, в апогея на Просвещението. Кондорсе набляга на възможността от ужасяващо свръхпренаселване. Малтус признава, че приема тази теза на Кондорсе, но той много преувеличава опасността когато отхвърля успокоителният аргумент на Кондорсе, че човешкият разум ще има неутрализиращ ефект. Кондорсе очаква възникването на нови норми за по-малки семейни единици основани на „развитието на разума”. Подкрапян от разширяването на образованието, особено за жените (на което Кондорсе е един от най-ранните и най-ревностните защитници), той счита че хората биха избрали доброволно да намалят нивата на раждаемост.

Рационалността при изработването на решения не е изключение за Запада. В Китай несъмнено тя вече е изиграла значителна роля при ограничването на размера на семейството. Но тя също така играе друга важна роля. Въпреки удивителния социален и икономически успех на Китай (не само по отношение на икономическия растеж), рационалността е записала едни от най-лошите страници в света по отношение на абортите на женски фетуси. броят родени момичета на 100 момчета е по-нисъкот 85, в сравнение в нормалните равнища от 95 в страните, където има малка или няма селективна намеса срещу ражданията на момичета. Китайските жени  са постигнали огромен успех в много сфери на живота, но традиционното „предпочитание към момчета” все още е разпространено. Обаче правните мерки срещу полово-селектираните аборти, определени като противозаконни, си остават неефективни навсякъде където са въведени.

Това което е необходимо е повече рационалност, подкрепена от понататъшно овластяване на жените, за да се противопоставят на подобни тиранични и дехуманизиращи предразсъдъци. Такава промяна наистина беше много успешно реализирана в Южна Корея, която навремето също имаше много ниско съптношение между родените момичета и момчета. Култивирането на дейна обществена рационалност и по-широко разбиране на необходимостта от полово равенство произведе огромни промени там.

Китай трябва да разчита много повече на силата на разума, отколкото на правната принуда. Отмяната на политиката на едно дете със сигурност е важна крачка в тази посока. Фактът, че китайската демографска история от последния половин век дава категорични доказателства за т.нар. от Кондорсе „прогрес на разума”, със сигурност е повод за оптимизъм. Това ще става все по-важно, понеже Китай има да се справя с още предизвикателства именно по този продуктивен начин.

*Амартя Сен е носител на Нобелова награда за икономика и професор по икономика и философия в Харвардския университет.

Обществен избор и общо благо

Амартя Сен*

Човешките същества винага са живели в групи и личният им живот неизбежно е зависим от груповите решения. Но последиците от груповите решения могат да бъдат плашещи, особено ако се вземат предвид интересите и тревогите на отделните членове на групата. Е, как тогава да вземем общо решение?

Един диктатор, който иска да контролира всяка стъпка от живота на хората няма да се съобразява с предпочитанията на когото и да било. Но подобна власт е много трудно да бъде извоювана и удържана. И още нещо, диктатурата от какъвто и да тип лесно може да бъде разпозната като твърде лош начин за управление на обществото.

Затова по причини от етически и практически характер, социалните учени отдавна търсят начините за съчетаване на интересите на отделните индивиди претворени в едно или друго решение, дори когато обществото не е съвсем демократично. Например, в IV век пр. Хр. Аристотел в Гърция и Каутиля в Индия разработват в станалите класически писания „Политика” и „Икономика”, различните възможности на обществения избор.

Изследването на обществения избор като научна дисциплина сама по себе си става в края на XVIII век, когато е разработена теорията за избора от френските математици Борда и Кондорсе. Интелектуалната атмосфера от онова време е силно повлияна от европейското Просвещение, с неговия фокус върху причните за изграждането на обществения ред и решението на проблема с обществената чувстителност към индивидуалния избор.

Но теоретичните търсения на Борда, Кондорсе и останалите социални мислители, често са водели до обезкуражаващи резултати. Например, т. нар. „изборен парадокс” открит от Кондорсе, разкрива, че управлението на мнозинството става невъзможно, когато различните възможности за избор се победят една друга, а последната победена победи първата.

