А Юнкер кога ще подаде оставка?

Георги Киряков

60% от 60% от гръцките граждани отхвърлиха чрез референдум наложените от „Тройката” – Международния валутен фонд, Европейската централна банка и Европейската комисия – условия за провеждане на структурни реформи, имащи за цел да се преодолее кризата със свръхзадлъжнялото гръцко правителство. Въпреки че въпросът засягаше чисто финансови и фискални проблеми, за никой не остана тайна истинската цел на вота – битката за оцеляване не просто на едно дошло на власт популистко правителство, а битката за достоен живот на цяла една нация, битката за отстояване на суверенитет, от който две международни финансови институции  - МВФ и ЕЦБ – и една наднационална бюрократична машина – ЕК – се опитаха да лишат гърците.

Резултатът не е изненадващ, а който е изненадан или се е подвел по грубата, арогантна и агресивна пропагандна кампания на европейските и част от гръцките медии, или просто си е въобразил невъзможното. Резултатът не е изненадващ и заради наистина провалилата се програма за реформи, наложена от „Тройката”. Програма, която докара гръцката икономика до спад от цели 25% от 2010 насам, и която остави без работа и житейски перспективи 60% от младите хора в Гърция.

За никого не е тайна, поне не за здравомислещите икономисти, че подобен срив на икономиката влече след себе си цяла верига лесно предвидими последици – драстично съкращаване на потреблението, загуба на огромен брой работни места, фалити на малки и средни фирми, увеличаване на социалните разходи заради увеличения брой безработни, страх от нова криза и нарастване на спестяванията за черни дни, водещи до ново свиване на потреблението, нови фалити, нови безработни. Нямаше как в тази катализирана с външна намеса тежка криза да искаш още от същото, няма как да не кажеш „не”.

А гръцкото „не” стана толкова убедително, заради системните усилия на европейските бюрократи, ръководени от председателя на ЕК Жан-Клод Юнкер. Изблиците на емоционална нестабилност от страна на видни фигури от европейския политически елит от 2008 година насам се множат експоненциално. Дълго време основен техен враг беше Виктор Орбан, заради наистина недемократичните опити да подменя европейските ценности с такива, с които Европа мислеше, че се е разделила. Подели този политически некоректен тон, някои водещи политици, в това число Юнкер, си позволиха да наричат свои колеги диктатори, при това публично. Така, вместо да търсят работещо решение на един действително тежък проблем, Юнкер и компания привикваха периодично Ципрас и публично го унижаваха и наставляваха, сякаш забравили, че той не представлява единствено и само себе, а гръцкия суверен – гръцките граждани, избрали го на демократични избори без съмнение в честността на вота.

Това поведение на Юнкер и компания демонстрира висотите, до които е стигнала в наглостта си европейската бюрокрация – безконтролна, раздута, богато възнаградена, несменяема и недосегаема. Да наричаш избран от своя народ министър-председател диктатор е проява на лош вкус и слаб интелект. Грубо да се намесваш, в опит да влияеш на нагласите на избирателите, в решенията на суверенна държава е проява на ниска или липсваща политическа култура. Да разцепваш цял един народ по оста Европа или национално достойнство е проява на безмерна арогантност и изкривена оценка за собствената ти политическа тежест и значимост.

Вдъхновен от подкрепата на германския канцлер Ангела Меркел и няколко други второстепенни европейски лидери, Юнкер демонстрира неоправдана смелост. Председателят на ЕК вероятно не си дава още сметка, че беше побутнат на амбразурата и сега ще му се наложи да носи пълната отговорност за неадекватните си действия и решения. Юнкер не беше лошото ченге в сценката по изобличаването на „престъпно безотговорното” гръцко правителство и „безумците” Ципрас и Варуфакис, той се оказа параванът, зад който умело да се прикрият много по-дълбоките и значително по-тежки проблеми на големите икономики в ЕС.

Юнкер е резултат от неясна политическа сделка между големите европейски страни и техните лидери, затова всяка негова намеса във вътрешната политика на която и да е страна-членка трябва да среща отпора, който му даде настоящото гръцко правителство и гръцкият народ. До сега, заради порочната система на избор и липсата на национален контрол, нито един председател на Европейската комисия не е понесъл отговорност за слаби и/или вредни за отделните страни-членки политики. Затова е време за оставка на Юнкер и целия състав на Европейската комисия.

А причините са прости. Провал в опитите да се разреши по разумен и отговорен начин проблемът с гръцкия правителствен дълг. Взимането на страна – в случа на МВФ – във вътрешнообщностен спор. Обидното отношение към министър-председател на страна-членка на ЕС. Провалът на широко рекламираният „План Юнкер” за инвестиции и възстановяване на европейските икономики – един план, който на думи всички подкрепят, но никой не иска да дава пари (затова е странно, че българският министър-председател Бойко Борисов щедро дари 100 млн. лева от изтънелия национален бюджет). И най-вече заради неумението му да сплотява хора, да намира работещи решения и да постига консенсус.

Пак ще кажа, че тук не става въпрос за това дали Гърция трябва да върне дълговете – да, страната трябва да ги върне. Става въпрос за бъдещето на една общност – каквато е ЕС – от която Гърция е неразделна част. Интеграцията не се прави със заплахи, нито с изнудване, нито с арогантност и агресивност. Интеграцията ще се случи едва тогава, когато на изпаднали в бедствено положение страни се помогне безусловно. На давещият се се хвърля пояс, а не камък на шията. Интегрираният Европейски съюз е солидарният Европейски съюз.

