Трезв поглед върху крехката глобална икономика

Майкъл Спенс*

Глобалната икономика се движи по утъпканите коловози на слабия растеж, вкарана там от неспособността или нежеланието на политиците да преодолеят основните пречки на глобално ниво. Всъщност, дори настоящите анемични нива на растеж са по-скоро неустойчиви. Въпросът е дали една трезва оценка на пречките пред икономическото представяне по света ще подтикне политиците да действат.

От 2008 реалният (инфлационно изгладен) натрупан растеж в развитите икономики възлиза на едва на 5-6%. Макар БВП на Китай да нарасна с около 70%, правейки я по този начин страната с най-голям принос за глобалния растеж, това се дължеше в значителна степен на дългово подклажданите инвестиции. И всъщност когато тези стимули секнат, влиянието на недостатъчното търсене в напредналите страни върху китайския растеж ще става все по-видимо.

Растежът е подкопаван от всички посоки. Нараства задлъжнялостта, като вече достига 57 трлн. долара в световен мащаб, откакто започна глобалната финансова криза. И тази задлъжнялост – в по-голямата си част резултат от монетарната експанзия в повечето напреднали икономики по света – не постигна желаните цели за дългосрочно стимулиране на съвкупното търсене. Въпреки всичко възприетата монетарна политика може, в най-добрия случай, просто да купи време за по-траен източник за повишаване на търсенето.

Нещо повече, продължителният период на ниски лихви тласна нагоре цените на активите, карайки ги да се извисят над икономическото представяне. Но докато лихвите е вероятно да си останат ниски, влиянието им върху цените на активите навярно няма да продължи. В резултат на това възвращаемостта от активите е възможно да падне в сравнение с близкото минало, при положение че има всеобщо убеждение, че цените се намират в условия на балон, което означава вероятна корекция надолу. Какъвто и положителен ефект на богатството да има върху потреблението и задлъжнялостта, не може да се очаква той да продължи дълго.

Светът освен това е изправен пред сериозен инвестиционен проблем, който ниската цена на капиталите не може да реши по никакъв начин. Инвестициите в публичния сектор днес са под равнищата нужни за силен и устойчив растеж, на което се дължи и недостатъчния принос към съвкупното търсене и повишаване на производителността.

Най-вероятното обяснение за този дефицит на публични инвестиции е фискалното ограничение. И всъщност дълговите и нефинансираните недългови пасиви все повече натежават върху счетоводството на публичния сектор и пенсионните фондове, подкопавайки основите на гъвкавия, устойчив растеж.

Но ако най-добрият начин да се намали държавната свръхзадлъжнялост е да се постигне по-висок номинален растеж на БВП (комбинация от реален растеж и инфлация), орязването на инвестициите – ключова съставка в прорастежната стратегия – не е подходящ подход. Напротив, бюджетните правила трябва да отделят за публични инвестиции, като по този начин улесняват характерния отговор на фискалната консолидация.

Нарасналите инвестиции в публичния сектор биха помогнали за стимулирането на частните инвестиции, които също са силно намалели. В Съединените щати инвестициите едва достигат предкризисните си нива, макар че БВП нарасна с 10%. А Съединените щати не са единствените. Несъмнено недостатъчното съвкупно търсене изигра своята роля чрез намаляването на стимулите за разширяване на производствения капацитет. В някои икономики структурната закостенялост нанесе много вреди на инвестиционните стимули и възвращаемостта. По същия начин регулаторната непрозрачност – и още повече несигурността за посоката на икономическите политики – отблъсна инвестициите. А познатите типове акционерски активизъм се съсредоточи в бързите печалби в някои от фирмите.

Има също така и проблем с посредничеството. Големи обеми спестявания на конгломерати в държавни облигации, пенсионни фондове и застрахователни компании могат да бъдат използвани, например, за посрещане на огромните нужди на възникващите икономики за инфраструктура и урбанизация. Но каналите за такива инвестиции – които трябва да извървят дълъг път докато се стигне до повишаване на растежа – са запушени.

В същото време технологичните и пазарните сили допринесоха много за поляризирането на работни места, като средната класа постепенно се свива. Автоматизацията, например, както изглежда доведе до неочаквано бързо намаление на рутинни дейности за белите и сините якички. Това доведе до намаляване на средните доходи и до увеличение на подоходното неравенство, като и двете доведоха до свиване на компонента на частното потребление в съвкупното търсене.

Дори единственият фактор, който доведе до ефективно нарастване на разполагаемия доход и повишаване на търсенето – резкия спад на цените на суровините, особено на фосилните горива – е в основата си проблематичен. Всъщност за страните износителки на суровини, падането на цените е генератор на фискални и икономически насрещни ветрове с променлива интензивност.

Инфлацията – или нейната липса – е предпоставка за нови предизвикателства. Ръстът на цените е далеч под поставените цели и се забавя в много страни. Ако тази тенденция се превърне в напълно оформена дефлация, съчетана с неконтролируемо нарастване на лихвите, рискът за растежа ще бъде сериозен. Дори много ниската инфлация затруднява способностите на страните да се справят със свръхзадлъжнялостта. А и има много слаби сигнали за инфлационен натиск, дори в Съединените щати, които са в условията на почти „пълна” заетост. При наличието на подобен голям дефицит на търсенето и намаляване на производителността, няма да бъде изненадващо за никой, че дори тези извънредно щедри монетарни условия не доведоха до повишаване на инфлацията.