Теорията за обществния избор в своя съвременен и систематичен вариант дължи много на докторската дисертация от 1950 година на Кенет Ароу, от Колумбийския университет.

Тезата на Ароу съдържа прочутата „теорема на невъзможността”, поразяваща с аналитичната си простота и елегантност. Теоремата на Ароу доказва, че дори при най-добри условия за вземане на общо решение на базата на индивидуалните предпочитания, хората няма да бъдат доволни от него. Книгата, базирана на докторската му дисертация, озаглавена „Обществен избор и индивидуални ценности” и излязла през 1951, веднага става класика.

Икономисти, политолози, морални и политически философи, социолози, че дори и масовата публика бързо забелязват смайващите последствия. Два века след като идеята за обществения разум завладява просвещенската мисъл, тя е напълно и безвъзвратно дискредитирана.

Важно е да се разбере защо и как се стигна до „невъзможността” на Ароу. Критичният поглед върху формалните доводи, на които се крепи теоремата, показва, че опирайки се само на предпочитанията на отделните хора, това затруднява съчетаването на твърде разнопосочните проблеми на обществения избор. Набавянето на нужната информация се затруднява от комбинирания ефект на на пръв поглед очевидните аргументи, използвани в неформални разговори.

Важно е, особено за вземането на решение свързано с общото благо, да направим сравнение между печалбите и загубите за различните индивиди и да определим какво печели и какво губи всеки от тях, което трудно би могло да бъде изведено от съществуващите социални алтернативи. Важно е също така да проучим, коя група предпочитания ще бъде проблем за различните типове изборни процедури.

Без съмнение, „теоремата за невъзможността” на Ароу играе огромна творческа роля в изследването на предимствата на демокрацията, което отива далеч отвъд простото броене на гласове. Обогатяването на информационната банка на демокрацията и засилването на взаимодействието между индивидите може да допринесе значително за усъвършенстването на демократичния процес, а също така ще доведе до увеличаване на общественото благосъстояние.

По този начин теорията за обществения избор става всеобхватна дисциплина, поставяйки широк кръг от въпроси. При какви обстоятелства би могло едно управление на мнозинството да вземе ясни, недвусмислени и неоспорими решения? Колко подходящи са различните изборни процедури за произвеждането на неоспорими резултати? Как можем да определим състоянието на обществото като цяло имайки предвид огромните различия в интересите на всеки негов член?

Как при това положение, ще можем да нагодим индивидуалните права  и свободи като същевременно отдадем заслуженото и на общите предпочитания на индивидите? Как можем да измерим бедността при различното усещане за затруднение и мизерия на различните хора в едно общество? Как можем да достигнем до социлно остойностяване на публично благо каквото е околната среда?

Отговорът на тези въпроси се крие в теорията на справедливостта базирана на прозренията и аналитичните резултати очертани от теорията за обществния избор. Освен това, резултатът от изследванията базирани на теорията за обществения избор помогна на някои изследвания несвързани директно с тази теория – например за изследването на формите и значението на неравенството на половете, или на причните за и предотвратяването на глада.

Достиженията и значението на теорията за обществения избор са огромни. Но въпреки подриването на идеята за обществения разум от страна на „теорията за невъзможността” на Ароу и огромното количество литература по темата, тя все още упражнява огромно влияние върху способността ни да мислим рационално за колективното вземане на решение, от които зависи нашето оцеляване и нашето удовлетворение.

*Амартя Сен е носител на Нобелова награда за икономика

Срещу зеления фундаментализъм

Ален Жюпе*

Климатът и по-специално акцентът върху глобалното затопляне сравнително отскоро се превърна в научен проблем. И, въпреки че тези изследвания са в своя зародиш, вече се появи категоричен консенсус: климатичните промени – причинени в огромна степен от човешката дейност и за които човек е отговорен безусловно – вече застрашават начина ни на живот, затова ние сме длъжни да намерим пътя за справяне с тях.

