Подслон от бурята в Европа

Мохамед Ел-Ериан*

Тъмни облаци са надвиснали над европейското икономическо бъдеще, събрани от три различни бури: гръцката криза, руското нахлуване в Украйна и възхода на популистките политически партии. Макар всяка една от тях да представлява значителна заплаха, Европа, подкрепена от скорошния икономически подем, е в състояние да се справи с тях поединично, без риск от нов разпад. Съберат ли се обаче в някакъв вид „перфектна буря”, завръщането на слънчевите дни може да се окаже невъзможно за прогнозиране в близко бъдеще.

На този етап трите бури са в различен стадии на формиране. Гръцката криза, разрастваща се от години, се разрази най-силно. Освен потенциалната възможност да се превърне в първата страна напуснала еврозоната, Гърция може би е в опасност да стане и една провалена държава – изход, който би породил многопосочни заплахи за останалата част от Европа. За смекчаването на неблагоприятните хуманитарни последици (свързани с презгранична миграция) и геополитическото влияние на тази буря ще са нужни огромни усилия.

Втората буря, настъпваща откъм изтока на ЕС, е скъпоструващия военен конфликт в Донбаския регион на Украйна. Кризата в източна Украйна беше укротена само частично с подписването на Минските споразумения 2, и представлява най-дълбокото пропукване във взаимоотношенията на Запада с Русия от времето на разпада на Съветския съюз.

По-нататъшна намеса на Русия в Украйна – пряка и/или чрез сепаратистките сили в Донбас – ще постави Запада пред съдбоносен избор. той или ще трябва да засили санкциите срещу Русия, с потенциал да вкара Западна Европа в рецесия, ако Русия отговори с контра-санкции, или да се примири с експанзионистичните амбиции на Кремъл и постави на риск други страни с руско говорящи малцинства (в това число балтийските страни-членки на ЕС).

Третата буря – политическото напрежение провокирано от възхода на популистките политически движения – представлява още един сериозен риск. Подсилени от разрастващото се недоволство на избирателите, основно в затруднените икономики, тези политически движения съсредоточават вниманието си върху шепа проблеми като враждебност към имигрантите да кажем, към мерките за строги икономии, или към Европейския съюз, а всъщност търсейки изкупителна жертва за проблемите на собствените си страни.

Гръцките избиратели вече избраха категорично крайно лявата анти-остерити партия СИРИЗА на изборите през януари. Френската крайно дясна партия Национален фронт понастоящем е втора в социологическите допитвания. Антиимигрантската Датска народна партия финишира втора на току-що проведените в страната национални избори, с 22% от вота. А в Испания лявата анти-остерити партия Подемос удвои подкрепата си.

Тези екстремистки партийни тенденции и ограничените им платформи намаляват правителствената гъвкавост като принуждават сравнително умерените партии и политици да заемат по-радикални позиции. Това се отнася до способността на Партията на независимостта в Обединеното кралство да подкопае консервативните политически основи и да тласна министър-председателя Дейвид Камерън към провеждането на референдум за по-нататъшното членство на страната в ЕС.

При задаващите се три бури европейските лидери трябва да действат бързо, за да се опитат да ги разсеят преди всяка една от тях да се слее с другите и да се справи ефективно с възможните разрушения от тях. Добрата новина е, че инструментите за управление на регионалните кризи бяха подсилени напоследък, особено след лятото на 2012, когато еврото беше съвсем близо до срив.

Всъщност, не само новите институции са способни да разкъсат порочния кръг, институции като Европейския стабилизационен механизъм (ЕСМ), но също и настоящите могат да бъдат направени по-гъвкави и по-ефективни. Нещо повече, Европейската централна банка е ангажирана с пълномащабно изкупуване на активи, което може да бъде улеснено и разширено. А страни като Ирландия, Португалия и Испания успяха да намалят, макар трудно и болезнено, опасността от зараза от приближаващата криза.

Но тези буфери могат да бъдат недостатъчни, ако набиращите сила бури се превърнат в една унищожителна вихрушка. На фона на фунадаменталната взаимосвързаност на ЕС – в икономически, финансов, геополитически и социален план разрушителното влияние от всеки шок ще засегне всички, преодолявайки регионалните защити и водейки до рецесия, връщайки финансовата нестабилност и създавайки условия за социално напрежение. Това ще увеличи вече твърде високата безработица, ще ни изложи на прекомерни финансови рискове, ще окуражи Русия и ще засили още повече популистките движения, като по този начин ще попречи на намирането на правилното политическо решение.

За щастие, възможността за такава перфектна буря е по-скоро въображаема, отколкото на дневен ред. Въпреки това, имайки предвид нейния разрушителен потенциал, тя изисква сериозно внимание от страна на политическите технолози.

За подсигуряването на европейското икономическо бъдеще в този контекст е необходимо, първо и най-важно, потвърждаването на ангажиментите за регионална интеграция – завършване на банковия съюз, придвижването напред на фискалния съюз, и продължаването на процеса за политически съюз – изтикани в страни от безкрайната серия съвещания и срещи на върха за Гърция. Също така е необходимо възраждането на инициативите за икономически реформи на национално ниво, които изглежда бяха загърбени заради самодоволството и свръхприспособимостта на финансовите пазари. 