Понеже има много малко възможности за борба с дефлацията, страните прибягват до конкурентно обезценяване. Но това не е ефективна стратегия за овладяване на по-голям дял от търговията и глобалното търсене, ако всички я практикуват. А практикуването на валутна конкуренция не решава проблема със съвкупното търсене.

Ако глобалната икономика остане в настоящата траектория на развитие, а именно в период на силно колебание дестабилизиращо някои от възникващите икономики, това ще подкопае усилията за развитие по целия свят. Именно поради тази причина политиците трябва да действат сега.

Трябва да е пределно ясно, а и правителствата трябва да разберат, че централните банки, независимо дали служат добре на своите икономики, не могат да действат сами. Нужни са допълнителни реформи за управление и подобряване на посредническите канали за монетарната политика и за избягване на неблагоприятните ефекти. В няколко страни – като Франция, Италия и Испания – също са нужни реформи пригодени за увеличаване на структурната гъвкавост.

Освен това, препятствията пред по-големите и по-резултатни публични и частни инвестиции трябва да бъдат премахнати. А правителствата трябва да вземат мерки за преразпределение на дохода, за подобряване на предлаганите базисни услуги и за подготвяне на работната сила за настъпващите промени в икономическата структура.

Генерирането на политическа воля за свършване на поне малка част от задачите няма да е никак лесно. Но един трезв поглед върху крехкото състояние – с необещаваща траектория – на глобалната икономика ще помогне, както някои се надяват, на политиците да направят необходимото.

*Майкъл Спенс е носител на Нобелова награда за икономика, професор по икономика в Нюйоркския университет, изтъкнат гост-член на Съвета за външни отношения, старши сътрудник в „Институт Хувър” към Станфордския университет и председател на Съвета за нови модели за растеж към Глобалния дневен ред на Световния икономически форум. Бил е и председател на независимата комисия за растеж и развитие, международен орган, който между 2006 и 2010 анализира възможностите за глобален икономически растеж.

Структура срещу инфраструктура

Георги Киряков

Ако приемем, че държавата е структурна цялост, обединяваща в себе си територията и хората, които я населяват, организирани и управлявани според някакви принципи, гарантиращи освен базисното оцеляване и благополучието и успеха на тази общност, то цялата останала обществена и териториална архитектура, или основата върху която съграждаме едно държавно образувание, можем да наречем инфраструктура.

Инфраструктурата като сбор от елементите на структурата, включва транспортната инфрастуктура, производствената инфрастуктура, социалната инфраструктура, военната инфраструктура и информационната инфрастуктура. И управлението на всяка държава има за свое основно задължение освен да изгражда отделните елементи на структурата, а именно инфраструктурата, но и да ги поддържа и надгражда по начин гарантиращ постоянното подобряване на стандарта на живот.

Тази концепция е в основата на изграждането на единна Европа, разрушена по време на Втората световна война. Тази концепция беше възприета и от новоприетите държави след края на Студената война. В нея няма принуда, няма желание за реванш, няма излишен национален патос.

Къде сме ние, българите, в тази система на взаимоотношения и придържаме ли се към принципите залегнали в идеята за създаването на единно европейско пространство, в което всички граждани да се чувстват спокойни за своето бъдеще и за бъдещето на своите наследници, и да се радват на създаваното от тях богатство?

По отношение на транспортната инфраструктура след дългите години на лоша поддръжка и в следствие на това силна амортизация, едва напоследък започна частично възстановяване на основните транспортни инфраструктурни артерии, което обаче все още не е достатъчно нито за привличане на чужди инвестиции в производство, нито може да мотивира средния и малкия български бизнес да засилят предприемаческите си усилия, понеже лошото състоянието на инфраструктурата извън основната е в отчайващо състояние, което оскъпява значително производството на единица продукт, а при недостатъчния мащаб на средния и малък бизнес всеки допълнителен разход може да се окаже фатален.

Затова усилията на държавата, под формата на финансови средства извлечени от данъкоплатците, каквито са и средните и малки предприятия, трябва да бъдат съсредоточени в подобряването освен на пътната и отчасти железопътна инфраструктура, и на други транспортни съоръжения, мостове, канали, тунели, пристанища, по-малки летища. Да не говорим, че като процент от цялата пътна инфраструктура досега рехабилитираната е нищожно малка, а второкласната и третокласната на места е напълно неизползваема и е основен фактор при отказа от предприемане на бизнес начинания от всякакъв мащаб.

По отношение на производствената инфраструктура отново имаме значителни щети и силна амортизация в годините след 1989-та. И макар че отново виждаме съживяване в този отрасъл, благодарение на големи чуждестранни инвеститори, то все още не е достатъчно, за да бъде компенсирано изоставането в предходните десетилетия, а пък и съвременните икономически модели задават нов инвестиционен ритъм и нов подход към производствената инфрастуктура фокусиращ се върху уплътняването на използваемостта на производствения капацитет при т.нар. споделена икономика.

