Адвокати на депресията

Дж. Брадфорд  Делонг*

В началото на настоящата икономическа криза се придържах към своята теза в разговорите, което понякога предизвикваше аплодисменти, обикновено предизвикваше смях и винаги даваше на хората повод за оптимизъм. На фона на опита на Европа и Съединените щати от 1930-те, казвах аз, политическите технолози не би следвало да повторят грешките на своите предшественици направени по време на Голямата депресия. Този път всъщност направихме нови, различни и както някои се надяват, по-малки грешки.

За лош късмет, това предсказание е изначално погрешно. Не само че политическите технолози в еврозоната уверено вървят слепешката към грешките от 1930-те, те държат да ги повторят по много по-брутален начин, в много по-широк обхват и по много по-странен маниер. Не успях да видя идващото.

Когато гръцката дългова криза избухна през 2010, ми изглеждаше, че уроците на историята са толкова очевидни, че пътят към решението е саморазбиращ се. Логиката беше ясна. Ако Гърция не беше член на еврозоната, най-добре за нея би било да обяви фалит, да преструктурира дълга си и да обезцени валутата си. Но понеже ЕС не искаше Гърция да напусне еврозоната (което винаги е било основна пречка за Европа като политически съюз), на Гърция беше предложена още помощ, подкрепа, дългово опрощаване и подпомагане с плащания като компенсация за предимствата, които може да извлече при излизане от монетарния съюз.

Вместо това гръцките кредитори избраха да натегнат гайките. В резултат на това Гърция изглежда по-зле днес, отколкото ако беше изоставила еврото през 2010. Исландия, която беше ударена от финансовата криза през 2008, е доказателаство за това. Докато Гърция остава затънала в блатото на депресията, Исландия – която не е член на еврозоната – по същество беше възстановена.

Разбира се, както американския икономист Бари Айхенгрийн каза през 2007, техническите детайли правят излизането от еврозоната трудно, скъпо и опасно. Но това е само едната страна на медала.

Използвайки Исландия за пример, загубите за Гърция заради ненапускането на еврозоната са равни на 75% от годишния й БВП – и продължават да нарастват. Трудно ми е да повярвам, че ако Гърция беше напуснала еврото през 2010, спадът на икономиката щеше да възлиза и на четвърт от тези числа. Освен това изглежда също толкова невероятно, че непосредствените щети от напускането на еврозоната днес биха били по-големи от дългосрочните загуби от оставането, имайки предвид настойчивостта на гръцките кредитори да се наложат строги икономии.

Тази настойчивост е отражение на привързаността на политическите технолози в ЕС – особено в Германия – към концептуалната рамка водеща ги последователно към подценяване на тежестта на ситуацията и към препоръчване на политики, които влошават нещата.

През май 2010 гръцкият БВП падна с 4% на годишна база. ЕС и ЕЦБ предполагаха, чв първата спасителна програма ще тласне надолу гръцкия БВП с още 3% от нивата през 2010, преди икономиката да започне да се възстановява през 2012.

През март 2012 обаче реалността се стовари с цялата си тежест. С БВП паднал с 12% от нивата през 2010, втората програма стана неизбежна. В края на годината БВП вече беше по-нисък с цели 17% от нивата през 2010. Гръцкият БВП сега е 25% по-нисък от нивата си през 2009. И докато предвижданията са за възстановяване през 2016, не мен ми се струва, че анализите на търсенето могат да оправдаят тази прогноза.

Основната причина прогнозите да са толкова погрешни е, че тези който ги правят хронично погрешни подценяват влиянието на правителствените разходи върху икономиката – особено когато лихвите са почти нулеви. И дори истинският провал на строгите ограничения, в опит да се рестартира икономиката на Гърция или на останалата част от еврозоната, не успя да убеди политическите технолози да преосмислят своя подход.

Вместо това те го докараха до повторно затъване, заради придържането към теориите, които задълбочават кризите, колкото повече се усилва натиска за структурни реформи. Подобни реформи са необходими, за да се даде тласък на дългосрочния растеж, казват те, и ако този растеж не се случва бързо, то е защото нуждата от тях е по-голяма  от предполагаемото.

Това за съжаление е повторение на случилото се през 1930-те. Както американският коментатор Матю Иглесиас отбелязва, основните ляво-центристки партии в Европа по онова време разбраха, че направеното няма да донесе резултат, но въпреки това не предлагат никаква алтернатива.

„Това е оставено на други партии, с по-примамливи предложения – Хитлер, например – които да заемат мястото им и да кажат, че ако правилата на играта водят до дълги периоди на масова безработица, тогава правилата на играта трябва да бъдат променени.”

Днес, добавя Иглесиас, политиците от ляво-център по същия начин „нямат стратегия за промяна на правилата и нямат смелост да развалят играта”. В резултат на това се възцариха „строгите икономии” и отстъпиха лявото пространство на популисти като французойката Марин льо Пен или на италианеца Бепе Грило – чиито икономически предложения са още по-неработещи и неефективни.

Някои може и да вярват, че сме способни да се учим от миналите грешки и че Голямата депресия е била достатъчно значително събитие в европейската история, че политическите технолози да не повторят същите грешки. Но в настоящия момент май се случва точно обратното.