Това би трябвало да намали политическия натиск върху ЕЦБ, който напоследък се засили заради преследването на разнопосочни амбициозни цели, далеч надхвърлящи възможностите й за подсигуряване на устойчиви резултати при постигането на растеж, заетост, инфлация и финансова стабилност.

Сегашното свръхвнимание върху пороя в Гърция е неразбираемо. Политическите технолози не трябва да се тревожат толкова, че не успяват да се подготвят за останалите две възможни бури, а да се разтревожат от възможността те да се слеят в една разрушителна стихия. Европейските лидери трябва да действат бързо за минимизиране на рисковете, за да не се окаже че подготвените за бурята подслони не са подходящи за екстремните прогнози за времето.

*Мохамед Ел-Ериан, главен икономист на „Алианц груп” и член на Международния й изпълнителен съвет, е Председател на Световния съвет за развитие на президента Барак Обама.

Защо слабото оживление причинява големи катастрофи

Дж. Брадфорд Делонг*

Когато балонът започна да се раздува, той не беше от най-големите. От 2002 до 2006 делът на жилищното строителство в американската икономика нарасна с 1,2 процентни пункта от БВП повече от предходните стойности, преди да се свлече надолу и Съединените щати да навлязат в най-страшната икономическа криза от почти век насам. Според грубите ми изчисления свръх инвестирането в жилищния сектор през този период се равнява на 500 млрд. долара – по всички показатели нищожен дял от световната икономика във времена на катастрофа.

Щетите от това, обаче, са огромни. Икономиките на Европа и Северна Америка са приблизително 6% по-малки от това, което щяха да бъдат, ако нямаше криза. С други думи, приблизително малка част от свръх инвестициите е причина за почти 1,8 трлн. долара загуба на производство на година. Понеже дупката няма изгледи да бъде запълнена, а прогнозите за растежа и цените на активите са с обратен знак, смятам че общата загуба на продуктивност ще достигне почти 3 квадрилиона долара. За всеки долар свръх инвестиция на имотния пазар световната икономика ще претърпи загуба в размер на 6 хил. долара. Как е възможно това?

Важно е да отбележим, че не всички рецесии са толкова болезнени. Финансовите удари през 1987, 1991, 1997, 1998 и 2001 (когато бяха загубени 4 трлн. долара инвестиции след спукването на дотком балона) като цяло нанесоха сравнително малко щети на реалната икономика. Причината този път нещата да са различни, може да бъде открита в наскоро публикуваната книга на Оскар Джорда, Мориц Шуларик и Алън Тейлър. Големите кредитни експанзии, според авторите, могат до голяма степен да влошат ситуацията, причинена от спукването на балона на активите.

В исторически план, когато рецесията е причинена от спукване на балона на активите, неподхранван от кредитна експанзия, икономиката е грубо с 1-1,5% под равнищата, на които би била пет години след началото на икономическия спад. Когато обаче е налице кредитна експанзия, щетите са значително по-големи. Ако балонът е при цените на активите, икономическото представяне ще бъде с 4% под средното след пет години – и с повече от 9% под средното, когато балонът е при имотния пазар. При тези разкрития е ясно, че бедствието от началото на икономическата криза не е толкова по-голямо, в сравнение с други такива кризи.

За много икономисти рецесиите са неизбежна част от бизнес цикъла – неизбежен срив, малко като махмурлук, след всеки подем. Джон Мейнард Кейнс, обаче, отделя малко внимание  на този проблем. „Изключителна проява на недалновидност е този прекрасен изблик на продуктивна енергия да бъде прелюдия към обедняване и депресия”, пише Кейнс през 1931, след като след години на подем от 20-те насетне, се стига до Голямата депресия. „Обяснението е в настоящите загуби на бизнеси, в намаляването на производството и в неизбежната като следствие безработица, не и във високите нива на инвестиции, които се изляха едва след пролетта на 1929, а вследствие на спирането на тези инвестиции”.

Няколко години по-късно Кейнс предлага решение на проблема. В „Обща теория на заетостта, лихвата и парите”, той обяснява как подемът се създава, когато „инвестициите, които допринасят с, да кажем, 2% в условия на пълна заетост, са направени с очакване да допринесат 6%”. По време на рецесия обаче проблемът се задълбочава. Инвестиции, които в нормална ситуация биха допринесли с 2%, „се очаква да допринесат малко повече от нищо”.

Резултатът е самосбъдващото се пророчество на широкоразпространената безработица, всъщност пресушаваща инвестициите почти до нула. „Достигаме условия, при които има недостиг на жилища”, пише Кейнс, „но при които, въпреки това никой не може да си позволи да живее в жилището, което има”.

Решението му е просто. „Правилният лек за търговския цикъл няма да бъде открит в потискането на оживлението, което ще ни държи постоянно в една полу-рецесия, а в потискането на рецесията, което ще ни задържи в един полу-подем”. За Кейнс проблемът се корени в неуспехът да се стимулира кредитирането на икономиката. Финансовата реакция при спукването на балон и вълната от фалити тласка нормалните лихви към нула, въпреки че все още има много начини да се накарат хората да работят.

Днес ние разбираме, че пресъхналите кредитни канали могат да доведат до икономически спад. Има три общоприети решения на това. Първото е, разширяване на фискалните политики, при които правителството въвежда стимули в период на слабо частно инвестиране. Второто е поставянето на висока инфлационна цел, давайки възможност на централните банки да намерят решение на финансовите шокове. И третото е затягане на ограниченията за дълга и съотношението дълг към собствен капитал, особено на имотния пазар, за да се предотврати надуването на подхранван с кредити ценови балон. Към тези решения Кейнс прибавя и четвърто, познато ни днес като „Подходът на Грийнспан”, или използването на монетарната политика  за утвърждаване на достигнатите в пика на балона цени на активите.