Най-трудни за преодоляване през годините на демократични промени се оказаха проблемите на социалната инфраструктура. Въпреки желанието за радикални реформи от страна на изграждащото се гражданско общество реформаторският импулс на цяла поредица правителства се оказа твърде слаб или изобщо липсваше, което и е основна причина в тези сектори на обществения ни живот да станем свидетели на най-големите управленски провали. Дали заради липсата на пари, дали заради разрасналата се до унищожителни размери корупция, дали заради лошата управленска подготовка на политическия и админстративния елит на страната или заради първичното желание първо да се проведе пълномащабна, но със силен корупционен привкус, приватизация на национални активи, социалната инфраструктура беше почти унищожена и сега се налага да се изгражда почти от нула.

За военната инфраструктура едва ли е нужно да се споменава до какво състояние беше докарана. Стигна се дотам, макар и членове на евроатлантическата общност, да търсим възможности за защита на територията ни от други държави. С едва няколко функциониращи бойни самолета, с един летящ хеликоптер, с две бойни фрегати, с маломерна професионална, но зле подготвена армия, със закрити десетки военни поделения и занемарена като цяло военна инфраструктура, може да се каже че сме на дъното на способностите си за държавна защита, а допускането на чужда военна техника и чужди военни специалисти на наша територия, макар и контролирани от българската армия, си е като да пуснеш вълк да охранява стадото ни с овце. При съвременните военни предизвикателства свързани с нарастващите заплахи от тероризъм и все по-разхлабващите се коалиционни връзки, да разчиташ друг да се грижи за националната отбрана е меко казано вредно.

Само информационната инфраструктира засега може да бъде определена като развита на световно ниво. Но това е заради факта, че информационните технологии в световен мащаб се развиха бурно едва през последните две десетилетия и ние се оказахме с равни възможности с останалия свят. Възползването от този шанс е едно малкото добри неща сътворени у нас, но не благодарение на държавата, а на предприемаческата инициативност и активност, и слабите, поради непознаване на материята, админстративни регулации.

Изводите се натрапват от само себе си. Имаме зле функционираща държава, спъваща развитието на средния и малкия бизнес, с прокорупционен импулс на всяко административно и политическо ниво и без значение на партийното оцветяване. Имаме унищожена и невъзстрановена инфраструктура. Имаме слаб администратвен капацитет за поддържане на базисни условия за развитие на бизнес и изобщо за поддържане на стандарт на живот. Имаме разнебитена държавна структура и отчайващи перспективи като нация.

Суровинното влакче на ужасите

Кармен Райнхарт*

Глобалният суровинен суперцикъл е съвсем нов феномен. Макар че детайлите се променят, основните суровинни износители се влияят от него, а икономическите резултати следват познатите примери. Но елементът на предвидимост при разгръщането на цикъла с цените на суровините, също като при движението на влакче на ужасите, не предизвиква сам въртенето си и преобръща всичко в стомаха ти.

От началото на 18-ти век, сме били свидетели на седем или осем резки колебания на не-петролните цени на суровините, в сравнение с цените на манифактурните стоки. (Точният брой зависи от това как са били определяни върховете и спадовете.) Резките движения обикновено продължават 7-8 години, въпреки че едно от тях започнало през 1933 обхваща почти две десетилетия. Това изключение се появява за пръв път през Втората световна война и после през поствоенното възстановяване на Европа и Япония, както и по време на бързия икономически растеж в Съединените щати. Последното рязко движение, започнало през 2004 и завършило през 2011, потвърждава наблюденията.

Резките движения в цените на суровините – с пикове и спадове от повече от 30% - имат същата средна продължителност или около седем години. Настоящото движение е в своята четвърта година, като не-петролните цени на суровините (в сравнение с цените на стоките за износ) досега са паднали с около 25%.

Резките колебания в цените на суровините обикновено се свързват с повишаващите се доходи, по-силните фискални позиции, подценените валути, падане на разходите за кредитиране и капиталовите потоци. По време на спад тези тенденции се преобръщат. Всъщност откакто започна настоящия рязък спад преди четири години, икономическата активност за много от износителите на суровини забележимо се забави. Техните валути се хлъзнаха надолу след почти десетилетие на сравнителна стабилност, лихвените спредове се разшириха, а капиталовите потоци пресъхнаха.

Точно колко болезнени ще бъдат спадовете зависи основно от това как правителствата и отделните хора ще се държат по време на периода на благоденствие. Ако те възприемат търговските си успехи като постоянни – гледна точка отчитаща само движение на цените нагоре – увеличението на потреблението и инвестициите ще изпреварят увеличението на доходите, а публичните и частните задължения ще нараснат. Рискът е, че когато влакчето на ужасите стигне до долу, дълговата криза ще изкара от релсите пазарите.

И, всъщност, по време на спад в цените на суровините, банковата, валутната и държавната дългова криза се разрастват, а избягването на кризата става цел номер едно на политиците, както разкри последният доклад на МВФ за „Перспективите пред световната икономика”. Не е катастрофално, че последният срив в цените на суровините, започнал от края на 1970-те до 1992, съвпада с продължилата повече от десетилетие държавна дългова криза в развиващия се свят.