Ако европейският политически елит продължи да си разиграва безплодните властови комбинации, то ЕС като обединителен проект е обречен на провал. Ако ръководителите на ЕС продължат да си затварят очите за тежката корупция в страни чиито лидери покорно навеждат глава и почтително целуват „пръстена”, то по-добре е случващото се в Гърция да сложи началото на процес на разпад. Но ако все още е останала капка здрав разум в „опразнените” заради финансовата и икономическа криза глави на Юнкер и компания, то те трябва да видят в това възможност за реформиране на склерозиралия европейски проект. А не да търсят изкупителна жертва за собствения си провал.

Защо опитът за спасяване на Гърция се провали

Кенет  Рогоф*

Както болезнено показва гръцката криза, програмите за структурни реформи имащи за цел увеличение на дългосрочната дългова стабилност сработват само ако страната може да ги контролира. Ключовият проблем в Гърция е несъгласието й да реформира пенсионната си система по подходящ начин – но това е само най-пресният пример за несъгласие. В действителност кредиторите отдавна започнаха да наливат значително повече пари в Гърция, отколкото тя можеше да си позволи да върне, макар че няма как да разберем това от публикациите в световната преса. Когато доверието и в двете страни се е изпарило, постигането на окончателна сделка се оказва невъзможно.

Гръцкото членство в Европейския съюз даде на нейните кредитори значителни възможности за отпускане на кредити, но не достатъчно, за да променят основните фискални параметри. Гърция си остава силно суверенна страна, а не подчинен регион. „Тройката” кредитори – МВФ, ЕЦБ и ЕК – не се зарадва особено на свърхзадлъжняването на Гърция, което не се оказа проблем за Общинския финансов фонд за подпомагане спасил Ню Йорк, когато градът беше изправен на ръба на фалита в средата на 90-те.

Най-добрите програми за структурни реформи са онези, при които правителствата на страните длъжници предлагат промени в политиките, а МВФ само дава препоръки и осигурява политическа подкрепа за изпълнението им. Налагането им отвън просто се оказва неефективен подход. За да се прокарат реформите гръцкото правителството и избирателите трябва да са убедени в ползите им.

Това, че страна трябва сама да изготви план за реформи, не подлежи на съмнение. Нестабилните взаимоотношение между МВФ и Украйна не са отскоро. През 2013 екип на МВФ написа безпристрастен доклад за дейността на организацията в страната. Заключенията от него накратко бяха, че неуспехът на правителството да стартира реформите е пълен и изразяват убеждението, че изготвената програма няма да работи.

Ако правителството е неспособно на или нежелаещо да направи необходимите съкращения, се казва в доклада, най-добрата опция е парите да се отпуснат едва когато се осъществят реформите, както се случва и сега в Гърция. За нещастие, този подход  се доказа като неработещ при преодоляването на проблемите в страната. Условията на структурните реформи често нарушават баланса между съревноваващите се местни партии, за добро или лошо. Ако вътре в страната няма воля за прокарване на реформи, доверието в тях бързо ще бъде подкопано.

Левицата отдавна гледа на програмите за структурни реформи с дълбоко подозрение, обвинявайки международните кредитори като МВФ и Световната банка, че са станали бастион на неолибералните пазарни фундаменталисти. Има някои основания за подобна критика, но в основата си тя е пресилена.

Вярно е, че структурните реформи често изискват политики като гъвкавост на трудовия пазар. Но не бива да правим грешката да разглеждаме подобна намеса само в черни и бели цветове. Да съсипеш трудовия пазар, изключвайки от него младите работници (както стана в по-голямата част от южна Европа, в това число Италия и в някаква степен във Франция) е много различно от това да улесниш уволнението на всички работници. Да санираш пенсионната система не е равно на това да я направиш по-силна. Да опростиш и да направиш по-справедлива данъчната система не означава да увеличиш всички данъци.

От известно време противниците на структурните реформи са изправени пред много по-сложни проблеми – най-вече проблемът причинен от дефлацията, при нулеви лихви, определени от централните банки. Ако структурните реформи водят до намаляване на всички заплати и цени, може да се окаже трудно в краткосрочен план да се справим с намалението на съвкупното търсене. Но подобни критики могат да бъдат отправени при всяка друга смяна на политиката: ако тя просто е зле замислена, неизбежно ще бъде и контрапродуктивна. Истината е, че за да се придвижи напред, на Европа ще е нужно постигане на по-добра производителност на труда.

Гръцките уроци и уроците от други програми за предотвратяване на фалит, са отрезвяващи. Ако програмите за предотвратяване на платежоспособност изискват мащабни промени в икономическата структура на страната, в социалния и политическия модел, най-добрият план за действие би бил отписване на частните дългове, а не изливането на публични средства за покриването им. В случаи като гръцкият, настояванията на кредиторите за структурни реформи може би е най-добре да бъдат отправени навътре – особено към подобряване на финансовите регулации.