За нещастие, в един свят, в който фискалните ограничения упражняват хипнотизиращо влияние върху политиците, за които 2% инфлация е достатъчна цел, политическите ни възможности са доста ограничени. И как, в края на краищата, сравнително слабото оживление може да доведе до огромна катастрофа.

*Дж. Брадфорд Делонг е професор в Калифорнийския университет, Бъркли, изследовател към Националното бюро за икономически изследвания. Бил е помощник асистент на министъра на финансите на Съединените щати по време на администрацията на Бил Клинтън с ресор бюджетни и търговски преговори. Ролята му при намирането на решение на кризата на мексиканското песо през 1994 година, го поставя в челото на превръщането на Латинска Америка в регион на отворените икономики и затвърждава името му на водещ глас в икономико-политическите дебати.

А Юнкер кога ще подаде оставка?

Георги Киряков

60% от 60% от гръцките граждани отхвърлиха чрез референдум наложените от „Тройката” – Международния валутен фонд, Европейската централна банка и Европейската комисия – условия за провеждане на структурни реформи, имащи за цел да се преодолее кризата със свръхзадлъжнялото гръцко правителство. Въпреки че въпросът засягаше чисто финансови и фискални проблеми, за никой не остана тайна истинската цел на вота – битката за оцеляване не просто на едно дошло на власт популистко правителство, а битката за достоен живот на цяла една нация, битката за отстояване на суверенитет, от който две международни финансови институции  - МВФ и ЕЦБ – и една наднационална бюрократична машина – ЕК – се опитаха да лишат гърците.

Резултатът не е изненадващ, а който е изненадан или се е подвел по грубата, арогантна и агресивна пропагандна кампания на европейските и част от гръцките медии, или просто си е въобразил невъзможното. Резултатът не е изненадващ и заради наистина провалилата се програма за реформи, наложена от „Тройката”. Програма, която докара гръцката икономика до спад от цели 25% от 2010 насам, и която остави без работа и житейски перспективи 60% от младите хора в Гърция.

За никого не е тайна, поне не за здравомислещите икономисти, че подобен срив на икономиката влече след себе си цяла верига лесно предвидими последици – драстично съкращаване на потреблението, загуба на огромен брой работни места, фалити на малки и средни фирми, увеличаване на социалните разходи заради увеличения брой безработни, страх от нова криза и нарастване на спестяванията за черни дни, водещи до ново свиване на потреблението, нови фалити, нови безработни. Нямаше как в тази катализирана с външна намеса тежка криза да искаш още от същото, няма как да не кажеш „не”.

А гръцкото „не” стана толкова убедително, заради системните усилия на европейските бюрократи, ръководени от председателя на ЕК Жан-Клод Юнкер. Изблиците на емоционална нестабилност от страна на видни фигури от европейския политически елит от 2008 година насам се множат експоненциално. Дълго време основен техен враг беше Виктор Орбан, заради наистина недемократичните опити да подменя европейските ценности с такива, с които Европа мислеше, че се е разделила. Подели този политически некоректен тон, някои водещи политици, в това число Юнкер, си позволиха да наричат свои колеги диктатори, при това публично. Така, вместо да търсят работещо решение на един действително тежък проблем, Юнкер и компания привикваха периодично Ципрас и публично го унижаваха и наставляваха, сякаш забравили, че той не представлява единствено и само себе, а гръцкия суверен – гръцките граждани, избрали го на демократични избори без съмнение в честността на вота.

Това поведение на Юнкер и компания демонстрира висотите, до които е стигнала в наглостта си европейската бюрокрация – безконтролна, раздута, богато възнаградена, несменяема и недосегаема. Да наричаш избран от своя народ министър-председател диктатор е проява на лош вкус и слаб интелект. Грубо да се намесваш, в опит да влияеш на нагласите на избирателите, в решенията на суверенна държава е проява на ниска или липсваща политическа култура. Да разцепваш цял един народ по оста Европа или национално достойнство е проява на безмерна арогантност и изкривена оценка за собствената ти политическа тежест и значимост.

Вдъхновен от подкрепата на германския канцлер Ангела Меркел и няколко други второстепенни европейски лидери, Юнкер демонстрира неоправдана смелост. Председателят на ЕК вероятно не си дава още сметка, че беше побутнат на амбразурата и сега ще му се наложи да носи пълната отговорност за неадекватните си действия и решения. Юнкер не беше лошото ченге в сценката по изобличаването на „престъпно безотговорното” гръцко правителство и „безумците” Ципрас и Варуфакис, той се оказа параванът, зад който умело да се прикрият много по-дълбоките и значително по-тежки проблеми на големите икономики в ЕС.

Юнкер е резултат от неясна политическа сделка между големите европейски страни и техните лидери, затова всяка негова намеса във вътрешната политика на която и да е страна-членка трябва да среща отпора, който му даде настоящото гръцко правителство и гръцкият народ. До сега, заради порочната система на избор и липсата на национален контрол, нито един председател на Европейската комисия не е понесъл отговорност за слаби и/или вредни за отделните страни-членки политики. Затова е време за оставка на Юнкер и целия състав на Европейската комисия.