Разбира се, това не е обикновен спад. Точно обратното, това е най-тежкият срив на цените на суровини според данните, изразяващ се в амплитуда от 40% от върха до дъното. Дори става нещо по-нетипично, сривът причинява три вълни на ценови спад, прекъсван от 1-2-годишна почивка. Първата вълна беше свързана с усилията на Федералния резерв на Съединените щати да постави инфлацията под контрол през есента на 1979, което доведе до рязък скок на международните лихви, предизвикал дълбока рецесия в Съединените щати и не само. Втората вълна, започнала през 1985, доведе до свръх предлагане, като много от износителите на суровини едновременно започнаха да търсят твърда валута, често в средата на икономическите кризи. Третата вълна, от 1989 до 1992, беше предизвикана от разпада на Съветския съюз, което причини колапс в производителността.

Днес въпросът е дали падането на валутата ще последва подобна траектория, имайки предвид скорошния срив, бързо пробил път за нов спад. Отговорът лежи преди всичко (но не и единствено) в Китай.

Ако китайското икономическо забавяне продължи – причинено от инвестиционния бум и поддържано от надвисналата дългова криза – спадът в търсенето на суровини може би ще продължи, като нито една друга икономика не е в състояние да се справи със застоя в търсенето. Икономическата експанзия на Съединените щати  изглежда скоро ще се забави, когато Фед вдигне основната лихва. А европейското възстановяване вероятно ще бъде умерено и то заради вътрешните услуги.

Освен това, при настоящия суровинен цикъл, цените спадат по обичайния начин запазвайки тенденцията. В края на бума много износители на суровини вече бяха започнали своите инвестиционни проекти за разширяване на пазарния си дял. Като тези инвестиции ще донесат полза, понеже увеличеното предлагане ще продължи да натиска цените надолу. А много правителства на страни с бързо развиващи се икономики разбираемо не желаещи да трупат големи и постоянни дефицити по текущите сметки ще бъдат принудени да се справят с по-ниските експортни цени като увеличат обема на износа, дори и това да предизвика нов спад на цените.

Возенето в това влакче на ужасите с цените на суровините вероятно още не е приключило. Докато не разберем със сигурност какво ще се случи, ще бъде по-благоразумно да се приготвим за следващото пропадане и да направим каквото можем, за да избегнем катастрофата.

*Кармен Райнхарт е професор по международна финансова система в Harvard University's Kennedy School of Government.

Интернет финансиране или интернет зарибяване?

Робърт Шилър*

Ако някой търси перфектният пример защо е толкова трудно да накараш пазарите да работят добре, не трябва да търси по-далеч от това да погледне спънките и споровете съпътстващи набирането на финансиране през интернет в Съединените щати. След повече от три годишни обсъждания, Комисията по ценните книжа и фондовите борси миналия месец определи окончателните правила, по които ще се осъществява набирането на средства през интернет и все пак новата регулаторна рамка все още е далеч от необходимото за подкрепата на такъв вид финансиране по целия свят.

Действителното набиране на финансиране през интернет, или безпристрастно интернет финансиране, се отнася до дейностите на онлайн платформи, които продават пряко дялове на стартъп компании на голям брой малки инвеститори, прескачайки традиционния рисков капитал или инвестиционното банкиране. Концепцията е същата като при онлайн аукционите. Но, за разлика от възможността хората да предлагат своята продукция на целия свят, финансирането през интернет е предназначено за бързо набиране на средства, от онези, които разбират бизнеса, който банкерите може и да не разбират. Това определено звучи вълнуващо.

Регулаторите извън Съединените щати често са по-благосклонни и някои платформи за интернет финансиране вече работят. Например Symbid в Холандия и Crouwdcube в Обединеното кралство са основани през 2011. Но финансирането през интернет все още не е ключов фактор за световните пазари. И това няма как да се промени без подходящи – и иновативни – финансови регулации.

Има концептуални ограничения пред разбирането на проблема, че властите трябва да наложат регулации върху този род финансиране, заради неуспеха на преобладаващите икономически модели да преодолеят манипулативните и непочтени действия дължащи се на човешката природа. Икономистите обикновено описват рационалната природа на човека, честната му страна, но пренебрагват нейното двуличие. По този начин те подценяват някои от рисковете на набирането на финанси през интернет.

Рисковете лежат не толкова в откровената измама – големи лъжи, за които можеш да влезнеш в затвора – а в по-изтънчените форми на измамата. Напълно е възможна откровена измама, чрез промоции насочващи наивните любители към измамните им бизнес планове или разкривайки им ги неохотно, или само отчасти.

Това се случва не защото хората са напълно нечестни. Дори напротив, те обикновено се гордеят със своята почтеност. Това е така, понеже тяхната почтеност си има малките недостатъци тук и там – но като цяло не толкова малки.

В съвместната ни книга с Джордж Акерлоф „Зарибявка за глупаци: икономика на манипулацията и измамата”, разкриваме как безскрупулното поведение влияе съществено на икономическата теория. Икономическото равновесие трябва да бъде смятано, преди всичко, за зарибяващо равновесие, при което кратковременното индивидуално мошеничество може да се превърне в нещо от систематична важност, когато се упражнява от бизнес организации поставени под засилен конкурентен натиск. Да, конкуренцията възнаграждава мотивираните и работещите здраво. Но също така тя често ги принуждава да вървят по ръба на добре прикритата измама.