Но аз все пак вярвам, че фундаменталисткия подход, който се долавя в тази сфера, минава границите на допустимото. Как може защитниците на фундаменталисткия подход  да предлагат намаляване на икономическия растеж като решение на проблема с глобалното затопляне, когато има милиони мъже, жени и деца по целия свят, които все още водят живот на ръба на мизерията и отчаяно се нуждаят от помощ?

Хората в бедната част от света имат право на икономическо развитие, за да могат сами да произвеждат храната си, да получат достъп до чиста вода, да имат подходящ подслон и да имат пълен и качествен достъп до медицинско лечение и образование. Има основни човешки права и те могат да бъдат защитени само чрез икономически растеж, а не чрез стагнация.

В началото на XX-ти век, само десет процента от жителите на Земята живеят в градове. Днес вече това съотношение е около 50 на 50 процента – 3,3 млрд. души, според статистиките на ООН – като се очаква процентът на градските жители да достигне 70 до 2050 година. В такъв случай, градовете представляват най-важното от всички предизвикателства пред развитието. Така както градовете продължават да се разширяват и да се разпростират по целия свят, намаляването на консумацията на енергия и подобряването на качеството на живота ще изисква от нас да осигурим на жителите им условия за сравнително бързо придвижване до работа.

Във Франция имаме един израз, който гласи че големите реки са образувани от мънички поточета и аз мисля, че подобна стратегия за противопоставяне на глобалното затопляне чрез устойчиво развитие, наистина ще бъде ефективна. Местните инициативи, които се разгърнаха като част от обмена между градовете могат да имат глобално въздействие за дълъг период от време. Ето защо ревностно защитавам и насърчавам тези местни инициативи имащи глобални перспективи.

Между въпросите повдигнати на Международната конференция по климатичните промени в Копенхаген миналия декември, беше и неуспехът на страните членки на Европейския съюз да завършат създаването на международната система, предвидена в протокола от Киото, за борба с глобалното затопляне. За щастие обаче, нещата оттогава се промениха, защото 110-те страни отговорни за 80 процента от изхвърляните в атмосферата вредни емисии – в това число Индия, Китай и Бразилия – сега дадоха своята подкрепа за договореностите от Копенхаген.

Но е важно нещата да не спрат дотук. Трябва да сме сигурни, че бъдещите срещи по проблемите на климатичните промени, като тази която ще се проведе в Канкун през зимата, ще бъдат използвани само като възможност добре оформените декларации да се превърнат в международно споразумение, което поставя развитите и развиващите се страни под общ знаменател.

Споразумението от Копенхаген се отнася до финансирането от страна на държавите със силно развита индустриална база на намаляването на емисиите и други необходими мерки в развиващите се страни, чрез пакет от помощи в размер на 30 млрд. долара, който се предвижда да нарасне до 100 млрд. до 2020 година. Но в споразумението не става ясно кой ще бъде натоварен с плащането на тази цена.

Вместо това се залага ограниченията предвидени в споразумението да са в унисон с широко приетите цели за запазване на нивата на въглероден двуокис под 450 вредни частици на милион и нарастване на средната глобална температура под 2 градуса по целзий. Но постижими ли са тези цели? Ако не, трябва да обърнем внимание на Доклада „Стърн”, който посочва, че ако не се предприемат действия сега, то това ще ни струва много по-скъпо в бъдеще.

Всички тези страни участнички в политическия процес по решаване на проблемите с климатичните промени  ще бъдат третирани еднакво и трябва да знаят, че Европа все още има силно влияние. Нещата определено трябва да претърпят развитие от срещата в Копенхаген, където приоритетът беше постигането на съгласие между страните, които носят основна отговорност за глобалното затопляне.

И ако моята собствена страна, Франция, не даде добър пример на развиващите се страни с усукванията си по въпроса с въвеждането на въглеродния данък, тогава може би е дошло времето за включване на страната в системата на европейската търговия с въглеродни емисии. Тъжната истина е, че решението за въвеждане на лимити и данъци няма да донесе достатъчно бързо желания резултат за действително и скорошно придвижване към нисковъглеродна и дори свободна от въглероди икономика.