А причините са прости. Провал в опитите да се разреши по разумен и отговорен начин проблемът с гръцкия правителствен дълг. Взимането на страна – в случа на МВФ – във вътрешнообщностен спор. Обидното отношение към министър-председател на страна-членка на ЕС. Провалът на широко рекламираният „План Юнкер” за инвестиции и възстановяване на европейските икономики – един план, който на думи всички подкрепят, но никой не иска да дава пари (затова е странно, че българският министър-председател Бойко Борисов щедро дари 100 млн. лева от изтънелия национален бюджет). И най-вече заради неумението му да сплотява хора, да намира работещи решения и да постига консенсус.

Пак ще кажа, че тук не става въпрос за това дали Гърция трябва да върне дълговете – да, страната трябва да ги върне. Става въпрос за бъдещето на една общност – каквато е ЕС – от която Гърция е неразделна част. Интеграцията не се прави със заплахи, нито с изнудване, нито с арогантност и агресивност. Интеграцията ще се случи едва тогава, когато на изпаднали в бедствено положение страни се помогне безусловно. На давещият се се хвърля пояс, а не камък на шията. Интегрираният Европейски съюз е солидарният Европейски съюз.

Ако европейският политически елит продължи да си разиграва безплодните властови комбинации, то ЕС като обединителен проект е обречен на провал. Ако ръководителите на ЕС продължат да си затварят очите за тежката корупция в страни чиито лидери покорно навеждат глава и почтително целуват „пръстена”, то по-добре е случващото се в Гърция да сложи началото на процес на разпад. Но ако все още е останала капка здрав разум в „опразнените” заради финансовата и икономическа криза глави на Юнкер и компания, то те трябва да видят в това възможност за реформиране на склерозиралия европейски проект. А не да търсят изкупителна жертва за собствения си провал.

Защо опитът за спасяване на Гърция се провали

Кенет  Рогоф*

Както болезнено показва гръцката криза, програмите за структурни реформи имащи за цел увеличение на дългосрочната дългова стабилност сработват само ако страната може да ги контролира. Ключовият проблем в Гърция е несъгласието й да реформира пенсионната си система по подходящ начин – но това е само най-пресният пример за несъгласие. В действителност кредиторите отдавна започнаха да наливат значително повече пари в Гърция, отколкото тя можеше да си позволи да върне, макар че няма как да разберем това от публикациите в световната преса. Когато доверието и в двете страни се е изпарило, постигането на окончателна сделка се оказва невъзможно.

Гръцкото членство в Европейския съюз даде на нейните кредитори значителни възможности за отпускане на кредити, но не достатъчно, за да променят основните фискални параметри. Гърция си остава силно суверенна страна, а не подчинен регион. „Тройката” кредитори – МВФ, ЕЦБ и ЕК – не се зарадва особено на свърхзадлъжняването на Гърция, което не се оказа проблем за Общинския финансов фонд за подпомагане спасил Ню Йорк, когато градът беше изправен на ръба на фалита в средата на 90-те.

Най-добрите програми за структурни реформи са онези, при които правителствата на страните длъжници предлагат промени в политиките, а МВФ само дава препоръки и осигурява политическа подкрепа за изпълнението им. Налагането им отвън просто се оказва неефективен подход. За да се прокарат реформите гръцкото правителството и избирателите трябва да са убедени в ползите им.

Това, че страна трябва сама да изготви план за реформи, не подлежи на съмнение. Нестабилните взаимоотношение между МВФ и Украйна не са отскоро. През 2013 екип на МВФ написа безпристрастен доклад за дейността на организацията в страната. Заключенията от него накратко бяха, че неуспехът на правителството да стартира реформите е пълен и изразяват убеждението, че изготвената програма няма да работи.

Ако правителството е неспособно на или нежелаещо да направи необходимите съкращения, се казва в доклада, най-добрата опция е парите да се отпуснат едва когато се осъществят реформите, както се случва и сега в Гърция. За нещастие, този подход  се доказа като неработещ при преодоляването на проблемите в страната. Условията на структурните реформи често нарушават баланса между съревноваващите се местни партии, за добро или лошо. Ако вътре в страната няма воля за прокарване на реформи, доверието в тях бързо ще бъде подкопано.

Левицата отдавна гледа на програмите за структурни реформи с дълбоко подозрение, обвинявайки международните кредитори като МВФ и Световната банка, че са станали бастион на неолибералните пазарни фундаменталисти. Има някои основания за подобна критика, но в основата си тя е пресилена.

Вярно е, че структурните реформи често изискват политики като гъвкавост на трудовия пазар. Но не бива да правим грешката да разглеждаме подобна намеса само в черни и бели цветове. Да съсипеш трудовия пазар, изключвайки от него младите работници (както стана в по-голямата част от южна Европа, в това число Италия и в някаква степен във Франция) е много различно от това да улесниш уволнението на всички работници. Да санираш пенсионната система не е равно на това да я направиш по-силна. Да опростиш и да направиш по-справедлива данъчната система не означава да увеличиш всички данъци.