Новите правила наложени от Комисията по ценните книжа и фондовите борси отнасящи се до финансирането през интернет са комплексни, понеже се опитват да разрешават заплетени проблеми. Концепцията върху която е изградено финансирането през интернет е разпръскване на информация сред милиони хора. Повечето от тях, дори най-умните, не могат да уловят следващата успешна бизнес възможност. Онези, които са способни са доста отдалечени един от друг. Икономистът Фридрих Хайек го е описал доста добре през 1945:

„Отвъд всякакво съмнение е, че има масив от много важни, но неподредени знания, които е невъзможно да бъдат наречени научни в смисъла на познание за общи правила: познание за отделно обстоятелство и конкретно място. Трябва да се признае, че на практика всеки човек има някакво преимущество пред всички останали, заради притежаването на уникална информация, чиято употреба може да му е дала това преимущество, но от която може да се възползва, само ако решението зависещо от информацията е на самия човек или е взето с негово активно участие”.

Проблемът е, че гарантирането на автентичността на „уникалната информация” върви ръка за ръка с уязвимостта от измама. Именно заради това канализирането на разпръснатото познание в нов бизнес изисква регулаторна рамка, която защитава искреността и честността. За лош късмет новите правила за финансиране през интернет наложени от Комисията няма да стигнат по-далеч от сегашната си рамка.

Законодателството от 2012 натоварващо Комисията със задължението на изработи правила за платформите предлагащи финансиране през интернет определят, че нито една стартъп компания не може да ги използва за набиране на повече от 1 млн. долара на година. Това е на практика безполезно, ако сме решили да ограничим възможностите за измама. В действителност, приемайки че тази клауза е сериозна грешка, имаме нужда тя да бъде поправена с ново законодателство. Един милион долара е крайно недостатъчно, а ограничението ще се наложи и върху интернет финансирането на добри идеи.

Някои от правилата на Комисията обаче работят срещу измамите. Особено това, при което платформите за финансиране през интернет трябва да осигурят комуникационни канали „чрез които инвеститорите могат да комуникират един с друг и с представители на търсещите финансиране относно намеренията им”.

Това е добро правило, основа за цялостната идея за финанасиране през интернет. Но Комисията може да направи повече от това да декларира убедеността си в „нецензурираното и прозрачно обсъждане на въпроса”. То би предполагало, че платформите за посредническо спонсориране трябва да инсталират системи за проследяване, за да се защитят от намеса и от фалшиви купувачи правещи измислени коментари.

Комисията и другите регулатори трябва да предприемат и още стъпки. Те трябва да притиснат посредниците да създадат платформа, която обобщава написаните коментари и прави оценка на реномето. Всъщност защо да няма платени коментатори, които акумулират „лайкове” или чиито коментари по темите да оценяват дали предприемаческите инициативи биха били успешни?

За финансовата система като цяло успехът зависи преди всичко от доверието и вярата, всяко едно от което, както подозрението и страхът, е силно заразно. Именно заради това, ако искаме набирането на финансиране през интернет платформи да достигне своя глобален потенциал, възможността за зарибяване трябва да бъде пресечена от самото начало. Регулаторите трябва да въведат работещите правила (и ще бъде добре да побързат).

*Робърт Шилър е носител на Нобелова награда за икономика за 2013 година. Професор е по икономика в Йейлския университет и е съавтор на индекса на американските цени на имоти „Кейс-Шилър”.

Новият залез на Запада

Робърт Скиделски*

Терористичното клане в Париж е още едно остро напомняне за буреносните облаци надвиснали над 21-ви век и мъждукащата вече надежда за Европа и Запада, която падането на комунизма ни даде. Имайки предвид опасностите изникващи в наши дни, си струва да обмислим с какво сме ги предизвикали.

Макар пророчеството да се оказа измамно, една изходна точка на съгласие трябваше да занижи очакванията. Както показа проучване на Ипсос: „Автоматичното допускане на по-добро бъдеще за следващото поколение на Запад се изпари”.

През 1918 Освалд Шпенглер публикува книгата си „Залезът на Запада”. Днес думата „залез” е табу. Нашите политици я замениха с по-предпочитаната „предизвикателства”, а икономистите ни говорят за „траен застой”. Езикът се променя, но вярата, че Западната цивилизация живее с време на кредит (и пари на кредит) си е все същата.

Защо трябва да е така? Конвенционалната истина смята това просто за реакция на влошаващият се стандарт на живот. Но все по-налагаща се причина, която упорито се просмука в общественото съзнание, е, че Западът се провали, следвайки разпада на Съветския съюз, в опита си да установи сигурна международна среда за обезсмъртяване на своите ценности и начин на живот.

Най-показателният пример за този провал е изригването на ислямския тероризъм. Сам по себе си тероризмът едва ли е екзистенциална заплаха. Катастрофалното е разпадът на държавните структури в много страни, от които терористите идват. В ислямския свят живеят 1,6 млрд. души или 23% от световното население. Преди стотици години това е бил един от най-мирните региони, днес той е един от най-размирните. Това не е „пренебрежимата” неприятност, която Франсис Фукуяма си представяше в своя манифест „Краят на историята” от 1989. През огромният поток бежанци, безредието в Близкия изток удари сърцето на Европа.