*Дж. Брадфорд Делонг е професор в Калифорнийския университет, Бъркли, изследовател към Националното бюро за икономически изследвания. Бил е помощник асистент на министъра на финансите на Съединените щати по време на администрацията на Бил Клинтън с ресор бюджетни и търговски преговори. Ролята му при намирането на решение на кризата на мексиканското песо през 1994 година, го поставя в челото на превръщането на Латинска Америка в регион на отворените икономики и затвърждава името му на водещ глас в икономико-политическите дебати.

Нова хармония между големите демокрации

Джоузеф Най*

Когато индийският министър-председател Нарендра Моди покани президентът на Съединените щати Барак Обама да присъства на церемонията на Деня на републиката в страната по-рано тази година, това беше сигнал за важна промяна в отношенията между двете най-големи демокрации в света. Още от 1990-те три американски администрации се опитваха да подобрят двустранните отношения, със смесени резултати. През този период годишния търговски стокообмен между страните се покачваше стремително, от 20 млрд. долара до повече от 100 млрд. долара, макар годишният стокообмен между Съединените щати и Китай да възлизаше на шест пъти по-голяма стойност, а политическите отношения бележеха спадове и възходи.

Двете страни имат дълга и нелека история на отношенията помежду си. По дефиниция всеки алианс със суперсила е неравнопоставен, затова усилията за установяване на близко сътрудничество със Съединените щати отдавна срещат съпротивата на традиционната индийска идея за стратегическа автономия. И все пак американците не разглеждат демократична Индия като заплаха. Даже напротив, успехът на Индия е от жизненоважен интерес за Съединените щати, а няколко фактора обещават бляскаво бъдеще за двустранните отношения.

Най-важният фактор е ускоряването на индийския икономически растеж, за който МВФ дава прогнози, че ще надмине 7,5% през 2020. От десетилетия вече Индия страда от т.нар. от някои „Хинду нива на икономически растеж”: по-малко от 1% годишно. По-подходящо обаче би било да бъде наречен „Британски социалистически растеж от 1930-те”. След обявяване на независимостта през 1947, Индия възприема една обърната навътре планова система, фокусирана върху тежката индустрия.

Пазарно-ориентираните реформи от началото на 1990-те промениха този модел и годишният растеж се ускори до 7% при управлението на партия Индийски национален конгрес, преди да падне рязко до 5%. От общите избори през 2014 довела партията "Бхаратя джаната" на Моди на власт, правителството обърна тази тенденция.

И оттогава прогнозите за растежа са стабилни. Индия има нарастваща средна класа от няколко стотин милиона, а английският е официален език за около 50-100 милиона души в страната. С тази солидна основа индийската информационно-технологична индустрия ще играе ключова глобална роля.

Нещо повече, с население от 1,2 млрд. души, Индия е четири пъти по-голяма от Съединените щати и е с перспектива да задмине Китай до 2025. Нейните покачващите се резултати ще бъдат все по-важните само за глобалната икономика, но и за балансиране на китайското влияние в Азия, както и за управлението на глобалните проблеми като климатичните промени, общественото здравеопазване и кибер сигурността.

Индия притежава също така значителни военни сили, с приблизително 90-100 ядрени бойни глави, балистични ракети със среден радиус на действие, 1,3-милионна армия и годишни военни разходи в размер на близо 50 млрд. долара (3% от общите военни разходи в света). А според определенията за мека сила, Индия е установена демокрация с влиятелна диаспора и жизнена национална култура с наднационално влияние. Боливуд произвежда повече филми всяка година от която и да е друга страна и е без конкуренция в сравнение с Холивуд в части от Азия и Близкия изток.

Но не бива да се подценяват проблемите на Индия. Населението само по себе си не е източник на сила без този човешки ресурс да бъде развит и Индия върви далеч зад Китай по отношение на грамотността и икономическия растеж. Въпреки напредъка си, около една-трета от населението на Индия живее в условия на отчайваща бедност, което прави страната дом на една-трета от бедните в света. Индийският БВП в размер на 2 трлн. долара е едва една пета от китайския, което в размер на 10 трлн. долара и едва една девета от американския в размер на 17,5 трлн. долара (измерен като съотношение на валутните курсове).

Също така годишният доход на глава от населението в Индия от 1760 долара е само една пета от Китайския. По-поразителното е, че докато 95% от китайското население е грамотно, то в Индия е едва 74% - и само 65% от жените. Симптом за този проблем е слабото представяне на Индия в международната класация на университетите, в която страната няма нито един в световните топ 100. Износът на високотехнологична продукция от Индия е едва 5% от целия й износ, в сравнение с 30% за Китай.

Индия няма способностите да развия достатъчно сила, за да успее да предизвика глобалното лидерство на Съединените щати през първата половина на този век. Всъщност дори според определението за мека сила скорошното преучване на „Portland Consultancy” в Лондон, постави Индия извън челните 30 държави. Китай е класирана на 30-то място, а Съединените щати на 3-то, зад Обединеното кралство и Германия.