Дори след срещата в Копенхаген, много от основните страни приели законодателство за ограничаване на вредните емисии в атмосферата, започват да изоставят амбициозните си цели като не ги натоварват с рестриктивни условия. В същото време са определени нови методи за измерване и изчисляване на емисиите, които ще позволят много по-ясни сравнения между отделните страни. Това, което оства да бъде направено  е да споделим усилията си по такъв начин, че да няма недоволни и да могат да се включат всички страни.

Ще успеем ли в такъв случай да подпишем легитимно и взаимообвързващо споразумение в Канкун? Ще успеем ли да изработим общи механизми за съвместно действие между страните, подобни на Програмата за сътрудничество на ООН за намаляване на емисиите причинени от обезлесяването и унищожаването на горите в развиващите се страни, за да предотвратим обезлесяването и насърчим трансфера на технологии и финасирането?

Това е истинското предизвикателство, и въпреки че може да се окаже твърде амбициозно, много страни ще пристигнат на конференцията в Канкун с подновена надежда за бъдещето, благодарение на прогреса постигнат от срещата в Копенхаген насам.

*Ален Жюпе е министър на отбраната на Франция

Трудовите умения и добавянето на стойност

Адеър Търнър*

Всички са съгласни, че по-доброто образование и подобрените умения за колкото се може повече хора, е от жизненоважно значение за повишаването на производителността и жизнения стандарт, както и за справяне с нарастващото неравенство. Но ако всички грешат?

Повечето икономисти са убедени, човешкият капитал е също толкова важен за ръста на производителността, колкото и материалния капитал. И в известна степен това е вярно. Съвременните икономики нямаше да бъдат възможни без масовото ограмотяване: много възникващи икономики се затрудняват заради недостатъчни умения на работната ръка.

Но една от поразителните черти на съвременната икономика е как шепа хора с нужните умения са достатъчни за задвижването на решаващи сфери на икономическата активност. Facebook има пазарна стойност от 374 млрд. долара и едва 14500 служители. Microsof, с пазарна стойност от 400 млрд. долара, е наела само 114000 души. GlaxoSmithKline, оценена на повече от 100 млрд. долара, наброява само 96000.

Работната сила на тези три компании е капка в морето на глобалния трудов пазар. Но все пак те предоставят потребителски услуги за милиарди хора, създават софтуер, който помага за подобравяването на производителността на широката икономика или развива лекарства, които могат да донесат огромни ползи за здравето на стотици милиони хора.

Това разделение между заетост и добавяне на стойност отразява ролята на информационните и комуникационни технологии (ИКТ), които са разрушителни в две ключови отношения. Първо, според „Закона на Мур”, стъпката с която се подобрва хардуерната производителност е много по-широка от по-ранните стадии на технологични промени. Второ, след като веднъж са създадени, те могат да бъдат прекопирани безгранично с почти нулеви странични разходи. Взети заедно, тези фактори позволяват нищожно струваща автоматизация на много повече икономически дейности, движени от високообразовано изтънено малцинство от работната сила.

Въпреки този феномен, повече хора отвсякога са с по-висока образователна степен, вероятно мотивирани от факта, че подобраваните умения носят по-високо заплащане. Но много от високоплатените работни места има веоятност да не играят роля при подобряването на производителността. Ако повече хора подобрят адвокатските си умения, правните казуси може би ше бъдат решавани по-ефективно и ще се оскъпят и за двете страни, но това няма да доведе до нарастване на нетното благосъстояние на хората.

Икономическите ефекти от увеличената финансова дейност също е с нулев резултат. Но също така може би по-голяма част от дейностите посветени на развиването на нова мода и нови марки, при високоразвити умения и голяма енергия отдадена в състезанието за потребителското внимание и за пазарен дял, което обаче не дава желания резултат в увеличаването на благосъстоянието на човека.