Това движение на хора не може да се нарече „сблъсъкът на цивилизациите”, предвиден от Самюел Хънтингтън. По-тривиалната истина е, че няма стабилни наследници на покойните Отоманска, Британска и Френска империи, призвани да опазват мира в Ислямския свят. Това е предимно, макар не напълно, грешка на европейските колониалисти, които, в предсмъртните си гърчове, създадоха изкуствени държави, назрели за разпад.

Американският им наследник едва ли ще свърши по-добре. Наскоро гледах филма „Войната на Чарли Уилсън”, който разказва за това как Съединените щати въоръжават Муджахидините за битката им срещу Съветите в Афганистан. В края на филма, когато някогашните клиенти се превръщат в талибани, Уилсън, американски политик, който им носи парите, казва следното: „Спечелихме голяма победа, но в края на краищата загубихме”.

Тази „загуба” е свързващата нишка минаваща през американската военна намеса от Виетнамската война насам. Американското военно разгръщане, дали директно или чрез въоръжаване на опозиционни групи, разби местните управленски структури и като следствие от това страните потънаха в хаос.

Малко вероятно е политиката на Съединените щати да отразява влиянието на някакъв идеален възглед за света, в който го спасява от диктаторите и в същото време създава демокрации. По-скоро вярата в идеалния изход е необходим мит за прикриване на неохотата за постоянно използване на сила, но достатъчно интелигентен за постигане на желания резултат.

Колкото повече военна техника притежават свръхсилите, толкова повече отслабва волята за използването й, с което отслабва и ефективната й сила. И след време тя спира да всява страх и да сдържа.

Именно заради това Робърт Кейгън изказва неоконсервативния възглед през 2003, че „Американците са от Марс, а европейците са от Венера”, предлагащ подвеждащ изход. Вярно е, че ЕС поема по по-пацифистки път на развитие от Съединените щати. Това е слабото място на полудържавните образувания, с почти неохранявани граници, където хуманитарната реторика маскира липсата на характер. Но американското разпиляно, непостоянно и предимно неефективно военно разгръщане на сили е твърде далеч от „марсианския” характер.

Залезът на Запада е съпоставим с възхода на Изтока, особено на Китай. (Трудно е да се каже дали Русия е във възход или в упадък, но каквото и да е, то е обезпокоително). Приспособяването на възхождащите сили към разлагаща се международна система рядко е по мирен път. Може би върховното западно и китайско държавническо изкуство ще предотврати голяма война, но гледайки историята, това би бил по-скоро бонус.

Нарастващата крехкост на международния политически ред отслабва глобалните икономически перспективи. Свидетели сме на най-слабото възстановяване от най-големия икономически спад в историята. Причините за това са комплексни, но част от обяснението трябва да се търси в слабото съживяване на международната търговия. В миналото търговската експанзия беше основният двигател на растежа в света. Но тя сега изостава зад възстановяването на производителността (което от своя страна е умерено), понеже типът глобален политически ред, гостоприемен към глобализацията, изчезва.

Един от симптомите за това е неуспехът да бъдат приключени 14-годишните търговски преговори от Доха. Търговските и монетарни споразумения все още действат, но те все повече приемат формата на регионални и двустранни сделки, а не на многостранни споразумения, което обслужва едни по-широки геополитически цели. Воденото от Съединените щати Транстихоокеанско партньорство (ТТП) например, е насочено срещу Китай, а новият китайски Път на коприната е реакция на изключването на страната от подписаното от 12 страни ТТП.

Може би тези регионални сделки ще бъдат стъпка към по-разширена свободна търговия. Но се съмнявам в това. Един свят разделен на политически блокове ще стане и свят на търговски блокове, поддържан от протекционизъм и валутни манипулации.

И все пак, във време когато търговските отношения стават все по-политизирани, нашите лидери продължават да ни убеждават в нуждата да се справим с „предизвикателствата на глобализацията” и в незначителността на проблема с намаляването на разходите чрез автоматизация. В двата случая политиците се опитват да наложат адаптацията върху непреклонното население, което жадува за сигурност. Тази стратегия не просто води до отчаяние, тя е илюзорна, затова изглежда очевидно, че ако искаме планетата да остане обитаема, надпреварата за икономически растеж трябва да се превърне в надпревара за качество на живот.

Накратко, ние сме далеч от целта си да развием надежден сбор от правила и политики, които да ни водят към едно по-сигурно бъдеще. Затова не бива да ни учудва фактът, че населението на Запад гледа към бъдещето с лошо предчувствие.

*Робърт Скиделски е почетен професор по политическа икономия в Университета на Уоруик и член на Британската академия по история и икономика. Член е също така и на британската Камара на лордовете. Автор е на тритомната биография на Джон Мейнард Кейнс. Робърт Скиделски започва политическата си кариера в Лейбъристката партия, след това става говорител на Консервативната партия по финансовите въпроси и е изключен от там след като открито се противопоставя на намесата на НАТО в Косово през 1999 година.