От известно време противниците на структурните реформи са изправени пред много по-сложни проблеми – най-вече проблемът причинен от дефлацията, при нулеви лихви, определени от централните банки. Ако структурните реформи водят до намаляване на всички заплати и цени, може да се окаже трудно в краткосрочен план да се справим с намалението на съвкупното търсене. Но подобни критики могат да бъдат отправени при всяка друга смяна на политиката: ако тя просто е зле замислена, неизбежно ще бъде и контрапродуктивна. Истината е, че за да се придвижи напред, на Европа ще е нужно постигане на по-добра производителност на труда.

Гръцките уроци и уроците от други програми за предотвратяване на фалит, са отрезвяващи. Ако програмите за предотвратяване на платежоспособност изискват мащабни промени в икономическата структура на страната, в социалния и политическия модел, най-добрият план за действие би бил отписване на частните дългове, а не изливането на публични средства за покриването им. В случаи като гръцкият, настояванията на кредиторите за структурни реформи може би е най-добре да бъдат отправени навътре – особено към подобряване на финансовите регулации.

Огромното мнозинство от гърците искат да останат в ЕС. В един идеален свят, предлагането на финансова помощ в замяна на реформи може и да помогне в страна, която иска да се превърне в модерна европейска държава. Но имайки предвид затрудненията, Гърция е много далеч от това да направи необходимите промени за постигане на тази цел, затова може би е време да преосмислим изцяло подхода за преодоляване на кризата. На мястото на програмите, които увеличават дълговата тежест на страната, може би е по-разумно направо да се осигури хуманитарна помощ, независимо от това дали Гърция ще остане пълноправен член на еврозоната или не.

*Кенет Рогоф е професор по икономика и публични политики в Харвардския университет и носител на наградата на Дойче банк за финансов икономикс за 2011 година. Бил е главен икономист на МВФ от 2001 до 2003 година.

Докога ще страдаме от финансовите ограничения?

Хауърд Дейвис*

Съществуват няколко определения за финансово ограничение – а ограничаващите и ограничаваните разглеждат проблема по различен начин. Но това, което финансовото ограничение обикновено включва е запазването на по-ниски от нормалните пазарни нива на лихвите, положение облагодетелстващо вземащите заем и ощетяващо спестителите. Вземащите заем обикновено са правителствата, а в много нововъзникващи икономики държавата финансира разточителството си като плаща на спестовните банки смешно ниски лихви.

Но през последните седем години, откакто централните банки в развитите страни свалиха своите базисни лихви почти до нула, станахме свидетели на първата световна версия на финансово ограничение. Последното проучване направено от застрахователя Swiss Re, показва кой печели и кой губи от това и поставя под въпрос устойчивостта на политиките прокарвани от институции като Федералния резерв на Съединените щати, Европейската централна банка и Английската централна банка.

Тезите от доклада са, че докато официалните мотиви за ултра-губещата монетарна политика е защита от дефлация и подкрепа на икономическия растеж в период на слабо търсене, ниските лихвени равнища също така подпомагат правителствата да финансират своите дългове доста евтино. 

Нещо повече, ако добавим и осемте години агресивно количествено улеснение, започват да се открояват непредвидените последствия – видимо раздут балон на цените на активите, нарастващо икономическо неравенство (при което по-богатите инвеститори могат да извличат печалби за сметка на дребните спестители) и риск от повишаване на инфлацията в бъдеще.

Може и да не се окажем прави за последното, но първите две вече са факт. Много страни понастоящем страдат от свръхнадценен пазар на имотите и акциите. В Съединените щати индексът S&P 500 от 2009 следва плътно разширяването на паричната маса от страна на Фед. В резултат на това съотношението цени/заплати, отразяващо инвеститорското въодушевление по отношение на пазара на активи, днес е доста по-голямо спрямо историческите средни стойности.

Нещо повече, според доклада на Swiss Re, „монетарната политика и покупките на активи от централните банки увеличиха икономическото неравенство чрез инфлация на цените на активите”. Най-богатия 1% от американските домакинства се радват на 50% увеличение на своето финансово благосъстояние, докато 90% от домакинствата добавиха само 12% към своето. Най-бедните 20% вероятно не са добавили нищо.

Не е изненадващо, че централните банки не обичат този аргумент. Председателят на Фед Джанет Йелън подчертава, че годините на нулеви лихви и количествени улеснения не са замислени за улесняване на финансирането на дефицита на американското правителство. Тя твърди, че фокусирайки се върху цените на активите се пренебрегва ролята – от полза за всички групи доходи – на монетарната политика на Фед за поддържане на растежа и по този начин за избягване на заплахата от пълномащабна депресия.

Но централните банки признават, че техните политики водят до изкривяване на финансовите пазари. Например, институционалните инвеститори, особено застрахователните компании и пенсионните фондове, пострадаха доста лошо. Те са основните държатели на държавногарантирани книжа с фиксирани лихви, а възвращаемостта им от инвестициите падна рязко. По този начин падна и възвращаемостта, която те могат да предложат на своите инвеститори и на пенсионерите. Следователно е логично хората да започнат да отделят още повече, за да могат да си гарантират дохода след пенсиониране.

Това само по себе си може да има тягостен ефект върху икономиката, отчасти компенсирайки монетарните стимули. Всъщност, това е може би една от причините защо силно експанзионистичните политики прокарвани от Фед и останалите централни банки успяват толкова дълго да генерират растеж.

Другите изкривявания се дължат на неразумните регулации въведени като реакция на глобалната финансова криза. Налагането на по-високи капиталови изисквания върху рисковите инвестиции тласна финансовите институции към покупката на правителствен дълг, което пък означава, че разполагат с по-малко пари за доходоносни инвестиции. Повечето страни не усещат възстановяването на инвестициите до предкризисните им равнища.