Повече хора получаващи по-високо образование не означава, че техните подобрени умения при всички положения водят до растеж на производителността. А увеличаването на университетските такси и възнаграждения -  нарастващи в Съединените щати годишно с около 6% в реално изражение – не е показател, че е необходимо ново повишаване на уменията за извършване на някаква специфична работа. По-скоро бъдещите кандидати за работа с желанието си да харчат повече пари, просто показват на работодателите, че имат по-качествени умения.

Университетите от своя страна могат да бъдат хванати в капана на съревнованието с нулевия резултат на все по-нарастващите разходи за привличане на платени студенти. А рязкото увеличаване на студентските заеми – от 400 млрд. долара до 1,3 трлн. долара само в Съединените щати от 2005 насам – може би частично подклажда по-напрегната конкурениция за високоплатени работни места, което не е социално приемлива инвестиция в човешки капитал.

По същия начин, на по-ниските нива на подоходната скала, не е напълно доказано, че подобрените умения могат значително да компенсират нарастващото неравенство. Новите работни места винаги могат да бъдат създадени като забавим автоматизацията на много от съществуващите места, но на новите места често заплащането е по-ниско.

Прогнозите на Бюрото за трудова статистика на Съединените щати за създаването на работни места през последните десет години са типичен пример. В десетте най-предпочитани професии, съставляващи 29% от всички прогнозирани нови работни места, само две – медицински сестри и оперативни мениджъри – средно получават повече от средния доход в Съединените щати, а за останалите осем възнаграждението е далеч по-ниско от средното.

Заетостта расте най-бързо в услугите тип „лице в лице”, каквито са личната грижа. Тези работни места са по-трудни за автоматизиране отколкото производствените или информационните услуги. Но според Бюрото те изискват само ограничени умения или умения свързани с конкретната работа. А работните позиции, които изискват специалисти с умения в областта на информационните и комуникационните технологии не са сред десетте най-желани. Бюрото предвижда създаването на 458 хил. места за персонализирани грижи и 248 хил. за домашни здравни грижи, но едва 135 хил. за софтуерни разработчици и разработчици на приложения.

Но биха ли позволили изобщо по-добрите умения на хората в бързо разрастваща се, нонископлатена категория работа, да заемат по-високоплатена работа? В много от случаите отговорът може би е не. Макар много хора да са спобни да кодират, малцина от тях някога ще бъдат наети заради кодиращите си умения. И дори ако някой нает понастоящем на нископлатена работа е способен да заеме работно място изискващо по-високи умения, това работно място може би вече ще е заето от работник с доста по-високи умения, а заплащането все пак доста голямо: при много работни места, класирането според сравнителните умения е от по-голямо значение отколкото наличието на талант.

Затова „по-доброто образование и подобряването на уменията за всички” е вероятно по-маловажно за ръста на производителността и по-незначителен инструмент за влияние при преодоляване на неравенството, отколкото се предполага. Но това не би трябвало да повлиява на индивидуалната и социална ценност на образованието.

Колкото се може повече хора трябва да получат по-високо образование, повече знания и да бъдат въведени в основните на науката, както и да бъдат запалени или поне да имат вкус към добрия дизайн или музиката. Все пак в свят, в който автоматизацията би могла да ни освободи от неблагодарния труд до живот, доброто образование би ни подготвило по-добре за насладите от живота, независимо дали чрез него се увеличава индивидуалното заплащане или се повишава просперитетът.

Що се отнася до неравенството, ние вероятно се нуждаем от замяната му с преразпределение на обществения ресурс, като увеличим минималната заплата или с допълнителен доход несвързан с човешката цена на трудовия пазар, и чрез щедро предоставяне на висококачествени публични блага.

В свят, в който роботите могат да вършат все повече неща, образованието и уменията са по-важни отвсякога – не защото могат да повишат цената на всеки на трудовия пазар, а защото могат да ни подготвят за живот, в който много от работните места няма да предоставят желаните доходи, удовлетвореност или статус.