Въпреки това Индия притежава значителни активи, които вече нарушиха баланса на силите в Азия. Индия и Китай подписаха споразумение през 1993 и 1996, което обещаваше мирно уреждане на граничните спорове, довели ги до ръба на войната през 1962, но проблемът отново навлезе в гореща зона, в следствие на китайските действия от последните години.

Индия и Китай са сред основните страни-членки на БРИКС (заедно с Бразилия, Русия и Южна Африка). Но сътрудничеството в рамките на тази група страни е ограничено. Докато индийските официални лица често са предпазливи в изказванията си по отношение на връзките с Китай и предпочитат да разширяват двустранните търговски връзки и инвестиции, техните взаимоотношения по въпросите на сигурността остават напрегнати. Като част от групата на азиатските страни, които ще бъдат балансьори на Китай, Индия вече започна да укрепва своите дипломатически отношения с Япония.

Би било грешка да се изоставят перспективите за подобряване на Американо-Индийските отношения, особено в условията на нарастваща сила на Китай. Икономическият успех на Индия е в интерес на самите Съединени щати. Затова трябва да бъде приветстван отвореният подход на Индия и Бразилия по проблемите на управлението на интернет, особено в период когато Русия и Китай налагат по-авторитарен контрол.

Не бива да се очаква Индийско-Американски съюз в скоро време, имайки предвид общественото мнение в Индия в исторически контекст. Но може да се предвиди, че отношенията през следващите години ще притежават своята уникалност и ще се засилят.

*Джоузеф Най е бивш помощник секретар по отбраната на Съединените щати и председател на Националния съвет по разузнаване. Професор е в Харвардския университет и е член на Съвета на световния дневен ред за бъдещето на управлението към Световния икономически форум.

Гръцката дилема – „подстригване” или „обезглавяване”

Георги Киряков

Гръцкият премиер Алексис Ципрас подаде оставката на своето правителство миналия петък и с това сложи край на продължилото почти осем месеца управление започнало с еуфорията от яростното противопоставяне срещу наложената от тройката (Европейската комисия, Европейската централна банка и Международния валутен фонд) строга фискална дисциплина. И достигнало в края на краищата до приемането на неизбежното – трета спасителна програма за предотвратяване на фалита и очерталото се излизане на Гърция от еврозоната.

Този силно турбулентен период от политическата история на страната ще се запомни най-вече с оказалото се доста наивно очакване за предоговаряне на условията поставени от кредиторите още при първата и втората спасителна програма – съответно през 2010 и 2011 – и с проведения изключително спорен и като цели, и като резултати референдум за отхвърляне на неприемливите, но неизбежни искания за продължаване на затягането на коланите.

Днес, след като оставката на правителството вече е факт, а за исканите експресни избори остава да се определи конкретна дата, се очертаха и новите предизвикателства както пред гръцкия политически елит, така и пред гръцкото общество. А те са не само финансови и икономически, но и политически и социални. Липсата, все още, на съгласие за начина на спасяване на Гърция сред европейските лидери, поражда нови опасения, изразени ясно от наблюдателите и анализаторите на гръцката криза, че драмата ще има продължение и то няма да е с оптимистичен завършек.

Поради това е неразбираемо защо дясната опозиция в лицето на „Нова демокрация” си постави за цел избягването на предсрочните избори и прави опит да състави правителство като привлича на своя страна политически партии от целия политически спектър, в това число Комунистическата партия и отцепниците от СИРИЗА. Това не само няма да реши проблемите с парламентарното мнозинство, но и ще даде негативни сигнали към силно недоверчивите кредитори на страната. Подобен политически егоизъм поставя под съмнение готовността и решителността на страната да преодолее тежката криза и ще спъне процеса на решаващите преговори за реформата на данъчната система, за ранното пенсиониране и за програмата за приватизация.

Нито ПАСОК, нито Нова демокрация имат необходимата легитимност да претендират за власт без избори, не само заради провала си в управлението на кризата от 2010 до 2014, но и заради съмненията за корупция съпътствали изпълнението на предишните две спасителни програми. От друга страна експресният вот може да донесе стабилност на управлението и спокойствие за прокарването на реформите, особено на фона на все още значителната електорална подкрепа за подалия оставка премиер Алексис Ципрас, който през последните два месеца израсна политически и от радикален популист се превърна в отговорен и умерен държавник.

Именно от умереност и отговорност има нужда Гърция, за да реши финансовите си и икономически проблеми. Страната все още страда от прекомерната безработица нараснала през последните години от сравнително умерените за ЕС нива от около 13% до умопомрачителните стойности от 25% (над 50% при младите), сравними само с нивата на безработица в Съединените щати по време на Голямата депресия от 1929. Страната все още е и с най-високото съотношение на дълг спрямо брутен вътрешен продукт в рамките на ЕС, в размер на над 175% в края на 2014, макар че заради подновените плащания към кредиторите то спадна до около 169% от БВП. Гръцкият брутен вътрешен продукт намаля с повече от 25% от 2010 насам, основно заради условията поставени от тройката с първите две спасителни програми, а прогнозите са за нов спад през 2015 и 2016 и незначителен ръст от 2017 нататък.

