Бежанската криза унищожава европейската мечта

Георги Киряков

Бежанската криза, разрастваща се от поне една година насам, провокира най-примитивните страсти на човешката ни природа. Тя успя да изкара на повърхността мислени за отдавна отхвърлени политически идеи и политическа риторика. Като се започне от лагерите, ограничаващи свободата на действие, мине се през намирането на удобен виновник за всички управленски неумения и недоразумения и се стигне до „осчетоводяването” на една общочовешка трагедия, между другото добре позната и съпътствала съществуването на  човешката цивилизация от хилядолетия.

Отговорността за поредния провал на човешкия разум да преодолее собствените си дефицити при управлението на съдбините на света може да се търси не само в наивната вяра, че демокрация може да се налага под дулото на оръжието, но и в нежеланието на отделните страни да изградят подходящата правна и институционална рамка за регулиране поне на този аспект на иначе хаотичния международен ред.

Едва след това можем да мислим за някаква адекватна реакция при успокояването на страховете на хора подгонени от разпада на държавността в един регион, наречен преди повече от едно столетие за удобство от британците Близък изток, в който модерната Вестфалска система на международния ред трудно намира плодородна почва за съществуване без военна намеса.

А иначе е напълно безсмислено да броим колко бежанци са преминали границите, да спорим за това какви суми отделяме от собствените си бюджети, за да гарантираме живота и здравето на изпаднали в беда човешки същества, да търсим враговете на нацията сред тях, да ги сочим с пръст като подкопаващи националния интегритет и застрашаващи националната сигурност, да ги обричаме на глад и мизерно съществуване, с аргумента, че сами себе си не сме способни да издържаме.

Малцина си позволяват в тази ситуация да виждат възможност за икономически просперитет, ако на тези хора – инженери, лекари, компютърни специалисти, строители и т.н. – се даде възможност да се отблагодарят за щедростта на приелата ги и подкрепила ги в момент на крайна нужда държава. Само една Германия, която е имала своите „тъмни” периоди, се оказа на висотата на съвременното хуманно отношение към всяко живо същество, отваряйки границите си и сърцето си за друго човешко същество, отвъд етническите, верските, расовите, културните и други разделения.

Разбира се, едва ли проблемът ще бъде решен и по другия предлаган начин – с налагане на задължителни квоти за прием на бежанци, но без съответното обезпечение и без реалната преценка дали задължената страна може да се справи с тази отговорна задача. От друга страна пък  е проява на отвратителен цинизъм приемането на задължението да се търгува срещу някакъв напълно въображаем достъп до „елитния клуб” на богатите европейски държави. Заради този начин на мислене и действие в последно време се увеличават пророческите гласове за разпада на Запада и на общия европейски проект. Това разпалва нови национализми и възражда потъналите в забрава фашистки идеологии.

В тази ситуация на мисловна и управленска безпътица е важно да бъде чут гласът на разума и да се намери компромис, даващ възможност от една страна да бъде опазен животът на бежанците, а от друга да бъде съхранено достойнството им. Държави като България, Македония, Сърбия, Унгария, Чехия и Словакия трябва да бъдат подпомогнати – в това число и финансово – в усилията си да овладеят бурните потоци от хора, търсещи спасение от ужаса на войната и верския фанатизъм. А държави като Германия, Франция, Австрия, Великобритания, Швеция и други, трябва да преодолеят политическия си егоизъм и да гарантират бъдещето на Европа като единен държавен организъм, като една общност, с общи цели и мечти. 

Ако се провалим в опитите си за справяне с бежанската криза, това може да бъде началото на края на европейската мечта.

Китай се изправя срещу пазара

Джефри Франкъл*

Скорошните икономически неволи на Китай бяха тълкувани доста едностранчиво: като неуспех за правителството да въздейства на пазара. Но тази представа подведе чуждестранните наблюдатели и те пропуснаха най-важните развития на валутните и стоковите пазари през тази година.

Разбира се, китайските власти се намесиха решително в няколко посоки. От 2004 до 2013 Китайската народна банка (КНБ) натрупа трилиони долари като резерв, като по този начин предотврати поскъпването на юана с повече отколкото, ако курсът му беше плаващ. Съвсем наскоро властите развърнаха всяка единица от финансовата артилерия, която имаха на разположение, опитвайки се да смекчат падането на борсовите цени от това лято.