*Адеър Търнър е бивш председател на Агенцията за финансови услуги на Обединеното кралство, бивш член на Комисията за финансова политика на Обединеното кралство и понастоящем председател на Института за ново икономическо мислене.

Гърция за пораснали

Адеър Търнър*

Гърция и нейните европейски партньори може и да стигнат до нова програма за спасение, но как ще завърши гръцката икономическа трагедия  все още остава мистерия. Едно нещо обаче е сигурно: првителстъвата на страните от еврозоната все пак ще отпишат голям процент от държаните от тях гръцки дългове. Те отказват да разберат, че в действителност загубите, които ще претърпят, се увеличават.

Разбира се, гръцкото правителство, понякога провокативно и нереалистично, не пожела да разбере нуждата от дълбока пенсионна реформа например. Но лидерите на еврозоната, отказвайки да допуснат нуждата от облекчаване на гръцкия дълг, също са откъснати от реалността. Преди три седмици управляващият директор на МВФ Кристин Лагард подхвърли, че разговорите трбява да се водят „между възрасните в сатята”. Това бяха фактите.

В този смисъл, последният Анализ на дълговата стабилност на МВФ, публикуван на 26 юни, е документ за пораснали. От него става ясно, че гръцкия дълг няма да стане устойчив без още едно намаляване на дълга и без удължаване на съществуващите срокове за връщане; това е подсказване за нуждата от отписване на още около 50 млрд. евро. Но дори тези сметки се основават на нереалистични предположения.

Предишните споразумения за спасителни пакети, прогнозираха, че Гърция почти веднага ще достигне до първичен бюджетен излишък (преди лихвените плащания) от 4,5% от БВП. МВФ ревизира тези прогнози надолу, до 3,5%. Но все още се отхвърляше истината, че гърците могат да се измъкнат от дълговете си – не само метафорично, като фалират, но също и буквало, като мигрират към Германия например.

Колкото по-дълго Гърция остава член на Европейския съюз, толкова повече от нейните данъкоплатци могат да емигрират, както се случи в Детройт в десетилетията преди фалита на града. Ако оставането в Гърция означава живот в страна където данъците са 10% по-високи от публичните разходи, мнозина от тях – особено младите и талантливите – ще правят точно това.

Ясно е от вече пет години, че гръцкият дълг е нестабилен, също така е очевидно, че дългът на частният сектор, обезценил се през 2012, неизбежно ще бъде последван от официалния. Но лидерите на еврозоната не предложиха облекчаване на дълга на предишното гръцко правителство като вместо това наложиха по-тежки мерки за съкращаване на разходите отколкото беше необхдимо.

В следствие на това гръцката рецесия се задълбочи, нестабилният й дълг се разду още, а анти-остерити партията Сириза дойде на власт. Продължителната несигурност тласна гърците към теглене на своите банкови депозити, което наложи отпускането на спешна ликвидна помощ в кеш, в размер на 90 млрд. евро, от страна на ЕЦБ. Тези пари ще бъдат деноминирани в обезценени драхми, ако Гърция напусне еврозоната.

Заявявайки, че Германия няма да позволи отписване на дълг, канцлерът Ангела Меркел направи обещание, което не може да спази. Още по-лошо, заемайки непреклонна позиция, преговарящите от страна на еврозоната постигнаха това, че отписванията могат да се окажат далеч повече. Преговорната позиция все още може да е разумна, ако възможните по-големи отписвания на гръцки дълг бъдат компенсирани от ограничени отписвания далеч във времето. Въпреки това, ако Гърция получи дългово облекчение, Ирландия или Испания може да поискат същото, а правителствата от еврозоната могат да бъдат подтикнати да спазват фискална дисциплина по-дълго време. Един здравомислещ банкер би предизвикал фалит и по-голямо отписване на дълг от необходимото, за да се научат уроците и да се създадат по-добри стимули за бъдещето.

Но Гърция не е просто поредният длъжник. Тя е потенцилано провалена държава в покрайнините на Европа, изправена пред огромна мигрантска криза и пред опасно националистично настроените руски лидери, оглеждащи се за възможности да причинят неприятности. Еврозоната трябва да намери начин да наложи дългова дисциплина без с това да предизвика по-дълбока криза в Гърция.