Огромното мнозинство от гърците искат да останат в ЕС. В един идеален свят, предлагането на финансова помощ в замяна на реформи може и да помогне в страна, която иска да се превърне в модерна европейска държава. Но имайки предвид затрудненията, Гърция е много далеч от това да направи необходимите промени за постигане на тази цел, затова може би е време да преосмислим изцяло подхода за преодоляване на кризата. На мястото на програмите, които увеличават дълговата тежест на страната, може би е по-разумно направо да се осигури хуманитарна помощ, независимо от това дали Гърция ще остане пълноправен член на еврозоната или не.

*Кенет Рогоф е професор по икономика и публични политики в Харвардския университет и носител на наградата на Дойче банк за финансов икономикс за 2011 година. Бил е главен икономист на МВФ от 2001 до 2003 година.

Докога ще страдаме от финансовите ограничения?

Хауърд Дейвис*

Съществуват няколко определения за финансово ограничение – а ограничаващите и ограничаваните разглеждат проблема по различен начин. Но това, което финансовото ограничение обикновено включва е запазването на по-ниски от нормалните пазарни нива на лихвите, положение облагодетелстващо вземащите заем и ощетяващо спестителите. Вземащите заем обикновено са правителствата, а в много нововъзникващи икономики държавата финансира разточителството си като плаща на спестовните банки смешно ниски лихви.

Но през последните седем години, откакто централните банки в развитите страни свалиха своите базисни лихви почти до нула, станахме свидетели на първата световна версия на финансово ограничение. Последното проучване направено от застрахователя Swiss Re, показва кой печели и кой губи от това и поставя под въпрос устойчивостта на политиките прокарвани от институции като Федералния резерв на Съединените щати, Европейската централна банка и Английската централна банка.

Тезите от доклада са, че докато официалните мотиви за ултра-губещата монетарна политика е защита от дефлация и подкрепа на икономическия растеж в период на слабо търсене, ниските лихвени равнища също така подпомагат правителствата да финансират своите дългове доста евтино. 

Нещо повече, ако добавим и осемте години агресивно количествено улеснение, започват да се открояват непредвидените последствия – видимо раздут балон на цените на активите, нарастващо икономическо неравенство (при което по-богатите инвеститори могат да извличат печалби за сметка на дребните спестители) и риск от повишаване на инфлацията в бъдеще.

Може и да не се окажем прави за последното, но първите две вече са факт. Много страни понастоящем страдат от свръхнадценен пазар на имотите и акциите. В Съединените щати индексът S&P 500 от 2009 следва плътно разширяването на паричната маса от страна на Фед. В резултат на това съотношението цени/заплати, отразяващо инвеститорското въодушевление по отношение на пазара на активи, днес е доста по-голямо спрямо историческите средни стойности.

Нещо повече, според доклада на Swiss Re, „монетарната политика и покупките на активи от централните банки увеличиха икономическото неравенство чрез инфлация на цените на активите”. Най-богатия 1% от американските домакинства се радват на 50% увеличение на своето финансово благосъстояние, докато 90% от домакинствата добавиха само 12% към своето. Най-бедните 20% вероятно не са добавили нищо.

Не е изненадващо, че централните банки не обичат този аргумент. Председателят на Фед Джанет Йелън подчертава, че годините на нулеви лихви и количествени улеснения не са замислени за улесняване на финансирането на дефицита на американското правителство. Тя твърди, че фокусирайки се върху цените на активите се пренебрегва ролята – от полза за всички групи доходи – на монетарната политика на Фед за поддържане на растежа и по този начин за избягване на заплахата от пълномащабна депресия.

Но централните банки признават, че техните политики водят до изкривяване на финансовите пазари. Например, институционалните инвеститори, особено застрахователните компании и пенсионните фондове, пострадаха доста лошо. Те са основните държатели на държавногарантирани книжа с фиксирани лихви, а възвращаемостта им от инвестициите падна рязко. По този начин падна и възвращаемостта, която те могат да предложат на своите инвеститори и на пенсионерите. Следователно е логично хората да започнат да отделят още повече, за да могат да си гарантират дохода след пенсиониране.

Това само по себе си може да има тягостен ефект върху икономиката, отчасти компенсирайки монетарните стимули. Всъщност, това е може би една от причините защо силно експанзионистичните политики прокарвани от Фед и останалите централни банки успяват толкова дълго да генерират растеж.

Другите изкривявания се дължат на неразумните регулации въведени като реакция на глобалната финансова криза. Налагането на по-високи капиталови изисквания върху рисковите инвестиции тласна финансовите институции към покупката на правителствен дълг, което пък означава, че разполагат с по-малко пари за доходоносни инвестиции. Повечето страни не усещат възстановяването на инвестициите до предкризисните им равнища.

Според този анализ връщането към „нормални” лихвени равнища няма да се случи толкова скоро. Алтернативата е продължаващо финансово регулиране и съпътстващите ги ниски нива на инвестициите, нарастващо икономическо и социално напрежение и появата на цяло поколение бедни пенсионери. Както тероризиращите града „Баби от Ада” на Монти Пайтън, утрешните възрастни ще надигнат глас.

Но можем ли да очакваме старото нормално положение – положителни дългосрочни лихви върху правителствените дългови книжа – да се върне? Вероятно е неразумно инвеститорите да се надяват на положителни лихви върху спестяванията в бъдеще. Но може би трябва да се надяваме централните банки и правителствата да защитят нашите спестявания с положителна възвращаемост само в замяна на поемането на някакъв риск.