Според този анализ връщането към „нормални” лихвени равнища няма да се случи толкова скоро. Алтернативата е продължаващо финансово регулиране и съпътстващите ги ниски нива на инвестициите, нарастващо икономическо и социално напрежение и появата на цяло поколение бедни пенсионери. Както тероризиращите града „Баби от Ада” на Монти Пайтън, утрешните възрастни ще надигнат глас.

Но можем ли да очакваме старото нормално положение – положителни дългосрочни лихви върху правителствените дългови книжа – да се върне? Вероятно е неразумно инвеститорите да се надяват на положителни лихви върху спестяванията в бъдеще. Но може би трябва да се надяваме централните банки и правителствата да защитят нашите спестявания с положителна възвращаемост само в замяна на поемането на някакъв риск.

Една от причините е, че инвестициите може би няма да достигнат своите предишни равнища. Ако една икономика на услугите просто има по-малка необходимост от скъп основен капитал, защо да трябва да очакваме да се върнем към дните, в които бизнес инвестициите държаха огромен дял от тях?

Освен това, свръх спестяванията може би са нещо повече от обичаен цикличен феномен. Отделните хора би трябвало да ценят по-високо бъдещото потребление, в пенсия, от настоящото потребление, което е обратното на традиционното отношение. Започваме да ценим факта, че в нашите най-продуктивни години трябва да работим по-здраво, понеже годините ни в пенсия ще бъдат повече и ще бъдем по-здрави, и че паричната помощ от нашето правителство и работодатели ще бъде далеч по-малко щедра, отколкото е била. С други думи – логично е днес да спестяваме повече.

В дългосрочен план, такъв смел нов свят може да се окаже не толкова непоносимо място. Но преходът от тук до там ще бъде голямо предизвикателство за финансовите фирми, било то банки, инвестиционни фондове или застрахователи. Видовете продукти, които последните предлагат на своите клиенти ще се нуждаят от промяна, а смесицата от активи, в които те инвестират също ще бъде различна. Въпросът за регулаторите е дали, в отговор на финансовата криза, те създават погрешните стимули, които работят срещу възстановяването на сектора на дългосрочните частни инвестиции.

*Хауърд Дейвис е първият председател на Данъчната служба на Обединеното кралство (1997-2003), бивш подуправител на Английската централна банка, бивш директор на Лондонското училище за икономика (2003-2011), генерален директор на Конфедерацията на британската индустрия и автор на книгата „Бъдещето на банкирането: възходът и падението на централното банкиране”.

В ЕС може да се завихри „перфектна буря”

Георги Киряков

Предричаният апокалипсис не настъпи. Гърция все още не е във фалит, поне не формално. Разумът започна да надделява, а търсенето на разумен компромис взе превес над безумните емоционални изблици.  В тази ситуация обаче все по-отчетливо се открояват следващите критични етапи от разрешаването на европейската финансова и икономическа криза. Затова европейският политически елит е длъжен да поеме лидерската си роля и да преведе общия ни европейски проект през трудностите, а не да се крие зад въобразени проблеми с партньорите си от еврозоната. Солидарността означава да хвърлиш спасителен пояс на давещия се, а не да му нахлузиш камък на шията. Кои са следващите критични етапи е повече от ясно, а застрашените страни са най-големите пет икономики на континента – Германия, Обединеното кралство, Франция, Италия и Испания.

Ето и накои данни за тях

Общият правителствен дълг на Франция е нараснал от 1,953 трлн. евро през 2013 до 2,037 трлн. евро през 2014, което означава нови 84 млрд. евро дълг стоварен върху френските, а и европейските данъкоплатци. Това означава увеличение с 2,7% (от 92,3% на 95%) на съотношението дълг спрямо БВП на третата по големина европейска икономика, след тази на Германия и Обединеното кралство, при ръст на икономиката от едва 0,7% за 2013 и 0,2% за 2014. Франция се управлява от социалистическо правителство с министър-председател Манюел Валс, назначен от президента, също социалист, Франсоа Оланд.

Италия, четвъртата по големина икономика в ЕС, е натрупала нов дълг в размер на 66 млрд. евро, като от 2,068 трлн. евро през 2013 той нараства до 2,134 трлн. евро през 2014. Тук увеличението на съотношението дълг спрямо БВП е от 128,5% на 132,1% или разлика от 3,6%. Ръстът на икономиката на страната е минус 1,7% за 2013 и минус 0,4% за 2014, т.е. отрицателен, при увеличаващ се правителствен дълг с 3,6%. Италия взима назаем неизработени пари, без перспектива за растеж на икономиката. Италия се управлява от лидера на Демократическата партия (либерална) Матео Ренци.

Следващата голяма икономика със сериозно увеличение на дълговата тежест е Испания. Общият правителствен дълг на страната през 2013 е бил в размер на 966,170 млрд. евро, а през 2014 вече е 1,033 трлн. евро или увеличение със 66 млрд. евро и нов 5,6% (от 92,1% на 97,7%) ръст на съотношението дълг/БВП. Икономическият растеж през 2013 е отрицателен в размер на 1,2%, а през 2014 страната бележи ръст от 1,4%. В Испания безработицата обаче е твърде висока и е 24,5% (малко по-ниска от тази в Гърция – 26,5%), т.е. компенсациите за безработица поглъщат огромни бюджетни средства. Испания се управлява от консервативната народна партия от 2011 насам, а министър-председател е Мариано Рахой.