Дори в Съединените щати, наложили фискална дисциплина на суб-федералните единици, често им е трудно. Обаче, изяснявайки техния негарантиран дългов статус, изпитващите финансови затруднения градове или щати – както Ню Йорк през 1970-те или Пуерто Рико днес – могат да окажат сериозен натиск върху националните политически лидери  да предложат помощ. В еврозоната връзката между правителствата и националната банкова система правят трудно постижима пазарната дисциплина.

Представете си, ако някой предложи банковите операции в Илинойс да се изисква да се извършват като се държи огромно портфолио от издавани в Илинойс щатски дългови книжа, а депозитите да са застраховани по илинойска застрахователна схема и правителството на Илинойс да е отговорно за рекапирализацията, ако се наложи. Предложението ще бъде отхвърлено като икономическа лудост. В такава система, рецесията би създала спираловиден ефект от влошаващи се публични финанси, нарастващи страхове от банкова несъстоятелност и западащо кредитиране. И така, ако заместим Илинойс с Ирландия, Испания или Гърция, ще разберем как функционира еврозоната.

Системата е базирана на пазарния подход при справянето с нестабилните дългове. Макар че рискуваха отписване на правителствени или банкови дългове, правителствата на страните от евроозната и ЕЦБ все пак прехвърлиха изначално нарасналите частни дългове в публичните баланси на страните членки на еврозоната. В Ирландия и Испания частния сектор се измъкна сух от водата. В Гърция имаше частично включване на частния сектор, но много от безотговорните кредитори все пак успяха да се отърват от своите експозиции към правитествен дълг на страните от еврозоната.

За да се осигури по-нататъшна фискална дисциплина, еврозоната е длъжна да измъкне техните банки от контрола на националните правителства и да създаде реален банков съюз. Изискванията за висока ликвидност или за намаляване на количествените ограничения трябва да бъдат използвани за възпирането на банките при държането на национални правителствени дългове, а вместо тях банките да държат ликвидни активи под формата на издавани от еврозоната дългови книжа, сметки или кешови резерви в ЕЦБ. А националните публични задължения трябва да се държат от небанковия  частен сектор, който ще пострада много в случай на обезценяване на дълга, ако той стане нестабилен. Очакваният резултат от това ще бъде, че на правителствата ще им бъде по-трудно да трупат дълг, който не могат да върнат.

Но възможните бъдещи реформи не могат да променят настоящето. Гръцкият дълг е настабилен. Порасналите преговарящи трябва да се примирят с две истини: че голямото отписване на дълг е неизбежно, и че по-нататъшното наказване на Гърция няма да вкара еврозоната в правия път на финансовата дисциплина. Затова от съществено значение е провеждането на системна реформа.

*Адеър Търнър е бивш председател на Регулаторния пазарен орган на Обединеното кралство и бивш член на Комисията по финансова политика. Понастоящем е председател на Института за ново икономичско мислене.

Зелени изстрели в Зелената икономика

Ахим Щайнер*

Само за две години идеята за „Зелена икономика” и нейната връзка с устойчивото развитие и изкореняването на бедността, се превърна от просто интересна в една от двете най-важни теми на предстоящата Конференция на ООН за устойчивото развитие, или Рио+20.

Много хора все още се чудят дали Зелената икономика не е просто привлекателен жаргон или е наистина нов подход за намаляване на изпусканите в атмосферата вредни газове, за ефективно използване на ресурсите и устойчиво развиващ се двадесет и първи век. Не е ли това фундаментален отказ от моделите за развитие от миналото, защитавани публично от всички посоки, или са просто поредният случай на новите природозащитни дрехи на царя?