Но някои важни събития, които чужденците порицаха, заради правителствената намеса, имаха точно обратен ефект. Събитие А е обезценката на юана спрямо долара от 11 август – действие провокирано от американските политици и приличащо на старата поговорка „Внимавай какво си пожелаваш”. Обезценяването – с почти 3%, както стана известно – отразяваше промяната в политиката на КНБ, която имаше за цел да даде на пазара повече възможности за влияние върху валутните курсове. По-рано КНБ позволи на стойността на юана да варира всекидневно в рамките на 2%, но без да позволи движението да се натрупва от днес за утре. Сега, курса при затварянето на борсата ще влияе на курса за следващия ден, предполагайки приспособяване към пазарните равнища.

Властите навярно не биха предприели действия, а когато са го правили не е било за оказване на нарастващ пазарен натиск за обезценяване, който би помогнал да се неутрализира забавянето на икономическия растеж. В действителност подпомагането на растежа може да е основен мотив за политическите лидери в страната, дори и КНБ да остава съсредоточена върху изпълнението на дългосрочните цели по засилването на ролята на пазара при определянето на валутните курсове.

Но двата мотива са логични: пазарните сили не биха оказали натиск надолу върху юана, ако икономическите основи на Китай не го позволяваха. Американските политици, които настояваха Китай да направи плаващ курса на своята валута може би не очакваха подобен резултат – доста неразумно, предвид това, че пазарните сили обърнаха посоката в средата на 2014 – и едва ли сега могат да обвинят Китай, че се е хванала за думите им.

Разбира се, Китай остава далеч от възприемането на плаващ валутен курс, да не говорим за напълно конвертируем, което би изисквало по-нататъшна либерализация на контрола върху презграничните финансови потоци. Уеднаквяването на вътрешните и външните пазари е далеч по-важно от плаващия валутен курс за решението на МВФ дали да включи юана в кошницата от валути използвани за определянето на стойността на резервния си актив, Специалните права на тираж. Повечето коментари по темата подценяваха важността на критерия за „свободното използване” на валутата.

Въпреки това мнозина се терзаят от мисълта, че приспособяването на валутния курс в Китай ще подпали „валутна война”, ако и другите нововъзникващи икономики също обезценят своите валути. Но въпреки това, повече от година след като икономическите основи в нововъзникващите пазари се разлюляха и засегнаха Съединените щати, приспособяването се отплати. Макар китайските действия да повлияха в някаква степен, другите обезценявания ще се случат от само себе си. Предупрежденията за конкурентното обезценяване са подвеждащи.

Събитие Б се отнася до приписването на случващото се в Китай на правителствената намеса, предизвикала надуването на борсовия балон през юни. Според общоприетата истина, властите се намесват постоянно не само в опит да стимулират пазара след срив, но също така и преди той да се случи, с повече от двойното покачване на индекса на Шанхайската стокова борса. Размахването на пръст подсказва, че китайските ръководители, особено в регулатора на стоковите пазари, могат да обвиняват само себе си за балона.

Несъмнено има доза истина в тази история. Ясно е, че необичайното вдигане на цените на активите е било подхранвано от намесата на безпрепятственото финансиране на покупки на борсата, които са легализирани през 2010-2011 и насърчавани от монетарните улеснения на КНБ от миналия ноември насам. Също както изобилието от подкрепа за бичия пазар чрез правителствените медии, например.

Но това, което много коментатори пропуснаха да отбележат е, че китайските регулатори предприеха действия в опит да потиснат ръста на цените през последните шест месеца. Те затегнаха ограниченията за печалба през януари и отново през април, когато улесниха късите продажби чрез увеличаване на количеството акции. Събитието, което най-вероятно доведе до спукването на балона беше обявяването на плановете на китайската комисия по сигурността от 12 юни да ограничи обема пари, които брокерите могат да заемат за борсова търговия.

Това е типичен вид антициклична, благоразумна макро политика, която икономистите често препоръчват. но докато напредналите икономики рядко приемат този съвет, Китай и много други развиващи се страни имат склонността да нагаждат регулациите, в това число изискванията за резервите в банките и таванът върху вътрешните заеми, и да ги правят антициклични.

Някой може и да критикува китайския регулатор заради това, че ефектът от действията му е довел до бързо увеличаване на изискванията за печалбите, или пък да го критикува заради действията довели до скорошната катастрофа. Но така или иначе, тези мерки бяха планирани, за да спрат ръста на борсовите цени, а не да се погрижат за него.

Това не е тривиално положение. Нито пък е истина, че намесата на КНБ на валутните пазари през последната година, имаща за цел да забави обезценяването на юана, е допринесла за него. Предвид тези факти е много лесно да прехвърлим вината за проблемите на Китай върху правителствената намеса.

*Джефри Франкъл е професор в Harvard University's Kennedy School of Government. Член е на Съвета на икономическите съветници по време на президентския мандат на президента Бил Клинтън.