Триъгълникът на отчаянието в Централна Америка

Кевин Касас-Замора*

През последните пет години повече от 100 хил. деца мигранти без придружители от Гватемала, Хондурас и Салвадор бяха заловени на южната граница на Съединените щати. Те са особено отчайваща група от приблизително трите милиона мигранти от т.нар. Северен триъгълник на Централна Америка, които са достигнали до Съединените щати през последните две десетилетия.

Корените на този „изход” са сложен сплит от структурни проблеми. Слабите, фискално затруднени правителства, ендемичната корупция, кретащата икономика и високите нива на престъпност направиха от тези три малки страни трудни за живеене места. И промяната на тези обстоятелства навярно ще изисква помощта на Съединените щати. Ако затрудненията в Северния триъгълник не бъдат разрешени чрез чуждестранна помощ, те едва ли ще бъдат преодолени.

Слабостта на регионалните правителства е ключов проблем. Северният триъгълник е с едни от най-ниските данъчни тежести в света, под 16% от БВП, което силно ограничава възможностите на правителствата да смекчат влиянието на високите нива на бедност и неравенство в техните страни.

Тази фискална слабост е съпроводена с ендемична корупция, особено в Гватемала и Хондурас. Сравнено с размера на икономиката, скорошната измама разкрита в системата за социална сигурност в Хондурас бледнее пред огромния корупционен скандал в бразилската държавна петролна компания Петробрас. Навсякъде в Северния триъгълник политическата намеса в съдебния процес и регулаторните органи е пълна.

Освен това слабите държави се затрудняват да поддържат ефективен контрол върху своите територии, главно заради криминалните синдикати. Няма никакво съмнение, че най-неотложните проблеми, пред които е изправен този регион е изключително високото ниво на престъпността. През 2014 Хондурас регистрира повече убийства от всички 28 страни членки на ЕС взети заедно. Необузданото насилие може да се припише почти изцяло на организираната престъпност, особено на трафикантите на дрога. Почти 90% от кокаина предназначен за Съединените щати преминава през Централна Америка.

Мнозинството живеещи в Северния триъгълник правят това по икономически причини. Въпреки усилията и на трите страни да отворят своите икономики, доходът на глава от населението в тях през последните десетилетия в най-добрия случай е посредствен, оставяйки мнозинството от населението тънещо в мизерия или икономически уязвимо. Само паричните преводи от мигрантите успяват да задържат тези икономики над водата, като те съставляват 10% от БВП на Гватемала и почти 17% от БВП на Салвадор. Тук водач е Хондурас, в който се вливат мигрантски пари представляващи 18% от икономиката на страната.

За разрешаването на проблемите на региона ще е нужна подкрепа в няколко направления. През ноември Съединените щати представиха Алианса за просперитет в Северния триъгълник, една инициатива призвана да създаде „икономически интегрирана Централна Америка...със здрави демократични институции, където гражданите се чувстват сигурни и могат да градят живота си в мир и стабилност”. Проектът е навременен и добре замислен, включващ в себе си дългосрочен подход, който ще бъде основополагащ при провеждането на структурни реформи и, както се надяват някои, ще намали мигрантските потоци. Конгресът на Съединените щати трябва да одобри бързо нужното финансиране.

Междувременно международната общност трябва да подкрепи усилията на Международната комисия срещу безнаказаността в Гватемала към ООН. Преди още Комисията да е започнала да играе ключова роля в разследването по обвиненията в корупция срещу президента Ото Перез-Молина (отстранен заради това), тя доказа своята значимост. Опитът й прокара пътя към изграждането и задействането на подобни комисии в други страни, най-вече в Хондурас.

Най-важната подкрепа, която международната общност може да предостави на Северния триъгълник, е да продължи да тласка правителствата на страните от региона към структурни реформи. Пределно ясно е, че настоящият политически елит в региона не може да бъде подходящият партньор за постигане на резултат от тези усилия, докато от друга страна безпрецедентната народна мобилизация срещу корупцията в Гватемала и Хондурас показа, че възкръсналите от пепелта граждански общества в двете страни биха могли да бъдат важен съюзник.

Сериозността на регионалните политически лидери трябва да бъде изпитана по два критерия: готовността им да прокарат стабилна и прогресивна данъчна система, както и искреността им по отношение на въвеждането на система от проверки и баланси, и подкрепа за съдебната независимост. Без първото икономиката ще продължи да крета. Без второто всяко усилие да се пребори корупцията е обречено на провал.

Ако външните фактори, особено Съединените щати, са сериозни в намеренията си да помогнат на Северния триъгълник, те не трябва да се срамуват да изискат провеждането на тези фундаментални реформи. Централна Америка се нуждае от помощ. Но само промяната вътре в страните може да гарантира бъдеще, в което младите хора от региона ще предпочетат да градят живота си у дома.

*Кевин Касас-Замора е бивш вицепрезидент на Коста Рика и директор на Програмата Питър Д. Бел за върховенство на закона към междуамериканския диалог.

Светът на Хелмут Шмид

Франк Валтер Щайнмайер*

Германия загуби един от гигантите си миналата седмица, когато бившият канцлер Хелмут Шмид почина на достолепната възраст от 96 години. Шмид беше военен министър на страната от 1969 до 1972, финансов министър от 1972 до 1974 и федерален канцлер от 1974 до 1982. Настоящите дни може и да ни изглеждат особено бурни, но годините на управлението на Шмид бяха всичко друго, но не и спокойни.

