2011 – година на турбуленции?

2010 година се оказа изключително тежка както от икономическа, така и от политическа гледна точка. Затова и прогнозите за настоящата бяха и продължават да бъдат силно нюансирани. От доста песимистичните прогнози на носителя на Нобелова награда за икономика Джоузеф Стиглиц, според когото забавянето на икономическия растеж ще продължи, а безработицата ще остане твърде висока и ще натовари държавните бюджети. През не по-малко песимистичното напрегнато очакване на референдума  за обявяване на независомост и всъщност разцепление на Судан, където предвижданията са, че резултатите ще бъдат манипулирани, а това може да доведе до най-кръвопролитния сблъсък на 2011 година. До наистина оптимистичните данни дошли отвъд Атлантика, че продажбите на нови автомобили в Америка са се качили с 11 процента, а Дженеръл мотърс е задминал Тойота по брой продадени автомобили за една година, което е индикатор за съживяване на индустрията на Съединените щати. Подобно съживяване обаче ще донесе раздвижване и на глобалната икономика, защото американците все още остават най-мощната световна икономика и потенциален генератор на икономически растеж.

Тези крайно поляризирани мнения и статистически данни най-вероятно ще бележат целия икономически и политически дебат през годината, защото въпреки оптимизма, идващ от съобщенията за повишените продажби на автомобили в Америка, все още остават нерешени фундаменталните проблеми свързани с банковите регулации, свръхзадлъжнелите държави и липсата на адекватни реакции както от спасилите се от фалит страни, така и от тези, изпаднали в сериозни финансови затруднения.

Преодоляването на предизвикателствата пред глобалната икономика и пред международните отношения, ще зависи от действията на няколко основни играчи на световната политическа сцена. Техните действия ще са определящи и за излизането от икономическата криза, и за намаляването и респективно увеличаването на напрежението в ключови региони като Близкия изток, Африка, Югоизточна Азия и Латинска Америка. И тук взаимното преплитане и влияние между икономически фактори и политически действия е неизбежно и логично.

Съединените щати бяха категорично определени като основни виновници за настоящата икономическа и финансова криза, но те най-вероятно ще се окажат и двигателят за излизане то нея. Въпреки външните критики, че с нерационалното си и в много случаи агресивно поведение, американските банки са довели света до ръба на нов финансов колапс, сравняван с този от Голямата депресия през 30-те години на миналия век, Америка все още запазва потенциала си на най-иновативна и креативна икономика.  Вътрешните наблюдатели от своя страна заложиха на критики свързани с влошаващото се образователно равнище на подрастващите, което ще отслаби конкурентоспособността им, в сравнение с техните връстници от други части на света, особено с тези от Китай. Коментатори и анализатори остро критикуваха правителството, заради липсата на инвестиции в силно амортизираната инфраструктура, което според голяма част от тях, ще бъде мощен генератор на работни места. Не по-малко остро бяха критикувани и плановете на президентската администрация да продължи войната срещу тероризма, водена предимно в Ирак и Афганистан и струваща по над 180 млн. долара дневно на американските данъкоплатци и обезкървяваща и без това силно пострадалата от кризата американска икономика. Неспособността на президента Обама да преодолее съпротивата на опонентите си от републиканската партия по отношение на въпроса с продължаването на програмата за данъчни облекчения за богатите, повлия върху личния му авторитет на човек дошъл да изправи Америка на крака и да върне уважението на света в нея. А компромисът се наложи, заради загубата на мнозинството в Камарата на представителите от страна на демократите и затвърди убеждението на американците в силата на аргументите и ценността на демокрацията. Нито външните, нито вътрешните критики могат да повляят в така голяма степен на очертаващото се скорошно излизане от кризата. Затова и може категорично да се каже, че 2011 ще се окаже година първа от следващия цикъл на световен икономически просперитет, който все пак е рано да прогнозираме как ще завърши.