Спекулациите с произведения на изкуството

Кенет Рогоф*

Какво ще бъде влиянието на забавянето в Китай върху разгорещеният пазар на съвременно изкуство? Това може и да изглежда като малко странен въпрос, поне докато не се вземе предвид, че за инвеститорите в нововъзникващите пазари, изкуството стана основен инструмент за улесняване на нерегламентираното движение на капитали и укриването на печалби. Тези инвеститори стават основни фактори за надуването на огромния балон на пазара на изкуство през последните години. И така, поглеждайки към нововъзникващите пазарни икономики от Русия до Бразилия, ще се спука ли балона?

Само преди пет месеца Лари Финк, председател и изпълнителен директор на „Black Rock”, най-големият фонд за управление на активи в света, каза пред публика в Сингапур, че съвременното изкуство е станало един от двата най-сигурни инвестиционни пристана в света, заедно с апартаментите в големите градове като Ню Йорк, Лондон и Ванкувър. Забравете за златото като сигурен пристан при инфлация; купувайте картини.

Това, което прави толкова изненадващо издигането на изкуството до висок инвестиционен статут от страна на Финк е, че никой от неговия калибър не се беше осмелил да го каже преди. Със сигурност не се радвам особено на това развитие. Склонен съм да се съглася с философа Питър Сингър, че количеството „мръсни” пари, харчени за скъпите произведения на модерното изкуство, е тревожно голямо.

Всички сме съгласни, че количеството им наистина е зашеметяващо. През май картината на Пабло Пикасо „Жените от Алжир”, беше продадена за 179 млн. долара по време на аукцион на „Кристис” в Ню Йорк, което е доста над 32-та милиона долара дадени за нея през 1997. Ок, това е Пикасо. Но това не е най-високата продажна цена, платена през тази година. Швейцарски колекционер, според сведенията, е платил близо 300 млн. долара на частен търг за картината на Пол Гоген от 1892 „Кога ще се омъжиш?”.

Пикасо и Гоген са покойници. Количеството на техните картини се знае и е ограничено. Въпреки това, високите цени достигнаха и до значително число от живи художници, водени от американците Джеф Куунс и Герман Герхард Рихтер, и се простират до ниските нива на хранителната верига.

За икономистите, балонът в цените на произведения на изкуството повдига много важни въпроси, но най-интересното е кой точно би платил толкова много за изящно изкуство. Отговорът е труден, понеже светът на изкуството е изключително потаен. Всъщност, изкуството е последната голяма нерегулирана инвестиционна възможност.

Много е изписано за колекциите от картини, притежавани от мениджъри на хедж фондове и от частните колекционерски фондове за изкуство (в които някои купуват дялове от портфолиото без в действителност да притежават нищо). Всъщност купувачите от нововъзникващите пазари, включително Китай, станаха основните купувачи, често правейки покупките анонимно.

Все пак в Китай нямаше ли режим на строг контрол, който забранява на гражданите да изнасят повече от 50 хил. долара на година от страната? Да, но има много други начини за прехвърляне на пари към и от Китай, в това число и по стария метод на фактуриране на по-малки или по-големи суми.

Например, за да изнесеш пари от Китай, китайският продавач може да декларира стойност на доларите далеч под това, което наистина е платил, в сътрудничество със западен износител, а разликата да бъде депозирана в задгранична банкова сметка. По този начин става извънредно трудно да се оцени нерегламентираното движение на капитали, понеже данните са непълни и понеже е трудно да се различи нерегламетираното движение на капитали от нормалната диверсификация. Както покойният икономист от Масачузетския технологичен институт Рутгер Дорнбуш обичаше да се шегува, установяването на нерегламентирано движение на капитали е подобно на старата поговорка за незрящия, пипнал слон: трудно е да се опише, но ще го познаеш, когато го видиш.

Според много изчисления нерегламентираното движение на капитали в Китай се равнява на около 300 млрд. долара годишно в последните няколко години, а през 2015 е отбелязан ръст, докато икономиката продължава да отслабва. Винаги бдителните китайски власти взимат решителни мерки срещу прането на пари, но, предвид значителните стимули от друга страна, това е като игра на котка и мишка.

Както може да се предполага, анонимните китайски купувачи на последните търгове на „Сотбис” и „Кристис” изнесоха парите си извън страната преди наддаването, а картините са мобилна инвестиция, която е доста лесно да се скрие. Изкуството дори не е необходимо да се излага където и да е: възможно е да бъдат скрити в добре отоплени и сухи помещения в Швейцария или Люксембург. Според сведенията, част от изкуството търгувано днес е в картини, които просто биват преместени от една секция на складовото помещение в друга, повтаряйки действията извършвани от нюйоркския клон на Федералния резерв при регистрирането на продажби на злато между централните банки по света.