Колкото и да е учудващо Обединеното кралство също може да се окаже в категорията на застрашени от задълбочаване на финансовите им проблеми страни. През 2013 дълговата тежест на страната е в размер на 1,794 трлн. евро, през 2014 обаче тя вече е 2,055 трлн. евро, т.е. имаме увеличение с 261 млрд. евро. Това прави 2,1% ръст на съотношението дълг спрямо БВП (от 87,3% до 89,4%). Но в Обединеното кралство ръстът на икономката с 1,7% през 2013 и 2,8% през 2014 и има потенциала да компенсира огромния нов дълг, за разлика от Франция и Италия например. Това все пак не бива да успокоява нито един европейски лидер, понеже референдумът за оставане в ЕС, обещан от консервативния министър-председател на Великобритания Дейвид Камерън на гласоподавателите в страната и предвиден за 2017 година, може да нанесе сериозни политически и икономически поражения на ЕС и на самата Великобритания при отрицателен вот.

Не бих сложил Германия сред страните застрашени от затъване в общото финансово и икономическо блато, но на фона на завихрящата се „перфектна буря” и предвид факта, че Германия и германската икономика са стълба и едновременно двигателя на еврозоната и общия европейски проект, то всеки катаклизъм в една или няколко  - големи или малки – икономики, в и извън еврозоната, може да нанесе непоправими щети и на най-голямата европейска икономика. И има индикации за това.

Общият правителствен дълг на Германия през 2013 е 2,166 трлн. евро или 77,1% от БВП, а през 2014 той вече е 2,170 трлн. евро или 74,7% от БВП. Има увеличение на дълга в абсолютни числа в размер на 34 млрд. евро, но и намаление на съотношението с 2,4%, което се дължи основно на нарасналия абсолютен размер на БВП на страната с почти 100 млрд. евро през 2014 спрямо 2013, но със слаб, в сравнение в Обединеното кралство, ръст на икономиката в размер на едва 0,1% през 2013 и 1,6% през 2014. Германия се управлява от дясно-лява коалиция начело с канцлера Ангела Меркел.

Да съпоставим тези данни с данните за Гърция

През 2013 общият правителствен дълг на Гърция е в размер на 319,178 млрд. евро, а през 2014 вече е с над 2 млрд. евро по-малък  - 317, 094 млрд. евро. При намаление с над 2 млрд. евро обаче имаме увеличение на съотношението дълг/БВП от 2,1% (от 175% на 177,1%). Това се дължи най-вече на спада на икономиката с 24,8% от 2010 година насам, макар да има нищожен ръст от 0,8% през 2014. Безработицата в страната е 26,5%, най-високата в ЕС и два пъти над средната за страните членки. А безработните младежи на възраст 15-24 години са 52,4% от трудоспособното население като по този показател е изпреварена само от Испания с 53,2% младежка безработица. От няколко месеца Гърция се управлява от популисткото правителство на СИРИЗА с премиер Алексис Ципрас, но основните проблеми се трупат от 2010 насам, като през това време в управлението се изредиха и десни, и леви партии, но винаги в коалиция една с друга, поради невъзможността да се състави стабилно правителство и поради натиска на тройката – МВФ, ЕК и ЕЦБ – за прокарване на болезнени реформи с цел връщане на дълга чрез драстично намаляване на правителствените разходи.

Критичното състояние на общия европейски проект е видимо, което не означава, че трябва да го зачеркнем с лека ръка. Битката за оцеляване тепърва предстои, а катарзисът сред големите пет е наложителен. Да скриваш собствените си проблеми като „давиш” вече потъналата Гърция в никакъв случай не може да се нарече солидарност. А да не съкращаваш разходи на брюкселската бюрокрация, като същевременно искаш драстично съкращение на разходите на гръцката е цинично и лишено от всякаква логика. Целият ЕС е в преразход, не само Гърция. Никой не говори обаче за това, напротив, иска все по-голямо увеличение, заради нарасналите нужди от хора и поддръжка, покрай управлението на сложната свръхрегулативна машина на обединена Европа.

Повяхването на БРИКС

Майкъл Боскин*

Преди няколко години политическите технолози и анализатори предричаха, че страните от БРИКС – Бразилия, Русия, Китай и Южна Африка – ще бъдат новият двигател на глобалния растеж. Наивната екстраполация на бързия растеж накара много хора да повярват в светлото бъдеще на тези икономики, а благодарение на тях и за останалия свят.

Но днес повяхването е видимо. Икономиките на Бразилия и Русия се свиват, а тези на Китай и Южна Африка се забавят видимо. Само Индия бележи растеж, надвишаващ леко китайския. Ще сбъдне ли БРИКС някогашните надежди? Или проблемите ще се задълбочат?

Имайки предвид факта, че в икономики с ниски доходи капиталовите разходи (за компютри, производствени помещения и инфраструктура) обикновено са малки, а инвестициите в човешкият капитал (образование и практики) са нищожни, те имат по-голям потенциал за възвращаемост на капиталовите инвестиции. Това означава, че тези икономики могат да нарастват по-бързо от богатите икономики, докато доходът на глава от населението навакса изоставането.