Неговите бяха времето на Остполитик-ата и усилената дипломация, на първата глобална петролна криза, на икономическата рецесия, стагфлацията и връщането на Европа към масовата безработица. Неговото поколение се изправи срещу бича на вътрешния тероризъм и бе очевидец на революцията в Иран, на съветската инвазия в Афганистан и на възхода на Солидарност в Полша. Шмид ще бъде запомнен като безспорен прагматик, но преди всичко като талантлив управляващ в кризисни времена.

Той доказа своята отлична преценка и лидерски качества от самото начало, когато като кмет на Хамбург се изправи срещу голямото наводнение от 1962, опустошило града. Шмид препотвърди своя образ на прагматик с последователното изразяване на своя скептицизъм към големите проекти и дългосрочните визии, без да отрича дълбоката си вяра, че има морални основи зад неговите политически цели. Затова никак не е изненадващо, че Карл Попър, с неговия прагматичен и базиран на ценностите подход, беше любимият му философ.

Но има и много други неща изграждащи възгледите на Шмид за света. Като син на най-големия пристанищен град в Германия, той беше отявлен интернационалист, безкрайно любопитен какво лежи отвъд нашите граници. Като студент на Попър и носейки със себе си спомените и белезите на катастрофата от нацистките години, той искаше да проумее всички аспекти както на неговия живот, така и на силата и уязвимостта на нашето отворено общество.

Шмид разбираше, че практичният политик трябва да се захваща със събитията още докато не са се развили и да ги управлява колкото се може по-умело. Но той също така разбираше инстинктивно, че всекидневните случки се оформят от могъщи тенденции и сили: стратегическото съревнование между Изтока и Запада, разгръщащата се международна финансова система във времена на глобална взаимозависимост и последиците от деколонизацията. Той беше един от първите в Германия забелязал възхода на Китай и обърна внимание на възвръщането на водещата роля на Азия на световната сцена.

За Шмид дълбокият анализ беше необходимо условие за всяко политическо действие. Той особено ненавиждаше емоционалния подход във външната политика. Не търпеше глупаците изобщо. И неизменно действаше според собствените си убеждения.

Заедно с френския президент Валери Жискар Д’Естен, той помогна за създаването на Групата на седемте за координиране на международните икономически политики и изигра лидерската роля на първата среща на върха на Г-7 в Рамбуийе през 1975. През същата година седна на една маса с източногерманския лидер Ерих Хонекер в Хелзинки по време на подписването на „Заключителния документ” на Конференцията за сигурност и сътрудничество в Европа – голям пробив за политиката на активна дипломация и за отварянето на затворените общества на СССР и Варшавския договор.

Отношенията на Шмид с американския президент Джими Картър бяха трудни, както мнозина са отбелязвали. Все пак Шмид винаги е бил твърд защитник на близките трансатлантически връзки, които той определяше като необходими за германската сигурност и външна политика. Всъщност неговата инициатива за париране на разгръщането от страна на Съветите на ядрени ракети със среден радиус на действие СС-20, план разкрит от него в реч през 1979, беше мотивирана най-вече от притесненията за потенциално разделяне на Европа и нейният съюзник – Съединените щати.

Принципният ангажимент на Шмид с т.нар. „двустранно споразумение” с НАТО от 1979, съгласно което ядрените ракети със среден радиус на действие рано или късно ще бъдат изтеглени от Европа, раздразни много негови съпартийци. Но то е продиктувано от внимателен и трезв прочит на разгръщащия се стратегически пейзаж.

Накрая, Шмид беше истински европеец. Той живя във време на катаклизми, породени от разгръщащия се екстремистки национализъм в Германия. Той си остана скептичен към понятието за необратимия прогрес. Промяната към по-добро може да се случи само чрез практически действия, не чрез неделни проповеди.

По този начин европейската интеграция трябваше да бъде изградена чрез реални политики и институции, а не чрез укази. И така той и Жискар създадоха Европейския съвет (съставен от главите на европейските правителства), който днес играе първостепенна роля в институционалното устройство на ЕС. Те тласнаха напред идеята за монетарната интеграция, която даде плодове поколение по-късно. Та въплътиха френско-германските обвързаности в една обединена, мирна Европа, с глобално влияние, но само ако действа единно и с усещане за своята значимост.

Шмид остана ментор на германския народ за десетилетия след като напусна активната политика. Международните кризи, глобалния ред и бъдещето на Европа останаха негов основен ангажимент и той беше наясно с отговорността на своята страна при решаването и оформянето на всяка една от тях.

Мисленето му имаше здрави нормативни основи, а с проницателния си поглед върху света той възприе подход към външната политика основан на смирението и стратегическото търпение. Това е рядка комбинация от моралност и упоритост, която е неговото наследство като външнополитически мислител и практик. Ще постъпим правилно, ако запазим неговите приоритети и неговите принципи на водещо място в мисленето си, особено сега, когато него вече го няма сред нас.

*Франк Валтер Щайнмайер е външен министър на Германия.