Несъмнено, стимулите за и мотивацията на инвестициите в изкуство са свързани с нерегламентирано движение на капитали, или иначе казано с хора, които искат да скрият или изперат своите пари, и са доста различни от обичайните инвеститори. Китайците научават правилата на тази игра по трудният начин. До неотдавна Латинска Америка беше най-мощният двигател на пазара на изкуство, благодарение на парите изтичащи от провалени държави като Аржентина и Венецуела, както и свързаните с наркокартели пари, използващи изкуството за изпиране на техните пари.

Затова въпросът е как забавянето при нововъзникващите пазари, причинено от Китай, ще се отрази на цените на съвременното изкуство? В краткосрочен план е трудно да се отговори на този въпрос, понеже парите продължават да се движат в страните дори и при забавяне на икономиката. В дългосрочен план резултатът ще е пределно ясен, особено ако някой се подведе по наближаващото вдигане на основната лихва от страна на Фед. Ако основните купувачи се отдръпнат, а разходите за скриване или изпиране на пари нараснат, спукването на балона на пазара на изкуство няма да е красива картинка.

*Кенет Рогоф е професор по икономика и публични политики в Харвардския университет и носител на наградата на Дойче банк за финансов икономикс за 2011 година. Бил е главен икономист на МВФ от 2001 до 2003 година. 

Правилният възглед за банковата култура

Жан-Клод Трише*

Банките и банкирането се крепят на доверието. Но изграждането на доверие отнема години и може да бъде пропиляно ненадейно, ако етиката на една банка е нетрайна, ценностите й са неустойчиви, а поведението й напълно погрешно.

Събитията отприщили глобалната финансова криза през 2008, в едно с последвалите скандали – от спекулациите с междубанковите лихви до избягването на санкции и прането на пари – увеличи значително броят на случаите на културни дефицити в нашите финансови институции. Да, след началото на кризата наистина бяха взети всеобхватни мерки за укрепване на финансовата система. Но дълбоките слабости си остават. Откровено казано, те се отнасят до културата на прекомерно поемане на рискове, която все още преобладава сред някои отдели на глобалните банки и във финансовата система като цяло.

Твърде често, обещанията на банковите босове да променят „корпоративната култура” и да осигурят добро управление на своите служители не е свързано по никакъв начин с ефективни действия. В твърде много случаи банките все още не успяват да изпълнят задълженията си по обслужването на своите вложители и на обществото като цяло.

Истината е, че банковия сектор плаща висока цена за своите престъпления: глобите, съдебните процеси и затягането на регулациите до сега струват приблизително 300 млрд. долара. Но данъкоплатците – нямащи никаква вина за престъпленията – също се наложи да бъдат включени в покриването на тези разходи, пряко или непряко. И, докато шепата „трейдъри измамници” (и съвсем отскоро манипулаторите на междубанковите лихви) свършиха в затвора, все още твърде оптимистично да вярваме, че наказанието ще е достатъчно за промяната на банковата култура.

Ако банките и останалите финансови институции са създадени, за да изпълняват своята решаваща роля в осигуряването на подкрепа за растежа и заетостта, е наложително те да предприемат стъпки за възстановяване на общественото доверие. Но как?

Пътят към това не е задължително да минава през увеличаване на регулациите. Правилата и нормите, които отделят „правилната” от „погрешната” култура са отвъд непосредствените задължения на регулаторните и контролните органи. Но натискът да се изработят подобни правила трябва да се засилва, ако банките не показват, че могат да се справят с предизвикателствата на културната промяна.

За съжаление, до днес, много банки възприеха неприемливия подход да работят на парче. Това не е достатъчно за затягане на законовите изисквания. В новият доклад, публикуван от Г-30, се казва, че банките трябва да направят далеч повече от това. Истинската промяна трябва да започне от сърцевината на всекидневните действия на институциите. Банките трябва да променят практиките си за заплащане, които възнаграждават поемането на прекомерен риск; да защитават вътрешните критици; да наемат и подготвят персонал с подходящите етични качества; и да са сигурни, че техните управителни тела играят по-активна надзорна роля. (Вярвам, че ако управителните съвети бяха осъзнали вредата от повтарящите се вредни практики в някои институции, от липсата на продажби на продукция до фиксирането на цените, те биха се задействали, за да го прекратят.)