Новата спасителна програма в размер на 86 млрд. евро, е поредно отлагане на неизбежното, тъй като икономическата база на Гърция е неустойчива, нископродуктивна и преобладаващо сезонна. Липсата на иновативен потенциал, ниското качество на образованието, недостатъчните инвестиции, традициите в избягването на данъци и ширещата се корупция са предпоставки за слабата икономика без перспективи за подобрение на ситуацията, за трагичната ситуация на държавните финанси и като цяло за лошото управление на страната.

И въпреки мрачните перспективи пред управлението на Гърция, особено на фона на критичното състояние на световната финансова система, има достъчно предложения за работещи решения на гръцката дългова криза. Съществуващите разногласия между ангажираните с проблема институции – ЕК, ЕЦБ, МВФ, а в последно време и Европейският стабилизационен механизъм – трябва да бъдат преодолени и да се стигне до компромис. А вариантът за такъв компромис е един.

„Подстригване” на дълга искано от МВФ, което може да бъде осъществено под нова форма, различна от класическото отписване или опрощаване. Макар че федералното правителство на Германия и лидерите на еврозоната категорично изключват възможността за номинално намаляване на дълга, те все пак предлагат да се мисли за удължаване на падежите и непазарно намаляване на лихвите. Европа спешно има нужда от преосмисляне на политиката по този въпрос и от модел на управление на кризата, който да помогне на Гърция да изпълни своите реформи. МВФ е категоричен, че държавен дълг от близо 170 процента от БВП в Гърция не е устойчив. Фондът, заедно с европейските си партньори, бе организатор на първите две спасителни програми и следователно трябва да поеме пълната отговорност за тях, заедно с ЕК и ЕЦБ.

Този специфичен вид преструктуриране на гръцкия държавен дълг трябва да отговаря на четири критерия. На първо място дългът трябва да се направи устойчив, т.е. да се намали тежестта на дълга, за да може гръцкото правителство да го изплаща дори и в трудни времена. На второ място, преструктурирането трябва да има за цел намаляване на колкото се може повече претенции за сметка на германските и европейските данъкоплатци. Това ще стане само ако гръцката икономика се върне на пътя на растежа и държавата започне да генерира високи приходи. На трето място преструктурирането на дълга трябва да бъде проектирано така, че да поддържа растежа във времето. Четвъртият елемент е доверието. Преструктурирането трябва да даде ясен сигнал на гръцкото правителство и гражданите, че Европа има интерес от възстановяването на страната.

Най-добрият вариант, който отговаря на всичките четири критерия, би бил обвързването на лихвените проценти с растежа на икономиката на Гърция (по същество „Брейди план”), а не, както досега – към растежа на еврозоната. Ако гръцкият темп на растеж в дадена година започне да пада, ще паднат и лихвите. Обратно, ако икономиката расте бързо, ще се вдигат и лихвите. Лихвените плащания ще се развиват в крак с темпа на растеж и по този начин автоматично ще вземат предвид платежоспособността на гръцката държава.

Такава БВП индексация на заемите има многобройни предимства. Тя подобрява платежоспособността на Гърция и по този начин намалява риска от неуспех за европейските данъкоплатци. В дългосрочен план не се очаква загуба за кредиторите. Напротив, такава индексация намалява рисковите премии и подобрява платежоспособността и икономическото възстановяване.

Очакванията са здравият разум да надделее, а икономическите реалности да вземат надмощие над политическия егоизъм и популизма. Каквото и да се случи след експресните избори, който и да дойде на власт в Гърция, ще се изправи пред планина от дългове, за чието изплащане се изисква компромис, а не политическо надлъгване.

От какво се нуждае Гърция, за да успее

Едмунд Фелпс*

Доста икономисти пренебрегват модерната идея, че успехът на страните зависи от иновациите и предприемчивостта. Те възприемат един механистичен подход, при който успехът се крепи на заетостта и където заетостта зависи от „търсенето” – правителствени разходи, потребление на домакинствата и инвестиционни намерения.

Поглеждайки към Гърция, тези икономисти твърдят, че изместването на фискалната политика към „строга дисциплина” – по-малък публичен сектор – води до силно редуциране на търсенето и оттам до депресия. Но това е погрешно тълкуване на историята и преувеличение на силата на правителствените разходи.

Голяма част от спада на заетостта в Гърция се случва заради силното орязване на разходите между 2012 и 2014 – дължащо се без съмнение на изгубеното доверие в правителството. Разходите на гръцкото правителство на тримесечна база скачат до около 13,5 млрд. евро в годините 2009-2012, преди да паднат до приблизително 9,6 млрд. евро през 2014-2015. Броят на заетите достига своя връх от 4,5 милиона през 2006-2009 и пада до 3,6 милиона през 2012. По времето когато Гърция започва да орязва своя бюджет, процентът на безработицата  - 9,6% от работната сила през 2009 – вече се е покачил до настоящите си нива от 25,5%.

Тези данни натежават срещу хипотезата, че „строгата дисциплина” довежда до настоящото тежко състояние на Гърция. Те показват, че отказът на Гърция от високите разходи от 2008-2013 не е причина за настоящата масова безработица.