Една от причините е, че инвестициите може би няма да достигнат своите предишни равнища. Ако една икономика на услугите просто има по-малка необходимост от скъп основен капитал, защо да трябва да очакваме да се върнем към дните, в които бизнес инвестициите държаха огромен дял от тях?

Освен това, свръх спестяванията може би са нещо повече от обичаен цикличен феномен. Отделните хора би трябвало да ценят по-високо бъдещото потребление, в пенсия, от настоящото потребление, което е обратното на традиционното отношение. Започваме да ценим факта, че в нашите най-продуктивни години трябва да работим по-здраво, понеже годините ни в пенсия ще бъдат повече и ще бъдем по-здрави, и че паричната помощ от нашето правителство и работодатели ще бъде далеч по-малко щедра, отколкото е била. С други думи – логично е днес да спестяваме повече.

В дългосрочен план, такъв смел нов свят може да се окаже не толкова непоносимо място. Но преходът от тук до там ще бъде голямо предизвикателство за финансовите фирми, било то банки, инвестиционни фондове или застрахователи. Видовете продукти, които последните предлагат на своите клиенти ще се нуждаят от промяна, а смесицата от активи, в които те инвестират също ще бъде различна. Въпросът за регулаторите е дали, в отговор на финансовата криза, те създават погрешните стимули, които работят срещу възстановяването на сектора на дългосрочните частни инвестиции.

*Хауърд Дейвис е първият председател на Данъчната служба на Обединеното кралство (1997-2003), бивш подуправител на Английската централна банка, бивш директор на Лондонското училище за икономика (2003-2011), генерален директор на Конфедерацията на британската индустрия и автор на книгата „Бъдещето на банкирането: възходът и падението на централното банкиране”.

В ЕС може да се завихри „перфектна буря”

Георги Киряков

Предричаният апокалипсис не настъпи. Гърция все още не е във фалит, поне не формално. Разумът започна да надделява, а търсенето на разумен компромис взе превес над безумните емоционални изблици.  В тази ситуация обаче все по-отчетливо се открояват следващите критични етапи от разрешаването на европейската финансова и икономическа криза. Затова европейският политически елит е длъжен да поеме лидерската си роля и да преведе общия ни европейски проект през трудностите, а не да се крие зад въобразени проблеми с партньорите си от еврозоната. Солидарността означава да хвърлиш спасителен пояс на давещия се, а не да му нахлузиш камък на шията. Кои са следващите критични етапи е повече от ясно, а застрашените страни са най-големите пет икономики на континента – Германия, Обединеното кралство, Франция, Италия и Испания.

Ето и накои данни за тях

Общият правителствен дълг на Франция е нараснал от 1,953 трлн. евро през 2013 до 2,037 трлн. евро през 2014, което означава нови 84 млрд. евро дълг стоварен върху френските, а и европейските данъкоплатци. Това означава увеличение с 2,7% (от 92,3% на 95%) на съотношението дълг спрямо БВП на третата по големина европейска икономика, след тази на Германия и Обединеното кралство, при ръст на икономиката от едва 0,7% за 2013 и 0,2% за 2014. Франция се управлява от социалистическо правителство с министър-председател Манюел Валс, назначен от президента, също социалист, Франсоа Оланд.

Италия, четвъртата по големина икономика в ЕС, е натрупала нов дълг в размер на 66 млрд. евро, като от 2,068 трлн. евро през 2013 той нараства до 2,134 трлн. евро през 2014. Тук увеличението на съотношението дълг спрямо БВП е от 128,5% на 132,1% или разлика от 3,6%. Ръстът на икономиката на страната е минус 1,7% за 2013 и минус 0,4% за 2014, т.е. отрицателен, при увеличаващ се правителствен дълг с 3,6%. Италия взима назаем неизработени пари, без перспектива за растеж на икономиката. Италия се управлява от лидера на Демократическата партия (либерална) Матео Ренци.

Следващата голяма икономика със сериозно увеличение на дълговата тежест е Испания. Общият правителствен дълг на страната през 2013 е бил в размер на 966,170 млрд. евро, а през 2014 вече е 1,033 трлн. евро или увеличение със 66 млрд. евро и нов 5,6% (от 92,1% на 97,7%) ръст на съотношението дълг/БВП. Икономическият растеж през 2013 е отрицателен в размер на 1,2%, а през 2014 страната бележи ръст от 1,4%. В Испания безработицата обаче е твърде висока и е 24,5% (малко по-ниска от тази в Гърция – 26,5%), т.е. компенсациите за безработица поглъщат огромни бюджетни средства. Испания се управлява от консервативната народна партия от 2011 насам, а министър-председател е Мариано Рахой.

Колкото и да е учудващо Обединеното кралство също може да се окаже в категорията на застрашени от задълбочаване на финансовите им проблеми страни. През 2013 дълговата тежест на страната е в размер на 1,794 трлн. евро, през 2014 обаче тя вече е 2,055 трлн. евро, т.е. имаме увеличение с 261 млрд. евро. Това прави 2,1% ръст на съотношението дълг спрямо БВП (от 87,3% до 89,4%). Но в Обединеното кралство ръстът на икономката с 1,7% през 2013 и 2,8% през 2014 и има потенциала да компенсира огромния нов дълг, за разлика от Франция и Италия например. Това все пак не бива да успокоява нито един европейски лидер, понеже референдумът за оставане в ЕС, обещан от консервативния министър-председател на Великобритания Дейвид Камерън на гласоподавателите в страната и предвиден за 2017 година, може да нанесе сериозни политически и икономически поражения на ЕС и на самата Великобритания при отрицателен вот.