Нека бъда пределно ясен: установяването на ценности и формирането на организационна култура отнема дълго време и изисква много усилия. Успешните реформи изискват промяна на светогледа на хората и възпитаването на самодисциплина. Писаните правила – поставящи ударение върху ползите за търговията от етичното бизнес поведение и негативните последици от бързото пропадане – са част от тези усилия и могат да помогнат за запазването и укрепването на всяка култура, но правилата сами по себе си са недостатъчни.

Най-важни са постоянното напомняне и повтаряне. Служителите трябва инстинктивно да усещат какво може и какво никога не трябва да се прави. Те трябва да възприемат една култура, която оценява придържането към високите етични стандарти на управление.

По същият начин банките трябва са изградят своите ценности и култура като едно цяло със своите възнаграждения, уволнения и решения за повишения. Всъщност ценностите и поведението на поемащите рискове банки трябва да представлява 50% от прегледа на годишните резултати. Неуспехът при възприемането на наложените културни норми в банките трябва да се отразява на кариерното развитие на служителите и ако необходимо то да бъде преустановено.

Банковите регулаторни и контролни органи също трябва да изиграят своята решителна роля. Те трябва да работят с управителните съвети и висшият мениджмънт, за да прокарат основните реформи и последователно да се спазват. Постоянният обмен на мнения между надзорните органи и банките трябва да стане съществен компонент от този процес.

Централните банкери трябва да са сериозно разтревожени от множеството банкови провали при разрешаването на вътрешните проблеми, при ръководенето и културата. А днес загрижеността е нараснала до точката, от която всяко закъснение може да се окаже фатално. Банките или трябва да се реформират сами, или властите ще се намесят още по-енергично.

*Жан-Клод Трише е изпълнителен директор на Г-30, бивш президент на ЕЦБ и бивш гуверньор на Френската централна банка.

Инфлацията, Фед и голямата картина

Кармен Райнхарт*

Инфлацията – причина и следствие на монетарната политика и финансовите кризи – беше основната тема на тазгодишната конференция на централните банкери и академични фигури в Джаксън хол, Уайоминг. Но, докато желанието на политиците да са подготвени за потенциалните бъдещи рискове за ценовата стабилност е разбираемо, те се затрудняват да разглеждат на глобално ниво или в историческа перспектива своите тревоги в контекста на последните данни за инфлацията.

За 189-те страни, за които има данни, средната инфлация за 2015 се движи малко под 2%, малко по-ниско ниво от 2014 и, в повечето случаи, под прогнозите на МВФ направени в доклада им за перспективите пред световната икономика през април. Както показват таблиците, инфлацията в почти половината от страните (напреднали и нововъзникващи, малки и големи) сега е около или под 2% (определена от повечето централни банкери като ценово стабилна).

По-голямата част от другата половина от страните също не се справят зле. През периода последвал петролния шок от 1970-те и началото на 1980-те, почти две-трети от страните отбелязват инфлация над 10%. Според последните данни, които за повечето страни са от юли или август, има „само” 14 случая на висока инфлация. Венецуела (която не е публикувала официални данни за инфлацията тази година) и Аржентина (която не е представяла надеждни данни за инфлацията от няколко години) изпъкват ясно в тази група. Иран, Русия, Сирия, Украйна и няколко африкански страни ги следват плътно.

Делът на страните отбелязващи дефлация на потребителските цени е по-голям през 2015 от тези страдащи от двуцифрена инфлация (7% от всички). Каквито и неприятни изненади да ни сервира бъдещето, глобалната инфлация е на най-ниските си нива от началото на 1960-те.

Всъщност рисковете за световната икономика днес са породени от дефлацията при 23 напреднали икономики посочени в данните, дори осем години след началото на глобалната финансова криза. За тази група средната инфлация е 0,2% - най-ниското ниво от 1933 насам. Единствената напреднала икономика с инфлация над 2% е исландската (където инфлацията на годишна база достига 2,2%).

Все още не знаем какво може да се случи заради различните политики, но можем да си представим, че ако не бяха програмите за количествени улеснения в Съединените щати, Европа и Япония, тези икономики щяха да затънат в блатото на посткризисната дефлация, подобно на това от 1930-те. В началото на това ужасно десетилетие, дефлацията се оказа реалност за почти всички страни и за всички напреднали икономики. През последните две години, най-малко шест от напредналите икономики – но не повече от осем – се оказаха в дефлация.

Падащите цени означават покачване на реалната стойност на съществуващите дългове и нарастване на сумите за обслужване на дълга, заради по-високите реални лихвени равнища. В резултат на това неплатежоспособността, фалитите и икономическият упадък стават по-вероятни, предизвиквайки по-нататъшен натиск надолу върху цените.