Други данни също хвърлят сянка на съмнение върху това дали затягането на коланите изобщо е наложено на Гърция. Правителствените разходи несъмнено спадат – но само до обичайните стойности: 9,6 млрд. евро през първата четвърт на тази година всъщност е с по-голяма стойност отколкото е била през 2003.

Именно поради тези причини предпоставките за строгата дисциплина изглеждат погрешни. Гърция не тръгва от минали фискални стандарти; тя се завръща към тях. Вместо да описваме настоящите правителствени разходи като „строги”, ще бъде по-правилно да ги разглеждаме като край на фискално разточителство, кулминирало през 2013, когато бюджетният дефицит на правителството достига 12,3% от БВП, а публичният дълг скача до 175% от БВП.

Школата подкрепяща стимулирането на търсенето би отговорила, че, независимо от наличието на строга фискална дисциплина, нарасналите правителствени разходи (финансирани разбира се чрез емитиране на дълг) биха дали дълготраен тласък на заетостта. Но опитът на Гърция от последните години говори за друго. Огромният ръст на правителствените разходи от 2006 до 2009-2013 донесе ползи за заетостта, но те се оказаха нестабилни.

Същността на проблема е, че правителството трябва да емитира дълг, за да финансира своите извънредни разходи. Имайки предвид границите, до които чуждите инвеститори са готови да купуват тези дългови книжа, би трябвало да ги купуват гърците. В една икономика неподготвена за растеж, богатството на домакинствата сравнено със заплатите би нараснало, а предлагането на труд ще намалее, което ще доведе до свиване на заетостта.

Затова разходите в повече не са лек за гръцките беди, както и по-малкото разходи не са причината. Какъв в такъв случай е лекът? Няма дългово преструктуриране, още по-малко опрощаване на дълг, което ще бъде от полза за постигането на просперитет (под формата на ниски нива на безработица и удовлетворение от работата). Подобни мерки само биха подтикнали Гърция да възстанови правителствените разходи. Тогава безполезният икономически корпоративизъм – клиентелизъм и шуробаджанащина в обществения сектор, както и монополите и окопалите се елити в частния сектор – ще придобие нови сили. Европейската левица може и да подкрепя това, но то едва ли е в интерес на Европа.

Решението трябва да се крие в предприемането на десни структурни реформи. Независимо дали реформите към които се стремят страните членки на еврозоната увеличават шансовете им заемите, които са отпуснали да бъдат върнати, тези страни кредиторки имат политически и икономически интерес от оцеляването и развитието на монетарния съюз. Те също така трябва да бъдат готови да помогнат на Гърция при изчисляването на съответните разходи от правенето на необходимите промени.

Но самата Гърция трябва да поеме отговорността за своите реформи. И вече има окуражаващи сигнали, че министър-председателят Алексис Ципрас е готов да изпълни този ангажимент. Но той ще има нужда от разбиране за необходимите реформи. Гърция ще трябва на всяка цена да демонтира корпоративистката система и практиките, които пречат на иновациите и предприемачеството да си пробият път в страната. Изграждането на творчески настроени иноватори и жизнеспособни предприемачи изисква всеобхватна стратегия изпълнена с дръзки идеи за креативност и откривателство.

*Едмунд Фелпс е носител на Нобелова награда за икономика за 2006 и директор на Центъра за капитализъм и общество към Колумбийския университет.

Америка е на грешен път

Джоузеф Стиглиц*

Третата Международна конференция на финансирането за развитие бе свикана наскоро в столицата на Етиопия Адис Абеба. Конференцията се провежда по време, когато развиващите се страни и нововъзникващите пазари показаха възможностите да приличат огромни количества пари за производство. Всъщност задачите, които тези страни са си поставили  - инвестиране в инфраструктура (пътища, електрификация, пристанища и много други) изграждаща градове, които един ден ще станат дом за милиарди и тласкат напред развитието на зелената икономика – са наистина свръх амбициозни.

В същото време няма недостиг на пари чакащи да бъдат вкарани в производителни коловози. Само преди няколко години Бен Бернанке, тогава председател на борда на Федералния резерв на Съединените щати, говореше за глобалното пренасищане със спестявания. Но по това време инвестиционните проекти с голяма социална възвращаемост бяха лишени от финансиране. Това е валидно и с днешна дата. Проблемът тогава, както и сега, е, че световните финансови пазари, вместо да изпълняват ролята си на посредници между спестяванията и инвестиционните възможности, сковаха капиталовите потоци и създадоха риск.

Съществува и друга ирония. Повечето от инвестиционните проекти, от които нововъзникващите пазари се нуждаят, са дългосрочни, каквито са и повечето от наличните спестявания – трилиони в пенсионни сметки, пенсионни фондове и държавно финансирани фондове. Но настоящите все по-късогледи финансови пазари, застават между двете.