Не бих сложил Германия сред страните застрашени от затъване в общото финансово и икономическо блато, но на фона на завихрящата се „перфектна буря” и предвид факта, че Германия и германската икономика са стълба и едновременно двигателя на еврозоната и общия европейски проект, то всеки катаклизъм в една или няколко  - големи или малки – икономики, в и извън еврозоната, може да нанесе непоправими щети и на най-голямата европейска икономика. И има индикации за това.

Общият правителствен дълг на Германия през 2013 е 2,166 трлн. евро или 77,1% от БВП, а през 2014 той вече е 2,170 трлн. евро или 74,7% от БВП. Има увеличение на дълга в абсолютни числа в размер на 34 млрд. евро, но и намаление на съотношението с 2,4%, което се дължи основно на нарасналия абсолютен размер на БВП на страната с почти 100 млрд. евро през 2014 спрямо 2013, но със слаб, в сравнение в Обединеното кралство, ръст на икономиката в размер на едва 0,1% през 2013 и 1,6% през 2014. Германия се управлява от дясно-лява коалиция начело с канцлера Ангела Меркел.

Да съпоставим тези данни с данните за Гърция

През 2013 общият правителствен дълг на Гърция е в размер на 319,178 млрд. евро, а през 2014 вече е с над 2 млрд. евро по-малък  - 317, 094 млрд. евро. При намаление с над 2 млрд. евро обаче имаме увеличение на съотношението дълг/БВП от 2,1% (от 175% на 177,1%). Това се дължи най-вече на спада на икономиката с 24,8% от 2010 година насам, макар да има нищожен ръст от 0,8% през 2014. Безработицата в страната е 26,5%, най-високата в ЕС и два пъти над средната за страните членки. А безработните младежи на възраст 15-24 години са 52,4% от трудоспособното население като по този показател е изпреварена само от Испания с 53,2% младежка безработица. От няколко месеца Гърция се управлява от популисткото правителство на СИРИЗА с премиер Алексис Ципрас, но основните проблеми се трупат от 2010 насам, като през това време в управлението се изредиха и десни, и леви партии, но винаги в коалиция една с друга, поради невъзможността да се състави стабилно правителство и поради натиска на тройката – МВФ, ЕК и ЕЦБ – за прокарване на болезнени реформи с цел връщане на дълга чрез драстично намаляване на правителствените разходи.

Критичното състояние на общия европейски проект е видимо, което не означава, че трябва да го зачеркнем с лека ръка. Битката за оцеляване тепърва предстои, а катарзисът сред големите пет е наложителен. Да скриваш собствените си проблеми като „давиш” вече потъналата Гърция в никакъв случай не може да се нарече солидарност. А да не съкращаваш разходи на брюкселската бюрокрация, като същевременно искаш драстично съкращение на разходите на гръцката е цинично и лишено от всякаква логика. Целият ЕС е в преразход, не само Гърция. Никой не говори обаче за това, напротив, иска все по-голямо увеличение, заради нарасналите нужди от хора и поддръжка, покрай управлението на сложната свръхрегулативна машина на обединена Европа.

Повяхването на БРИКС

Майкъл Боскин*

Преди няколко години политическите технолози и анализатори предричаха, че страните от БРИКС – Бразилия, Русия, Китай и Южна Африка – ще бъдат новият двигател на глобалния растеж. Наивната екстраполация на бързия растеж накара много хора да повярват в светлото бъдеще на тези икономики, а благодарение на тях и за останалия свят.

Но днес повяхването е видимо. Икономиките на Бразилия и Русия се свиват, а тези на Китай и Южна Африка се забавят видимо. Само Индия бележи растеж, надвишаващ леко китайския. Ще сбъдне ли БРИКС някогашните надежди? Или проблемите ще се задълбочат?

Имайки предвид факта, че в икономики с ниски доходи капиталовите разходи (за компютри, производствени помещения и инфраструктура) обикновено са малки, а инвестициите в човешкият капитал (образование и практики) са нищожни, те имат по-голям потенциал за възвращаемост на капиталовите инвестиции. Това означава, че тези икономики могат да нарастват по-бързо от богатите икономики, докато доходът на глава от населението навакса изоставането.

Китай, Индия и Бразилия все още имат голям дял на селското население и затова могат да правят големи крачки за намаляването на бедността, изкарвайки няколко стотин милиона души (най-голям принос има Китай) от нея през последните десетилетия. Средната класа в тези страни също нараства значително.

Бързото развитие на нововъзникващите икономики се дължи на икономическия песимизъм в Европа и Северна Америка. въпреки това съвкупния БВП на развиващите се страни днес надвишава този на развитите икономики – ситуация, която светът не можеше да си представи само допреди едно поколение.

Нещо повече, стотици милиони ниско платени работници, присъединили се към глобалния трудов пазар, след като Китай, Индия и Източна Европа отвориха икономиките си, все още оказват натиск надолу върху заплатите най-вече на най-подготвените и опитни работници в напредналите икономики. Както разкрива през 1948 носителят на Нобелова награда за икономика Пол Самюелсън, международната търговия води до изравняване на цените, а заплатите, приспособили се към работните умения, се уравновесяват в глобален мащаб.