Това, че Америка излиза от кризата, би трябвало сериозно да разтревожи Китай. Въпреки продължаващия вече повече от десетилетие бурен икономически растеж, Китай има не по-малко проблеми, които ще изправят управляващите пред сериозни дилеми, а оттам и пред трудни избори. На първо място това е голямата инфлация регистрирана за миналата година, резултат от задържането на ниските стойности на местната валута и силно повишеното търсене на стоки и услуги от зараждащата се в страната средна класа, която в края на миналата година бившият британски премиер Гордън Браун определи като основен фактор за бъдещия икономически просперитет на Европа. Вероятно китайската икономика ще продължи да се развива във възходяща посока, но с възстановяването на американската икономика и забогатяването на все повече китайци, конкурентното предимство на евтината работна ръка, а оттам и на евтиното производство ще остане в миналото. Още повече, че с намаляването на заплащането на европейските и американските работници и орязването на социалните програми, особено на помощите за безработица, все повече европейци  и американци ще произвеждат по-евтина и много по-качествена продукция на конкурентна цена, при слабо евро, респективно долар и подобрена производствена база. А и като се вземе предвид скрития контрол на управляващите в Китай върху пазарните взаимоотношения и особено върху стойността на валутата, ще им бъде все по-тежко да удържат натиска на свободните икономики. В момента, в който цените за вложенията в нови производства в Европа, Америка и Китай се изравнят и заплащането на труда стане почти равно, неизбежно капиталовите потоци ще променят посоката си и Китай, със своята контролирана пазарна икономика или ще се принуди да охлаби хватката, или ще се окаже изолирана при разпределянето на печалбите от следващия икономически възход. Предстоящото посещение на китайския президент в Съединените щати едва ли ще опира само до покачването с пет процента на стойността на реминби спрямо долара. Ще се наложи да се обсъдят много по-широк кръг от въпроси свързани с икономическото развитие. За света обаче много по-остро стои върпосът с нарастваща военна мощ  на Китай. Макар все още разходите за отбрана в страната да са несъизмеримо по-малки от тези в Съединените щати, те все пак се използват изцяло за разработване на нови оръжейни системи, докато тези на САЩ се изливат за поддържането на военните контингенти в Ирак и Афганистан. Според данни от много влиятелни международни изследвания, Китай е на път да настигне Съединените щати както по количество, така и по качество на въоръженията. Миналата седмица беше представен за пръв път произведен в страната боен самолет със „Стелт” технология, макар и двигателите да са руски, а дизайнът да е изцяло копиран от този на руските военни самолети. Китай отправя все по-дръзки и чести военни предизвикателства пред доминацията на Америка в Тихоокеанския регион и особено напоследък в Южнокитайско море. Нарастващата военна мощ в съчетание с бурния икономически растеж тласка все повече страни противници на политиката на Съединените щати в международен план, но също така и противници на демокрацията към близко икономическо, политическо и военно сътрудничество с Китай. Тези тенденции дадоха основание на много наблюдатели да заговорят за ново блоково разделение в света и разгаряне на нова Студена война. Но такъв сценарий все още е доста спекулативен.

На фона на „сблъсъка” между Китай и Съединените щати, позициите на Европейския съюз изглеждат доста слаби. Но слабостта си има дълбоки причини. Европа е разделена. И политически, и икономически. Кризата катализира нарастването на напрежения трупани от поне едно десетилетие, но особено след голямото разширяване, включващо България и Румъния. Липсата не единни политики в областта на финансите направи така, че на страни като Германия, която е една от малкото в света, минала леко през турбуленциите на финансовите пазари, сега се налага да плащат сметките на онези, които по най-безотговорен начин позволиха натрупването на огромни публични и частни дългове. Тази липса на финансова интеграция поставя ясни разделителни линии сред европейските страни, несамо на такива, които са членки на еврозоната и които не са, но и на такива от центъра и периферията, на бедни и богати, на големи и малки, на стари и нови, на силни и слаби. Тези разделения поставиха под въпрос не само бъдещото разширяване на Европа, на този етап категорино спряно, но и бъдещето на самия Европейски съюз. Политическата ябълка на раздора в последно време, безспорно плод на икономичеките проблеми, се оказа шенгенското пространство и присъединяването на България и Румъния към него. За Стара Европа проблемите с корупцията и контрабандата в тези две балкански държави дойде като много удобен повод за изместване на фокуса на вниманието на европейското обществено мнение от финансовите затруднение към един наистина периферен проблем, какъвто е разширяването на шенгенското пространство. Опитите да бъдат представени двете страни като инкубатор на престъпност и нелегална емиграция е неразбираем на фона на огромните проблеми с емиграцията във Франция, където стотици хиляди нелегални емигранти пристигат всяка година от Африка. Същата е ситуацията и в Италия, в Испания, в Холандия, дори в Германия, да не говорим за Великобритания. А що се отнася до контрабандата на стоки и особено на цигари, от едно проучване на компанията Филип Морис се видя, че проблемът с контрабандните цигари не е от сега и не идва основно от Балканите. Всяка страна с морска граница е потенциално поле за развихряне на контрабанда, а все пак Европа е заобиколена от всички посоки от вода. Както икономическото, така и политическото разделение на Европа са изкуствено създадени теми, които да дадат поне малка отсрочка за намирането на решение с много по-значимите финансови проблеми на някои от големите и доскоро сочени за пример страни като Ирландия, Испани и Италия, които обаче не могат да бъдат санкционирани, нито мачкани, но за чийто грешки трябва всички да плащаме. Това изкуствено вътрешно разделение обаче поражда реално напрежение, довело до сериозно влошаване на външнополитическият образ на обединена Европа. Ако не се намерят адекватните механизми и убедителните аргументи за необходимостта от задълбочаване на интеграционните процеси, в това число в областта на вътрешните работи, освен в областта на финансите, всички опасения, че Европа ще бъде подминавана в новото световно прегрупиране и формиране на новия ред следкризисен, ще се окажат основателни.