Китай, Индия и Бразилия все още имат голям дял на селското население и затова могат да правят големи крачки за намаляването на бедността, изкарвайки няколко стотин милиона души (най-голям принос има Китай) от нея през последните десетилетия. Средната класа в тези страни също нараства значително.

Бързото развитие на нововъзникващите икономики се дължи на икономическия песимизъм в Европа и Северна Америка. въпреки това съвкупния БВП на развиващите се страни днес надвишава този на развитите икономики – ситуация, която светът не можеше да си представи само допреди едно поколение.

Нещо повече, стотици милиони ниско платени работници, присъединили се към глобалния трудов пазар, след като Китай, Индия и Източна Европа отвориха икономиките си, все още оказват натиск надолу върху заплатите най-вече на най-подготвените и опитни работници в напредналите икономики. Както разкрива през 1948 носителят на Нобелова награда за икономика Пол Самюелсън, международната търговия води до изравняване на цените, а заплатите, приспособили се към работните умения, се уравновесяват в глобален мащаб.

Но за БРИКС бързото развитие може да стане по-трудно. Опитът показва, че има точка – обикновено когато доходът на глава от населението достигне около 15-20 хил. долара (приблизително 1/3 от нивото в Съединените щати – отвъд която растежът се забава. В последните десетилетия само няколко икономики – особено Южна Корея, Тайван и Сингапур – успяха да избегнат т.нар. „капан на средния доход” и продължиха да увеличават своя просперитет.

Отвъд проблемите, с които почти всички развиващи се икономики се сблъскват – например слабите институции и лошото управление – всяка от страните от БРИКС се изправя пред редица специфични предизвикателства. Например Бразилия трябва да се пребори с рецесията, ниските цени на петрола и с безпрецедентния корупционен скандал в Петробрас, държавната петролна компания. Заедно с това, трябва да се преформулира дневният ред на президента Дилма Русеф и да се подпише споразумение за по-свободна търговия, каквото е споразумението НАФТА (между Канада, Съединените щати и Мексико), както и да се подсигури по-добра среда за чужди инвестиции, особено в областта на енергетиката.

Русия също изпитва сериозен натиск заради по-ниските цени на петрола, както върху бюджета, така и върху способността й да осигури по-нататъшно развитие на енергийния сектор. Предизвикателствата се увеличиха заради икономическите санкции наложени от страна на Съединените щати и  Европа в отговор на агресивните политики на президента Владимир Путин спрямо съседите на Русия. Русия също така изпитва остър демографски проблем, характеризиращ се с намаляване на населението, със стандарт на живот далеч под средния за напредналите икономики и с растящ проблем с изтичането на мозъци.

Индия, поне засега, е в най-добро икономическо състояние. Инфлацията, основна заплаха за икономиката доскоро, е по-ниска от прогнозираната от гуверньора на Централната банка на Индия Рагурам Раян. А растежът достигна прогнозния от 7,5% за годината. Но фискалната позиция на Индия остава нестабилна, а населението на страната, което скоро ще надвиши това на Китай, остава предимно селско и много бедно.

Въпреки задаващите се затруднения министър-председателят Нарендра Моди се забави с провеждането на обещаните икономически реформи. Въпреки че постигна някои малки подобрения в регулациите, приватизацията и пренасочването на средства към бедните, обещаните поземлена реформа и реформа на пазара на труда остават недовършени.

Китай от своя страна изпитва трудно икономическо приспособяване, от експортно-ориентиран към базиран на потреблението модел на растеж. Ако трябва да се изразим с термини от покера, китайският президент Си Дзинпин се опитва да заложи всичко на картата, че нарастващата средна класа ще потребява достатъчно стоки, че да избегне превръщането на огромния икономически потенциал на основните индустрии във водещ източник на безработица.

С под 40% от БВП – в сравнение с повече от 60% в напредналите икономики – потреблението при китайските домакинства определено има накъде да расте. Но китайската икономика остава уязвима за големите рискове. Както се случи в Япония по отношение на Китай преди десетилетия, Китай започва да страда от ценовата конкуренция с Виетнам. Китайският стоков пазар е неразвит, а антикорупционната програма на Си Дзинпин, макар и популярна сред обикновените граждани, доведе до разпространяваща се несигурност относно „правилата на играта”.

И накрая, проблемите на Южна Африка се коренят в загубата на доверие към правителството, в широкоразпространената корупция, в недобре развитата инфраструктура, в ограниченията на пазара на труда и в регулациите за чуждите инвестиции. А реформаторски план, президентът Джейкъб Зума не гледа в правилната посока.

Страните от БРИКС са – а и винаги са били – подвластни на същите сили, както останалите икономики. Но въпреки че засилиха зависимостта си от пазарните сили, техните правителства продължават да вземат голяма част от важните икономически решения, което увеличава риска от разстройване на икономиката и дори от предизвикването на криза. Способността им да развият институции, поддържащи по-голяма икономическа свобода, с по-голямо доверие в пазарната конкуренция и по-малко правителствена намеса, ще бъде в основата на дългосрочния им успех.

*Майкъл Боскин е професор по икономика в Станфордския университет и старши научен сътрудник в Институт „Хувър”. Бил е председател на Съвета на икономическите съветници на президента Джордж Буш-старши от 1989 до 1993 година. Оглавява т.нар. Комисия „Боскин” за разкриване на грешките при официалното изчисление на инфлацията в Съединените щати.