Но за БРИКС бързото развитие може да стане по-трудно. Опитът показва, че има точка – обикновено когато доходът на глава от населението достигне около 15-20 хил. долара (приблизително 1/3 от нивото в Съединените щати – отвъд която растежът се забава. В последните десетилетия само няколко икономики – особено Южна Корея, Тайван и Сингапур – успяха да избегнат т.нар. „капан на средния доход” и продължиха да увеличават своя просперитет.

Отвъд проблемите, с които почти всички развиващи се икономики се сблъскват – например слабите институции и лошото управление – всяка от страните от БРИКС се изправя пред редица специфични предизвикателства. Например Бразилия трябва да се пребори с рецесията, ниските цени на петрола и с безпрецедентния корупционен скандал в Петробрас, държавната петролна компания. Заедно с това, трябва да се преформулира дневният ред на президента Дилма Русеф и да се подпише споразумение за по-свободна търговия, каквото е споразумението НАФТА (между Канада, Съединените щати и Мексико), както и да се подсигури по-добра среда за чужди инвестиции, особено в областта на енергетиката.

Русия също изпитва сериозен натиск заради по-ниските цени на петрола, както върху бюджета, така и върху способността й да осигури по-нататъшно развитие на енергийния сектор. Предизвикателствата се увеличиха заради икономическите санкции наложени от страна на Съединените щати и  Европа в отговор на агресивните политики на президента Владимир Путин спрямо съседите на Русия. Русия също така изпитва остър демографски проблем, характеризиращ се с намаляване на населението, със стандарт на живот далеч под средния за напредналите икономики и с растящ проблем с изтичането на мозъци.

Индия, поне засега, е в най-добро икономическо състояние. Инфлацията, основна заплаха за икономиката доскоро, е по-ниска от прогнозираната от гуверньора на Централната банка на Индия Рагурам Раян. А растежът достигна прогнозния от 7,5% за годината. Но фискалната позиция на Индия остава нестабилна, а населението на страната, което скоро ще надвиши това на Китай, остава предимно селско и много бедно.

Въпреки задаващите се затруднения министър-председателят Нарендра Моди се забави с провеждането на обещаните икономически реформи. Въпреки че постигна някои малки подобрения в регулациите, приватизацията и пренасочването на средства към бедните, обещаните поземлена реформа и реформа на пазара на труда остават недовършени.

Китай от своя страна изпитва трудно икономическо приспособяване, от експортно-ориентиран към базиран на потреблението модел на растеж. Ако трябва да се изразим с термини от покера, китайският президент Си Дзинпин се опитва да заложи всичко на картата, че нарастващата средна класа ще потребява достатъчно стоки, че да избегне превръщането на огромния икономически потенциал на основните индустрии във водещ източник на безработица.

С под 40% от БВП – в сравнение с повече от 60% в напредналите икономики – потреблението при китайските домакинства определено има накъде да расте. Но китайската икономика остава уязвима за големите рискове. Както се случи в Япония по отношение на Китай преди десетилетия, Китай започва да страда от ценовата конкуренция с Виетнам. Китайският стоков пазар е неразвит, а антикорупционната програма на Си Дзинпин, макар и популярна сред обикновените граждани, доведе до разпространяваща се несигурност относно „правилата на играта”.

И накрая, проблемите на Южна Африка се коренят в загубата на доверие към правителството, в широкоразпространената корупция, в недобре развитата инфраструктура, в ограниченията на пазара на труда и в регулациите за чуждите инвестиции. А реформаторски план, президентът Джейкъб Зума не гледа в правилната посока.

Страните от БРИКС са – а и винаги са били – подвластни на същите сили, както останалите икономики. Но въпреки че засилиха зависимостта си от пазарните сили, техните правителства продължават да вземат голяма част от важните икономически решения, което увеличава риска от разстройване на икономиката и дори от предизвикването на криза. Способността им да развият институции, поддържащи по-голяма икономическа свобода, с по-голямо доверие в пазарната конкуренция и по-малко правителствена намеса, ще бъде в основата на дългосрочния им успех.

*Майкъл Боскин е професор по икономика в Станфордския университет и старши научен сътрудник в Институт „Хувър”. Бил е председател на Съвета на икономическите съветници на президента Джордж Буш-старши от 1989 до 1993 година. Оглавява т.нар. Комисия „Боскин” за разкриване на грешките при официалното изчисление на инфлацията в Съединените щати.

Гръцкият правителствен дълг в числа

Георги Киряков

В разгара на кризата с гръцкия правителствен дълг, което е много различно от частния такъв, не прочетох нито един анализ и/или коментар, опиращ се на здравия разум и на стройна и строга аргументация. С будещо недоумение самочувствие, иначе интелигентни хора коментираха материя, за която или нямат достатъчно информация, или нямат достатъчно познания.

Преобладаваха обобщения на едро, пропагандни измислици, емоционални изблици и откровени глупости. Тази невнимателност към детайлите, този пропаганден патос, тези емоционални изблици на омраза за пореден път дават силни аргументи в подкрепа на общия песимизъм за развитието на България.

У нас всичко се чете по диагонал, никой не прави и минимално усилие да се информира подробно, всички се подвеждат по общите и обобщаващи, но лековати, изводи, никой не слуша гласа на разума и/или математиката, всички лековерно се доверяват на утвърдени "авторитети", било то човешки същества или институции.