Предупрежденията на Ървинг Фишър през 1933 за напълно идентичната спиралата на дълговата дефлация отеква силно днес, имайки предвид че нивата на публичният и частният дълг са същите или близки до историческите върхове в много страни. Особено показателен е спадът на цените с 2,2% в Гърция за юли на годишна база – най-плашещият пример за съществуваща дефлация в напредналите страни и спънка пред намирането на систематично решение за проблемите на страните.

Средните инфлационни нива за нововъзникващите пазари и развиващите се икономики, които страдаха от двуцифрени нива на инфлация в средата на 1990-те, сега са около 2,5% и падат. Резкият спад в цените на петрола и суровините през последния суперцикъл помогна за успокояването на инфлационния натиск, а общият спад в икономическата активност в развиващият се свят също допринесе за това.

Но все още е твърде рано да се направи изводът, че инфлацията е минал проблем, понеже други външни фактори оказват натиск в обратната посока. Както Рикардо Вергара, гуверньор на Централната банка на Чили, посочи в своето изказване в Джаксън Хол, силното валутно обезценяване в много нововъзникващи пазари (най-много в някои износители на петрол и суровини) от пролетта на 2013 насам е свързано с ръста на инфлационния натиск на фона на разминаванията между реалния БВП и прогнозирания БВП.

Анализът представен от Гита Гопинат, която прави връзка между движението на цените заради промените на валутните курсове при валутите чрез които се търгува, казва много за този проблем. Имайки предвид, че търговията на повечето бързоразвиващи се пазари се осъществява в долари, обезценяването на валутата би трябвало да вдигне вносните цени почти едновременно.

В края на краищата Федералният резерв на Съединените щати ще базира решението си за основната лихва главно на вътрешни съображения. Докато съществува по-голяма степен на несигурност от обичайното относно  очакванията за растежа в Америка от началото на кризата, ще има сравнително слаби опасения за това, че вътрешната инфлация е слаба. Останалият свят споделя същата благоприятна инфлационна среда.

Докато Фед се подготвя за септемврийската си среща, ръководството му ще направи добре да не пренебрегва основният извод от Джаксън Хол: необходимостта от поставянето на вътрешните движения в глобален и исторически контекст. За сега подобна перспектива изглежда невъзможна.

*Кармен Райнхарт е професор по международна финансова система в Harvard University's Kennedy School of Government.

Кризата в Пуерто Рико

Ане Крюгер*

Пуерто Рико би трябвало да бъде бижуто на Карибите. Но не е. Туризмът е в застой от десетилетия, а туристите се тълпят по другите карибски курорти. Европейските фирми правещи бизнес със Северна и Южна Америка откриват своите корпоративни офиси в Маями, в Панама сити и на други места и много рядко избират Пуерто Рико. Днес островната икономика, след десетилетие вцепенение, запада с ускорени темпове, а жителите се изнасят към континентална Америка. Публичният дълг се покачва стремглаво, а правителството заявява, че не може да го изплаща.

За разлика от Гърция, Пуерто Рико не е държава (което значи, че не е подходяща за финансиране от МВФ). Нито пък е отделен щат от Съединените щати. Всъщност е нещо средно между двете. Макар да има своя собствена конституция, тя е част от територията от Съединените щати, пуерториканците са граждани на Съединените щати, а островът е субект според федералните закони на Съединените щати, ако няма друго предвидено.

Предимствата на този смесен статут включват сигурността и предвидимостта на американското върховенство на закона, възможността за федерално субсидиране и привилегировано данъчно облагане. Пуерториканците, които не са служители на американското правителство не плащат федерален данък общ доход, а островните облигации са освободени от федерални, щатски и местни данъци.

Но в тази система съществуват и недостатъци. Например Пуерто Рико е субект според закона „Джоунс”, който налага използването на много скъпите американски кораби и екипажи за всички морски превози към и от континента. Островът също така трябва да се съобразява с федерално определената минимална заплата, въпреки че нивото на доходите е около половината от това на най-бедните американски щати. А пък общините не могат да се ползват от предимствата на Глава 9 от Кодекса за фалитите на Съединените щати.

Настоящите затруднения на Пуерто Рико се коренят в постепенното оттегляне, започнало през 1996, от предишните ангажименти по американското корпоративно данъчно облагане на компаниите ситуирани на острова. Капиталоемките компании, особено фармацевтичните фирми, започнаха да напускат пуерториканската икономика отбелязала нищожен ръст след 1996, а реалният (инфлационно изгладен) БВП продължава да пада от десетилетие насам.