Много неща се промениха в последните 13 години, след първата Международна конференция на финансирането за развитие, която беше проведена в Монтерей, Мексико, през 2002. Тогава Г-7 доминираше глобалните икономически решения; днес Китай е най-голямата световна икономика (по паритет на покупателната способност), със спестявания по-големи с 50% от тези на Съединените щати. През 2002 западните финансови институции бяха определяни като магьосници в управлението на риска и разпределението на капитала; днес сме свидетели как те са станали магьосници на финансовите манипулации и други измамнически практики.

Призивите за изпълнение на поетите ангажименти от страна на развитите страни да отделят поне 0,7% от брутният си национален доход за помощ за развитие са постоянни. Няколко северноевропейски страни – Дания, Люксембург, Норвегия, Швеция и най-изненадващо Обединеното кралство – посред самоналожената финансова дисциплина – изпълниха обещанието си през 2014. Но Съединените щати (които отпуснаха 0,19% от БНД през 2014) остават далеч, далеч назад.

Днес, развиващите се страни и нововъзникващите пазари казват на Съединените щати и на останалите: ако вие не спазвате обещанията си, махайте се от пътя ни и ни оставете да създадем такава международна архитектура за глобалната икономика, която да работи и за бедните. Не е изненадващо, че съществуващите хегемони, водени от Съединените щати, ще направят всичко възможно да осуетят подобни усилия. Когато Китай предложи Азиатската банка за инфраструктурни инвестиции да помогне за пренасочването на част от глобалните спестявания към места където финансиране е крайно необходимо, Съединените щати потърсиха начин да торпилират усилията. Администрацията на президента Барак Обама претърпя неприятно (и неудобно) поражение.

Съединените щати също така блокират световните усилия към международно върховенство на закона относно дълговете и финансите. Ако дълговите пазари, например, работят добре, трябва да бъде намерен систематичен подход за разрешаване на случаи на държавен фалит. Но с днешна дата все още няма подобен подход. Украйна, Гърция и Аржентина са пример за провала на настоящата международна правна рамка. Огромното мнозинство от страните призовават за създаване на рамка за преструктуриране на национални задължения. Съединените щати остават основната пречка.

Частните инвестиции също са важни. Но новите инвестиционни намерения потънаха в търговските споразумения, които администрацията на Обама договаря през два океана и които указват, че всяка такава чужда инвестиция е белязана от намаляване на способностите на правителствата да налагат регулации относно околната среда, здравето, условията на труд и дори икономиката.

Позицията на Съединените щати засягаща най-дискутираната част от конференцията в Адис Абеба бе особено разочароваща. Докато развиващите се страни и нововъзникващите пазари се отваряха мултинационално, стана все по-важно те да могат да облагат печалбите на тези хипопотами, генерирани от бизнес, който се развиваше на тяхна територия. Apple, Google и General Electric демонстрираха гениалност при избягването на данъчно облагане, което надхвърля разходите им при създаването на иновативни продукти.

Всички страни – развити и развиващи се – губят милиарди долари от данъчни приходи. Миналата година Международният консорциум на разследващите журналисти представи информация за данъчните закони в Люксембург, която разкрива мащаба на избягването на данъци. Докато богати страни като Съединените щати могат да си позволят да демонстрират поведението описано в т.нар. ЛюксембургЛийкс, бедните не могат.

Бях член на международна комисия, независимата Комисия за реформи на международното корпоративно данъчно облагане, проучваща начините за реформиране на настоящата данъчна система. В доклад представен на Международната конференция на финансирането за развитие, постигнахме единодушие, че настоящата система се е провалила и че повърхностни поправки няма да я възстановят. Представихме алтернатива – подобна на начина, по който корпорациите са облагани в рамките на Съединените щати, с печалби разпределени към всеки щат на базата на икономическата активност между щатите.

Съединените щати и други развити страни са насърчавани към далеч по-малки промени от препоръчваните от Организацията за икономическо сътрудничество и развитие, която е клубът на развитите страни. С други думи, от страните, които са най-силни и най-много избягват данъци се очаква да създадат система за намаляване на данъчните измами. Комисията ни обясни защо реформите на ОИСР са повърхностно одраскване на една по същността си фундаментално сбъркана система и която е просто неадекватна.

Развиващите се страни и нововъзникващите пазари, водени от Индия, твърдят че подходящият форум за дискусии по такива глобални проблеми е вече установената група в рамките на ООН, Експертната комисия за сътрудничество по данъчните въпроси, чиито статут и финансиране трябва да бъдат уточнени. Съединените щати се съпротивляват упорито: те искат да запазят сегашното положение, при което глобалното управление се осъществява от и е в полза на напредналите страни.

Новите геополитически реалности изискват нови форми на глобално управление, при което по-силен глас да имат развиващите се страни и нововъзникващите пазари. Съединените щати взеха превес в Адис Абеба, но и доказаха, че се намират от грешната страна на историята.

*Джоузеф Стиглиц е носител на Нобелова награда за икономика и професор в Колумбийския университет. Бил е председател на Съвета на икономическите съветници на президента Бил Клинтън, както и старши вице президент  и главен икономист на Световната банка.

„Нов курс” за планините от дългове?

Кенет Рогоф*

Признанието на Международния валутен фонд, че гръцкият дълг е нестабилен може да се окаже вододел за световната финансова система. Несъмнено неортодоксалните политики за справяне с дълговата тежест трябва да бъдат взети по-насериозно, дори и в някои напреднали икономики.