Затова ви представям няколко простички числа за Гърция:

През трета четвърт на 2013 година държавният дълг на Гърция възлиза на 317, 713 млрд. евро; през втора четвърт на 2014 година той вече е 317, 530 млрд. евро, т.е. намаление на дълга с 230 млн. евро; през трета четвърт на 2014 година дългът на Гърция вече е 315, 509 млрд. евро, т.е. с 2 млрд. евро по-малко от третата четвърт на 2013 година.

Същевременно като процент от БВП на страната тези числа съответно са: за трета четвърт на 2013 - 171,0%; за втора четвърт на 2014 - 177,5%; за трета четвърт на 2014 - 176,0%, т.е. има процентно увеличение на дълга спрямо БВП от 5% при намаление на абсолютния дълг с 200 млн. евро и процентно намаление на дълга спрямо БВП с 1,5% при намаление на абсолютния дълг с 2 млрд. евро.

На какво се дължат тези "разминавания"?

Основно на спад на БВП, който по статистически данни е над 25% за последните четири години, т.е. имаме намаляване на абсолютния дълг с 2 млрд. евро, но имаме и увеличаване на съотношението дълг/БВП с 5%. Имаме също така и план за реформи, наложен от международен кредитор на Гърция, какъвто без съмнение е МВФ, и от вътрешен кредитор, какъвто е ЕЦБ, който план имаше за цел да овладее и укрепи тежкото финансово състояние на Гърция. Вместо укрепване обаче, този план вкара Гърция в още по-тежко положение, като налетите милиарди евро не само не постигнаха растеж на икономиката, ами я вкараха в тежка рецесия. Сега 'тройката" иска връщане на тези пари, но след като се провали в начинанието си.

Ето още малко простички числа за Гърция:

През 2008 година БВП на Гърция е бил в размер на 242,096 млрд. евро, а шест години по-късно, т.е. през 2014, БВП вече се е свил до 179,080 млрд. евро, което е разлика от минус 63 млрд. евро само за 6 години. БВП в размер на 178,570 млрд. евро Гърция е имала през 2003, т.е. Гърция се е върнала в икономическото си развитие 10 години назад. Тук не се включва натрупаната за периода инфлация, която винаги допринася за ръста на БВП. Трябва да се отчете и фактът, че през последните години липсата на инфлация утежни дълговото бреме на Гърция, което в съчетание с намаления БВП допринесе за задълбочаването на дълговата криза. Само между 2010 и 2011 БВП на Гърция пада с почти 20 млрд. евро. Това е периодът, в който "тройката" се намесва грубо в гръцките финанси и налага програмите за ограничаване на разходите, т.нар. "аустерити".

Няма как (ще си послужа с аналогии прочетени във фейсбук статуси) да предлагаш меню с едно ястие, което е сготвено с некачествени и развалени продукти от слаб готвач, с непосилна за плащане цена и голям процент за обслужване, понеже заведението приема само себе си за свръх луксозно, и да искаш да бъде изядено насила (знаейки че ще предизвика тежко разстройство, повръщане и натравяне с възможни летални последици), да представиш накрая сметката и да претендираш, че ако не бъде платена ще те оставят да умреш на масата, без да извикат спешна помощ.

Както се казва, когато са те канили в луксозното заведение, на ВИП масата, с отбрани клиенти и богато меню, без да са проверили платежоспособността ти, или да са си затворили очите за нея, са приели, че в един момент, ако не можеш да си платиш, трябва да проявят или щедрост, или солидарност, а не да те унижават и да те плашат, че ще те изгонят от масата, вместо да платят изцяло или отчасти и твоята сметка.

И няколко простички числа за други страни от еврозоната:

Общият правителствен дълг на Германия възлиза на 2,155 трлн. евро (74% от БВП, което е повече от 60-те процента заложени в Маастрихтските критерии); на Италия възлиза на 2,134 трлн, евро (132% от БВП, колкото е било и съотношение дълг/БВП в Гърция преди намесата на „тройката” – ЕК, ЕЦБ и МВФ – през 2010); на Франция възлиза на 2,031 трлн. евро (95% от БВП); на Испания възлиза на 1,020 трлн. евро (97% от БВП); правителственият дълг на Белгия е 432 млрд евро или 108,2% от БВП; дългът на Португалия е 228 млрд. евро или 131,4% от БВП и продължава да расте. Всички тези страни бележат минимален ръст на икономиките, докато икономиката на Гърция се е сринала с повече от 25%. Всички тези страни продължават да харчат огромни суми за издръжка на социалните си програми и администрацията си. Всички тези страни имат дългове надхвърлящи условията договорени и подписани в Маастрихт.

Накрая един обратен, но положителен пример:

Правителственият дълг на Естония е едва 2 млрд. евро, а съотношението дълг/БВП е само 10,5%.

Турската мирна политика

Карл Билд*

Турция навлиза в неизследвана политическа територия след неуспеха на управляващата Партия на справедливостта и развитието (ПСР) да запази своето парламентарно мнозинство в проведените наскоро в страната общи парламентарни избори. Изборът, който Турция ще трябва да направи за сглобяването на ново правителство ще е не само определящ за оформянето на бъдещето на демокрацията там, следващата администрация ще се наложи да изиграе решителна роля в поредица от мирни процеси жизненоважни за възстановяването на стабилността в широкия Близък изток.