Мнозина пуерториканци, не успяващи да си намерят работа на острова, се преселват на континента, което е довело до свиване на населението и работната ръка с 1,5% само през тази година. Нещо повече, заетостта в Пуерто Рико е под 40%, в сравнение с 62% на континента.

За тези провали има много виновни. Но основната отговорност трябва да се подели между пуерториканското и американското правителство.

Цяла поредица пуерторикански правителства приемаха, че островната икономика е в „рецесия” и се опитваха да стимулират икономическата активност чрез увеличаване на правителствените разходи. Ниските лихви означаваха, че дефицитите могат да се финансират чрез емитиране на огромно количество дълг. Дълговете нараснаха дотолкова, че пазарите почти напълно се затвориха за нови покупки.

Въпреки усилията да орежат разходите и да вдигнат събираемостта, настоящите и бъдещите задължения (без пенсионните разходи) далеч надхвърлят всяко възможно нарастване на бюджетните приходи. Имайки предвид свободата, с която пуерториканците се ползват при достъпа си до континента, всяко увеличени на данъците едва ли ще доведе до нарастване на приходите.

Правителството на Съединените щати също е виновно. Неприложимостта на Глава 9 прави дълговото преструктуриране извънредно трудно. Нещо повече, Пуерто Рико има задължения по Закона за здравните грижи и съответно трябва да се разплаща, въпреки че докторите на острова се компенсират за по-ниските тарифи от тези на континента (и правителството да Пуерто Рико трябва да покрива по-голяма част от разликата). Същото се отнася и до някои други социални разходи.

Ниските нива на заетост са резултат от сравнително ниската производителност на неквалифицираните пуерторикански работници. Компаниите не могат да се съревновават в фирмите, които плащат много по-ниски заплати на съседните острови.  Суровата истина е, че минималната заплата, която е около 55% от средната, ще спъне създаването на работни места (и икономическия растеж); минималната заплата в Пуерто Рико е едва 77% от средната, заради федералното законодателство.

Семейство, в което само един член работи на минимална заплата, не може да наеме къща за по-малко 1100 долара на месец, като същевременно получава около 1700 долара социални помощи. Не е изненадващо в такъв случай, че хората или напускат острова, или получават социални помощи и работят в сивата икономика.

За преодоляването на кризата в Пуерто Рико ще е необходимо възстановяване на растежа, изработването на устойчива фискална политика и преструктуриране на дълга. Изпълнението на първото от тези неща, заедно с намаляване на прекомерните правителствени разходи, би помогнало за постигането на второто.

За властите в Пуерто Рико това ще означава островът да стане по-отворен към бизнеса, което да включва премахването на обременяващите регулации на трудовия пазар. Също така правителството на Съединените щати може да изключи Пуерто Рико от Закона „Джоунс”, да го включи към Глава 9 за несъстоятелността и да приведе социалните услуги и изискванията за пазара на труда на острова към разумни нива.

Всяко едно от тези политически действия изисква наличието на политическа воля. Губернаторът на Пуерто Рико, Алехандро Гарсия Падила, събра работна група за изработване на пет годишна програма за възстановяване на растежа и стабилизация на фиска. Законопроектите за включването на Пуерто Рико в действието на Глава 9 бяха вкарани за обсъждане в Конгреса.

Тези и други обсъждани понастоящем мерки, обещават да подобрят перспективите пред Пуерто Рико. Но това ще изисква съгласувани и решителни действия по всички фронтове.

Пуерто Рико не е Гърция. Няколко последователни правителства на острова предложиха бюджети, за които мислеха, че са балансирани, но разбраха, че недостатъчният растеж води до по-ниски приходи и по-високи разходи от предвидените. Но това все пак е територия на Съединените щати и правителството на страната трябва да поеме своята част от отговорността за подобряването на перспективите пред острова.

*Ане Крюгер е бивш главен икономист на Световната банка и бивш първи зам.-управляващ директор на МВФ. Тя е професор по международна икономика в School of Advanced International Studies, Johns Hopkins University и старши сътрудник в Центъра за международно развитие към Станфордския университет.

Ще станат ли американците по-бедни?

Мартин Фелдстийн*

Робърт Гордън от Северозападния университет предизвика бурен и важен дебат за бъдещите нива на икономическия растеж в Съединените щати. Въпреки че книгата му „Възходът и упадъкът на американския растеж” няма да бъде издадена поне до януари 2016, неговите тези вече получиха гласност в „Economist” и „Foreign Affairs”. Несъмнено, мрачната картина очертана от Гордън отнасяща се до перспективите пред американския растеж заслужават сериозно внимание. Но прав ли е все пак?