Още в началото на гръцката криза се проявиха три основни школи на мисълта. Първата беше на т.нар. „тройка” (ЕК, ЕЦБ и МВФ), които твърдяха, че задлъжняла периферия на еврозоната (Гърция, Ирландия, Португалия и Испания) трябва да бъде третирана чрез политика на строга дисциплина, за да бъде преодоляна краткосрочната ликвидна криза и да не се превърне тя в дългосрочен проблем с несъстоятелността.

Ортодоксалните политики предвиждаха разширяването на конвенционалните мостови заеми към тези страни, чрез което ще им се даде време да решат своите бюджетни проблеми и да започнат структурни реформи целящи да ускорят дългосрочния потенциал за растеж. Този подход „проработи” в Испания, Ирландия и Португалия, но с цената на колосална рецесия. Нещо повече, съществува висок риск от повторение на ситуацията със значителен спад на глобалната икономика. Политиката на „тройката” обаче се провали в опита си да стабилизира и още по-малко да съживи гръцката икономика.

Втората школа на мисълта също описва кризата като чисто ликвиден проблем, но разглежда дългосрочната неплатежоспособност в най-лошия случай като страничен риск. Проблемът не е, че дълговете в страните от периферията на еврозоната са твърде високи, а че някой е позволил те да нараснат толкова.

Анти-остерити лагерът е на мнение, че дори когато частните пазари тотално са загубили доверие в периферията на еврозоната, Северна Европа може по-лесно да разреши проблема чрез презаписване на дълга на периферията под формата на еврооблигации подкрепени в края на краищата от всички (особено от Германия) данъкоплатци в еврозоната. На страните от периферията трябва да бъде позволено не просто да презапишат своите дългове, но също така да предприемат пълномащабна антициклична фискална политика за такъв срок от какъвто сметнат за нужно националните правителства.

С други думи, според „антиостерианците” еврозоната страда от криза на възможностите, а не от криза на доверие. Без значение е, че еврозоната няма централизирана фискална институция и недовършен банков съюз. Без значение са проблемите с морала или несъстоятелността. И са без значение усилията за растеж чрез реформи. Всички длъжници ще бъдат подходящи за финансиране в бъдеще, дори и да не са били винаги подходящи в миналото. Във всеки случай ускореният ръст на БВП ще се погрижи за всичко, благодарение на по-високите данъчни приходи. Европа ще получи безплатен обяд.

Това е напълно разбираема гледна точка, но е наивна в своята абсолютна вяра (пример в това отношение са полемичните текстове на носителят на Нобелова награда за икономика Пол Кругман). По този начин анти-остерити възгледа прикрива някои основни предпоставки и рискове. Всъщност планините от заеми водят винаги до голяма задлъжнялост в периферията на еврозоната водещи до значителни рискове, особено когато кризата избухне.

Политическата корупция, послужила като въртяща се врата между испанското правителство и финансовия сектор, се оказа ендемична. Двуцифрената безработица и монополите в производството все още спъват растежа, а олигарсите притежават непропорционална сила при защитата на своите интереси. В действителност Германия не е способна да гарантира целия дълг на периферията на Европа без риск за собствената си платежоспособност и кредитоспособност, особено в условията на липса на функционираща система на проверки и баланси в една разширена еврозона.

Експанзивните и неограничени гаранции може и да вършат работа, но ако случайно не проработят, икономическата гангрена откъм периферията може да се разпространи и към центъра.

Третата гледна точка на фона на голямата финансова криза е, че европейският дългов проблем трябва да бъде диагностициран като проблем с платежоспособността от самото начало и да бъде преодолян с дългово преструктуриране и опрощаване, в съчетание с умерена инфлация и структурни реформи. Това е и моята гледна точка от самото начало на кризата.

В Ирландия и Испания, частните притежатели на дълг, а не ирландските и испанските данъкоплатци, трябваше да поемат удара от банковия срив. В Гърция трябваше да случи по-бързо и по-голямо отписване на дълг.

Разбира се, националните правителства би трябвало да използват средства на данъкоплатците за рекапитализация северните европейски банки – особено във Франция и Германия – които са заели твърде много на периферията. А тези трансфери ще бъдат необходими за рекапитализация на банките от периферията. В края на краищата обществото би трябвало да осъзнае реалната ситуация, поне докато преструктурираните и рекапитализирани банки са в позиция да започнат да заемат отново.

За лош късмет, твърде много политически технолози в напредналите икономики си позволиха вярата, че неортодоксалните политики са единствено за нововъзникващите пазари. Всъщност напредналите страни в много от случаите прибягнаха към неортодоксалните политики, за да намалят дълговата си тежест. Дълговото преструктуриране ще даде на Европа възможност да се рестартира. Да, съществуват много рискове, както главният икономист на МВФ Оливие Бланшар отбеляза, но управляването на тези рискове е по-разумния подход.