Първо и най-важно за Турция е да започне мирния процес със своето кюрдско население. В основата си този процес е свързан с потвърждаването на светския и унитарен характер на държавата, създадена през 1923. Всеки в новата република в онези времена не определил се като член на официално признатото малцинство е принуден да приеме новата турска идентичност.

Но нещата не се случват според плановете на Ататюрк. Кюрдите се хващат здраво за своята собствена идентичност. Като в края на краищата потъпкването на кюрдския език и култура провокира ожесточена съпротива, водена от Кюрдската работническа партия (КРП) и отнела живота на повече от 30 хил. жители на страната.

Огромното влияние и власт на Реджеп Тайип Ердоган му позволиха да започне мирни преговори с КРП през 2013. Оттогава този процес отбеляза немислим допреди няколко години напредък. И все пак стъпките за постигане на окончателен мир предстои да бъдат направени.

Цялостното разрешаване на кюрдския проблем в Турция ще бъде ключов за стабилността на страната и за бъдещето на процеса по присъединяване към Европейския съюз. В противен случай можем да си представим сценарий, при който дезинтеграционни сили мътещи водата в съседния Левант се прехвърлят и самата Турция, от което могат да настъпят невъобразими последици.

Успехът на основната Кюрдска народно-демократична партия с получаването на 13% от вота на последните избори – много повече от партийното ядро – ще повиши значително доверието на кюрдите и ще разчисти пътя пред мирния процес. Но крайнодясната Националистическа партия също се представи силно на изборите и получи 16% от вота, което вероятно се дължи предимно на популистката съпротива срещу отварянето към кюрдите. Всъщност дори Ердоган в опита си да спре възхода на националистите, по време на кампанията използваше реторика, която отблъсна много кюрдски избиратели.

Пръв приоритет на всяко ново правителство в Турция трябва да бъде завършването на мирния процес, който Ердоган започна. А Ердоган трябва да разбере, че неговото наследство ще зависи от това дали същият този процес ще успее или ще се провали.

Вторият мирен процес, който е заложен на карта, е новият опит за обединение на Кипър, страна разделена след конституционния провал от 1963 и нахлуването на Турция през 1974. Всъщност е доста странно, че основните страни-членки на ЕС са разделени по отношение на зоната за сигурност патрулирана от десетилетия от мироопазващи сили на ООН.

Продължаващото разделение на Кипър блокира както преговорите за присъединяване на Турция, така и крайно необходимото сътрудничество между ЕС и НАТО. Но днес, при президентството на Никос Анастасиадис и на новоизбрания президент на Северен Кипър Мустафа Акънчъ, има реална възможност, след години на безизходица, за постигане на споразумение, което да доведе до обединение на острова. Подкрепяните от ООН преговори достигнаха до нов и важен момент.

Но споразумението няма да е възможно без ясната подкрепа от турското правителство. Затова позицията на новото правителство ще бъде от съществено значение. Турция може да спечели много от подкрепата за решаването на кипърския проблем, но тя може да се върне към старите навици и да изпусне днешната уникална възможност.

Третият мирен процес се отнася до отношенията на Турция с Армения, които, ако се подобрят, биха подпомогнали създаването на условия за мирно споразумение между Армения и Азербайджан. През октомври 2009 в Цюрих беше подписано дългосрочно споразумение между Армения и Турция, но останалите регионални сили накрая блокираха този процес, с решителната намеса на Русия.

Продължаването на замразения конфликт с Армения в дългосрочен аспект не е в интерес на Турция, нито на останалите страни в региона. Съществуващите блокади и военна конфронтация могат да доведат до непредвидима катастрофа в Южен Кавказ, с много негативни ефекти върху Турция. Следващото правителство трябва да възстанови диалога започнат в Цюрих, а арменското правителство трябва да стори същото.

Четвъртият и от най-голямо значение мирен процес се отнася до Сирия. Турция зае принципна и твърда позиция срещу режима на президента Башар ал-Асад и прие на своя територия повече от 1 млн. бежанци. Но опасностите съпътстващи този конфликт се отразяват на самата Турция и не трябва да бъдат подценявани.

Всички ключови играчи имат общ интерес за запазване на Сирийската държава и от промяна на режима. Един пълен срив, подхранен от усилията за налагане на политическо решение с военни средства, най-вероятно ще доведе до катастрофални последици през следващите десетилетия, като Турция може да пострада най-много. Затова новата турска администрация трябва да бъде подготвена за включването си в един конструктивен диалог, заедно със Съединените щати и Иран, за намиране на възможното решение.

Непосредствената цел е Турция да преодолее старите вътрешни вражди и да състави пълноценно коалиционно правителство. В противен случай предсрочните избори – а по този начин и политическата нестабилност – ще бъдат неизбежни. Именно пради тази причина приятелите на Турция не трябва да изпускат възможността да напомнят на лидерите на страната какво е заложено на карта както за Турция, така и за мира в региона.

*Карл Билд е външен министър на Швеция от 2006 до октомври 2014 година и министър-председател от 1991 до 1994, когато и договаря присъединяването на страната към ЕС. Бележит дипломат, който служи като специален пратеник на ЕС в бивша Югославия, като Върховен представител в Босна и Херцеговина, като специален пратеник на ООН на Балканите и е съпредседател на Дейтънската мирна конференция. Член е на Съвета за глобалния дневен ред към Световния икономически форум в Европа.