Русия е особен случай. Все още велика военна сила, тя трудно се справя в полето на свободните пазари. Огромните й природни богатства са единствения силен коз, който се използва без всякакви задръжки. Границата на Русия с Европейския съюз не е голяма, но през нея минава „кръвоносна” система от стратегическо значение за Москва. Газопроводната и петролопроводната система служат като здрава връзка не само между два континента, но и между две култури, две политически системи, два модела на функциониране на икономиката. Русия все още се раздвоява между Запада и Изтока. Между представата на Стара Европа за правене на бизнес и политическа организация на обществото и наследената от времената на древна Персия, отпеди над 2500 години, имперска традиция в политиката, търговията и финансите. Използването на природни, георгафски и човешки ресурси за осъществяване на дългосрочни външнополитически стратегии без пресмятане на цената, която трябва да се плати за това, все още остава основен начин на мислене и действие в обширни региони от Азия и народите, които я населяват. Завладяването на малки и слаби държави, неспособни да се съпротивляват дори на заплахата от прилагане на сила и сключване на временни примирия с онези, които са решили да отстояват свободата си, но само докато се набере достатъчно мощ, за да се предприемат нови действия за териториална експанзия, е и ще си остане модел за правене на външна политика в Русия. Същото се отнася и до действията на управляващите, независимо от режима, във вътрешнополитически план. Временното демократизиране, което на езика на властта при руснаците, означава отслабване на държавата, след края на Студената война, беше преодоляно и имперският порядък възстановен. Това разбира се е проблем за Европа на толерантността и демократичните ценности, но е два пъти по-голям проблем на разединена Европа, на Европа без, или на изчерпване, природни ресурси, на влошени взаимоотношения със Съединените щати, на зависимост от руските енергийни доставки. Но Русия изпитва сериозно неудобство от нарастваща китайска икономическа, военна, а оттам и политическа мощ. С обща граница между двете страни над 4000 километра и с изравняващ се технологичен военен потенциал, но с огромно превъзходство в жива сила в полза на Китай, инстинктивната реакция на Русия за сближаване с Европа и особено с НАТО, е разбираема, но крие много опасности. Затова бъдещите външнополитически предизвикателства ще бъдат свързани именно с триъгълника Китай-Русия-ЕС, а не с Близкия Изток, Иран или „олевяването” на Латинска Америка, в който триъгълник Съединените щати ще играят ролята на арбитър. Този страх на Москва работи в полза на Европа, но Европа е слаба и въпреки огромното желание за развитие на общия европейски проект, зациклянето в последната година, даде основания на много анализатори да споделят опасенията си за неговото бъдеще. На този етап връзката Русия-ЕС е жизненонеобходима на управляващите в Москва, затова Русия ще направи всичко възможно да разруши мостовете на евроатлантическото партньорство докрай като предлага всевъзможни общи инициативи с европейските лидери или с отделни страни от ЕС, ще прокарва все повече укрепващи връзката с Европа газопроводи и ще прави предложения за общи отбранителни структури.

На останалата част от страните в света се определят или второстепенни роли – като например на Индия и Бразилия – или роли на статисти. Всяка една от новите-стари велики сили ще прави опити да провокира, привлича, отхвърля или създава нови партньорства и на икономическото, и на политическото бойно поле. На политическото вероятно активно ще се включат като ключови участници Иран, Северна Корея, Венецуела – изместила успешно Куба като дразнител в Латинска Америка – докато на икономическото поле се очаква да се завърне Америка, макар на пръв поглед никога да не е отсъствала, но и Европа, а с излизането от кризата и някои от старите икономически тигри от Азия, но също така и страните от ОПЕК, на които предстои възстановяване от ценовия шок в цените на петрола, особено след добрите перспектива за възстановяване на пазарите и скока в продажбите на нови, все още движещи се с петролни продукти, автомобили.

Какво ще се случи обаче, предстои да се види, но очакването за сериозни турбуленции по пътя към икономическото възстановяване на света, остава вън от всякакво съмнение.