Вероятно отговорът може да бъде намерен в някои от забележителните постижения в електроенергиния сектор по света. Много хора например се подиграват с идеята, като казват че соларната енергия не може да бъде нещо повече от пазарна ниша за ентусиасти или скъпоструваща алтернатива, напълно излишна от гледна точка на опазването на околната среда. През 2002, един частен инвестиционен фонд изчисли, че годишно могат да се изграждат фотоволтаични централи с мощност не повече от 1,5 гигавата (ГВ) до 2010 година. Всъщност само през 2010 бяха изградени централи с мощност 17,5 ГВ, което е над 130% повече спрямо 2009. А прогнозата за тази година е за ускоряване на изграждането на фотоволтаици до около 20,5 ГВ, правейки световното производство на енергия от фотоволтаици приблизително 50 ГВ, което е равно на произведената енергия от 15 ядрени реактора.

И това не се случва само в развити икономики като Германия, Испания и Съединените щати, но и в страни като Бангладеш, Бразилия, Китай, Мексико и Мароко. Нещо повече, според изчисления направени от IMS Market Research, повече от 30 страни ще станат част от разрастващата се соларна революция до 2015 година.

Нищо не е оставено на случайността. Накои страни планират отдавна да се включат в енергийния сегмент на Зелената икономика и са започнали прокарването на необходимите публични политики и инициативи. Създава се значителен производствен капацитет, който да намали разходите наполовина през следващите две години. Всъщност цените на фотоволтаичните панели паданаха наполовина още през тази година.

Строежът на ядрена централа може да отнеме 10-15 години, въглищната централа отнема 5 години. Строежа на средна по големина соларна централа от 5-10 МВ отнема само около три месеца от планирането до завършването й. С усъвършенстването на умните електропреносни мрежи и с влизането на свободния пазар, соларните панели ще могат да осигурят бърза за построяване и въвеждане в експлоатация алтернатива.

Международната агенция за енергия (МАЕ) е изчислила, че за осигуряването на пълен достъп до електрическа енергия до 2030 година, ще бъдат нужни допълнителни инвестиции в размер на 33 млрд. долара годишно. Това са много пари, особено в условията на икономическа и финансова криза, която все още мъчи огромна част от света. Но новите инвестиции само във фотоволтаични централи през 2010 са били приблизително от порядъка на 89 млрд. долара. Многомилиардните доларови инвестиции също така се вливат в нови ветропаркове, геотермални централи и в множество други технологии за производство на енергия от възобновяеми енергийни източници.

Зелените изстрели в Зелената икономика се насочват към целия енергиен сектор, провокирани от тревогите за климатичните промени, замърсяването на въздуха и енергийната сигурност и най-вече от желанието да се създаде нов вид конкурентна, създаваща работни места индустрия. Те също така могат да бъдат отправени към разрастващата се рециклираща индустрия в Южна Корея или да подпомогнат Индонезия в нейното социално и икономическо планиране, за да опазят горите си. Предизвикателството пред Рио+20 е постигането на съгласие по бъдещите политики, които могат да бъдат разгърнати частично или изцяло, за ускоряване на прилагането на предложените по-горе мерки и инициативи.

На предстоящия Управителен съвет на Програмата на ООН за околната среда/Световния форум на министрите на околната среда в Найроби, Кения, ние ще предложим своя голям принос към този дебат, с представянето на доклада „Преход към Зелена икономика”. Докладът показва как отделянето на 2% от световния БВП за инвестиции в Зелената икономика би могъл да донесе икономически растеж  и позитивни социални последици и в същото време да намалява човешкото влияние върху климата до поносими граници.

Особено важно е намаляването на влиянието в десет сектора – от земеделския, риболовния и дърводобивния до транспорта и строителството – което се отнася както за развиващите се така и за развитите страни. И важи също така както за държавно регулираните, така и за свободните пазарни икономики.

Винаги ще се намерят хоря, които ще се отнасят скептично към Зелената икономика и ще се опитват да пречат на този толкова значим преход. Затова е време да сложим числата на масата и да покажем, че развитието на соларната енергия опровергава скептицизма им.

*Ахим Щайнер е Зам.-генерален секретар на ООН и Изпълнителен директор на Програмата на ООН за околната среда