И така, какво трябва да се прави оттук нататък? По-дълбока европейска интеграция, по-стриктни изисквания за активите на банките и по-дълбоки, но все пак израсли на местна почва, структурни реформи са несъмнено ключов елемент от каквото и да е решение. По-нататъшната помощ към европейската периферия все още е крайно необходима.

Но отвъд това, европейският опит трябва да бъде стимул за пълно преосмисляне на глобалната система за управление на държавните фалити. Това означава да се върнем към по-старите предложения за изработването на механизъм за държавен фалит или намирането на начин да се институционализират последните предложения на Фонда, отнасящите се до гръцкия дълг. Няма безплатен обяд в Европа и никога няма да има. Но има много по-добри начини за решаване на проблема с нестабилния дълг.

*Кенет Рогоф е професор по икономика и публични политики в Харвардския университет и носител на наградата на Дойче банк за финансов икономикс за 2011 година. Бил е главен икономист на МВФ от 2001 до 2003 година.

„Дълговият Олимп”, или разпада на общоевропейската тъкан

Георги Киряков

Европа е преживяла множество катаклизми в дългата си политическа история. Виждала е раждането, възхода и упадъка на империи. Ставала е арена на ожесточени религиозни войни вътре в самото християнство и срещу исляма. Опустошавана е на два пъти в кървави военни конфликти, каквито са Първата и Втората световна войни. 

Накрая устоя на едно от най-тежките си изпитания, а именно двуполюсното идеологическо противостоене, докарало света до ръба на ядрения апокалипсис. Но въпреки това е оцеляла, а народите които я населяват неведнъж са се опитвали да създадат общоевропейски политически и икономически ред за осигуряване на устойчивост и равновесие в един поначало конфликтен свят.

Затова и за никой не е учудващо, че с края на втората голяма война Европа предприема решителни крачки към окончателното усмиряване на този унищожителен бяс на верското, етническото, идеологическото и икономическото противопоставяне.

Дали обаче на този последен голям общоевропейски проект няма да бъде сложен край?

Световната финансова и икономическа криза избухнала през 2008 се оказа мощен катализатор на процеси, които западните демокрации мислеха за отминали и необратими, а кризата с гръцкия правителствен дълг, чиито първи индикации се появяват през 2010, може да се окаже симптом за тежко заболяване като освен това разкри сериозните пукнатини в една неустойчива система на икономически и политически взаимоотношения, изградена върху нестабилните основи на многоизмерния и осеян с конфликтни точки континент.

Реакциите на европейския политически елит съпътствали поредния епизод от гръцката дългова драма отново очертаха дълбоките културни, религиозни и политически различия, забравени за дълги години в десетилетията след Втората световна война. И така неизплатимият гръцки дълг провокира нежелани и неразбираеми емоционални изблици, доведе до взаимни обвинения, и върна развитието на общия ни европейски проект години назад, във времената на трудното преодоляване на взаимното недоверие, нежеланието за сътрудничество и страхът от доминация налагана чрез сила.

Затова изчистването на проблема и установяването на отговорността за сегашната ситуация е от особено важно значение за бъдещето на Европа.

А проблемът се корени в модела на функциониране на съвременната финансова и икономическа системи. В годините след падането на Берлинската стена се роди нездравата вяра, че е настъпил краят на историята (по Фукуяма), а западният политически и икономически ред, т.е. демокрацията и пазарната икономика, са безалтернативни.

За западните икономики животът на кредит от изключение стана правило, а стимулирането на безграничната и безкритична консумация доведе до натрупването на планини от дългове – частни и публични –, докарали неизбежно до срива от 2008 година. В желанието си да настигнат потребителския потенциал на големите европейски икономики страни като Гърция, Испания, Португалия, Ирландия и Италия докараха финансовото си състояние до точка на пречупване, отвъд която просперитетът отстъпи мястото си на остеритета.

Дълбоките различия в икономическата база между ядрото и периферията на Европейският съюз бяха пренебрегнати при създаването на общата европейска валута, за сметка на политическия компромис и волята за създаване на устойчив модел на съжителство в толкова шареното културно, верско и етническо многообразие на континента. Очевиден е обаче дефицитът на дългосрочен, стратегически поглед върху възможните последици от един тежък финансов и икономически срив, довел до призиви за ограничаване на правомощия на основният изпълнителен орган на ЕС – Европейската комисия – отправени от Германия.

В тази ситуация, в която правото отново се връща в ръцете на силния, заслужилия, можещия, изобщо привилегирования и богопомазания, събуждането на стари спомени може да се окаже неизбежно, а това ще доведе до началото на разпада на общата европейска тъкан. Претенцията на която и да е отделна страна-членка на ЕС да лидерства само заради факта, че е успяла чрез пестеливост и/или здрав разум да се справи с тежката посткризисна ситуация на целия континент, е лош знак и сигнал за натрупващо се напрежение между отделните страни. Отново имаме разделение по оста център-периферия. Отново имаме разделения Север-Юг. Отново се възраждат обидни културни стереотипи за мързеливите нации, които си заслужават съдбата. Отново силният икономически има правото да налага дневния си ред, основан на успеха - успех между другото изграден на гърба на цяла Европа и всички европейци - но в края на краищата базиран на голям исторически компромис.