Гордън твърди, че големите технологични промени, повишили стандарта на живот в миналото, са много по-важни от всичко, което може да се случи в бъдещето. Той посочва за пример домашните водопроводни системи, автомобилите, електричеството, телефоните и централното отопление, и казва, че всички те са били далеч по-важни за стандарта на живот, отколкото сегашните иновации каквито са интернет и мобилните телефони.

Съгласен съм с Гордън, че бих се отказал от мобилния си телефон и дори от интернет, но не мога да мина без домашния си водопровод и канализацията, както и без електричеството си. Но това просто значи, че сме щастливци да живеем днес, а не век по-рано (че и по-големи щастливци, че живеем днес, а не два века по-рано или в средните векове). Фактът, че тези големи иновации са се случили в миналото не е причина да бъдем песимисти за бъдещето.

Гордън също така посочва скорошния спад в реалния (инфлационно изгладен) ръст на БВП.  Според официалната статистика на Съединените щати реалният БВП на всеки работещ е нараствал на средногодишна основа с 2,3% от 1891 до 1972 и едва с 1,5% от тогава насам. Но официалната статистика за растежа на БВП не отчита по-голямата част от ползите за стандарта ни на живот, които са резултат от новите и подобрени стоки и услуги. Това означава, че официалният растеж не отразява ръста на реалните доходи идващ с климатиците, противораковите медикаменти, новите хирургични процедури и множеството обикновени иновации. Нещо повече, понеже правителството на Съединените щати не включва в БВП нищо без то да е продадено на пазара, огромното нарастване на телевизионните предавания и въвеждането на услуги като Google и Facebook са напълно изключени от националните счетоводни сметки.

Това означава, че истинският ръст на реалните доходи всъщност е бил по-бърз от съдържащото се в националните статистики – вероятно много по-бърз. Това е вярно за данните от първата половина на 20-ти век и продължава да е валидно и днес. Не е съвсем ясно дали проблемът с измерването е бил по-голям в по-далечното минало, отколкото днес, но няма никаква връзка, когато мисли за бъдещето. Независимо дали растежът на дохода на глава от населението, изчисляван официално на 1,5% реално е повече от 3%, , ние се радваме на по-високи нива на реалните доходи от онези в миналото. Така ще е и за бъдещите поколения.

Всъщност няма никакви основания за възгледа, често разкриван в изследванията и споделян в книгата на Гордън, че децата от сегашното поколение няма да се радват на стандарт на живот по-висок от този на техните родители. Това може и да е вярно за някои хора, особено за онези със сравнително високи доходи, но със сигурност не е вярно за повечето хора.

Помислете за сегашните 30-годишни родители в средата на подоходната скала. След 30 години децата ще бъдат на възрастта на своите родители със средни доходи. Ако реалните доходи нараствта само с 1,5% на година, средният доход след 30 години ще бъде приблизително 60% по-висок от днешните средни доходи на отделния индивид.

Дори децата да печелят 30% по-малко от средното тогава, техните доходи все още ще бъдат по-високи от средните доходи днес. А ако иновациите и подобренията в продуктите водят до ръст на доходите на глава от населението от 3% на година, средният доход на един бъдещ 30-годишен индивид би бил повече от два пъти над средния доход на днешния.

Всъщност американците са късметлии, че са получили в наследство иновациите от миналото и че реалните доходи ще продължат да растат в бъдеще.

Но това не е причина за самодоволство. Съединените щати могат да повишат бъдещия си растеж като подобрят образователната си система, като повишат нивата си на спестявания и инвестиции до тези от миналото и като поправят данъчната си система и системата на бюджетни трансфери, намаляваща заетостта и доходите.

Гордън се фокусира над въздействието на технологичните иновации върху реалните доходи на американците. Но същественото ограничение на неговата аргументация е, че тя се нуждае от спешни политически иновации. Икономиката на Америка – както и на много други страни – би нараснала по-бързо в бъдеще, ако политиците предприемат подходящите реформи.

*Мартин Фелдстийн е професор по икономика в Харвардския университет и почетен президент на Националното бюро за икономически изследвания. Председателствал е Съвета на икономическите съветници на президента Роналд Рейгън от 1982 до 1984 година. През 2006 година е назначен в Консултативния съвет за външно разузнаване към президента Джордж Буш, а през 2009 е назначен в Консултативния съвет за икономическо възстановяване към президента Барак Обама. Понастоящем той е в борда на директорите на Съвета за външни отношения, на Тристранната комисия и на Г-30, неправителствена международна организация, която се занимава с търсенето на решения за глобалните икономически проблеми.